Международно частно право

Уредени са три хипотези при сезиран български съд – основания за и последици от унищожаването.

1. 
   Унищожаване на брак между български и чужд гражданин – в чл. 132 т.1 СК е използвана едностранна отпращаща норма – както основанията, така и последиците се уреждат от българското право. Не се допуска никаква възможност за съобразяване на чуждо право – било то lex loci celebrationis, или lex patriae на чужденеца. /Нормата, със своята категоричност, според Зидарова не съответства на характера на МЧП и идеята на института. Все пак част от условията при сключване на брака са били определени по чуждо право! На практика може да се поиска унищожаване поради липса на възраст по чл. 12 СК, когато такава не се е изисквала при сключване!/
   
2. 
   Унищожаване на брак между чужди граждани с еднакво гражданство – чл. 132 т.2 СК – “от закона на държавата, на която двамата съпрузи чужденци са били граждани при сключването на брака, както и от закона по местосключването на брака, доколкото той е бил задължителен за сключения от тях брак” В предметният обхват на така определения приложим закон се включват основанията и последиците от унищожаване. Условията за встъпване в брак са били определени по lex patriae и е логично по него да се търси унищожаване. Проблемите възникват във връзка с кумулативната привързване на lex loci celebrationis при сключване на брака. Въпросът е откъде е дошла задължителността? Възможно е самият lex patriae да е изисквал прилагането на lex loci celebrationis – изцяло или отчасти. Но задължителността може да идва и от самия lex loci celebrationis – както например нашия СК. Бракът ще може да бъде унищожен както при съвпадане на основанията по lex patriae и lex loci celebrationis, така и при само по основанията на един от двата.
   
3. 
   Унищожаване на брак между чужди граждани с различно гражданство – чл. 132 т.3 СК. Като приложими са определени отново двата lex patriae и lex loci celebrationis, доколкото последният е бил задължителен при сключване. СК говори за приложение ако двата отечествени закона съвпадат. Трудно могат да се намерят два закона от две държави, които да съвпаднат по съдържание! По-точно е да се каже, че основанията в двата закона съвпадат.
   

Чл. 135 СК урежда личните имуществени отношения между съпрузите. Хипотезата на брак между български и чужд гражданин е уредена с едностранна отпращаща норма, сочеща за приложим СК. Свеждането на приложимото право само до СК е неоправдано според Зидарова. Все пак личните имуществени отношения у нас се уреждат и в други закони.

При хипотезата на брак между чужденци с еднакво гражданство приложим спрямо личните имуществени отношения между съпрузите ще бъде общия lex patriae. В СК отсъства темпорална привръзка. Практиката приема, че от значение ще бъде отечествения закон, действащ към момента на отнасяне на спора пред българският съд, или момента на осъществяване на отношението на територията на Р. България.

При хипотезата на брак между чужденци с различно гражданство приложими ще бъдат съвпадащите разпоредби на двата lex patriae. При липса на съвпадане се прилага lex fori.

Нормите на така определеният като приложим отечествен закон ще бъдат дерогирани от разпоредбите на българското право в качеството му на lex rei sitae. Всички имуществени отношения по повод на недвижими вещи на територията на Р. България влизат в обхвата на приложение на българското право. Текста на чл. 135 СК трябва да се тълкува разширително – нашето право ще се приложи не само по отношение на разпореждане с вещни права върху недвижимости, но и на други сделки с такива.

Развод

1. 
   Развод между български гражданин и чужд гражданин – чл. 134 т.1 СК – едностранно препращане към СК, без значение чуждото гражданство, местосключване на брака и общото местожителство на съпрузите. Важно е към момента на подаване на молбата за развод единия от съпрузите да е български гражданин.
   
2. 
   Развод между чужди граждани с еднакво гражданство – чл. 134 т.2 СК – приложим е общият отечествен закон на съпрузите към момента на подаване на молбата за развод. Без значение е последващата промяна в гражданството.
   
3. 
   Развод между чужди граждани с различно гражданство – чл. 134 т.3 СК – приложими са общите разпоредби на двата lex patriae на съпрузите към момента на подаване на молбата. Ако липсват съвпадащи основания за развод, приложим е този lex patriae, който в конкретният случай допуска развода. По отношение последиците ще се приложи отечественият закон на този съпруг, който е по-благоприятен за децата или за невиновния съпруг, ако от брака няма деца.
   

Чл. 135 СК дава уредба на произхода – “За произхода се прилага отечественият закон на детето по време на раждането.”. Използвана е класическа двустранна отпращаща норма с много широк предметен обхват. Прилага се независимо от предполагаемото гражданство на детето – съответно на неговите предполагаеми родители. Приложим е първия lex patriae на детето. Последваща промяна в гражданството не оказва влияние върху приложимото право.

В чл. 137 СК е използвана двустранна отпращаща норма – “Отношенията между родители и деца се уреждат по отечествения закон на детето освен ако родителите са с еднакво гражданство и техният отечествен закон е по-благоприятен за детето.” Личните и имуществени отношения се уреждат по lex patriae на детето. Липсва темпорална привръзка, но според Зидарова приложимият закон би следвало да се преценява според момента в който се иска уреждане на отношението…

Българският законодател се е повлиял от уредбата в ДПП и е включил приложение на по-благоприятния за детето закон – lex patriae на родителите. Но не е стигнато докрай и не е уредена хипотезата на родители с различно гражданство, при което закона на единия е по-благоприятен за детето! /De lege ferenda може да се мисли за прилагане и на общия lex domicilii, ако той поставя детето в по-благоприятно положение./

Настойничество и попечителство

Съгласно чл. 138 (1) СК – “Учредяването, действието и прекратяването на настойничеството и на попечителството се уреждат по отечествения закон на лицето, поставено под настойничество или попечителство.” Гражданството би следвало да се преценява към конкретния момент в който се решава въпроса.

Що се отнася до задължението на едно лице да поеме функциите на настойник/попечител, то ще се преценява по lex patriae на кандидата – чл. 138 (2) СК. В българското право няма забрани /условия/ относно неговото гражданство. Няма пречка чужд гражданин да бъде настойник на български гражданин. Важно е лицата да имат съвместно местожителство, за да може настойникът да осъществява функциите си.

Издръжка

Редица промени в института са били извършени преди 17 години. В СК’68 и ДПП е била използвана двустранна отпращаща норма – чл. 100 СК’68 – “Задължението за издръжка се урежда по отечествения закон на търсещия издръжка.” Съобразен е характера на института и насочеността му към закрила на търсещото издръжка лице.

Сега законодателят е уредил отношенията при издръжка с едностранна отпращаща норма – чл. 139 СК – “Задължението за издръжка, която чужденец търси от български гражданин, се урежда по този кодекс, а исковете са подсъдни на българските съдилища.” Уредена е единствено хипотезата, когато чужд гражданин търси издръжка от български. В случая приложимо е българското право, а изключителна подведомственост имат българските съдилища. /Т.е. у нас не се признава и допуска до изпълнение чуждестранно съдебно решение, с което български гражданин е осъден да плаща издръжка на чужд гражданин./ Но тази разпоредба ще бъде дерогирана от ДПП, уреждащи института на издръжка.

Неуредена остава хипотезата когато български гражданин търси издръжка от чужд гражданин, или чужд гражданин от друг такъв при сезиран български съд. Ако се генерализира решението на чл. 139 СК може би приложим би следвало да е lex patriae на даващият издръжка?!? Това е напълно несъвместимо с характера на института!

*Чл. 140 СК разглежда въпроса за приложим закон при чужденец с двойно гражданство – lex domicilii. А в чл. 141 СК lex domicilii е определен за приложим по отношение на лицата без гражданство.
LIX. Осиновяването в българското МЧП

Институтът придобива изключителна актуалност в последните години и според Зидарова уредбата се нуждае от осъвременяване и развитие. Водеща е разпоредбата на чл. 136 СК.

Първата уредена хипотеза е осиновяване между лица, едно от които е български гражданин към момента на подаване на молбата – чл. 136 (1) СК – “Осиновяване между лица, едното от които е български гражданин, се допуска съгласно разпоредбите на този кодекс. Когато осиновяваното лице е български гражданин, се иска съгласие на съответния държавен орган и осиновяването се извършва от български съд.” Приложимо е българското право. В изречение второ на разпоредбата е уредена най-важната хипотеза – когато осиновяваният е български гражданин се изисква и разрешение на компетентен държавен орган.

Изключителна подведомственост в тези случаи има българският съд. Т.е. у нас няма да се признае и допусне до изпълнение решение на чуждестранен съдебен орган, допуснало осиновяване на български гражданин. /Това не се отнася до държави, с които имаме сключени ДПП предвиждащи компетентност за съответния национален съд./

Разрешение за осиновяване на български граждани се дава от министъра на правосъдието. Издадена е Наредба N 17 за осиновяване на лица български граждани от чужденци, в която подробно са посочени условията за допускане на осиновяването и изискванията към кандидатите за осиновители. Последните трябва да представят декларации за: 1)своето физическо и психическо здраве; 2)разпоредбите на съответния lex patriae за осиновяване; 3)че няма да дадат детето за преосиновяване, експериментални лечения, донорство, и че нямат рождени или други осиновени деца. Ако детето се намира в заведение в системата на здравеопазването или образованието е необходима молба до МЗ или МОН. От рожденото семейство се изисква писмено съгласие с нотариално заверен подпис. Необходим е доклад от ССП към съответната община и т.н. – чл. 3 от Наредбата.

В Наредбата е включена една забрана, липсваща в СК – не се допуска осиновяване, ако кандидат-осиновителя има рождени деца. Забраната е смекчена в някои случаи – ако лицето е съпруг на български гражданин и имат деца от брака.

Втората уредена хипотеза е осиновяване между лица – чужди граждани:

1. 
   Ако лицата с еднакво гражданство, приложим е общият lex patriae – чл. 136 (2) изр. първо СК – “Осиновяването между лица с еднакво гражданство се допуска при условията на отечествения им закон.”
   
2. 
   Ако са с различно гражданство, предвидено е равностойно кумулативно прилагане на отечествените им закони – чл. 136 (2) изр. второ СК – “Ако имат различно гражданство, осиновяването се допуска при условията на отечествените им закони.”
   

Що се отнася до действието на осиновяването, отношенията между осиновител и осиновен се уреждат по lex patriae на осиновителя. Той поема отговорността за отглеждането на осиновения.

За разлика от кръвното родство, института на осиновяване допуска прекратяване – по взаимно съгласие или по предвидените в приложимия закон основания. Приложим в случая е lex patriae на осиновения към момента на прекратяване на осиновяването. Преценено е, че осиновеният се нуждае от по-голяма закрила, тъй като най-често той е социално по-слабата страна.

LX. Международна договорна уредба на брака и семейството в българското МЧП

Особено важна е разпоредбата на чл. 143 – съотношение между глава XI СК и международни договори по които страна е Р. България – “Разпоредбите на тази глава не се прилагат, когато е предвидено друго в международен договор, по който е страна Република България.”.

В СК, ЗГР и КТМ българският законодател изрично признава определени функции на консулските длъжностни лица /КДЛ/. КДЛ съгласно КК могат да сключват брак между граждани на изпращащата държава. /Абсолютно условие е и двете лица да имат гражданство на изпращащата държава!/ В тази хипотеза формата и материалните условия се определят по lex patriae на сключващите брак, който се явява и право на изпращащата държава.

Някои КК предоставят на КДЛ функции в материята на развода. Например КК с Русия предвижда възможност КДЛ да допускат развод между съпрузи-граждани на изпращащата държава. Но тази функция е неприложима за българските КДЛ, тъй като по нашето право само съдът може да постанови развод. Все пак българските КДЛ имат регистрационна функция по отношение постановен с решение развод от съд на приемащата държава.

В някои ДПП се допуска КДЛ да допускат осиновяване на лица – граждани на изпращащата държава, прилагайки нормите на съответния договор. Днес тази функция е неприложима за българските КДЛ, но между 1953 и 1955г с измененията на ЗЛС това е било допустимо.

Подробно в КК е уреден института на настойничество и попечителство. В някои договори се приема КДЛ да назначават настойници и попечители на граждани на изпращащата държава. Кандидати могат да бъдат граждани на изпращащата или чужда държава. В други КК КДЛ имат само правото да предлагат кандидати. И накрая, в някои КК е предвидено, когато КДЛ установят необходимост от назначаване на настойник /попечител/ на граждани на изпращащата държава да се сезират компетентните органи на приемащата държава.

Подробна уредба на брачните и семейни отношения има в ДПП с бившите европейски социалистически страни. В тези ДПП първо на първо място е уреден института на брака, като всички договори /освен един/ подчиняват формата на сключване на lex loci celebrationis. С оглед органа, пред който се сключва брака, е допустим брак пред дипломатически или консулски представител.

Материалните условия за действителност се преценяват по lex patriae за всяко едно от встъпващите в брак лица. Не са предвидени кумулативни условия по lex loci celebrationis, освен в чл. 31 ДПП с Чехословакия, който предвижда задължително съобразяване на особените повелителни норми на относно условията за встъпване в брак.

Личните имуществени отношения между съпрузите при общо гражданство се уреждат от общия lex patriae. При различно гражданство приложим е закона на държавата, където е общото местожителство – lex domicilii. И накрая, при различно гражданство и местожителство приложим е lex fori, като компетентни са съдилищата на двете държави-съдоговорителки. Само в ДПП с Куба е включена разпоредба, според която по отношение разпореждане с недвижими имоти се прилага закона на държавата-съдоговорителка, на чиято територия е имота.

Разводът се урежда по общия lex patriae към момента на подаване на молбата. При различно гражданство приложим е общият lex domicilii. При липса на общо местожителство – lex fori.

ДПП уреждат съществуването /несъществуването, недействителността/ на брака. Като приложим се определя закона, въз основа на който са били определени условията за встъпване в брак съответно за всяко едно от лицата – т.е. съответния lex patriae. Разбира се, при нарушаване на формата ще се съобразяват разпоредбите на lex loci celebrationis, а специално за консулската форма – закона на изпращащата държава.

Що се отнася до осиновяването, то в своята цялост – допустимост, действие и отмяна, се урежда от lex patriae на осиновителя към момента на допускане. Когато осиновяват съпрузи с различно гражданство се прилагат кумулативно и двата lex patriae. Частично кумулативно привързване има и спрямо lex patriae на осиновявания – когато е предвидена необходимост от неговото съгласие, или съгласието на роднини и настойници.

Учредяване и прекратяване на настойничество и попечителство се урежда по lex patriae на поставеното под запрещение лице. Действието на института – отношенията между настойник/попечител и подопечното лице, се уреждат по закона на тази държава-съдоговорителка, чийто орган е назначил настойника/попечителя – т.е. по lex fori. Задължението за поемане на функцията на настойник/попечител се определя по lex patriae на кандидата.
LXI. Уредба на наследяването в българското МЧП

В МЧП се прилагат два различни подхода при определяне приложимия закон към наследствените правоотношения. В едни случаи се прилага т.нар. разделен статут – един закон се определя като приложим за недвижимите вещи от наследствената маса, а друга за движимите. При другият подход – единен статут – определящо е не естеството на вещите, а характера на цялото имущество като “наследствено” – обединено в едно цяло от личността на наследодателя. За приложим при единният статут се приема последния lex personalis на наследодателя, в двете му разновидности.

В последните години превес взема разделният статут. Неговите предимства са, че при прилагане на lex rei sitae се съобразяват повелителните норми на тази държава, където се намира вещта. От друга страна се сочат множество приложими закони към една и съща наследствена маса - съдът ще трябва да установява съдържанието на няколко закона. Разделният статут може да доведе до неблагоприятни последици и за самите наследници. Така например lex patrie на наследодателя може да ги признава за наследници, но lex rei sitae не! /Quod territoriae, quod heredes/

Що се отнася до единният статут, той има тази неблагоприятна последица, че определеният като приложим закон няма да надделее над особените повелителни норми на lex rei sitae при недвижимите вещи и те ще го дерогират.

В българското МЧП няма общи разпоредби относно наследяване с международен елемент. Отделни разпоредби се съдържат в КРБ, чл. 29 ЗС и чл. 3 ЗСПЗЗ, които са особени повелителни норми. Българският закон, в качеството му на lex rei sitae за недвижимите вещи и в областта на наследствените правоотношения е в състояние да дерогира всеки един закон. Няма и единна съдебна практика: някои съдебни решения се придържат към разделения статут /ТР ВС-89/, а други към единния статут.

*Според Зидарова, пред вид увеличаващата се миграция, в най-скоро време е необходимо създаване на уредба за наследствените отношения с международен елемент. От ХК в тази област могат да се коригират недостатъците на единният статут /ако той се приеме!/ като бъде допуснат приживе наследодателя, чрез завещателно разпореждане, да избере като приложим lex rei sitae при недвижимите имоти. Ако приемем разделния статут също следва да се предвиди възможност за евентуална автономия на волята на наследодателя.

В българското МЧП няма разпоредби уреждащи наследяването по закон. Има разпоредба, ограничаваща възможностите на чужди граждани в областта на наследствените правоотношения. Земята в Р. България може да се придобива по наследство от чужденец единствено при наследяване по закон. Като за наследникът-чужд гражданин е установено задължени е в 3-годишен срок да прехвърли собствеността върху земята на българско физическо или юридическо лице, държавата или общините. Чужда държава изцяло е изключена от кръга на евентуалните наследници на недвижими имоти в Р. България- чл. 29 (3) ЗС.

Прието е в приложното поле на наследственият статут да влизат въпросите относно:

1. 
   Момент на откриване на наследството – ако приложим е българският закон, уредбата е по чл. 1 ЗН, сочещ момента на смъртта на наследодателя и неговият последен постоянен адрес.
   
2. 
   Кръг на наследниците, ред на наследяване – тук на практика възникват редица въпроси, чието решаване е извън предметния обхват на наследствения статут. Последният ще очертае кръга на наследниците, но релевантните отношения се решават според съответните норми на МЧП – произход, осиновяване, брак.
   
3. 
   Способност да се наследява, недостойнство – за българското право това са разпоредбите на чл. 2 и 3 ЗН. Когато приложим е чужда закон, определяща е съдържащата се в него квалификация на понятието “недостоен да наследява”.
   
4. 
   Преживял съпруг – чл. 9 и 12 ЗН за българските граждани.
   
5. 
   Приемане и отказ от наследство – по ЗН няма срок за приемане на наследството, но ако в приложимият чужд закон е предвиден такъв, той ще се приложи.
   
6. 
   Наследствена маса – при наследяване по закон чуждото право може да бъде ограничено от особените повелителни норми на КРБ, ЗС, ЗСПЗЗ. Независимо, че чуждото право включва в наследствената маса и земи на територията на Р. България, то ще бъде дерогирано от българското законодателство.
   

В МЧП се приема, че завещанието от гледна точка на материалните условия за действителност и действие се урежда от наследственият статут. Българското МЧП няма обща уредба, но се срещат отделни разпоредби относно отделни въпроси.

На международно договорно равнище уредба на наследствените отношения се съдържа в ДПП и КК. В КК на КДЛ са предоставени нотариални функции, съгласно чл. 84 от Закона за нотариусите – “Българските дипломатически и консулски представители в чужбина могат да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на вписване, верността на преписи и извлечения от документи, представени от български граждани, и да съставят нотариални завещания на български граждани.” КДЛ могат да съставят, съхраняват и отварят завещания на граждани на изпращащата държава. Те прилагат правото на изпращащата държава, което се явява и lex patriae на завещателя.

КДЛ осъществяват и особен вид представителство sui generis в наследствените дела – могат да представляват наследници от изпращащата държава пред органите на приемащата държава, ако няма друг представител.

Съобразно КК, КДЛ имат широки правомощия и по други въпроси от областта на наследствените правоотношения. Така ако разберат за наследници на починал гражданин на изпращащата държава КДЛ могат да съобщят за тях на компетентните органи. Могат да приемат на съхранение наследствено имущество - да приемат и предадат и предадат на наследниците парични суми и вещи, получени в наследство.

Подробно наследствените правоотношения са уредени в ДПП. При наследяване по закон всички ДПП, освен този с Югославия, приемат уредба чрез разделен статут – lex patriae и lex rei sitae. В ДПП с Югославия е приет единен статут – последният lex patriae на наследодателя.

Що се отнася до наследяване по завещание, правният статут на завещателя се определя по последния lex patriae, към момента на съставянето или смъртта. Lex patriae намира приложение и по отношение на формата на завещанието, но в този случай е предвидено алтернативно привързване с lex loci actus. /В чл. 34 ДПП с СССР е посочен много по-широк кръг от алтернативно предвидени закони – lex patriae, lex domicilii, lex loci actus към момента на съставяне или на смъртта./

ДПП уреждат и незаетото наследство, чрез материално правният метод. Приема се, че незаетото движимо имущество се получава от тази държава-съдоговорителка, чийто гражданин е бил наследодателят към момента на смъртта. Незаето недвижимо имущество се получава от държавата-съдоговорителка, на чиято територия се намира. Само в ДПП с Югославия е използвана отпращаща норма, но решението там е практически същото.
LXV. Уредба на международния транспорт в българското МЧП

Въпросът е по учебника на Н. Натов – стр. 445 – 468. От Закона за автомобилните превози:

Чл. 1, уреждащ приложното поле на закона: “Този закон урежда условията и реда за вътрешните и международните превози на пътници и товари с автомобили, извършвани от български или чуждестранни превозвачи, контрола при осъществяването им и особените правила при договорите за превоз на пътници и товари.”

§1 т. 14 дава легално определение за международен превоз – “всеки превоз на товари или пътници, при който се преминава през държавна граница.”

§1 т. 15 – каботажен превоз – “вътрешен автомобилен превоз, извършван от превозвач в страна, различна от тази, в която е регистриран.”

§1 т. 24 – случайни автобусни превози – “превозите на предварително определена група пътници без промяна в състава на групата от началния до крайния пункт по предварително заявени условия.”

§1 т. 25 – совалкови автобусни превози – “превозите с автобуси, посредством които при непрекъснато повтарящи се прави и обратни превози предварително съставени групи от пътници се превозват от даден отправен район до друг.”

Глава IV на Закона урежда международните превози. Специално чл. 25 (1) въвежда изискване на лицензия и разрешително - “Международен превоз на товари може да се извършва от превозвач, който притежава лицензия и разрешително.” Условията и редът за издаване на разрешително се определят от министъра на транспорта за държавата до или през чиято територия преминава маршрутът, когато се изисква такова разрешително по силата на двустранни и многостранни международни договори, по които Република България е страна.

Съгласно чл. 27 (1) – “Чуждестранни превозвачи могат да извършват превози на товари до или транзит през територията на Република България само ако имат издадено от Министерството на транспорта разрешително, когато такова се изисква по силата на двустранни и многостранни международни договори, по които Република България е страна.” Предоставените разрешителни не могат да бъдат преотстъпвани на превозвачи от трети държави.

Не се допускат каботажни превози от чуждестранни превозвачи между два пункта на територията на Република България. “В случаите, когато съгласно международните договори, по които Република България е страна, такива превози се допускат, Министерството на транспорта издава разрешително, с което се установяват конкретните условия за използването му.” – чл. 28.

Българските превозвачи могат да извършват превози в чужбина, като за това трябва да притежават лицензия и разрешително /чл. 29/ издавана по наредба на министъра на транспорта.

Разрешение се изисква и за чуждестранните превозвачи, които извършват международни превози до и транзит през Р. България /чл. 30/. Съгласно чл. 33 – “Чуждестранен превозвач може да извършва случаен или совалков превоз до или през територията на Република България без разрешително, освен ако е предписано друго в двустранните или в многостранните договори, по които Република България е страна.”

Общите правила и отговорността на превозвача е уредена в глава V на Закона…

В Закона за гражданското въздухоплаване при новата редакция от 1998г от значение са:

Чл. 4 – “На борда на въздухоплавателно средство, регистрирано в Република България, се прилагат българските закони освен в случаите, когато в ратифициран, обнародван и влязъл в сила международен договор е предвидено друго.” В случая приложението на българският закон е в качеството му на lex banderae.

Важен е чл. 5, предвиждащ необходимост от регистрация на ГВС. Чл. 6 – “(1) Български авиационни оператори извършват въздухоплавателни услуги в страната и в чужбина на основата на търговски договор, а при липса на такъв договор - при условия и по ред, определени с наредба на министъра на транспорта и съобщенията.

(2) Чуждестранни авиационни оператори могат да извършват въздухоплавателни услуги в страната по силата на международен договор, по който Република България е страна, а при липса на такъв договор - при условия и по ред, определени с наредба на министъра на транспорта и съобщенията.”

Чл. 7 – превоз на пътници, багажи, товари и поща по редовни международни линии от български и чуждестранни превозвачи се извършва според разпоредбите на международните договори, страна по които е Р. България.

Чл. 10 – отдаване под наем на ГВС - изисква се писмена форма на договора.

Чл. 13 – вещните права върху ГВС се определят според lex banderae.

Чл. 14 – “Формата и условията за действителност на договора за прехвърляне на собственост върху въздухоплавателно средство се определят от законите на страната, където се сключва договорът.” Но приложението на lex loci contractus ще бъде съобразено с особената повелителна норма на чл. 23, изискваща непременно писмена форма.

Чл. 15 – приложимото право към възнагражденията при оказване на помощ е lex banderae на оказалото помощта въздухоплавателно средство.