Международно частно право

Индивидуализацията на физическите лица чрез териториалната връзка с дадена държава е от значение и за МЧП. Такива критерии са местожителство, обичайно местопребиваване, местопребиваване.

Във връзка с този белег се определя международната подведомственост по чл. 7 (4) ГПК – “Българските съдилища разглеждат брачните искове между чужди граждани, ако местожителството на ответника е в Република България или ако единият от съпрузите живее в България и законите на държавата, чиито граждани са съпрузите, не изключват подведомствеността на българските съдилища.” Критерият “местожителство” /domicile/ или “обичайно местопребиваване” /habitual residence/ се използва за определяне на приложимото право, особено към лица апатриди и бипатриди. Съгласно чл. 303 (4) ГПК той местожителството е основание за признаване и изпълнение на чуждестранно съдебно решение.

Пак въз основа на териториалната връзка се отграничава режима, който държавите предоставят на собствените си граждани и на чуждите лица – например националният режим по чл. 99 (1) т.1 ЗАПСП – “произведения, чиито автори са граждани на Република България или лица, които имат постоянно местожителство в нея, независимо от това къде произведенията са били публикувани за първи път;” или при предоставяне на особен режим, където гражданството на лицата е без значение – чл. 3 (2) ЗП – “Заявители с постоянно местожителство или със седалище извън страната са длъжни да извършват действия пред Патентното ведомство чрез представители по индустриална собственост по предходната алинея.”

Критерият “постоянно местопребиваване” стои в основата на разграничението на субектите на местни и чуждестранни лица с оглед предоставяне на определен режим в дадена област, макар и дефинициите да са различни в различните закони. /Например чл. 5 (1) ЗЧИ и §1 т.2 и 3 ДР на ВЗ/

Глава III на ЗЧРБ подробно урежда пребиваването на чужденци – краткосрочно и дългосрочно. Различава се продължително и постоянно дългосрочно пребиваване – и в двата случая е налице основание за ползване на национален режим и носене на гражданска, административна и наказателна отговорност.

Всяка държава сама определя съдържанието на понятията, чрез които се определя териториалната връзка на лицата. По нейното право се определя дали едно лице местожителство или местопребиваване на съответната територия. Квалификацията на понятията се взема от ВП, но е възможна и самостоятелна квалификация специално за нуждите на МЧП. Този способ е използван в ЗМЧП на Швейцария – “разпоредбите на ГК относно местожителство и местопребиваване няма да се прилагат за случаите с международен елемент” - приложими са квалификациите на ЗМЧП.

У нас няма самостоятелна уредба в МЧП – ползват се понятията със съдържание от ВП. До приемането на ЗГР съгласно чл. 7 (1) ЗЛС /и чл. 19 НГС/: “Местожителство на едно лице е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите за населението на същото населено място.” Българските граждани запазват българското си местожителство, независимо дали постоянно или временно живеят в чужбина.

Днес чл. 7 ЗЛС е отменен от ЗГР, който обезсили и НГС. ЗГР изостави местожителството като основен критерий, като сега в Личния Регистрационен Картон се отразява настоящ и постоянен адрес. Във всяка община РН се състоят от Регистър за български граждани и Регистър за чужденци, получили разрешение за постоянно пребиваване. В РЧ се вписват и апатриди, установени трайно и преимуществено в Р. България, лица със статут на бежанци и с предоставено убежище.

От значение за МЧП са разпоредбите на ЗГР относно постоянен и настоящ адрес. Съгласно чл. 93 (1) ЗГР “Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистрите на населението.” Постоянният адрес е винаги на територията на Р. България и е само един – ал. (2) и (3). Български граждани, живеещи предимно в чужбина, които не са вписани в регистрите на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистрите на населението на район "Средец" на град София.

По смисъла на чл. 94 (1) ЗГР “Настоящ адрес е адресът, на който лицето пребивава.” Настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на пребиваване е в чужбина, се вписва в личния регистрационен картон, а в автоматизираните информационни фондове се отразява само държавата.

За МЧП разпоредбите на ЗГР имат действие и се прилагат за всички български граждани, независимо от тяхното местопребиваване. В персоналният обхват на ЗГР се включват и чужденците, отговарящи на условията по чл. 3 т.2 ЗГР – “а) получили разрешение за постоянно пребиваване в Република България; б) без гражданство, установили се трайно и преимуществено в Република България; в) получили статут на бежанец или на които е предоставено убежище в Република България.”

Определението за постоянен адрес се доближава до това за местожителство, като заимства само формалният елемент – изискването за вписване в РН. Фактическата връзка със съответното населено място е отпаднала. /Недостатък на действащото ни законодателство е липсата на съгласуваност на останалите нормативни актове с ЗГР./

Дали едно лице има постоянен или настоящ адрес в Р. България ще се определя по българското право и по-специално по ЗГР. Когато българското право е определено като приложимо в качеството му на lex domicilii, то ще се приложи, ако лицето има постоянен адрес у нас. Чуждият съд обаче ще се ръководи от квалификацията на местожителство по неговото право!

Възможен е конфликт с тези правни системи, където местожителството е определено като критерий за международна подведомственост и приложимо право, като съдържанието на понятието е различно от нашия “постоянен адрес”. Зидарова счита, че “постоянният адрес” е непригоден за определяне на приложимо право. Понятията “постоянен и настоящ адрес” са създадени и пригодени за АП и системата на гражданска регистрация, но МЧП има своя утвърдена международна терминология. Това създава проблеми при квалификацията на понятията domicile и habitual residence, използвани в международните договори.
XXVII. Положение на държавата и международните организации в българското МЧП

Съвременното МЧП се характеризира както с разширяване на неговия предмет – възникване на нови категории частни правоотношения с международен елемент, но и с разширяване кръга на субектите на тези отношения. Участието на държави и разнообразни по състав международни организации поставят пред теорията и нормотворчеството сериозни въпроси, свързани с тяхната правосубектност и правно положение на територията на други държави.

В случая за разграничението е от значение формата на правосубектността. Държавата може да бъде субект на частни правоотношения от областта на ОП, ТП, Наследственото право и т.н. Спорен е въпроса относно характера на държава като субект на тези отношения.

В западноевропейската литература преобладава становището, че на държавата следва да се гледа като на юридическо лице при участието и в частни правоотношения. Във френската литература се счита, че “на чуждите държави трябва да следа като на юридически лица, ако Франция е признала техните правителства. Но дори дадена държава да не е призната, не може да и се отрече юридическо съществуване.”

В западната доктрина се говори за “разцепване” на държавата на две лица, в зависимост дали тя действа като “суверен” или като “търговец”. Това разбиране лежи в основата на т.нар. теория за функционалния суверенитет.

В САЩ 1976г е приет Закон за имунитета на чуждите държави. Според неговите разпоредби, чуждите държави се ползват с имунитет, освен ако друго не е предвидено в международен договор или самия закон. А там има много изключения! Така например една държава не може да се ползва от имунитета си: при искове, основани на търговската им дейност, осъществявана в САЩ или в трета държава, но с последици в САЩ; в областта на вещни права върху недвижимо имущество, намиращо се в САЩ, наследства, деликтна отговорност и т.н. Във всички случаи, в които държавата не се ползва с имунитет, тя отговаря като частно лице към което са предявени същите претенции.

Подобна е уредбата в английският закон за имунитета на чуждите държави от 1978г и в Австрийския от 1975г.

Тази теория се оспорва от Богославски /Русия/, който твърди, че държавата е винаги единен субект - макар проявите на правосубектността и да са разнообразни, тя не губи своя суверенитет. Становището, че държавата не е юридическо лице, а особен субект на ГП, се поддържа у нас от В.Таджер и М.Попова. За МЧП В.Кутиков подчертава, че държавата трябва да се разглежда като обособен субект на частни правоотношения с международен елемент. Когато сключва сделки тя не действа като субект на МПП, но не бива да се приравнява на обикновен частноправен субект.

Държавата има права iura imperii – като носител на суверенитет, и iura gestionis – като частноправен субект. Според Таджер, юридическите лица са субекти на ГП, създадени по определен законов ред. Безспорно като субект на ГП и МЧП държавата разкрива близост с юридическите лица: тя може да придобива и упражнява права и задължения; може да придобива имущество; носи отговорност във връзка със своите права и задължения; може да предявява искове и да отговаря по такива – т.е. има активна и пасивна гражданска легитимация. Но държавата е носител на суверенитет, от който произтичат нейните имунитети по принципа “Par in parem imperium non habet”:

1)съдебен имунитет – държавата е неподвластна на съдилищата на друга държава;

2)имунитет срещу предварително обезпечаване на иска;

3)имунитет срещу принудително изпълнение на чуждестранно съдебно решение;

4)фискален имунитет.

De lege lata у нас е установено право на екстериториалност по чл. 7 (1) ГПК за чужди държави. Приема се, че всяка държава може да се откаже от своите имунитети, но този отказ трябва да бъде изричен. Като изричен отказ чл. 8 б.”а” ГПК приема факта, че една държава сама е предявила иск пред национален съд. От друга страна, извод за необходимостта за изричен отказ може да се направи от ВК’61, където в чл. 32 се казва: “1. Изпращащата държава може да се откаже от имунитета по отношение на юрисдикцията на дипломатическите агенти и лицата, ползуващи се с имунитет съгласно член 37. 2. Отказът трябва винаги да бъде изричен.”

Освен доброволният отказ, законодателят е установил още два случая на ограничаване имунитета на чужда д. По чл. 8 ГПК “Лицата, ползуващи се с право на екстериториалност, както и чуждите държави, са подчинени на българските съдилища:

От гледна точка интегрирането на България в ЕО, интересна е ЕК за имунитета на държавите, приета от СЕ и влязла в сила 1986г Конвенцията признава имунитета на държавите, но предвижда изключения: 1)отказ от имунитет на самата държава; 2)искове от изключителната компетентност на държавата на съда; 3)дела във връзка с облигационни отношения /включително деликти/ осъществени на територията на държавата на съда; 4)наследственоправни спорове.

Другото съществено различие между държавата и юридическите лица произтича от факта, че юридическите лица възникват въз основа закона на дадена държава, който им придава качеството “юридическо лице”. Извън правния ред на една държава няма юридически лица! Всяко юридическо лице трябва да има “гражданство” на някоя държава. А нейният закон, като lex societatis регулира всички въпроси по създаване, преобразуване и прекратяване.

Юридическо лице не може да претендира за качеството “правен субект” в международните частни правоотношения, ако то не му е предоставено от някоя държава или от МП въз основа на международен договор. Не може да има юридическо лице-апатрид!

Всички тези разсъждения водят до извода, че държавата е sui generis субект на МЧП.

Чуждите държави у нас могат да придобиват право на собственост и други вещни права. Преди това се е отнасяло главно във връзка с имуществото, необходимо за дипломатическите и консулски представителства. Днес чл. 29 ЗС разширява възможностите на чуждата държава. Всички въпроси относно вещните права на чужда държава, по повод на нейно недвижимо имущество на територията на Р. България, подлежат на разглеждане от български съд – в тази област той има изключителна компетентност.

Чужда държава не може да бъде чуждестранен инвеститор по смисъла на ЗЧИ, а съгласно чл. 9 ЗК тя не може да бъде и концесионер у нас.

Международни организации

Някои международни организации са субекти и на МПП и на МЧП. Като субекти на частни правоотношения с международен елемент, международните организации могат да притежават имущество, да сключват сделки, да предявяват искове и да отговарят по такива.

По изключение признаване на международна организация, призната от МПП и негов субект, може да се иска само от държави-участнички в съответният учредителен договор. Признаването на тези международни организации като субекти на МЧП се налага и на държави, които не участват в международния договор! Необходимостта е продиктувана от изискването за стабилност на международния граждански обмен.

Статутът на една международна организация се определя или от правния ред на дадена държава – например където се намира седалището на организацията, или чрез международен договор. Някои международни организации имат качеството “юридическо лице”. /В този смисъл е разпоредбата на чл. 1 на КПИООН от 1946г./

Като субект на частни правоотношения, това юридическо лице може да сключва договори, да придобива движимо и недвижимо имущество и т.н. Това изрично е записано в Уставите на МБВР, UNESCO и други. Но качеството “юридическо лице” могат да притежават не само междудържавни, но и неправителствени международни организации. СЕ е създал специална Конвенция за признаване юридическата личност на неправителствени организации.

Що се отнася до приложимото право към различните категории отношения, субекти на които са международни организации, тук характера на самата международна организация оказва голямо влияние.

Приема се, че в отношенията между междудържавни организации ще се прилага МПП. За трудовите правоотношения между организацията и нейните служители се прилагат установените от самата нея правила. В отношенията с граждани и юридически лица, приложимото право ще зависи от МЧП на сезираният орган.

За вещните права на международните организации по отношение на недвижими вещи се прилага lex rei statae. Така правото на собственост и другите вещни права на ООН върху сградите в САЩ и Швейцария се определя съответно по американското и по швейцарското право. А за сградите на UNESCO в Париж е приложим френския закон. /В този смисъл са сключени специални договори между ООН и съответната специализирана организация с държавата по седалище./

По lex fori на сезирания съд или арбитраж, ще се уреждат всички отношения по повод договори, сключени между международна организация и държава, нейни граждани или юридически лица. Често в самите договори се определят общите принципи на правото.

У нас се приема, че когато дадена международна организация сключи сделка на наша територия с физическо или юридическо лице, правната уредба на отношението ще се извлече от учредителният акт на организацията и българското национално право. На първо място, е необходимо съобразяване с повелителните норми на българското право. Що се отнася до нашето МЧП, ако липсва материалноправна уредба, ще се приложат и отпращащите норми, макар така да е възможно приложимо да се окаже правото на друга държава.

Според нашата международно договорна практика, международните организации се ползват с качеството “юридическо лице” независимо от признаването му. Но не трябва да се пренебрегват специфичните особености на международната организация – в тази насока са и разпоредбите на Конвенцията на СЕ за признаване качеството юридическа личност на международните неправителствени организации.

От съществено значение за МЧП е фактът, че някои междудържавни организации-юридически лица се ползват с имунитет. Като юридически лица, субекти на частни правоотношения с международен елемент, тези международни организации запазват качествата, произтичащи от тяхната МПП правосубектност. Но както при държавите, така и при тези международни организации, е допустим отказ от имунитет.

Специфични особености на международните организации се откриват в обстоятелството, че у нас доскоро законодателят не ги включваше в категорията “местни и чуждестранни лица”. Сега в §1 т.3 ДР на ВЗ това е направено: “"чуждестранно лице" е всяко физическо или юридическо лице, което не отговаря на условията по т. 2, както и чуждестранните дипломатически, консулски, търговски и други представителства, международните организации, членовете на тези представителства и организации, техният персонал и обслужващите ги чуждестранни граждани.”

В чл. 27 (1) КРБ забраната за придобиване право на собственост върху земя е насочена към чужденци – физически и юридически лица, но чуждите държави и международни организации не са споменати. Наистина те могат да бъдат обхванати при едно разширително тълкуване, ако това са международни организации със седалище в чужбина в Р. България не участва в тях. От друга страна съгласно чл. 5 (4) КРБ международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, имат примат над вътрешното право. Така е възможно в един международен договор да са предвидени права и имунитети за международна организация, които не произтичат изрично от вътрешното право.

В чл. 29 (4) ЗС законодателят разграничава правното положение на междуправителствените организации от това на останалите: “Чужда държава или междуправителствена организация може да придобива право на собственост върху земя, сгради и ограничени вещни права върху недвижим имот в страната въз основа на международен договор, със закон или акт на Министерския съвет.” В текста те са посочени непосредствено след чуждите държави, като е изравнен статусът им в областта на Вещното право. Забраната по чл. 29 (5) ЗС не се отнася до международни организации!

ЗСПЗЗ – чл. 3 (3) и (5), изключва чуждите държави, чуждестранни физически и юридически лица с над 50% чуждестранно участие от кръга на субектите на право на собственост върху земя у нас. За междуправителствените организации нищо не е казано!

Засега по чл. 29 (4) ЗС междуправителствена организация може да придобие право на собственост и други ограничени вещни права върху земя и сгради въз основа на международен договор, закон или акт на МС.
XXVIII. Положение на юридическите лица и неперсонифицираните правни образувания

Специфичните особености на юридическите лица, като правни субекти на ВП, намират израз и в областта на международния граждански обмен. Същевременно между националните правни системи на различните държави съществуват различия при определяне качеството “юридическо лице” – например френското право не познава еднолични търговски дружества.

От значение е метода за определяне националната принадлежност на юридическите лица, въз основа на която се определя техният личен закон /lex societatis/. Още повече, че съществуват различни режими на третиране на различните видове юридически лица.

Национален закон /lex societatis/ на юридическите лица

Юридическите лица нямат “поданство” в значението, приложимо към физическите лица. Те са “творение” на правото – проявна форма на дейност на физически лица, регулирана от правото. Определянето на националността на едно юридическо лице отразява връзката му с дадена държава. Въз основа на правен ред на тази държава на един орган е придадено качеството “юридическо лице”.

В МЧП националността на юридическото лице служи за:

1)Определяне lex societatis – личният закон на юридическото лице, по който се решават въпросите за началото и края на правосубектността, дейност, представителство и т.н.

2)Разграничение в случаите, когато държава установява различен режим за местни и чуждестранни лица – например в областта на данъчното облагане, валутните ограничения, инвестиции и др. Такова разграничение е проведено в ВЗ, ЗС, ЗСПЗЗ, ЗЧИ и сключените СИДДО.

3)Като израз на принадлежността на юридическото лице към дадена държава, националността е абсолютно необходима предпоставка за да може тази държава да осъществява дипломатическа закрила в чужбина.

4)Определяне подсъдността и правната закрила – чл. 7 (2) ГПК, чл. 1 (2) ЗМТА. В ДПП изрично се приема, че юридическите лица на държавите-съдоговорителки могат да се ползват с правна закрила и свободно и безпрепятствено да се отнасят до съдилищата на насрещната държава.

5)Основание за квалификация на юридическите лица като “вражески” в период на въоръжени конфликти, при което се подлагат на ограничителен режим.

При юридическите лица се откриват съществени различия от методите за определяне на гражданството на физическите лица.

Преобладава разбирането, че юридическите лица на Публичното право имат националността на тази държава от която са създадени и трябва да се признават в чужбина, когато осъществяват дейност там. За публичните юридически лица lex societatis е правото на създалата ги държава.

В позитивното право и практика се срещат решения, при които кумулативно или алтернативно се свързват първите две системи – местонахождение на седалището и място на регистрация.

Сравнителноправното изследване на законодателствата дава извода, че в тях се определя lex societatis и рядко се сочи националността на юридическото лице. /Т.е. от начина на определяне на lex societatis се правят изводи за националността./ Най-широко прилагани са първите две системи.

Критерият местонахождение на седалището е разпространен в повечето държави в Европа. В този смисъл е разпоредбата на чл. 3 от Закона за дружествата на Франция – “Дружествата, чийто седалище е във Франция, се подчиняват на френския закон.” По този начин е уреден въпроса в Австрия, Полша, Португалия, Турция, Гърция, Румъния. В румънския ЗМЧП изрично се определя националността на юридическите лица – националността на държавата, в която съгласно учредителният акт се намира седалището. В основата на тази концепция стои разбирането, че седалището е мястото на вземане на окончателните решения за дейността на юридическото лице. Но същевременно така се улеснява и практиката.

В друга група държави – преди всичко държавите на Common law, като критерий за определяне на lex societatis и националността на юридическите лица се служи т.нар теория за инкорпорацията или местоучредяването на юридическото лице. В английската литература мястото на учредяване е “местожителство” на юридическото лице и по закона му се уреждат всички основни въпроси относно статуса на юридическото лице. /Основната особеност при “местожителството” на юридическите лица е, че те не могат да го променят!/ Този критерий е използван в МЧП на Унгария, Чехословакия, Югославия и Италия от 1995г. В чл. 25 ЗМЧП на Италия се приема, че ако административното седалище на юридическото лице е в Италия, или в нея се намира основният предмет на дейност, приложим е италианският закон, а не закона по месторегистрация.

Що се отнася до третият критерий – местоосъществяване на дейността, той се поддържа по-скоро в доктрината, макар и да е закрепен и в някои съдебни решения. Макар днес почти да не се използва, този критерий има важно значение за определяне правното положение на юридическите лица в областта на международната търговия и данъчното облагане. А в ЗМЧП на Квебек /Канада/ след като е приета системата по месторегистрация, е включен текст, според който “закона по месторегистрация няма да се приложи за дейността на юридическото лице, за нея се прилага закона на държавата по местоосъществяване на дейността”!

Накрая, т.нар. теория на контрола цели разкриване на действителната национална принадлежност на юридическото лице и се използва главно във военно временна обстановка за характеризиране на юридическото лице като “вражеско”.

Тази теория намира приложение и в мирно време като реакция срещу икономическата експанзия. Била е прилагана в Швеция за ограничаване придобиването на поземлени участъци /рудници/ от компании създадени в Швеция, но фактически принадлежащи на германски граждани. Приема се и в неразвити държави – пример е законодателството на Малгашката република, където теорията на контрола е използвана като коректив за системите по местонахождение на седалището и месторегистрация. Също в чл. 7 от Закона за дружествата с чуждестранно участие на Полша е посочено, че “юридическо лице със седалище в Полша се счита също за чуждестранно, ако е зависимо от чужденци”.

У нас теорията на контрола също намира приложение, но не за определяне националността на юридическите лица, а за регулиране на тяхната дейност – например в чл. 29 ЗС.