инвестиция в географска мобилност, при което рязко нараства нормата на
възвръщаемост поради обстоятелството, че основните разходи преди емиграцията са осъществени от държавата или друг субект, различен от индивида, докато бъдещият поток от доходи формира материалния статус единствено на съответния индивид.
Описаната ситуация е близка до концепцията за "гратисчията", представена в общата икономическа теория. Всъщност емигриращият не би трябвало да се разглежда като такъв.
Той търси реализация на своите възможности, умения и талант като изконно човешко право.
Много често мотивацията за емиграция се свързва с невъзможността да се намери подходяща трудова реализация в рамките на националното стопанство. Един компютърен специалист, който не може да си намери подходяща работа в България, може да я намери навсякъде – в САЩ, Германия или Канада, защото това е универсална професия.
Външната географска мобилност не трябва да се оценява еднозначно. Безспорно тя
е свързана със загуби на национално богатство и тези загуби могат да се изчислят,
стига да разполагаме с необходимата информация. В някои страни по законодателен път емигриращият е задължен да компенсира частично или пълно разходите, направени за неговото обучение от държавата. За такава практика се използват икономически аргументи, и то за случаите, когато емигриращият безвъзвратно напуска страната.
Днешните емиграционни потоци обаче в голямата си част не са от такъв тип. Това не е емиграцията от 20-те и 30-те години на миналия век, когато една огромна част от икономическите емигранти безвъзвратно са напуснали страната. Сега времето е друго и се предполага, че значителна част от тези, които са инвестирали в географска мобилност, ще се завърнат. Обществото в такъв случай трябва да отчита и ползите, както и
социалните изгоди от това обстоятелство. Завърналите се обикновено имат значителни
спестявания, което им позволява да започнат собствен бизнес. Освен това по време на
Сподели с приятели: |
