Microsoft Word Torvald Detlefsen Bolestta kato pat doc

26
възможно. Ето защо си заслужава да разгърнем темата за доброто и злото от може би малко необичайна гледна точка.
Дори ако вземем само разсъжденията, които направихме върху закона за полярността, те ще ни доведат до извода, че доброто и злото са две страни на едно и също единство и следователно съществуването им е взаимозависимо. Доброто живее от злото, а злото - от доброто: който умишлено подхранва доброто, подхранва несъзнателно и злото. На пръв поглед подобни формулировки могат да прозвучат стряскащо, но верността на тези констатации трудно може да се обори както на теория, така и на практика.
В нашата цивилизация отношението ни към доброто и злото е силно повлияно от християнството, съответно от догмите на християнската теология - това се отнася и за кръговете, които не се смятат за обвързани с религиозни течения. По тази причина и ние бихме искали да се позовем на религиозни представи и схващания, за да можем да проследим разбирането за доброто и злото. При това намерението ни не е да изведем някаква теория или оценка от библейските образи и представи, по-скоро митологичните разкази и герои са особено подходящи за обяснение на сложни метафизични проблеми. Това, че в случая се позоваваме на една библейска история, не е задължително необходимо, а произтича от културната ни принадлежност. По този начин ще открием и онзи пункт в недоразумението, където идентичното във всички религии схващане за доброто и злото се отклонява в посоката на едно типично за християнската теология тълкуване.
Обилен материал за нашия проблем предлага представянето на грехопадението в Стария завет. Спомняме си, че във втория разказ за Сътворението първият - андрогинен - човек, Адам, бил пуснат в Райската градина, където сред природното царство той открива две особени дървета: Дървото на живота и Дървото на познанието за доброто и злото. За по-нататъшното разбиране на този мит е важно да подчертаем, че Адам не е мъж, а андрогин.
Той е цялостният човек, който все още не е подвластен на полярността и все още не е разделен на противоположни по пол индивиди. Той все още е слят в едно с всичко - това
Космическо състояние на съзнанието е онагледено чрез картината на рая. Следователно, макар че човекът Адам още живее в единството на съзнанието, темата за полярността вече е загатната чрез двете дървета.
Темата за разделението съпътства още от самото начало историята за Сътворението, тъй като то се извършва чрез разделяне и раздвояване. Така още в първия разказ за Сътворението се говори за противоположности: светлина - мрак, вода - суша, слънце - луна и т. н. За самия човек научаваме, че е бил създаден „като мъж и жена". Но с напредването на разказа темата за полярността придобива все по-плътни очертания. Така у Адам възниква желанието да отдели една част от своето същество, която да поведе формално самостоятелен живот. Такава стъпка неизбежно означава вече една загуба на съзнателност: в нашата история това е сънят, в който потъва Адам. Господ взема една страна от целия и непокътнат Адам и прави от нея нещо са- мостоятелно.
Онази дума, която Лутер превежда с „ребро", в оригиналния еврейски текст гласи tselah, което означава страна. Тя е сродна с думата tsel = сянка. Целият непокътнат човек бива разделен на два формално различни аспекта, наречени мъж и жена. Но това разделение още не прониква изцяло в съзнанието на човека, защото те (мъжът и жената) още не осъзнават различието си, а продължават да се намират в целостта на рая. Но формалното разделение е предпоставка за подбудителството на змията, която обещава на жената, на податливата част на човека, че насладата от Дървото на познанието ще я дари със способността да различава между добро и зло, т. е. с познавателна способност.
Змията спазва своето обещание. Хората проглеждат за полярността и вече умеят-да правят разлика между добро и зло, между мъж и жена. С тази стъпка те загубват единството
(космическото съзнание) и се сдобиват с двуполюсността (познавателната способност). Така те неизбежно трябва да напуснат рая, градината на целостта, и да се впуснат в двуполюсния свят на материалните форми.
Ето каква е историята на грехопадението. „Падението" се изразява в това, че човекът
„пропада" от единството в полярността. Митологиите на всички народи и във всички времена са наясно с тази много основна за човечеството тема и я обличат в сходни представи. Грехът на

27
човека се състои в отделянето му от единството. Истинското значение на думата грях се проявява още по-ясно в гръцкия език. Hamartama означава „грехът", а съответният глагол hamaetanein - „пропускам точката", „не улучвам целта", „извършвам грях". Следователно грехът тук е неспособността да се улучи точката - но тъкмо тя е символът на единството и тъкмо тя изглежда недостижима и невъобразима за човека, защото не притежава нито място, нито измерение. Двуполюсното съзнание не може да улучи точката, целостта - и това е грехът.
Да бъдеш грешен е друг израз за да бъдеш двуполюсен. Така става по-разбираемо и християнското понятие за „първородния грях".
Човекът се оказва с двуполюсно съзнание - той е грешен. За това, в каузалния смисъл, няма причина.
Полярността принуждава човека да извърви своя път през противоположностите, докато научи и интегрира всичко, за да стане отново „съвършен, както е съвършен небесният Отец". Но пътят между двата полюса винаги включва и вината.
„Първородният грях" показва особено ясно, че грехът няма нищо общо с конкретното поведение на човека. Извънредно важно е да проумеем това, защото с течение на времето църквата е изопачила понятието за греха и е внушила на човека, че грехът означава да вършиш зло и може да се избегне чрез добри и правилни действия. Но грехът не е единият полюс в рамките на полярността, а самата полярност. Затова грехът не може да бъде избегнат - всяко човешко деяние е греховно.
Това послание, все още напълно неподправено, откриваме в гръцката трагедия, чиято централна тема е, че човек постоянно трябва да избира между две възможности, но независимо от решението си винаги е виновен. Тъкмо това теологично недоразумение, свързано с греха, се оказва особено фатално за историята на християнството. Непрестанните усилия на вярващите да не избършат грях и да избягват злото водят до потискането на дадени области, класифицирани като лоши, и така се стига до образуването на плътната сянка. Сянката е отговорна за това, че християнството се превръща в една от най-нетолерантните религии, виновни за инквизицията, за лова на вещици и за изтребването на народите. Неизживеният полюс винаги се осъществява - обикновено той застига благочестивите души именно тогава, когато най-малко очакват.
Поляризирането на „добро" и „зло" като противоположности при християнството води и до едно - нетипично за други вероизповедания - противопоставяне на Бога и дявола, като представители на доброто и злото. Като се превръща дяволът в антагонист на Бога, незабелязано и Бог се въвлича в полярността - но така той губи свещената си сила. Бог е единството, което обединява в себе си всяка полярност - естествено и „доброто", и „злото", - а дяволът, напротив, е полярността, господарят на раздора, или, както казва Исус: „господарят на този свят". Така дяволът, като законен повелител на полярността, винаги носи и символите на разделението или раздвоението: рога, копита, вили, пентаграми с две остриета, обърнати нагоре, и т. н. Според тази терминология, двуполюсният свят е дяволски, което ще рече - грешен. Не съществува възможност да го променим - затова всички духовни учители призовават към напускане на двуполюсния свят.
Тук се натъкваме на дълбокото различие между религия и обществена дейност.
Истинската религия никога не е предприемала опити да превърне този свят в рай, а е проповядвала пътя от този свят към света на единството. Истинската философия е наясно, че в един двуполюсен свят не може да се осъществява само единият полюс - в този свят всеки трябва да заплати за всички радости със също толкова страдания. Науката, например, е „дяволс- ка", защото се застъпва за разширяване на полярността и подхранва многообразието. Всяко функционално приложение на човешките възможности винаги крие нещо дяволско, защото приложението обвързва енергията с полярността и възпрепятства сливането в едно цяло. Това е смисълът и съдържанието на изкушаването на Исус в пустинята -всъщност дяволът кара Исус да използва своите възможности за осъществяването само на безобидни и дори полезни промени.
Но да подчертаем: когато определяме нещо като „дяволско", в никакъв случай не викаме дявола, а искаме хората да свикнат с мисълта, че понятия като грях, вина, дявол чисто и просто се отнасят към полярността и че всичко, което има нещо общо с тях, може да се окачестви като дяволско. Каквото и да прави човекът, той е виновен, съответно - грешен. Важното е да свикне

28
да живее с тази своя вина - иначе ще бъде нечестен спрямо самия себе си. Избавлението от греха е постигане на единството - но то е невъзможно тъкмо за онзи, който се опитва да избегне едната половина на действителността. Ето кое прави пътя към здравето толкова труден - това, че трябва да се преодолее вината.
В евангелията това старо недоразумение относно греха непрекъснато се изтъква: фарисеите застъпват църковното мнение, че спасението на душата може да се постигне чрез спазване на божите заповеди и избягване на злото. Исус ги разобличава със словата: „Който е безгрешен, нека хвърли първия камък". В проповедта си в планината той показва относителността на Мойсеевия закон, също преиначен чрез буквалното му разбиране, като посочва, че една мисъл има същата тежест, както претворяването ѝ на дело. Не бива да се пренебрегва фактът, че това тълкуване в проповедта няма за цел да придаде по-голяма строгост на заповедите, а да разруши илюзията, че в полярността грехът може да бъде избегнат. Но чистото учение още преди две хилядолетия е било толкова шокиращо и скандално, че са се опитали да го заличат от света. Истината е скандална, независимо чии уста я произнасят. Тя разбива всички илюзии, с които нашето аз винаги се опитва да се спаси. Истината е сурова и пронизваща и не е пригодена за сантиментални мечти и морална самоизмама.
В „Сандокай", един от основополагащите текстове на дзен, се казва: Светлото и тъмното са противоположни. Но едното зависи от другото, както крачката на десния крак от крачката на левия.
В „Истинската книга за извиращата първопричина" можем да прочетем следното
„предупреждение срещу добри дела". Янджу казва: „Който прави добро, не го прави за слава, но славата ще го застигне. Славата няма нищо общо с изгодата, но изгодата ще го застигне.
Изгодата няма нищо общо с войната, но войната ще я последва. Ето защо благородният се пази да върши добро".
Прекрасно знаем какво голямо предизвикателство е да поставяме под съмнение смятаното за толкова сигурно основно изискване - да правим добро и да избягваме злото на всяка цена. Знаем също, че тази тема неволно извиква страх - един страх, от който можем да се предпазим най-надеждно, като се вкопчим трескаво в досегашните норми. Въпреки това, би трябвало да се осмелим да засегнем тази тема, като я разглеждаме отново и отново от всички страни.
Нямаме намерение да извеждаме тезите си от която и да било религия, но гореизложеното криво разбиране на греха е породено от една дълбоко вкоренена представа за ценностите, присъща на християнските културни среди, с която обикновено сме проникнати по-здраво, отколкото ни се ще да признаем. Други религии не са имали и нямат подобни трудности с този проблем. В индуистката божествена троица Брахма-Вишну-Шива на Шива се пада ролята на разрушителя и така той олицетворява сила, антагонистична на Брахма, съзидателя. Такава представа улеснява разпознаването на необходимата изменчивост на силите.
За Буда се разказва следната история: Един младеж отишъл при него с молбата да го приеме за ученик. Буда го попитал: „Крал ли си някога?" Младежът отвърнал: „Никога". Буда рекъл:
„Тогава върви и се научи да крадеш и тогава се върни при мен".
В 22-ри стих на Шинджинмей, най-стария и навярно най-важен текст на дзен-будизма, се казва: „Ако ни остане и най-малката представа за правилно и погрешно, духът ни ще загине, лутайки се объркан". Съмнението, което разделя полярността на противоположности, е злото, и все пак, то е необходимият околен път към прозрението. За познанието ние винаги се нуждаем от два полюса, но не бива да затъваме в тяхното противопоставяне, а да използваме напрежението между тях като подтик и енергия по пътя към единството. Човекът е грешен, виновен, но точно тази вина го отличава, тъй като тя е залог за свободата му.
Струва ни се много важно човек да се научи да приема вината си, без да допуска тя да го задушава. Вината на човека е от метафизично естество и не произтича от неговите конкретни действия, по-скоро необходимостта да се реши и да действа е видим израз на вината му.
Признаването на вината освобождава от страха, че си виновен. Страхът е притеснение и точно то пречи най-много на освобождаването и разгръщането, които са необходими на човека. Не можеш да избегнеш греха, като се стараеш да вършиш добро, за което винаги трябва да заплащаш с потискането на съответния противоположен полюс. Опитът да бъде избегнат

29
грехът чрез добри дела води единствено до нечестност.
Пътят към единството, обаче, изисква нещо повече от чисто бягство и чисто затваряне на очите. Той изисква от нас да виждаме все по-осъзнато полярността във всичко, без да се плашим от нея, да прекосяваме конфликтността на човешкото битие, за да бъдем в състояние да обединим противоположностите в себе си. Изискването гласи: не въздържание, а спасение чрез преживяване. За това е необходимо непрекъснато да се подлага на съмнение закостенялостта на ценностните системи, за да се прозре, че в края на краищата тайната на злото се състои в това, че в действителност то не съществува. Вече казахме, че отвъд всяка полярност стои единството, което наричаме „Бог" или „Светлина".
В началото била светлината, като всеобхватно единство. Освен тази светлина нямало нищо, иначе тя не би била всеединство. Едва когато се прекрачва в полярността, настъпва мрак, само и само да направи светлината осезаема. При това мракът е чисто изкуствен продукт на полярността, необходим, за да стане светлината видима на двуполюсната плоскост на съзнанието. Така мракът служи на светлината, той е нейната тор и носител, както ни учи
Луцифер. Изчезне ли полярността, изчезва и мракът, защото той няма собствено съществуване.
Светлината съществува, но не и мракът. Затова и често цитираната борба между силите на светлината и силите на мрака не е истинска борба, тъй като изходът ѝ е известен предварително. Мракът не може да стори нищо на светлината. Светлината обаче незабавно преобразува мрака в светлина, затова той трябва да я избягва, ако не иска неговото несъществуване да бъде разобличено.
Този закон можем да проследим чак до заобикалящия ни материален свят - защото каквото е горе, това е и долу. Да си представим едно помещение, пълно със светлина, извън което цари тъмнина. Спокойно можем да отворим всички врати и прозорци, за да пропуснем вътре тъмнината - тя обаче няма да затъмни светлината, а светлината ще превърне мрака в светлина. Нека обърнем примера обратно: тъмно помещение, обградено отвън със светлина.
Отворим ли прозорците и вратите, отново светлината ще преобрази тъмнината и така помещението ще се изпълни със светлина.
Злото е изкуствен продукт на двуполюсното ни съзнание, подобно на времето и пространството, то служи като тор за процеса на възприемането на доброто - скут на светлината. Затова злото не е противоположно на доброто, то е самата полярност, грехът, защото светът на двойствеността няма краен продукт и следователно няма собствено съществуване. Това води до отчаяние, което, на свой ред, служи на прелома и на прозрението, че човек може да намери спасение само в единството. Същата закономерност важи и за нашето съзнание. Съзнателни наричаме всички качества и аспекти на един човек, които се намират в светлината на неговата съзнателност и които той, следователно, може да види. Сянката е онази сфера, която не е озарена от светлината на съзнанието и поради това е тъмна, т. е. несъзнателна.
Но тъмните аспекти също изглеждат зли и страшни само дотогава, докато тънат в мрак. Дори само съзерцаването на тъмните съдържания, обаче, внася светлина в мрака и е достатъчно да превърне несъзнателното в съзнателно.

Изтегляне 2.03 Mb.

Сподели с приятели: