Михаела Янкова, випуск 2007, Брой 2, година 9 Карлсон, който живее на покрива

Михаела Янкова, випуск 2007, Брой 2, година 9

Карлсон, който живее на покрива

Когато свалянето на звезда от един съвпадне със сърцето на друг, резултатът е избирателна слепота за неопределено време, която ти позволява да виждаш единствено сиянието на своята звезда. Което пък напомня на не по-малко опасния феномен на променливата гравитация, който може практически, а в много случаи и психически да покоси едно същество. Интересно как хората търсят приют, когато животът им стигне до точката на душевното замръзване и физическата нула. Търсят нещо топло, нещо наивно, защото то лесно запълва празнините, оставени от някои сблъсъци със света. Подслон на билото на някаква си тяхна планина. Утеха за един, зима за друг. Затова аз казвам, че трябва да се постанови закон за всички хижи във всички планини на света. Всяка да сложи над вратата си табела с отчетлив надпис: "Скитнико, ти който търсиш спасение от своята виелица, ела и се сгрей тук, но внимавай каква виелица оставиш зад себе си!"

Броили ли сте за колко секунди пада една звезда? А колко силно бие сърцето ти, когато под кожата ти е влязла някаква тръпка? Разликата е ни повече, ни по-малко едно безкрайно очакване. Много влудяващи мисли, много забрани от ума за сърцето, много пъти малките ми пръсти свити в юмруци. Много сложени точки. Слагам още една. Когато си някъде там далече е лесно да сложиш многото удивителни и да затвориш прозореца. Но аз оставам до моя, а навън пак е нощ. И аз се питам какво е било това, което окото не е видяло, а дланта не е докоснала? Някаква мания или някакво наказание. Нищо на фона на океана на бъдещето или нещо необятно, защото няма аналог.
"Всеки си е сам под слънцето!" изскача в главата ми, без да знам откъде, като доказателсвто на всеобщата ни неповторимост. Което на свой ред изобщо не дава право на някого да идва изневиделица с повея на вятъра. А още повече да си отива не по-малко изневиделица, с повея на следващия вятър.
Аз съм ужасно упорито същество. Когато нещо влезе в мислите ми, не мога да го пропъдя дни и месеци наред. Нищо не надвива нещо първоначално абсурдно, което ме е привлякло, но си е останало абсурдно. И нищо не намира място, там където не е имало никога, колкото и да искам да не е така. Но аз знам как свъшва филмът. Защото съм виждала края му достатъчно пъти през затворените си очи. Ще прелети тромавата жужаща фигура край мен, а аз ще се извърна и ще я подмина. Защото животът не предлага повече от веднъж някои от своите играчки.

Краят на един стар филм. Совите не са това, което са! Един урок повече, една илюзия по-малко.