Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

Портиерът се опули й имаше защо: в краката на гражданина наистина нямаше никаква котка, но иззад рамото му се подаваше и напираше към магазина шишко със съдран каскет, който наистина имаше котешка муцуна. В ръцете си шишкото носеше примус.
Кой знае защо, тези двама клиенти не се харесаха на портиера мизантроп.
— Тук е само с валута — изхриптя той, поглеждайки ядосано изпод рошавите си вежди, сякаш проядени от молци…
— Скъпи мой — задрънка дългият и окото му засвятка през счупеното пенсне — но откъде знаете, че нямам валута? Вие съдите по дрехите? Никога не го правете, скъпоценни страже!
Може да допуснете грешка, и то фатална грешка. Препрочетете отново, да речем, историята за прочутия халиф Харун ал-Рашид.
Но в дадения случай, като оставям временно тази история настрана, искам да ви кажа, че ще се оплача от вас на управителя и ще му разкажа за вас такива неща, че, току-виж, ви се наложило да напуснете поста си между светналите огледални врати.
— Откъде знаете, че примусът ми не е тъпкан с валута — намеси се разпалено в разговора и котаракоподобният шишко, който така напираше да влезе в магазина. Отзад вече се блъскаха и негодуваха други клиенти. Като гледаше с омраза и съмнение странната двойка, портиерът й стори път и нашите познайници
Коровиев и Бегемот влязоха в магазина.
Вътре двамата най-напред се огледаха, а после със звънък глас, който се чу буквално във всяко кътче, Коровиев заяви:
— Чудесен магазин! Хубав, много хубав магазин!

Клиентите пред щандовете, се обърнаха и, кой знае защо, погледнаха изумени говорещия, въпреки че той имаше всички основания да хвали магазина.
Стотици топове басма в най-различни десени бяха изложени по лавиците. Зад тях се извисяваха планини от хасета, коприна и сукно за фракове. Чак до дъното на магазина бяха наредени колони от кутии с обувки и няколко гражданки седяха на ниски столчета с левия крак в старата, опърпана обувка, а десния — в нова, лъскава, с която потропваха угрижено по килимчето.
Някъде в друга част на магазина звучаха песни и свиреха грамофони.
Но Коровиев и Бегемот отминаха всички тези прелести и се насочиха право към мястото, където бяха разположени в съседство гастрономът и сладкарският щанд. Тук беше много просторно, нямаше напиращи към тезгяхите граждани с кърпи и баретки, както при басмите.
Нисичък, абсолютно квадратен човек, избръснат до синьо, с рогови очила, съвсем нова шапка, несмачкана и без петна по лентата, с лилаво пардесю и червеникави фини велурени ръкавици, стоеше пред щанда и заповеднически мучеше нещо.
Продавач с чиста бяла престилка и синя шапчица обслужваше лилавия клиент. С добре наточен нож, който много приличаше на ножа, откраднат от Леви Матей, той сваляше от една тлъста, покрита с бисерни капчици есетра сребристата й кожа, подобна на змийска.
— И този щанд е великолепен — призна тържествено
Коровиев, — чужденецът също е симпатичен — посочи той благожелателно с пръст лилавия гръб.

— Не, Фагот, не — отвърна замислено Бегемот, — грешиш, мили приятелю. Според мене на лицето на лилавия джентълмен нещо не му достига.
Лилавият гръб трепна, но сигурно случайно, защото нали не можеше чужденецът да е разбрал казаното от Коровиев и спътника му на руски.
— Добро? — строго питаше лилавият клиент.
— Бомба е — отговори продавачът, човъркайки кокетно с ножа под кожата.
— Добро обича, лош — не — продължаваше строго чужденецът.
Но нашите познати вече се бяха отдалечили от чужденеца с неговата есетра към края на сладкарския щанд.
— Горещо е днеска — обърна се Коровиев към младичката червенобузеста продавачка, но не получи от нея никакъв отговор. — По колко са мандарините? — осведоми се тогава
Коровиев.
— Трийсет копейки килото — отвърна продавачката.
— Соленки са им цените — отбеляза с въздишка
Коровиев, — ох, ох… — Той се позамисли, после подкани спътника си: — Вземи си, Бегемот.
Шишкото премести примуса под мишница, грабна от пирамидата най-горната мандарина, налапа я в миг заедно с кората и веднага посегна за втора.
Продавачката изпадна в смъртен ужас.
— Вие луди ли сте! — викна тя и пребледня. — Дайте си касовата бележка! Касовата бележка! — и изтърва щипката за бонбони.

— Душице, миличка, хубавице — засумтя Коровиев, като се навеждаше през тезгяха и смигаше на продавачката, — днеска се случихме без валута… какво да се прави! Но ви се кълна още другия път и в никакъв случай не по-късно от понеделник ще ви се издължим в чисто злато. Ние живеем тук наблизо, на Садовая, дето стана пожарът.
Като глътна и третата мандарина, Бегемот пъхна лапа в сложното съоръжение от шоколади, издърпа един отдолу и го глътна заедно със златния станиол, при което, разбира се, всичко рухна.
Продавачите от щанда за риба сякаш се вкамениха с ножовете в ръце, лилавият чужденец се обърна към бандитите и веднага стана ясно, че Бегемот не е прав: на лицето на лилавия не че липсваше, а по-скоро имаше нещо в повече — увисналите бузи и неспокойно шарещият поглед.
Съвсем прежълтяла, продавачката изкрещя страдалчески, та я чу целият магазин:
— Палосич! Палосич!
Клиентите от щанда за басми се втурнаха към крещящата, а
Бегемот се махна от сладкарските съблазни и пъхна лапа в бъчвата с надпис: „Керченска селда екстра качество“, измъкна две селди, глътна ги и изплю опашките.
— Палосич! — отново се понесе отчаяният вик откъм сладкарския щанд, а на рибарския един продавач с остра брадичка ревна:
— Ти какво правиш бе, гадино?!
Павел Йосифович вече бързаше за мястото на произшествието. Той беше представителен мъж с бяла чиста престилка като на хирург и с щръкнал от джобчето молив. Павел

Йосифович явно беше печен мъж. Като видя в устата на Бегемот опашката на третата селда, той моментално прецени положението, разбра абсолютно всичко и без да влиза в каквито и да било пререкания с нахалниците, замахна с ръка в далечината и изкомандва:
— Свиркай! И портиерът изхвърча през огледалните врати на ъгъла на Смоленския пазар и зловещо засвирка с всичка сила.
Клиентите взеха да се трупат около негодниците и тогава се обади Коровиев.
— Граждани! — викна той с вибриращ писклив глас. — На какво прилича това, а? Позволете да ви запитам! Този беден човек — Коровиев успя да постигне още по-силно трептене на гласа си и посочи Бегемот, който веднага направи ревлива гримаса, — този беден човек по цял ден оправя развалени примуси; огладнял е… но откъде да вземе валута?
Павел Йосифович, обикновено сдържан и спокоен сега викна строго:
— Я да мълчиш! — и махна вече нетърпеливо към далечината. Трелите пред вратата гръмнаха по-весело.
Но Коровиев, без да се смущава от вика на Павел
Йосифович, продължи:
— Откъде? Питам всички вас! Той е изнурен от глад и жажда! Горещо му е. Е, хубаво де, взел си нещастникът една мандарина да я опита. Мандарината струва всичко на всичко трийсет копейки. А те свирукат ли, свирукат като славеи напролет в гората, безпокоят милицията, пречат й на работата.
Значи, на него му е позволено, а? — и Коровиев посочи лилавия шишко, от което на лицето на последния се изписа много силна тревога. — Кой е той? А? Откъде е пристигнал? Защо? Да не сме го молили случайно? Да не би да сме го канили, а? Ами, да,

разбира се — крещеше с все сила бившият хоров диригент, разкривил саркастично уста, — той, видите ли, е с официален лилав костюм, целият е подпухнал от есетра, той е фрашкан с валута, а нашият, нашият, а?! Горчиво ми е! Горчиво!
Горчиво! — взе да вие Коровиев като шафер на старовремска сватба.
Цялата тази ужасно глупава, нетактична и навярно политически вредна тирада докара Павел Йосифович до нервни тикове, но, колкото и да е странно, по очите на стълпилите се личеше, че у твърде много хора тя предизвика съчувствие! А когато Бегемот, притиснал към окото си мръсен и съдран ръкав, възкликна трагично:
— Благодаря ти, верни приятелю, че се застъпи за пострадалия! — стана чудо.
Едно много прилично, кротко старче, облечено бедно, но спретнато, едно старче, което си беше купило на сладкарския щанд три бадемови пасти, изведнъж се преобрази. В очите му лумна боен пламък, то се изчерви цялото, запокити на пода пакетчето с пастите и викна:
— Така е! — с детско тънко гласче.
После грабна таблата, изтърси от нея остатъците от разрушената от Бегемот шоколадова Айфелова кула, размаха я, с лявата си ръка дръпна шапката на чужденеца, а с дясната стовари с всичка сила таблата върху плешивата му глава. Звукът беше като на ламарина, хвърлена от камион. Дебеланкото взе да пребледнява, залитна и цопна по задник в кацата с керченска селда, вдигайки фонтани от саламура. Тутакси се случи и второ чудо. Паднал в кацата, лилавият изкрещя на чист руски език без какъвто и да било акцент:

— Убийци! Милиция! Бандити, ще ме убият! — изглежда, като последица от сътресението, той беше овладял внезапно и в съвършенство непознатия му дотогава език.
Тогава свиркането на портиера секна и сред тълпата развълнувани клиенти се замяркаха две приближаващи се милиционерски каски. Но коварният Бегемот плисна по сладкарския щанд бензин, както се плисват с тасче вода плочките в банята, и щандът се запали от само себе си. Пламъкът лумна и близна тезгяха, поглъщайки красивите хартиени панделки по кошниците с плодове. Продавачките с писък се дръпнаха от щанда и щом изскочиха иззад него, се подпалиха пердетата на прозорците, а на пода също пламна бензин. Клиентите веднага нададоха отчаяни викове, хукнаха да бягат от сладкарския щанд и стъпкаха вече излишния Павел Йосифович, а продавачите на риба побягнаха в индийска нишка с наточените си ножове към вратата на задния вход. Лилавият гражданин се измъкна от бъчвата, целият в селдена саламура, прехвърли се през сьомгата върху тезгяха и ги последва. Огледалните врати на входа зазвънтяха и се посипаха стъклата, счупени от спасяващите се хора, а двамата негодници — Коровиев и лакомият Бегемот — изчезнаха някъде, но къде, не можа да се разбере. По-късно очевидци, присъствали на началото на пожара във валутния магазин на Смоленския пазар, разправяха, че хулиганите били хвръкнали нагоре до тавана и там се спукали и двамата като детски балони. Съмнително е, разбира се, да е било точно така, но което не знаем, не го знаем.
Знаем обаче, че точно една минута след произшествието на
Смоленския пазар Бегемот и Коровиев вече се намираха на тротоара на булеварда точно пред къщата на Грибоедовата леля.
Коровиев спря пред оградата и каза:

— Охо! Ами че това е домът на писателите! Знаеш ли,
Бегемот, чувал съм много хубави и дори хвалебствени отзиви за този дом. Приятелю мой, обърни му внимание. Приятно е да си мислиш, че под този покрив са приютени и зреят безброй таланти.
— Като ананаси в оранжерия — обади се Бегемот и за да се полюбува по-добре на кремавата къща с колоните, се покатери върху бетонния цокъл на чугунената ограда.
— Точно така — съгласи се с неразделния си спътник
Коровиев, — и сладък ужас те обзема, като си представиш, че в този дом сега узрява бъдещият автор на „Дон Кихот“ или на
„Фауст“, или, дявол да ме вземе, на „Мъртви души“! А!
— Страшно е да си го помислиш дори — потвърди Бегемот.
— Да, да — продължи Коровиев, — смайващи неща могат да се очакват от парниците в този дом, обединили под покрива си няколко хиляди радетели, решили да отдадат беззаветно живота си в служба на Мелпомена, Полихимния и Талия. Ти представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако някой от тях като начало поднесе на четящата публика „Ревизор“ или в най-лошия случай
„Евгений Онегин“.
— Като едното нищо — отново се съгласи Бегемот.
— Да — продължи Коровиев и вдигна загрижено пръст, — да, но! Но, казвам аз и го повтарям: „Но!“ Но ако тези нежни парникови растения не бъдат нападнати от някой микроорганизъм и той не ги унищожи още на корен, ако не загният! А това се случва с ананасите! Ох, ох, ох, и как още се случва!

— Кажи, моля те — осведоми се Бегемот, провирайки кръглата си глава през една дупка в оградата, — какво правят на верандата?
— Обядват — обясни Коровиев — и ще добавя, драги мой, че това е много добър и сравнително евтин ресторант. А пък аз, както всеки турист, преди да продължа пътешествието си, изпитвам желание да хапна и да изпия голяма ледена халба бира.
— Аз също — обади се Бегемот и двамата нехранимайковци закрачиха по асфалтираната алея под липите право към верандата на неподозиращия бедата ресторант.
Бледа и скучаеща гражданка с бели къси чорапи и бяло таке с помпон седеше на виенски стол пред входа за верандата откъм ъгъла, там, където в зеленината на живия плет имаше отвор за влизане. Пред нея върху обикновена кухненска маса беше сложена деловодителска книга или нещо подобно, в която гражданката по неизвестни причини записваше посетителите на ресторанта. Тази именно гражданка спря Коровиев и Бегемот.
— Картите ви? — тя гледаше учудено пенснето на
Коровиев, както и примуса на Бегемот и скъсания му лакът.
— Хиляди извинения, какви карти? — учуди се Коровиев.
— Вие писатели ли сте? — на свой ред попита гражданката.
— Абсолютно — отговори с достойнство Коровиев. —
Прелест моя… — подхвана нежно Коровиев.
— Аз не съм прелест — прекъсна го гражданката.
— О, колко жалко — каза разочаровано Коровиев и продължи: — Добре, щом не желаете да бъдете прелест, което би било твърде приятно, недейте. Но вижте какво, нима за да се убедите, че Достоевски е писател, трябва да му искате карта? Та

вземете наслуки пет страници от който и да било негов роман и без всякаква карта ще се уверите, че имате насреща си писател.
Впрочем предполагам, че той изобщо не е имал карта! Ти как мислиш? — обърна се Коровиев към Бегемот.
— Бас държа, че не е имал — отвърна оня, сложи примуса на масата до книгата и избърса потта от окаденото си чело.
— Вие не сте Достоевски — каза гражданката, баламосвана от Коровиев.
— Не се знае, не се знае — отвърна той.
— Достоевски е умрял — каза гражданката, но някак не твърде уверено.
— Протестирам! — възкликна разпалено Бегемот. —
Достоевски е безсмъртен!
— Картите, граждани — каза гражданката.
— Но моля ви, това е направо смешно! — не се предаваше
Коровиев. — Не картата прави писателя, а онова, което той пише.
Откъде знаете какви замисли се роят в главата ми? Или в тази глава? — и той посочи главата на Бегемот, от която оня веднага свали каскета, сякаш за да може гражданката по-добре да я огледа.
— Отстранете се, граждани — вече нервно каза тя.
Коровиев и Бегемот се дръпнаха и направиха път на някакъв писател със сив костюм, по лятна бяла риза, без връзка, с яка, извадена върху яката на сакото, и с вестник под мишница.
Писателят кимна любезно на гражданката, драсна пътьом в поднесената му книга някаква заврънкулка и се запъти към верандата.

— Уви, не нам, не нам — тъжно заговори Коровиев, — а нему ще се падне ледената халба бира, за която ние, нещастните скитници, така мечтаехме. Положението ни е окаяно и тежко и не знам какво да правим.
Бегемот само скръбно сви рамене и наложи каскета върху кръглата си глава, обрасла с гъсти косми, които много приличаха на котешка козина. И в този миг тих, но властен глас прозвуча над главата на гражданката:
— София Павловна, пуснете ги.
Гражданката с тетрадката се смая; сред зеленината на живия плет се подадоха бялата риза, фракът и клинообразната брадичка на пирата. Той гледаше приветливо двамата съмнителни дрипльовци и нещо повече, канеше ги с жестове да заповядат.
Авторитетът на Арчибалд Арчибалдович беше нещо много осезаемо в управлявания от него ресторант. София Павловна покорно попита Коровиев:
— Как се казвате?
— Панаев — беше учтивият отговор. Гражданката записа това име и вдигна въпросителен поглед към Бегемот.
— Скабичевски! — изпищя той и, кои знае защо, посочи примуса си. София Павловна записа пак и подаде книгата на посетителите да се разпишат в нея. Коровиев срещу името
„Панаев“ написа „Скабичевски“, а Бегемот срещу „Скабичевски“ написа „Панаев“. Смайвайки окончателно София Павловна,
Арчибалд Арчибалдович поведе с изкусителна усмивка гостите към най-хубавата маса на другия край на верандата, там, където сянката беше най-дебела, към масата, до която слънцето весело блещукаше сред листата на живия плет. А София Павловна, примигвайки от учудване, дълго изучава странните подписи, сложени в книгата от неочакваните посетители.

Арчибалд Арчибалдович учуди и келнерите не по-малко, отколкото София Павловна. Той лично отмести стол от масата, канейки Коровиев да седне, смигна на един, нещо прошепна на втори и двама келнери се засуетиха около новите гости, единият от които сложи примуса си на пода до ръждивата си обувка.
Старата покривка с жълти петна веднага изчезна от масата, във въздуха се метна и изпращя нова, колосана, бяла като бедуинска чалма, а Арчибалд Арчибалдович вече шепнеше тихо, но много изразително, наведен над ухото на Коровиев:
— Какво да ви предложа? Имам чудесен балък… от конгреса на архитектите го измъкнах…
— Такова… мм… дайте ни изобщо нещо за хапване… мм… — доброжелателно измуча Коровиев и се разположи удобно на стола.
— Разбирам — притваряйки очи, многозначително отвърна
Арчибалд Арчибалдович.
Като видяха как се държи с твърде съмнителните посетители шефът на ресторанта, келнерите изоставиха всякакви съмнения и се заловиха сериозно за работа. Един вече поднасяше запалена клечка на Бегемот, който извади от джоба си фас и си го пъхна в устата, друг долетя, зазвънтя със зелените чаши и ги занарежда до приборите — за водка, за вино, и високи, тънкостенни, от които така хубаво се пие нарзан под навеса… не, изпреварвайки събитията, ще кажем… така хубаво се пиеше нарзан под навеса на незабравимата Грибоедова веранда.
— Филенце от ресарка мога да ви предложа — чуруликаше музикално Арчибалд Арчибалдович. Гостът с пукнатото пенсне одобряваше напълно предложенията на командира на брига и го гледаше благосклонно през безполезното стъкълце.

Обядващият на съседната маса белетрист Петраков Суховей, чиято съпруга си дояждаше свинския ескалоп, с присъщата на всички писатели наблюдателност забеляза ухажването на
Арчибалд Арчибалдович и беше много, много учуден. А съпругата му, извънредно почтена дама, направо изревнува пирата от Коровиев и дори почука с лъжичката си — защо ни бавят? — искаше да каже… време е да сервират сладоледа! Какво става?
Но Арчибалд Арчибалдович дари Петракова с обаятелна усмивка и прати при нея келнера, а той не напусна скъпите си гости. Ах, умен беше Арчибалд Арчибалдович! И положително не по-малко наблюдателен от самите писатели! Арчибалд
Арчибалдович знаеше и за сеанса във „Вариете“, и за много други произшествия от последните дни; беше чул, но за разлика от други беше запомнил добре и думата „кариран“, и думата
„котарак“. Арчибалд Арчибалдович се досети веднага кои са неговите клиенти. И реши, разбира се, да не се кара с тях. Ама
София Павловна — бива си я! Как само го измисли — да препречва на тия двамата пътя към верандата! Впрочем какво друго да се очаква от нея!
Петракова бъркаше надменно с лъжичката топящия се сметанов сладолед и гледаше с недоволни очи как масата пред двамата облечени като палячовци приказно се отрупва с ястия.
Измитите до блясък листа на салатата вече стърчаха от купичката с пресен хайвер… миг, и върху специално доближената отделна масичка се появи запотена сребърна кофичка…
Едва след като се убеди, че всичко е сервирано наистина както трябва, едва след като в ръцете на келнерите долетя захлупен тиган, в който нещо цвъртеше, Арчибалд Арчибалдович си позволи да се оттегли, от двамата загадъчни клиенти, и то след като предварително им прошепна:

— Извинете! За минутка! Да видя лично какво става с филенцето!
Той отлетя от масата и изчезна през служебния вход на ресторанта. Ако някой наблюдател можеше да проследи по- нататъшните постъпки на Арчибалд Арчибалдович, те несъмнено биха му се сторили твърде загадъчни.
Шефът не отиде в кухнята да наглежда филето, ами се запъти към склада на ресторанта. Той го отвори със собствен ключ, затвори се вътре и предпазливо, да не си изцапа маншетите, извади от коритото с лед два тежки балъка, увити във вестник, грижливо ги овърза с канап и ги сложи настрана. После провери в съседната стая дали си е на мястото лятното му пардесю с копринен хастар и шапката и чак тогава се запъти към кухнята, където готвачът старателно приготвяше филетата, които пиратът беше обещал на гостите.
Трябва да кажем, че във всички постъпки на Арчибалд
Арчибалдович нямаше изобщо нищо странно или загадъчно и само повърхностният наблюдател можеше да ги сметне за странни. Постъпките на Арчибалд Арчибалдович произтичаха съвсем логично от всичко предшестващо. Осведомеността му по последните събития и преди всичко феноменалният усет на
Арчибалд Арчибалдович подсказваха на шефа на Грибоедовия ресторант, че обедът на неговите двама посетители ще бъде обилен и разкошен, но крайно непродължителен. Усетът, който никога не мамеше бившия пират, не го излъга и този път.
Докато Коровиев и Бегемот се чукаха с втората чашка прекрасна, изстудена, двойно пречистена московска водка, на верандата се появи потен и развълнуван хроникьорът Боба
Кандалупски, известен в Москва със смайващото си всезнайство, и веднага седна при Петракови. Той сложи набъбналата си чанта върху масата, моментално напъха устни в ухото на Петраков и

зашепна там някакви много съблазнителни неща. Умряла от любопитство, мадам Петракова поднесе и своето ухо към дебелите мазни устни на Боба. А той се оглеждаше от време на време като крадец и шепнеше ли, шепнеше: можеха да се доловят отделни думи, като например:
— Кълна се в честта си! На Садовая, на Садовая — Боба сниши още повече глас, — куршуми не ги ловят! Куршуми… куршуми… бензин, пожар… куршуми…
— Ей такива лъжци, които разпространяват гадни слухове — забоботи негодуващо с контраалта си мадам
Петракова, и то малко по-високо, отколкото би искал Боба, — виж, тях би трябвало да ги поразнищят! Е, нищо, нищо, така и ще стане, ще ги сложат на мястото им! Какви глупави измишльотини!
— Как ще са измишльотини, Антонида Порфириевна! — възкликна Боба, оскърбен от неверието на съпругата на писателя, и продължи да свисти: — Нали ви казах, куршумите не ги ловят… И сега — пожар… А те по въздуха… по въздуха — Боба съскаше и не подозираше, че онези, за които разказва, седят до него и се наслаждават на свистенето му. Впрочем това наслаждение скоро свърши. От вътрешността на ресторанта на верандата стремително излязоха трима мъже, силно пристегнати в кръста с колани, с кожени гамаши и с револвери в ръцете.
Първият викна звънко и страшно:
— Не мърдайте!
В миг и тримата откриха стрелба на верандата, като се целеха в главите на Коровиев и Бегемот. Двамата обстрелвани тутакси се стопиха във въздуха, а от примуса право в навеса изригна огнен стълб. Сякаш зинала паст с черни краища се появи в навеса и плъзна във всички посоки. Огънят лумна през нея и

стигна чак до покрива на Грибоедовия дом. Папките с книжа, сложени на перваза на прозореца на втория етаж в стаята на редакцията, изведнъж се подпалиха, после огънят близна и пердето, забуча, сякаш някой го раздухваше, и се втурна на високи пламъци във вътрешността на лелината къща.
След няколко секунди по асфалтираните алеи, водещи към чугунената ограда, откъдето в сряда вечерта беше минал
Иванушка, неразбраният от никого пръв предвестник на нещастието, сега препускаха недовършилите обеда си писатели, келнерите, София Павловна, Боба, Петракова, Петраков.
Излязъл навреме през страничната врата, без да тича и без да бърза за никъде, като капитан, който е длъжен да напусне последен горящия бриг, Арчибалд Арчибалдович стоеше спокойно в лятното си пардесю с копринен хастар, с двата едри балъка под мишница.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: