Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

И стаята имаше странен вид и беше много трудно да се ориентира човек в хаоса й. По килима бяха пръснати ръкописи, а също й по канапето. В креслото имаше разтворена книга с гърба нагоре. Върху кръглата маса беше сервиран обед и между ордьоврите стояха няколко бутилки. Откъде се бяха взели всички тези ястия и напитки, не знаеха нито Маргарита, нито Майстора.
Когато се събудиха, те намериха всичко това на масата.
След като бяха спали до съботния залез, и Майстора, и неговата приятелка се чувстваха съвсем укрепнали и само едно им напомняше за вчерашните приключения — и двамата усещаха тъпа болка в лявото слепоочие. От гледна точка на психиката и двамата много се бяха променили, както можеше да се убеди всеки, който би имал възможността да подслуша разговора в сутеренното жилище. Но нямаше кой да подслушва. На дворчето тъкмо това му беше хубавото, че беше винаги празно. Липите и върбата пред прозореца, които се раззеленяваха все повече с всеки изминал ден, излъчваха пролетен аромат и полъхналият ветрец го довяваше в сутерена.
— Уф, по дяволите! — възкликна неочаквано Майстора. —
Само като си помисля! — той угаси фаса в пепелника и стисна главата си. — Ама чуй, ти поне си умен човек и не си била луда.
Наистина ли си сигурна, че вчера бяхме при сатаната?
— Напълно — отвърна Маргарита.
— Разбира се, разбира се — каза иронично Майстора, — значи сега са налице вместо един луд — двама, и мъжът, и жената! — той простря ръце към небето и викна: — Не, не разбирам какво става, по дяволите, по дяволите, дявол знае какво е това!
Вместо отговор Маргарита се хвърли на канапето, разсмя се, размаха голи крака и накрая викна:

— Ох, умирам! Ох, умирам! Я се виж само на какво приличаш!
И след като се насмя, докато Майстора си подръпваше срамежливо болничните наполеонки, Маргарита пак стана сериозна.
— Ти каза сега неволно истината — заговори тя, — да, дяволът знае какво е това и повярвай ми, дяволът всичко ще уреди! — Очите й изведнъж пламнаха, тя скочи, затанцува на място и се развика: — Колко съм щастлива, колко съм щастлива, колко съм щастлива, че направих сделка с него! О, дяволът, дяволът! Ще ви се наложи, мили мой, да живеете с вещица — после се хвърли към Майстора, обгърна шията му и почна да го целува по устните, по носа, по бузите. Несресаните черни кичури подскачаха по главата на Майстора, а бузите и челото му запламтяха от целувките.
— Ти наистина си заприличала на вещица.
— Не го и отричам — отвърна Маргарита, — да, вещица съм и съм много доволна от това!
— Е, хубаво — каза Майстора, — добре де, нека да си вещица. Наистина чудесно и разкошно! Значи, мене ме откраднаха от болницата! Това също е много мило. Да допуснем също, че са ме върнали тука… Да предположим още, че никой няма да ни потърси, но кажи ми, в името на всичко свято, от какво и как ще живеем? Като казвам това, аз се грижа за тебе, повярвай ми.
В този миг на прозореца се появиха обувки с тъпи върхове и маншети на панталон на пръски. После този панталон се сви в коленете и дневната светлина бе затъмнена от нечий дебел задник.

— Алоизий, в къщи ли си? — попита глас някъде отвън, горе над панталона.
— Ето на, почва се — каза Майстора.
— Алоизий ли? — попита Маргарита и отиде до прозореца. — Вчера го арестуваха. А кой го търси? Как се казвате?
В същия миг коленете и задникът изчезнаха и се чу как хлопна вратичката, след което всичко се оправи. Маргарита падна на канапето и така се разсмя, че от очите й потекоха сълзи.
Но когато се успокои, лицето й беше много променено, тя заговори сериозно и както говореше, се свлече на колене от канапето, изпълзя пак на колене до Майстора и като го гледаше в очите, взе да го гали по главата.
— Колко си страдал, горкичкият ми, колко си страдал! Това зная само аз. Виж, в косата ти има бели нишки, а край устните бръчки, които никога няма да изчезнат. Единствени мой, мили мой, не мисли за нищо. Наложи ти се прекалено много да мислиш, но сега вместо тебе ще мисля аз! И аз ти обещавам, обещавам ти, че всичко ще бъде ослепително хубаво.
— Но аз от нищо не се боя, Марго — отговори й изведнъж
Майстора, вдигна глава и застана пред нея същият, какъвто беше, когато описваше неща, никога невидени от него, но за които с положителност знаеше, че са били. — Не се боя, защото вече всичко изпитах. Твърде много ме плашиха и с нищо повече не могат да ме уплашат. Но ми е жал за тебе, Марго, това е за мен най-важното и затова непрекъснато ти повтарям едно и също.
Опомни се. Защо трябва да погубваш живота си с един болник и просяк? Върни се у дома си! Жал ми е за тебе, затова ти го казвам.

— Ах, ти, ти — шепнеше Маргарита, клатейки рошава глава, — ах ти, невярващ, нещастни човече. Заради тебе треперих вчера цяла нощ гола, загубих собствената си същност и я замених с нова, няколко месеца седях в тъмната стаичка и мислех само за едно — за бурята над Иерушалаим, изплаках си очите, а сега, когато ни връхлетя щастие, ти ме пъдиш, така ли? Добре, аз ще си ида, ще си ида, но знай, че си жесток човек! Те са опустошили душата ти.
Горчива нежност изпълни сърцето на Майстора и той внезапно заплака, заровил лице в косата на Маргарита. И тя плачеше и му шепнеше, и пръстите й потрепваха върху слепоочията на Майстора.
— Да, нишки, нишки, пред очите ми главата ти се покрива със сняг, ах, тази многострадална глава! Виж си очите! В тях е пустиня… А раменете, раменете, превити от бремето… Смазаха те, смазаха те — думите й ставаха несвързани, Маргарита се тресеше в ридания.
Тогава Майстора си избърса очите, вдигна коленичилата
Маргарита, стана и той и твърдо каза:
— Стига! Ти ме засрами. Никога вече няма да допусна малодушие и няма да се върна към този въпрос, бъди спокойна.
Зная, че и двамата сме жертва на душевна болест, с която може би съм те заразил… Но нищо, заедно ще страдаме от нея.
Маргарита приближи устни до ухото на Майстора и прошепна:
— Кълна ти се в твоя живот, кълна ти се в отгатнатия от тебе син на звездоброеца, всичко ще се нареди.
— Е, чудесно, чудесно — отвърна Майстора, засмя се и добави: — Съвсем ясно е, че когато хората са напълно ограбени

като нас двамата, те търсят спасение в отвъдните сили! Добре, съгласен съм да го търся там.
— Ето, виждаш ли, виждаш ли, сега си предишния и се смееш — отговори Маргарита — и върви по дяволите с тия твои учени думи. Отвъдно или неотвъдно — не е ли все едно? Гладна съм.
И тя повлече Майстора за ръка към масата.
— Не съм сигурен дали тази храна няма да се провали сега вдън земя или да изхвърчи през прозореца — каза той напълно успокоен.
— Няма да изхвърчи!
В същия миг през прозорчето долетя носов глас:
— Мир вам.
Майстора трепна, а свикналата вече с необичайното
Маргарита възкликна:
— Та това е Азазело! Ах, колко мило, колко хубаво! — и като прошепна на Майстора: — Ето, виждаш ли, виждаш ли, не ни забравят! — втурна се да отвори.
— Поне се загърни — викна подире й Майстора.
— Много важно — отговори Маргарита вече от коридорчето.
И ето, Азазело вече се покланяше, ръкуваше се с Майстора, кривогледото му око сипеше искри, а Маргарита възклицаваше:
— Ах, как се радвам! Никога през живота си не съм се радвала така! Но моля да ме извините, Азазело, че съм гола!
Азазело й каза да не се тревожи, уверяваше я, че е виждал не само голи жени, но даже одрани жени, с удоволствие седна и той

на масата, след като остави в ъгъла до печката някакъв пакет, увит в тъмен брокат.
Маргарита наля на Азазело коняк и той с удоволствие го изпи. Майстора не откъсваше от него поглед и от време на време под масата леко се щипеше по китката на лявата ръка. Но ощипванията не помагаха. Азазело не се стопяваше във въздуха, пък и, искрено казано, това никак не беше необходимо. В този червенокос нисичък човек нямаше нищо страшно освен може би окото с перде — но нали това се случва и без всякаква магия, — може би дрехите му също не бяха съвсем обикновени — някакво расо или пелерина, — но пак, ако се позамислим по-сериозно, и такова нещо може да се види. Коняк той също умееше да пие като всички добри хора, пресушаваше чашките без мезе. От коняка главата на Майстора се замая и той взе да мисли: „Да,
Маргарита е права! Разбира се, че пред мен седи пратеник на дявола. Та нали и аз самият съвсем по-миналата нощ, доказах на
Иван. че е срещнал на Патриаршите езера именно сатаната, а сега, не знам защо, се уплаших от тази мисъл и взех да дрънкам нещо за хипнотизатори и халюцинации. Какви хипнотизатори, по дяволите!“
Завзира се в Азазело и се убеди, че в очите му се чете някакво притеснение, някаква мисъл, която все още не изрича.
„Той не е дошъл само на гости, дошъл е с някаква заръка“ — мислеше Майстора.
Неговата наблюдателност не беше му изневерила. Като изпи третата чашка коняк, който изобщо не го хващаше, гостът заговори така:
— Уютно сутеренче, да ме вземе дяволът! Възниква само един въпрос, какво да прави човек в него, в сутеренчето де.

— Защо ме тревожите, Азазело? — попита Маргарита. —
Все ще я караме някак.
— Но моля ви, моля ви! — възкликна Азазело. — И през ум не ми е минавало да ви тревожа. Нали и аз същото казвам — все някак. Да! Насмалко да забравя, месир ви праща поздрави и поръча да ви предам, че ви кани на малка разходка, ако желаете, разбира се. Какво ще кажете?
Маргарита побутна под масата с крак Майстора.
— С голямо удоволствие — отговори Майстора, наблюдавайки Азазело, който продължи:
— Ние се надяваме, че и Маргарита Николаевна няма да откаже?
— Разбира се, че няма да откажа — отвърна Маргарита и кракът й отново се плъзна по крака на Майстора.
— Прекрасно! — възкликна Азазело. — Ето така обичам!
Раз, два — и готово! Не като тогава в Александровската градина!
— Ах, не ми напомняйте, Азазело, тогава бях глупава.
Впрочем не бива да ме съдите строго, нали човек не се среща всеки ден с нечистата сила!
— Има си хас! — потвърди Азазело. — Да беше всеки ден, щеше да е много приятно!
— И аз обичам скоростта — говореше възбудено
Маргарита, — обичам скоростта и голотата… Като от маузер — бам! Ах, как стреля той! — възкликна Маргарита, като се обръщаше към Майстора. — Улучва под възглавницата седмицата, където си пожелае!…
— Ах, забравих! — възкликна Азазело и се плесна по челото. — Съвсем съм се объркал! Та месир ви праща подарък —

обърна се той към Майстора, — малко вино. Забележете, същото вино, което пиеше прокураторът на Иудея, фалернско.
Подобна рядкост събуди, разбира се, и у Маргарита, и у
Майстора силно любопитство. Азазело измъкна от тъмния ковчежен брокат съвсем плесенясала стомна. Помирисаха виното, напълниха чашите, гледаха го срещу изчезващата преди бурята светлина на прозореца. И видяха как всичко се обагря с цвета на кръв.
— За здравето на Воланд! — възкликна Маргарита и вдигна чашата си.
Тримата допряха устни до чашите и отпиха по една голяма глътка. И тутакси тази светлина пред буря почна да гасне в очите на Майстора, дъхът му секна и той усети, че настъпва краят.
Можа да види само как Маргарита, пребледняла, като смъртник, протяга безпомощно към него ръце, после обронва глава на масата и най-сетне се свлича на пода.
— Отровител! — успя само да извика Майстора. Понечи да грабне от масата ножа, за да прониже с него Азазело, но ръката му безсилно се плъзна по покривката, всичко, което заобикаляше
Майстора в сутерена, се обагри в черно, а после изчезна. Той се строполи по гръб и падайки, си раздра слепоочието в ъгъла на бюрото.
Когато отровените притихнаха, Азазело почна да действа.
Преди всичко той изхвърча през прозореца и след няколко мига се озова в къщата, където бе живяла Маргарита Николаевна.
Винаги точен и изпълнителен, Азазело искаше да провери дали всичко е направено както трябва. Всичко се оказа в пълен ред.
Азазело видя как мрачна жена, очакваща завръщането на мъжа си, излезе от спалнята, изведнъж пребледня, хвана се за сърцето, извика безпомощно:

— Наташа!… Някой… елате! — и падна на пода в гостната, преди да стигне до кабинета.
— Всичко е наред — каза Азазело. След миг беше отново при бездиханните любовници. Маргарита лежеше по очи на килима. С железните си ръце Азазело я преобърна като кукла с лицето нагоре и се вгледа в нея. И пред очите му лицето на отровената почна да се променя. Дори в падащия през бурята здрач се виждаше как изчезва временното й кривогледство на вещица, невъздържаността и жестокостта на очите. Лицето на покойната просветля и най-сетне се смекчи, а озъбената й уста стана не хищна, а просто женствена и страдалчески отпусната.
Тогава Азазело разтвори белите й зъби и наля в устата й няколко капки от същото вино, с което я беше отровил. Маргарита въздъхна, надигна се без помощта на Азазело, седна и тихо попита:
— Защо, Азазело, защо? Какво ми сторихте?
Тя видя прострения Майстор, потръпна и прошепна:
— Не очаквах такова нещо… убиец!
— Ама не, не — отвърна Азазело, — той сега ще стане. Ах, защо сте толкова нервна?
Маргарита веднага му повярва, толкова убедителен беше гласът на червенокосия демон. Тя скочи, силна и жива, и помогна да дадат на лежащия вино. Майстора отвори очи, погледна мрачно и с омраза повтори последните си думи:
— Отровител!
— Ах! Оскърблението е обичайната награда за добрата работа! — отвърна Азазело. — Нима сте сляп? Та прозрете по- скоро!

Тогава Майстора се изправи, огледа се с жив и светъл поглед и попита:
— Но какво означава това ново?
— То означава — отвърна Азазело, — че е време да вървим.
Бурята вече бушува, чувате ли? Стъмва се. Конете рият земята, градинката трепери. Сбогувайте се със сутерена, сбогувайте се по-скоро.
— А, разбирам — каза Майстора и се озърна, — вие сте ни убили, ние сме умрели. Ах, колко умно! Колко навреме! Сега вече всичко разбрах.
— Но моля ви — отвърна Азазело, — вас ли чувам? Та нали вашата приятелка ви нарича Майстор, та нали сте способен да мислите, как така сте умрял? Нима за да се смятате за жив, трябва непременно да седите в сутерена по фланела и болнични наполеонки? Това е смешно!…
— Разбрах всичко, което казахте — възкликна Майстора, — не продължавайте! Вие сте хиляди пъти прав!
— Великият Воланд! — заприглася му Маргарита. —
Великият Воланд! Той го е измислил много по-добре от мен! Но романа, романа — викаше тя на Майстора, — вземи със себе си романа, накъдето и да полетиш!
— Няма нужда — отвърна Майстора, — помня го наизуст.
— Но нали няма нито дума… нито дума от него да забравиш? — питаше Маргарита, притискаше се към любовника си и бършеше кръвта от раздраното му слепоочие.
— Не се тревожи! Сега вече нищо и никога няма да забравя — отвърна той.

— Тогава огън! — извика Азазело. — Огънят, от който започна всичко и с който ние завършваме всичко.
— Огън! — извика страшно Маргарита. Прозорчето в сутерена се тръшна, вятърът отвя пердето. Небето весело и кратко прогърмя. Азазело пъхна ноктестата си ръка в печката, измъкна димяща главня и подпали покривката на масата. После подпали и куп стари вестници на канапето, а след това ръкописа и пердето на прозореца. Майстора, вече опиянен от предстоящото препускане, събори от лавицата върху масата някаква книга, разтвори я на пламтящата покривка и книгата лумна с весел пламък.
— Гори, гори, предишен живот!
— Гори, страдание! — викаше Маргарита. Стаята вече плуваше в мараня сред пурпурните стълбове и заедно с пушека тримата изскочиха през вратата, качиха се по каменните стъпала и се озоваха в дворчето. Първото, което видяха, беше седналата на земята готвачка на предприемача; край нея се търкаляха картофи и няколко връзки лук. Състоянието на готвачката беше разбираемо. Три черни коня пръхтяха до стряхата, тръпнеха и риеха фонтани пръст. Маргарита яхна първа, после Азазело, последен Майстора. Готвачката изстена, понечи да вдигне ръка да се прекръсти, но Азазело викна страшно от седлото:
— Ще ти отрежа ръката!
Той свирна и конете, кършейки клоните на липите, се вдигнаха и се врязаха в ниския черен облак. В същия миг от прозорчето на сутерена излетяха кълба дим. Отдолу се чу немощният, жален вик на готвачката:
— Пожар!…
Конете вече летяха над покривите на Москва.

— Искам да се сбогувам с града — извика Майстора на
Азазело, който препускаше отпред. Гърмът изяде края на изречението на Майстора. Азазело кимна и пусна коня си в галоп.
Срещу летящите се носеше стремително облак, но още не пръскаше дъжд.
Те летяха над някакъв булевард, виждаха как човешките фигурки тичат, за да се скрият от дъжда. Падаха първите капки.
Прелетяха над пожарище — всичко, което беше останало от
Грибоедовия дом. Носеха се над града, вече залят от тъмнината.
Над тях припламваха мълнии. После покривите се смениха със зеленина. Едва тогава плисна дъждът и превърна летящите в три огромни мехура във водата.
На Маргарита й беше вече познато усещането за полет, а на
Майстора още не, и той се учуди, че се озоваха толкова бързо при целта, при оня, с когото искаше да се сбогува, защото нямаше с кого другиго да се сбогува. През пелената на дъжда той позна веднага клиниката на Стравински, реката и така добре изучената от него борова гора на отвъдния бряг. Те се снишиха на една поляна в горичката близо до клиниката.
— Ще ви почакам тук — извика Азазело, свил ръце на фуния, и ту го осветяваха мълнии, ту изчезваше в сивата пелена. — Сбогувайте се по-бързо!
Майстора и Маргарита скочиха от седлата и полетяха, замяркаха се като водни сенки през градината на клиниката. Миг по-късно Майстора отместваше с опитна ръка балконската решетка на стая №117. Маргарита го следваше. Те влязоха при
Иванушка, невидими и незабелязани, а бурята гърмеше и виеше.
Майстора застана до леглото.
Иванушка лежеше неподвижно, както и тогава, когато за пръв път наблюдаваше бурята в дома на своето успокоение. Но

той не плачеше както миналия път. Като се взря добре в тъмния силует, нахлул от балкона, той се надигна, простря ръце и каза радостно:
— Ах, това сте вие! Аз все ви чакам, чакам ви! Ето ви и вас, съседе мой!
На това Майстора отговори:
— Аз съм тук! Но за съжаление вече не мога да бъда ваш съсед, Отлитам завинаги и дойдох само да се сбогуваме.
— Аз го знаех, аз се досещах — отвърна тихо Иван и попита: — Него ли срещнахте?
— Да — каза Майстора, — дойдох да се сбогувам с вас, защото бяхте единственият човек, с когото съм говорил напоследък.
— Хубаво е, че се отбихте. Защото аз ще си удържа на думата и вече няма да пиша стихчета. Сега ме интересува друго — Иванушка се усмихна и впери безумни очи някъде встрани от Майстора, — искам да пиша за друго. Защото докато лежах тука, аз много, много неща проумях.
Развълнуван от тези думи, Майстора седна на крайчеца на
Ивановото легло и заговори:
— Е, това е хубаво, това е чудесно. Напишете продължението за него.
Очите на Иванушка пламнаха.
— Но нима вие самият няма да го сторите? — той оброни глава и замислено добави: — Ах, да… какво ли питам —
Иванушка погледна към пода и вдигна уплашени очи.

— Да — каза Майстора и гласът му се стори на Иванушка непознат и глух, — аз вече няма да пиша за него. Ще бъда зает с друго.
Далечно изсвирване преряза шума на бурята.
— Чувате ли? — попита Майстора.
— Бурята шуми…
— Не, викат ме, време е — обясни Майстора и стана от леглото.
Почакайте! Още една дума — помоли Иван, — намерихте ли я? Беше ли ви останала вярна?
— Ето я — отвърна Майстора и посочи стената. От бялата стена се отдели тъмната Маргарита и се приближи към леглото.
Тя гледаше лежащия юноша и в очите й се четеше скръб.
— Горкичкият, горкичкият… — зашепна беззвучно
Маргарита и се наведе над леглото.
— Колко е красива! — без завист, но тъжно и с някакво кротко умиление изрече Иван, — я виж колко хубаво свърши всичко за вас. А за мене не е така — той помисли малко и замислено добави: — Впрочем, може и за мене да е така…
— Така е, така е — прошепна Маргарита и се наведе съвсем ниско над лежащия, — ето сега ще ви целуна по челото и за вас също всичко ще се нареди добре… можете да ми вярвате, аз вече всичко съм видяла, всичко зная.
Лежащият юноша обгърна шията й с ръце и тя го целуна.
— Сбогом, ученико — каза едва чуто Майстора и почна да се стапя във въздуха. Той изчезна, с него изчезна и Маргарита.
Решетката на балкона се затвори.

Иванушка беше обзет от смут. Той седна в леглото, озърна се неспокойно, дори изстена, заговори си сам, стана. Бурята бушуваше все по-силно и явно беше разтревожила душата му.
Вълнуваше го и това, че вече свикналият му с постоянната тишина слух долови зад вратата припрени стъпки, глухи гласове.
Нервен и разтреперан, извика:
— Прасковя Фьодоровна!
Прасковя Фьодоровна вече влизаше в стаята и гледаше въпросително и угрижено Иванушка.
— Какво? Какво има? — питаше тя. — Бурята ли ви разтревожи? Няма нищо, няма нищо… Сега ще ви помогнем.
Сега ще викна доктора…
— Не, Прасковя Фьодоровна, няма нужда да викате доктора — каза Иванушка, загледан напрегнато не в Прасковя
Фьодоровна, а в стената, — на мене нищо ми няма. Вече се ориентирам, не бойте се. По-добре ми кажете — помоли меко
Иван, — какво се случи преди малко в стая сто и осемнайсета?
— Осемнайсета? — повтори въпроса Прасковя Фьодоровна и очите й зашариха. — Ам’че нищо не се е случило — но гласът й беше фалшив, Иванушка го долови и каза:
— Ех, Прасковя Фьодоровна! Вие сте толкова откровен човек… Може би мислите, че ще почна да буйствам? Не,
Прасковя Фьодоровна, няма. По-добре кажете направо, и без това всичко усещам през стената.
— Съседът ви почина преди малко — прошепна Прасковя
Фьодоровна, която не беше в състояние да надвие своята откровеност и доброта, и цялата облечена в светлината на една мълния, погледна уплашено Иванушка. Но с Иванушка не стана нищо лошо. Той само вдигна многозначително пръст и каза:

— Така си и знаех! Уверявам ви, Прасковя Фьодоровна, че преди малко в града е починал още един човек. И дори зная кой — Иванушка тайнствено се усмихна, — една жена!

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: