Михаил Булгаков Майстора и Маргарита

удължаваше, пълзейки към черните обувки на сатаната. Подпрял остра брадичка с юмрук, свит върху столчето и подгънал единия крак под себе си, Воланд не откъсваше поглед от безбрежното множество дворци, огромни къщи и обречени на събаряне къщурки. Азазело, който се беше простил със съвременната си премяна, тоест със сакото, бомбето и лачените обувки, беше облечен, както и Воланд, в черно, и застанал неподвижно близо до своя повелител, не откъсваше и той поглед от града.
Волан заговори:
— Какъв интересен град, нали?
Азазело се размърда и отговори почтително:
— Аз повече харесвам Рим, месир!
— Да, въпрос на вкус — отвърна Воланд.
След известно време отново се чу гласът му:
— Какъв е този пушек на булеварда?
— Гори Грибоедов — отговори Азазело.
— Вероятно неразделната двойка Коровиев и Бегемот се е отбивала там?
— Несъмнено, месир.
Отново настъпи мълчание и двамата на терасата гледаха как в прозорците, обърнати на запад, в горните етажи на колосите пламна ослепителното пречупено слънце. Окото на Воланд гореше като един от тези прозорци, въпреки че той беше с гръб към залеза.
Но в този миг нещо накара Воланд да се извърне от града и да насочи вниманието си към кръглата кула на покрива зад него.

От стената й се отдели окъсан, изкалян мрачен човек с хитон, с направени собственоръчно сандали, с черна брада.
— Охо! — възкликна Воланд, като гледаше с насмешка влезлия. — Най-малко тебе можехме да очакваме тук! За какво си дошъл, неканен, но предвиден гостенино?
— Дошъл съм при тебе, дух на злото и повелител на сенките — отговори влезлият, като поглеждаше враждебно изпод вежди Воланд.
— Ако си дошъл при мене, защо не ми каза добър ден, бивш бирнико? — заговори сурово Воланд.
— Защото не искам дните ти да бъдат добри — отвърна дръзко влезлият.
— Но ще трябва да се примириш с това — възрази Воланд и усмивка разкриви устните му, — едва се появи на покрива, и веднага изтърси нещо нелепо, а сега ще ти кажа в какво се заключава то — в твоите интонации. Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да поразмислиш по въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шапка. Но има и сенки на дървета и живи същества. Нали искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав.
— Няма да споря с тебе, стари софисте — отговори Леви
Матей.

— Ти и не можеш да спориш с мен поради причината, която вече споменах: ти си глупав — отвърна Воланд и попита: — Е, кажи накратко, без да ме уморяваш, защо си дошъл?
— Той ме изпрати.
— И какво ти заповяда да ми предадеш, робе?
— Аз не съм роб — озлобяваше се все повече Леви
Матей, — аз съм негов ученик.
— Ние с тебе говорим, както винаги, на различни езици — отвърна Воланд, — но от това нещата, за които говорим, не се променят. И тъй?…
— Той прочете творбата на Майстора — заговори Леви
Матей — и те моли да вземеш със себе си Майстора и да му дариш покой. Нима за теб е трудно да го сториш, дух на злото?
— За мене няма нищо трудно — отвърна Воланд — и ти добре знаеш това — той помълча и добави: — А защо вие не го вземете при вас, в светлината?
— Той не е заслужил светлина, той е заслужил покой — печално изрече Леви.
— Предай му, че ще го сторя — каза Воланд и добави с припламнало око: — И веднага се махни.
— Той моли да вземете и онази, която го е обичала и е страдала заради него — за пръв път се обърна с молба Леви към
Воланд.
— Добре че ни каза — сами нямаше да се сетим. Махай се!
След това Леви Матей изчезна, а Воланд повика Азазело да дойде при него и му заповяда:
— Литни при тях и уреди всичко.

Азазело напусна терасата и Воланд остана сам. Но самотата му не трая дълго. По плочите на терасата закънтяха стъпки, чуха се оживени гласове и пред Воланд се изправиха Коровиев и
Бегемот. Сега шишкото не носеше примус, а беше натоварен с други неща. Под мишница носеше пейзажче в златна рамка, на едната си ръка беше метнал полуобгоряла готварска престилка, а в другата държеше цяла сьомга, неизчистена и с опашката.
Коровиев и Бегемот миришеха на пушек, муцуната на Бегемот беше в сажди, а каскетът му наполовина опърлен.
— Салют, месир — изкрещя неуморимата двойка и Бегемот размаха сьомгата.
— Бива си ви! — каза Воланд.
— Представете си само, месир — развика се възбудено и радостно Бегемот, — взеха ме за мародер!
— Ако се съди по донесените неща — отвърна Воланд, поглеждайки пейзажчето, — ти наистина си мародер.
— Ще повярвате ли, месир… — подхвана задушевно
Бегемот.
— Не, не вярвам — късо го сряза Воланд.
— Месир, кълна ви се, че правих героични опити да спася всичко, което можеше, и ето всичко, което успях да измъкна.
— Я кажи по-добре защо пламна Грибоедов? — попита
Воланд.
Двамата, и Коровиев, и Бегемот, разпериха ръце, вдигнаха очи към небето, а Бегемот възкликна:
— Просто не проумявам! Седяхме си мирно и тихо, хапвахме си…

— И изведнъж — бам, бам! — подхвана Коровиев. —
Изстрели! Обезумели от страх, ние с Бегемот избягахме на булеварда, преследвачите подир нас, ние право към „Тимирязев“!
— Но чувството за дълг — намеси се Бегемот — надделя над позорния ни страх и ние се върнахме!
— Ах, вие се върнахте? — каза Воланд. — Е да, разбира се, и тогава сградата е изгоряла до основи.
— До основи! — потвърди с горчивина Коровиев. — Ама наистина буквално до основите, месир, както благоволихте много сполучливо да се изразите. Останаха само главни!
— Аз се втурнах в заседателната зала — разказваше
Бегемот, — онази с колоните, месир — надявах се да измъкна нещо ценно. Ах, месир, жена ми, ако имах такава, рискуваше двайсет пъти да остане вдовица! Но за щастие, месир, не съм женен и ще ви кажа откровено — истински съм щастлив, че е така. Ах, месир, как може да се замени ергенската свобода срещу толкова тягостен ярем!
— Пак дрънкаш врели-некипели — обади се Воланд.
— Слушам и продължавам — отговори котаракът, — даа, ето туй пейзажче. Нищо повече не можах да изнеса от залата, пламъкът ме шибна в лицето. Втурнах се в килера, спасих сьомгата. Втурнах се в кухнята, спасих престилката. Смятам, месир, че направих всичко възможно и не разбирам с какво се обяснява скептичният израз на лицето ви.
— А какво правеше Коровиев, докато ти плячкосваше? — попита Воланд.
— Помагах на пожарникарите, месир — отвърна Коровиев и посочи скъсания си панталон.

— Ах, в такъв случай ще се наложи, разбира се, да се строи ново здание.
— То ще бъде построено, месир — обади се Коровиев, — смея да ви уверя.
— Е, добре тогава, остава да пожелаем то да бъде по-хубаво от старото — забеляза Воланд.
— Така и ще бъде, месир — каза Коровиев.
— Моля да ми повярвате — добави котаракът, — аз съм истински пророк.
— Тъй или иначе, ние сме тука, месир — рапортува
Коровиев — и очакваме вашите разпореждания.
Воланд стана от табуретката, отиде до парапета и дълго гледа в далечината — мълчалив, сам, обърнал гръб на свитата си.
После се върна, отпусна се пак на табуретката и каза:
— Никакви разпореждания няма да има — вие направихте всичко, което беше по силите ви, и сега нямам повече нужда от услугите ви. Можете да си починете. След малко ще има буря, последната буря, тя ще довърши всичко, което остава да се довърши, и потегляме.
— Чудесно, месир — отговориха двамата шутове и изчезнаха някъде зад кръглата централна кула в центъра на терасата.
Бурята, за която спомена Воланд, вече се задаваше на хоризонта. На запад се вдигна черен облак и скри половината слънце. После го затули цялото. На терасата стана хладно. След малко притъмня.
Тази тъма, дошла откъм запад, покри огромния град.
Изчезнаха мостовете, дворците. Изчезна всичко, сякаш никога не

бе съществувало на този свят. През цялото небе премина огнена нишка. После градът бе разтърсен от удар. Той се повтори и бурята се разрази. Воланд стана невидим в нейната мъгла.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: