Михаил Булгаков Майстора и Маргарита
Изтегляне 1.81 Mb. Pdf просмотр
|
Глава 31. На Воробьовите хълмове Бурята отмина безследно и като арка, прехвърлена над цяла Москва, на небето се появи многоцветна дъга, която пиеше вода от Москва река. На височината, на хълма между две горички, се появиха три тъмни силуета. Воланд, Коровиев и Бегемот, яхнали оседлани черни коне, се бяха загледали в ширналия се отвъд реката град и начупеното слънце, заблестяло в хиляди прозорци, обърнати на запад, към захарните кули на Девическия манастир. Въздухът зашумя и Азазело, а заедно с него Майстора и Маргарита, които летяха зад черната опашка на наметалото му, се спуснаха при групата, която ги очакваше. — Наложи се да ви обезпокоим, Маргарита Николаевна и Майсторе — заговори Воланд след известно мълчание, — но не ми се сърдете. Вярвам, че няма да съжалявате за това. Е — обърна се той към Майстора, — сбогувайте се с града. Време е да потегляме — Воланд вдигна ръката си с дълга черна ръкавица и посочи натам, където безброй слънца стапяха прозорците отвъд реката, където над тези слънца се вдигна мъгла, дим, пара от нажежения през деня град. Майстора скочи от седлото, отдели се от ездачите и се затича към пропастта. Черното наметало се вееше след него по земята. Той се загледа в града. В първите мигове сърцето му се сви от мъчителна тъга, но много скоро я смени сладка тревога, скитнишко циганско вълнение. — Завинаги! Това трябва да се осмисли — прошепна Майстора и облиза пресъхналите си, напукани устни. Той се съсредоточи, за да запамети точно всичко, което ставаше в душата му. Стори му се, че вълнението премина в чувство на дълбока и кръвна обида. Но то беше за кратко, изчезна и, кой знае защо, го смени гордо равнодушие, а после и него заличи предчувствието за вечен покой. Групата конници чакаше Майстора в мълчание. Групата конници гледаше как черната висока фигура на ръба на пропастта жестикулира и ту вдига глава, сякаш се опитва да обгърне с поглед целия град, да надникне отвъд пределите му, ту обронва глава, сякаш разглежда изпотъпканата хилава трева под краката си. Мълчанието бе прекъснато от отегчилия се Бегемот. — Позволете ми, учителю — проговори той, — да свирна на прощаване, преди да препуснем. — Може да уплашиш дамата — отговори Воланд — освен това не забравяй, че вече сме сложили край на днешните ти безобразия. — Ах, не, не, месир — обади се Маргарита, яхнала седлото като амазонка, с ръка на кръста, и спуснала доземи островърхия си шлейф, — позволете му, нека свирне. Обзе ме печал пред дългия път. Но тя е напълно естествена, нали, месир, даже когато човек знае, че в края на този път го очаква щастие? Нека ни поразсмее, боя се, че иначе ще завършим със сълзи и всичко ще бъде развалено още в началото на пътя! Виланд кимна на Бегемот, а той много се оживи, скочи от седлото на земята, пъхна пръсти в уста, изду бузи и свирна. На Маргарита й зазвънтяха ушите. Конят й се изправи на задните крака, в горичката от дърветата се посипаха сухи клони, вдигна се цяло ято врани и врабци, към реката се понесе стълб прах и всички видяха как в увеселителното параходче, минаващо край пристанището, каскетите на няколко пътници литнаха във водата. Майстора трепна от изсвирването, но не се обърна, а зажестикулира още по-тревожно, вдигнал ръка към небето, сякаш се заканваше на града. Бегемот гордо се огледа. — Добро беше свиркането, не споря — каза снизходително Коровиев, — и все пак ако трябва да съм пристрастен, средна работа. — Аз не съм хоров диригент — отвърна с достойнство и нацупен Бегемот и неочаквано смигна на Маргарита. — Да взема и аз да опитам, да си спомня младините — каза Коровиев, потри ръце и си духна на пръстите. — Но внимавай, внимавай — чу се суровият Воландов глас от коня, — без сакатлъци! — Повярвайте ми, месир — отвърна Коровиев и сложи ръка на сърцето си — само на шега, изключително и само на шега… — той изведнъж се източи нагоре, като да беше гумен, направи от пръстите на дясната си ръка някаква сложна фигура, завъртя се като тирбушон на едната, после на другата страна и свирна. Маргарита не чу това изсвирване, но го видя, докато някаква вълна я отхвърляше заедно с врания й кон десетина сажена встрани. До нея един дъб бе изтръгнат из корен и земята се напука цялата чак до реката. Половината бряг, заедно с пристанището и ресторанта, се свлече. Водата кипна, придойде и изхвърли на отвъдния бряг, зелен и нисък, целия увеселителен параход с абсолютно невредимите пътници. В краката на хриптящия Маргаритин кон падна гарга убита от изсвирването на Фагот. Изсвирването уплаши Майстора. Той се хвана за главата и хукна към групата спътници, която го очакваше. — Е, сега — обърна се към него Воланд от висотата на коня си — вече всички сметки са платени, нали? Сбогувахте се. — Да, сбогувах се — отговори Майстора и погледна, успокоен, смело Воланд в лицето. Тогава над планините прокънтя като тръба страшният глас на Воланд: — Време е! — и се чу рязкото свиркане и смехът на Бегемот. Конете се втурнаха напред, конниците се вдигнаха във въздуха и препуснаха. Маргарита чувстваше как нейният бесен кон хапе и дърпа мундщука. Наметалото на Воланд се изду над главите на цялата кавалкада, това наметало почна да закрива свечеряващия се небосклон. Когато черният покров отлетя за миг встрани, Маргарита се обърна, както препускаше, и видя, че вече ги няма не само разноцветните куполи и аероплана над тях, но отдавна е изчезнал и самият град, който беше потънал в земята и беше оставил след себе си само мъгла. Изтегляне 1.81 Mb. Сподели с приятели:
|