Мисленето
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
| вероятност (Линда е касиерка) = вероятност
(Линда е касиерка феминистка) + вероятност (Линда е касиерка не-феминистка) Това обяснява и защо, подобно на експеримента на Си със сервизите за хранене, отделните оценки в задачата за Линда произвеждат модел „по-малкото е повече“. Система 1 осреднява, вместо да събира, така че когато касиерките в банка, които са не-феминистки, се отстранят от комплекта, субективната вероятност се увеличава. Обаче подобната на сбор природа на променливата величина е по-малко очевидна при вероятността, отколкото при парите. В резултат комбинираната оценка елиминира грешката само в експеримента на Си, но не и в експеримента с Линда. Линда не е единствената грешка относно връзката, която оцелява след комбинирано оценяване. Подобни нарушения на логиката открихме и в много други преценки. Участници в едно от тези изследвания биват помолени да подредят четири възможни резултата от следващия турнир Уимбълдън, като поставят горе най-вероятния, а долу най-малко вероятния. Бьорн Борг е доминиращият тенисист по времето, когато се провежда изследването. Ето ги четирите резултата: А. Борг ще спечели срещата. Б. Борг ще загуби първия сет. В. Борг ще загуби първия сет, но ще спечели срещата. Г. Борг ще спечели първия сет, но ще загуби срещата. Критичните точки са Б и В. Б е по-обемното събитие и неговата вероятност трябва да е по-висока, отколкото тази на едно събитие, което се включва в него. Противно на логиката, но не и на представителността или на правдоподобността, 72% определят Б като по-малка вероятност от В – още един пример за това, че по-малкото е повече в пряко сравнение. Тук отново сценарият, който се оценява като по-вероятен, е несравнимо по-правдоподобен, приляга по-свързано на всичко, което се знае за най-добрия тенисист в света. За да предотвратим възможното възражение, че погрешният извод за връзката се дължи на погрешно тълкуване на вероятността, построихме задача, която изискваше преценки за вероятност, в които обаче събитията не се описваха с думи и в които понятието вероятност не се появяваше изобщо. Казахме на участниците, че има един обикновен зар със шест страни, четири от които са зелени, а две – червени, и той ще се хвърля 20 пъти. Показахме им три серии от зелени (3) и червени (Ч) и ги помолихме да изберат една. Те щяха да спечелят (хипотетично) 25 долара, ако излезе избраната от тях серия. Сериите бяха следните: 1. ЧЗЧЧЧ 2. ЗЧЗЧЧЧ 3. ЗЧЧЧЧЧ Тъй като зарът има два пъти повече зелени страни, отколкото червени, първата серия е напълно непредставителна – като вариантът, че Линда е касиерка в банка. Втората серия, която съдържа шест хвърляния, приляга по-добре на онова, което бихме очаквали от този зар, защото включва две З. Обаче тази серия беше построена чрез прибавяне на едно З в началото на първата серия, така че тя може само да бъде по-малко вероятна от първата. Това е невербалният еквивалент на варианта, че Линда е касиерка в банка, която е феминистка. Както става в експеримента с Линда, представителността доминираше. Почти две трети от респондентите предпочитаха да заложат на серия 2, отколкото на серия 1. Когато обаче се излагаха аргументи за двата избора, едно голямо мнозинство намираха верния аргумент (да предпочетат серия 1) за по-убедителен. Следващата задача беше пробив, защото най-сетне открихме условие, в което разпространението на погрешния извод за връзката беше силно редуцирано. Две групи хора виждаха слабо различаващи се варианти на една и съща задача:
Разпространението на грешките беше 65% в групата, която виждаше задачата вляво, и само 25% в групата, която виждаше задачата вдясно. Защо въпросът „Колко от 100-те участника...“ е много по-лесен от „Какъв процент...“? Вероятното обяснение е, че споменаването на 100-те човека внася в ума пространствена представителност. Представете си, че голям брой хора са инструктирани да се разпределят по групи в някакво помещение: „На онези, чиито имена започват с буквите от А до А, е казано да се съберат в левия ъгъл.“ После им се дава инструкцията да се разпределят още и още. Сега връзката, по която са включени в групата, е очевидна и можете да видите, че хората, чиито имена започват с В, ще образуват подгрупа в тълпата, намираща се в левия ъгъл. Във въпроса за здравното изследване жертвите на инсулт ще се окажат в единия ъгъл на стаята, а някои от тях ще са на по-малко от 55 години. Не всеки ще има това особено ярко въображение, но много следващи експерименти показаха, че представата за честотата улеснява преценката, че едната група изцяло се включва в другата. Решението на задачата, изглежда, е, че един въпрос, оформен в израза „колко?“ ни кара да мислим за хора, но същият въпрос, оформен в израза „какъв процент?“ не го прави. Какво научихме от тези изследвания на функционирането на Система 2? Един извод, който не е нов, е, че Система 2 не е особено бдителна. Студентите, които участваха в нашите изследвания за погрешния извод за връзката, определено „знаеха“ логиката на диаграмите на Бен, но не я прилагаха надеждно, когато цялата релевантна информация бе изложена пред тях. Абсурдността на модела „по-малкото е повече“ бе очевидна в експеримента на Си за сервизите за хранене и можеше да се разкрие лесно в репрезентацията „колко?“ но не беше видима за хилядите, които правеха погрешния извод за връзка в първата задача за Линда и в останалите, подобни на нея. Във всички тези случаи връзката изглеждаше правдоподобна и това бе достатъчно за одобрение от Система 2. Мързелът на Система 2 е част от историята. Ако следващата им почивка на курорт зависеше от това и ако им бе дадено определено време и им бе казано да следват логиката и да не отговарят, докато не са сигурни в отговора си, вярвам, че повечето от нашите субекти щяха да избегнат погрешния извод за връзката. Обаче тяхната почивка не зависеше от верния отговор; те отделиха малко време и бяха съгласни да отговорят така, сякаш само „ги питат за мнението им“. Мързелът на Система 2 е важен житейски факт и наблюдението, че представителността може да блокира приложението на едно очевидно логическо правило, е също доста интересно. Забележителен аспект от историята с Линда е контрастът с експеримента със счупените съдове. Двете задачи имат еднаква структура, но дават различни резултати. Хората, които виждат сервиза за хранене, в който има чукнати съдове, му дават много ниска цена; тяхното правило отразява едно правило на интуицията. Другите, които виждат двата сервиза едновременно, прилагат логическото правило, че по-големият брой съдове може само да увеличи цената. Интуицията управлява преценките в междусубектното условие; логиката води в комбинираното оценяване. В задачата с Линда обаче интуицията често надделява над логиката дори при комбинираното оценяване, макар че идентифицирахме някои условия, при които превес взема логиката. Амос и аз сметнахме, че крещящите нарушения на логиката на вероятността, които наблюдавахме в прозрачни задачи, са интересни и заслужават да съобщим за тях на своите колеги. Освен това вярвахме, че резултатите подкрепят аргумента ни за силата на евристиката на оценката и че те биха убедили съмняващите се. А в това грешахме много. Всъщност задачата с Линда се превърна в анализ на случай за нормите на спора. Задачата с Линда привлече много внимание, но се превърна и в магнит за критика на нашия подход към оценката. След като завършихме труда си, някои изследователи откриха съчетания от инструкции и намеци, които намаляват обхвата на погрешния извод; някои твърдяха, че в контекста на задачата с Линда за субектите е разумно да разбират думата „вероятност“ така, сякаш тя означава „правдоподобност“. Тези аргументи понякога стигаха до предположението, че цялото ни начинание е било погрешно насочено: ако една очебийна когнитивна заблуда би могла да се отслаби или да се обясни175 и отстрани, това биха могли и останалите. Това разсъждение пренебрегва уникалната особеност на погрешния извод за връзката като случай на конфликт между интуицията и логиката. Данните за евристиката, които изведохме от междусубектния експеримент (включително експериментите със задачата за Линда), не бяха оспорени – с тях просто не се занимаваха, а тяхната очебийност избледняваше от изключителния фокус върху погрешния извод за връзката. Мрежовият ефект на задачата за Линда доведе до увеличение на видимостта на нашата работа сред общата публика и до леко нарастване на доверието в нашия подход сред учените от тази област. Това изобщо не го бяхме очаквали. Ако посетите някоя съдебна зала, ще наблюдавате, че адвокатите прилагат два стила на критика: за да унищожат един случай, те повдигат съмнения относно най-силните аргументи, които го поддържат; за да дискредитират свидетел, се фокусират върху най-слабата част от показанията му. Фокусът върху слабостта е нормален и в политическите дебати. Всъщност не смятам, че той е уместен и в научните спорове, но започнах да приемам като житейски факт, че нормите на дебата в социалните науки не забраняват политическия стил на спора, особено когато се спори за големи проблеми – а широкото разпространение на деформации в човешката преценка е голям проблем. Преди няколко години имах приятелски разговор с Ралф Хертвиг, непрестанен критик на задачата за Линда, с когото си сътрудничих в напразни опити да изгладим различията си.176 Попитах го защо той и останалите избраха да се фокусират изключително върху погрешния извод за връзката, а не върху другите открития, които подкрепяха по-силно нашата позиция. Той се усмихна и отвърна: „Беше по-интересно“ – и допълни, че задачата за Линда е привлякла толкова много внимание, че нямаме основание да се оплакваме. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|