Мистерията лим борислав русанов
Ако няма в живота ти радост
Изтегляне 2.47 Mb.
|
Ако няма в живота ти радост, то за какво ти е този живот? Ако няма в живота ти любов, то за какво ти е този живот? Ако няма в живота ти гордост, то за какво ти е този живот? След това я попитах какво прави сега, а тя ми каза: - Чакам някой да дойде. Тогава не разбрах кой е този някой, но няколко месеца след това беше намерен лист с разменени бележки на ученички от класа на Лили, и то в деня, в който малко по-късно е било съобщено за смъртта ù, като едната ученичка се притеснявала защо Лили още не е дошла – да не би да е направила нещо, а другата я успокоявала, че били решили двете заедно да го направят… Та, Теодора ме помоли да се опитам да осъществя връзка с Юли. Нямаше как да откажа на молбата ù и ù казах, че ще се опитам, но нищо не обещавам, защото е много трудно - изисква се енергия и концентрация, а аз съм съкрушен от мъка. Допълнителната трудност беше, че нито аз познавах Юли, нито той познаваше мен. А и моята голяма болка и мъка беше Светослава. Ако трябваше да търся връзка с някое от загиналите деца, първо щях да потърся с нея. За мен по-важното обаче беше да се моля за душите им и го правех сутрин и вечер до 40-я ден. Една нощ ми се явява насън една майка в черно, подава ми кутия сухи пасти: - Заповядайте.Вземете си. - Но защо? – недоумявам аз. - Благодарим Ви, че спасихте децата ни! Събудих се и се чудех какво ли може да означава този мой сън. Припомних си, че преди години се беше самоубила моя леля, болна от цироза, и може би година след това ми се явява на сън и ми казва, че е допуснала голяма грешка, за която съжалява, но щяла да направи всичко възможно, за да я поправи. От нас, близките ù хора, искаше да ù помогнем с молитвите си. ”Да, явно молитвите за душите на тези, които са ни напуснали, са много важни! – помислих си аз. Вървях към училище с лалетата в ръка, а мисълта ми се връщаше към нощта на трагедията. Бях чул и други разкази на оцелели участници в екскурзията. Представях си покойната Лора, която викала: ”Искам да живея! Искам да живея!” Антония пък правела опити да счупи стъклото. А Юли се освободил от прегръдката на Теодора, целунал я и се опитал да я успокои: ”Спокойно, миличка! Всичко ще бъде наред!” След това се втурнали с Александра към задната врата, правейки опити да я отворят. Кракът на Владо се бил заклещил някъде между седалката и стената на автобуса. Юли, без да мисли за себе си, му помогнал да се освободи. ”Ако стане нещо, пази Теодора! – били последните му думи. На последната седалка били най-малките – петокласничките Светла, Женя, Глория, Борянка; а между тях, по средата, срещу пътеката, била “какичката” Цветомира от десети клас, която ги забавлявала. В мига на катастрофата те спели, а Цветомира изхвърчала напред и паднала на пътеката под задния люк, което ù спасило живота. Вера Блажева викала: - Всички към люковете! Да избием люковете! Хванала се за предния люк и започнала да го натиска. Всички наоколо ù помагали. Вторият шофьор Митко счупил предното стъкло и излязъл на покрива на автобуса. В невероятен прилив на енергия изкъртил първия, а после и втория люк. Вера Блажева излязла и започнала да изтегля другите след нея. Митко измъкнал две деца и се хвърлил в ледената вода, за да търси помощ на брега. След него към брега заплувал и Владо. Наложило се горе да легне на шосето, за да спре някоя кола. Автобусът много бързо се напълнил с вода. Имало малко въздух само под първия люк. И Теодора се спасила като по чудо. Вече била глътнала вода и започнала да се дави, разпервайки ръце, като си мислела: ”Край. Това беше. Животът е дотук”. И точно в този момент шофьорът Илия бръкнал в задния люк и уловил ръката ù. А майка ù отпред, при малкото въздух, викала: ”Дори, къде си, миличка!”. Само че нищо не помнеше за това - едно от децата, Кристина, ù го бе казала... По – късно Боряна щеше да сподели с мен:”Не мога да обвинявам никого – дори и шофьора Илия... Та как да го обвинявам – той спаси дъщеря ми!” Десетина дни след това щях да чета вълнуващата изповед на Наталия - десетокласничка, участничка в екскурзията: ”Преди да тръгна, исках да напиша прощално писмо на майка си - че ако стане нещо с мен, най-големият ужас е да ме погребат в земята. Точно това не исках да правят, ако умра. И исках в писмото си да им кажа колко много ги обичам. И как просто трябва да се оправят без мен и че ще съм някъде добре. Това бе точно вечерта преди да тръгнем. Не им го казах, за да не ги тревожа. Събудих се, докато пътувахме през нощта. Видях, че минаваме по завои, и си помислих как ли ще изглеждат на дневна светлина. Точно преди катастрофата, оглеждах всеки един и си казвах: щом този тук е на тази екскурзия, нищо лошо няма да ни се случи. Не трябва да мисля страшни работи! Оглеждах Надя и си казах, че тя трябва да се върне при майка си. За Алекс си мислех, че имат тържество и тя също трябва да се върне. Юли трябва да се върне, защото ще играе футбол. Теодора трябва да се върне, защото заедно имаме планове. За всеки един си мислех, че просто трябва да се върне. И не за всеки познах..” 3 Но защо остана в таз душа камбана до смъртта под всеки удар в мен да звъни? Из “Душа” на Диана Експрес Озовах се в училищния двор. Беше пълен с ученици, учители, родители… Видях седем–осем деца от моя клас, заедно с тяхната начална учителка - Ценка Димитрова - и се запътих към тях. Прегърнах всяко от децата, най-накрая и началната учителка… Не можах да сдържа сълзите си и им дадох воля. Ужасно тъжно и тежко ми беше. Всякакви думи бяха излишни. Струваха ми се безсмислени и неспособни както да изразят огромната болка, така и да дадат утеха. И, като литератор, трябваше да призная пред себе си колко слабо изразно средство са думите в подобни моменти! Разбрахме се кои от децата ще носят венци за Светла и Борянка, а венецът за Женя го натоварихме в една кола за съседното село Царевец, откъдето бяха Женя и Глория. Тяхното погребение щеше да се извърши там, след траурната церемония тук, в Свищов. Тръгнахме към храма групово – децата от класа, техни родители и аз. Наближихме входа на около 15–20 метра, но ни спряха, тъй като все още пристигаха черни катафалки с бели, отворени ковчези. Черковната камбана отекваше траурно, протяжно, някак глухо и зловещо. Времето беше в унисон с настроението на хората. Черни облаци се кълбяха по небето. Изви се вятър. Стана мрачно, потискащо. Закапаха дъждовни капки. Нямах чадър и ми беше станало хладно, но това сега нямаше никакво значение. Единствената ми грижа беше дали аз и учениците ми щяхме да успеем да влезем в храма. Целият площад пред него беше почернял от народ. Околните заведения бяха пълни. Имаше поне една дузина телевизионни камери. Никога не бях виждал и не бях присъствал на нещо подобно, въпреки че бях преживял и голямото земетресение от 4.03.1977 г., което отне живота на над 100 човека, но тогава, дали защото съм бил само 14–годишен или защото не загубих толкова близки хора, някак си го преживях по-безболезнено и определено не съм се чувствал толкова силно наранен и сравнително бързо успях да се съвзема от шока. Въпреки това, десет години по-късно щях да напиша стихотворение, посветено на това зловещо събитие: В деня на възмездието Земята потрепера. Хората онемяха от страх, парализираха се от ужас. Когато гласът им се върна, нададоха вой до небесата: “Олеле, майчице, загинахме! Децата, къщата ни изгоря!” И побегнаха като мравки от своите жилища-гробници, понесли какавидите си в ръце. Някои се върнаха, за да вземат и забравените си съкровища... И останаха при тях завинаги! Всеки миг очаквахме да се разцепи Земята като зряла диня... Да се отворят бездните на ада и да ни погълнат жадно... “Господи,помилвай ни! Богородице, спаси ни! Ако не нас - поне децата ни пожали!” Довчера безбожници, антихристи, към Бога се обърнахме с надежда и предпочетохме живота на децата си пред своя собствен. “Началото на мъдростта е страх Господен”- бе казал нявга Соломон. И всеки в този страшен миг откри дълбоко в душата своя храм, превърнат в затвор Христов! Но сега… Сега просто бях смазан от мъка. И друг път съм губил близки хора – баби, дядовци, лели, вуйчо, свако, както и приятел–състудент Стефчо – също голям шок и голяма болка за мен, но несъпоставима с тази, която изпитвах в момента – бях загубил толкова близки души, толкова мои деца... Стефчо беше много общително, жизнерадостно, весело момче, с чувство за хумор, интелигентно, възпитано, културно. Свиреше на акордеон и обичаше веселите компании, но нещо не му вървеше в любовта. Дори понякога с въздишка казваше на съквартиранта си, т.е. на мен: - Чудо човек си, Борка! Как ги правиш тези работи? Аз тичам подир мадамите, а те бягат от мен, а ти уж си йога, уж си аскет, уж страниш от тях, а те търчат подир теб... Кажи ми тайната – как ги омагьосваш? -Карма – отговарях му аз... Роден съм под щастлива звезда, любимец съм на боговете и съм орисан в този си живот да бъда като падишах, заобиколен от красиви жени... Говорех му с чувство за хумор, но наистина вярвах, че съм роден под щастлива звезда. Не знам кога у мен се загнезди това усещане, но си спомням един случай от ученическите ми години, който явно ми даде подтик да си мисля подобни неща. Беше последният ден преди зимната ваканция. По старо правило, всички ученици от класа бяхме ваканционно настроени и никой не беше учил разните тъпи формули по органична химия. Не знам защо, учителят реши да изпитва точно този ден. Резултатите бяха трагични. От 35 човека курс, само трима или четирима не получиха двойки – не заради друго, а просто защото имаха късмета да не им уцелят номерата. Един от тези щастливци бях аз. И може би тогава разбрах за щастливата си звезда... Стефчо беше влюбен в една сладурана от Търново, където учехме – Емилия – наша състудентка, но тя го възприемаше просто като един добър приятел и нищо повече, въпреки че той ù казваше: - Еми, само да се омъжиш за мен, на ръце, като принцеса, ще те нося! Тя нищо не му отговаряше. Само се усмихваше широко, а той я гледаше с умиление и с огромна нежност галеше бухналите ù къдрици. Та, Еми реши да се омъжва /разбира се, не за Стефчо/ и покани всички от групата на сватбата си. Аз, като аскет през този период от живота си, странях от подобни събития и не отидох, но Стефчо отиде на сватбата, само че се върна преждевременно и, още като влезе в стаята, ми се оплака: - Борка, стягат ме нещо гърдите. Кажи ми какво да правя? - Днес е неделя - не става. Но утре върви в болницата, за да ти направят изследвания и снимка! – казах му аз като си мислех за песента “Канят ме мамо на тежка сватба”. Послуша ме и на следващия ден отиде в търновската болница, където и го приеха. В началото му поставиха диагноза – воден плеврит. След това, явно, нещата не тръгнаха на добре, и го преместиха в санаториума за белодробни заболявания. Отидох да го видя. Беше отслабнал, пребледнял; с восъчни, почти прозрачни ръце; с тъжен и замислен, да не кажа отчаян поглед. Съжаляваше, че пропуска учебната година, а аз се опитвах да го успокоя: - Нищо. Ти гледай - това е важното сега - да се оправиш. Пък това, че ще пропуснеш една учебна година и няма да си вече в нашата група, не е голям проблем. Пак можем да живеем заедно и да си бъдем приятели. Погледнах дланта на ръката му и изтръпнах. Много къса беше линията на живота му. Помислих си дали това няма да бъде последната ни среща… След няколко дни, след консулт със софийски лекар, го преместиха в столична болница. Явно, положението се влошаваше. След около месец, една вечер се прибирам в квартирата. Хазяинът, живеещ на горния етаж, ме повика при себе си: - Искам да ти съобщя една много неприятна вест. Стефчо е починал. Погребението ще бъде утре по обяд, в родното му село. Премаля ми. Краката ми се подкосиха. Дъхът ми секна. Сякаш ме бяха ударили с камшик. Потърсих отдушник и го намерих в стиховете: Всеки ден осиротяваме по малко. Умират връзките ни със света, приятелствата, даже любовта. Вчера бяхме много. Днес - не сме. С годините остават незапълнени места. И вместо да олекне, все по-тежък става листа. Едва ли има по-тежко нещо от празнотата! Стопява се късче по късче мрежата на приятелството и от голям многоъгълник, постепенно се превръща в четириъгълник, в триъгълник, в отсечка, в самотна точка, в празен лист, на който няма даже помен от следа. На следващия ден се събрахме негови приятели и колеги и отидохме да го изпратим. Умиращ от студ /беше 20.12/, аз се взирах в лицето му и не можех да повярвам как това 23–годишно, младо и жизнерадостно момче, лежеше неподвижно в този злокобен ковчег. Довчера се смееше, говореше, вълнуваше, пишеше дори стихове,свиреше на акордеон, а сега – тих, спокоен, умиротворен завинаги. Снимаха ме пред ковчега му – вцепенен, втрещен от ужаса на смъртта… В следващите дни и нощи щях да се опитам да я осмисля: ”Смъртта не е страшна. Страшното идва от наивната детска илюзия, с която живеем. Затворили сме очи и се правим, че тя не съществува. Мислим си, че след като ние не я виждаме, и тя няма да ни види и ще ни отмине... Но смъртта е безпристрастна... като земята, тя приема и бедния, и богатия; и стария, но и младия; грозния, но и красивия; злия, но и добрия; глупака, но и мъдреца. Тя е вярна приятелка на всеки. Но ти живееш така, сякаш си “во веки веков” на тази планета. И забравяш една проста истина /всъщност, всички истини са прости/ - дошъл си тук и ще продължаваш да идваш отново и отново, докато не усвоиш земните уроци. Затова си дребен в мислите, в чувствата, в делата си. В опита си да игнорираш смъртта, ставаш дребнав, нищожен, посредствен. Цял живот работиш, за да си купиш кола. За какво ти е? За катафалка? Бъди спокоен - ще ти намерят! Цял живот трупаш пари. За какво са ти? В отвъдното няма да вземеш и стотинка. Цял живот строиш къща. За какво ти е? Във вечния дом има място за всички! Цял живот се опитваш да създаваш връзки, да се уреждаш. За какво? Там, и без да имаш връзки, ще те уредят! Приятелю, не е ли по-разумно да побързаш? Може би нямаш време за губене. Може би този път тя идва за теб... Не си мисли, че пак ще те отмине. Подготви се и я посрещни, както подобава. С достойнство. Но за да умреш достойно, трябва и да си живял достойно! Когато пред теб възникне проблем, сложи го пред лицето на смъртта. Тогава той ще се смали и без усилие ще го превъзмогнеш. Делата си слагай пред лицето на смъртта - и те ще придобиват необятни размери. Не отлагай за утре последния жест - голямото добро, с което трябва да те запомнят хората. Направи го непременно днес, защото утре може да е късно!” Няколко месеца след погребението, нашият добър приятел и колега Паро изнамери една студентка, родом от Дряново, на име Ани, за която се твърдеше, че е много добър медиум. До този момент бях присъствал на спиритични сеанси, но или нямаше медиум и нищо не се получаваше, или се появяваха духове–лъжци. Този път бях силно впечатлен. Момичето наистина си го биваше. Това беше единствената ни среща с него. То нищо не знаеше по случая. Донесе бял картон, на който бяха изписани всички букви от азбуката и числата от 1 до 9, и 0 включително. Извади капачка от дезодорант и, почти докосвайки я с пръсти, призова духа на Стефчо, който се отзова. Разговорът с него продължи около три часа. Получавахме отговор на вълнуващите ни въпроси, като капачката се придвижваше по буквите и така изписваше цели изречения. Бях изумен от това, че духът употребяваше думи и изрази, които бяха много специфична терминология, използвана само от нас. Каза, че Бог е живот, че аз съм много добър приятел, но трябва да внимавам с хората, с които говоря за новия мозък /учудих се защо се изрази “мозък”, а не “разум”, но по-късно открих, че в своите книги един от моите духовни кумири Джиду Кришнамурти употребява същия израз/. Помоли ме да му занеса цветя на гроба, като каза, че предпочита бели; а най-накрая, като го попитах какво да предам на родителите и брат му, ми каза да пиша; и на части, като ме караше да прочитам предходната част, ми продиктува следното: Много любов има в сърцето ми към този свят, в който живях И имах такава чувствителност, която в земята почива на прах. Но няма в сърцето ми злоба. Там има такава душа, в която покълваше обич. И искам да бъде така – нека тези, които ме носят и днес, да пазят своето име със чест. Беше поразяващо. Сравних това стихотворно послание със стиховете, които беше писал приживе, и се удивих – стилът абсолютно съвпадаше! А и неговата чувствителност беше там, неговата нежна и любяща душа – нали и причината за смъртта му, както разкри той на сеанса, беше несподелената му любов… Сещам се, че десетина месеца преди да почине, на рождения ми ден бях събрал приятелите си, но не исках купени с пари подаръци. Взех един скицник и молив и накарах всеки от присъстващите да ме нарисува по начина, по който ме вижда или изглеждам в неговите очи. Стефчо се изрисува в ковчег, а мен - като свещеник с вдигнат над ковчега кръст, произнасям думите: -Щом месо ядете, млади ще умрете! Беше написал и годината – 2020-а, но, за жалост, в този пункт пророческата му рисунка беше погрешна… 4 Ако Бог можеше да чуе повестта за скърбящите, небето и земята биха пролели кървави сълзи! Джелаледин Руми Тъкмо си казвах, че не стига дето няма да можем да влезем в храма, но и дъждът ще ни намокри на всичко отгоре, когато едно от служебните лица – мъж в черен костюм - видя, че нашата група носи венци и ни каза да влизаме. Слава Богу! Влязохме. Всичките осем ковчега бяха сложени в редица, като между тях имаше място, колкото да се сложат столове за близките на починалите. Огледах се. Вдясно бяха момчетата: Валентин, Юлиян, Виктор; след него - Александра, Светослава, Антония, Боряна, Лора. Зад ковчезите, до главичките на загиналите деца, бяха родителите и техните близки, насядали на столове и потопени в мъка. Някои от тях гледаха с обезумял поглед и не можеха да проумеят, не можеха да повярват, че всичко това се случва, че не е само някакъв кошмарен сън. Но уви – не беше сън. Чуваха се хлипове, стонове, сърцераздирателен плач, викове, породени от непоносимата болка. Майки и баби редяха, неподозирани и от тях самите, неща; разказваха за своите рожби и се обливаха в сълзи. Някои не издържаха и припадаха. Изнасяха ги на носилка или направо със стола, на който седяха. Беше истински ужас, истински ад! Предвождах групата от деца и се насочихме към ковчега на Светослава. От една страна, там имаше известно място, а от друга - нали тя беше председател на класа, а и моя любимка? Застанах непосредствено до родителите ù. Гледах моята малка принцеса, сплетените пръсти на ръцете й – фини, изящни, със сребърно пръстенче на единия от тях; гледах прекрасното ù, потънало в някакво странно спокойствие, лице; около устничката ù имаше сининка, но иначе същото това прекрасно лице, което обикновено ми се усмихваше, сега бе застинало в някаква страшна неподвижност. Къде беше изчезнала нейната одухотвореност, нейната лъчезарна усмивка? Ето ги и красивите ù, интересно сплетени коси. Мислех си за това, че само от 6-7 месеца я познавах, а толкова се бях привързал към нея /чак сега го осъзнавах/ и толкова много, ужасно много ме болеше! Само като си помисля, че можеше така да се случи, че изобщо да не ù преподавам и да ù бъда класен ръководител... Можеше изобщо да не я познавам... А наистина ли можеше? Или тази среща е била предопределена някога, някъде, от някого? И болката - страшната, настоящата, най-дълбоката, която познавах до момента, разсичаща като меч душата ми от край до край... А само преди няколко месеца, малко преди началото на учебната година, тя /заедно с още няколко свои съученички/ влетя в класната стая, където ги очаквах, и веднага долових нейната виталност, увличащият след себе си пламък на ентусиазма ù, качествата ù на лидер. Взрях се в широко отворените ù, любознателни, а в случая и любопитни очи /нали се запознаваше с новия си класен ръководител.../ - и още тогава почувствах някаква близост – близост между души, подобна на тази, за която пее Коцето – Калки в песента си “Шани”: Някога с теб сме се срещали в този свят, някога с теб сме били... Преди да ми мине каквато и да било мисъл през главата, вече знаех: тя ще бъде дясната ми ръка в новия ми клас! Но не предполагах, въобще не предполагах, че от моя ръка щеше да се превърне в мое сърце и моето сърце щеше да си отиде, както се пее в прекрасната песен на Селин Дион от филма “Титаник”... Тони, съученик на Светла, мина зад гърба ми и застана до ковчега от дясната ми страна. Взря се в лицето ù и тихо ми прошепна: - Вижте я, господине, нашата Светла! Колко е хубава, сякаш спи - само дето никога няма да се събуди... Мисълта му отскочи назад във времето. Само преди година бяха избрали Светла за мис “Зелено училище”: с венче на главата, тя беше истинска мини-кралица на красотата... А сега?! Тони я гледаше и сякаш не вярваше на очите си. Погалих го по главата. Горкия! Как да намерех думи за утеха, като и мен нямаше кой да ме утеши? Чувствах се безкрайно безпомощен и си мислех: възможно ли е, наистина ли е възможно Исус Христос да е възкресявал мъртъвци? Би ми се искало и аз да мога като Него да кажа: ”Момиче, тебе казвам ,стани!” - и Светла да отвори очите си... Но като гледах собственото си безсилие, ми се струваше, че всичко това е някаква нелепа измислица, че веднъж умре ли човек, никой не е в състояние да го възкреси, че смъртта е безвъзвратна и тя слага край на всичко. Ето, гледаш тялото: мъртво, студено, неподвижно… Заравя се в земята - и толкоз. Къде е тази бленувана душа, за която пишат окултистите? И ако я има, защо не я виждам, защо не я усещам, защо не ми даде поне един знак, че е някъде тук, че вижда моята болка, тъгата ми, сълзите ми, безутешния ми плач? Нима щеше да стои толкова безразлична към нашите страдания? Нима не заслужавахме утеха? Бях безкрайно объркан! Представите ми за нещата се бяха разклатили. Просто не знаех какво да мисля. Досега приемах, че има Бог, че имаме, за разлика от смъртното тяло, безсмъртна душа. Дори и нещо повече. Още от дете, без някой да ме е учил или карал, изпитвах потребност да се моля на Бога. Вътрешно чувствах, усещах, че Той трябва да съществува. Изпитвах интерес към всякакви мистериозни истории; и когато навърших 17–18 години, започнах усилено да търся отговор на въпроси от типа: Съществува ли Бог или не? Смъртни ли сме или безсмъртни? Има ли ад и рай? Как е възникнал животът? Не само размишлявах по тези въпроси, но и търсех /макар че по това време беше много трудно да се намерят, по идеологически причини/ книги на духовна тематика, които евентуално можеха да ми дадат някакъв отговор или поне да канализират мисълта ми в определена посока. Бях последен курс на Химическия техникум, когато попаднах на книгата на Венци Евтимов ”Хатха йога”. Системата ми допадна и започнах да я практикувам. По време на военната си служба /служех като граничар на гръцката граница/, откъснат от света, сред природата, по време на дългите наряди, се усамотявах и се отдавах на съзерцание и размисъл. От време на време се молех: ”Господи, насочи мисълта ми към истината, сърцето ми към любовта, очите ми към светлината. Амин!” И имах чувството, че наистина от време на време ме насочваше. Рукваха, като прозрение свише, неспирни потоци на мисълта: Животът е разумно насочено движение. Главната идея е развитие от низшето към висшето, от простото към сложното, от материалното към духовното, от несъзнателното към съзнателното. Бог - това е духовната същност, идеята, законът за развитие. Природата е неговата материална реализация. Бог и природа са двете страни на едно и също нещо. Човекът е съвкупност от материална и духовна същност, които оказват влияние една на друга. Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|