Редно би било да прекарваме границата между
душевното здраве и лудостта спрямо собствената си позиция.
Вероятно е възможно човек да бъде едновременно луд
от определена гледна точка и напълно здравомислещ – от друга.
РИЧАРД БЕНТАЛ,
Обяснение на лудостта: психозата и човешката природа
Какво представлява психичното разстройство, щом не е просто болест? Разбирането, до което съм стигнал, е идентично на виждането ми за много други състояния, попадащи в кръга на заболяванията: вместо да ги разглеждам като външно породен проблем, аз размишлявам какво показват за живота, в който са възникнали. Тази рамка е още по-интуитивна когато става въпрос за страдания, настанили се в ума, в емоционалния свят и нрав на индивида.
Да вземем нещо просто, което напоследък наблюдаваме все по-често и което познавам отблизо, а именно, депресията.
Буквалното значение на думата – потиснатост – е крайно показателно. Представете си как натискате надуваема топка в басейн. Знаете какво концентрирано усилие е нужно, за да я държите под вода, докато тя се мъчи да изскочи обратно на повърхността.
Какво потиска депресираният човек? Лесно се вижда по липсата му: емоцията, постоянният поток от чувства, който ни напомня, че сме живи. Но за разлика от онзи, който се бори с топката, той не се опитва съзнателно да потопи жизнената си енергия; процесът се случва от само себе си, превръщайки яркия емоционален пейзаж в пресъхнала пустиня. Единственото чувство, което остава обикновено, прилича повече на усещане, отколкото на емоция – куха, недиференцирана болка, която заплашва да погълне всичко... и понякога успява. Ако наречем потиснатото чувство болест, рискуваме да засенчим първоначалната му адаптивна функция: да ни дистанцира от емоциите, които са били непоносими в даден момент от живота или преживяването им би довело до по-тежко страдание. Спомнете си трагичното напрежение между автентичността и привързаността. Когато преживяването и изразяването на чувствата застрашава най-близките ни връзки, предпочитаме да ги потиснем. Или по-точно, умът ни го прави автоматично, без дори да съзнаваме.
Произходът на моята депресия лесно може да се проследи. Документиран е в съкровищницата от семейни фотографии още от бебешката ми възраст, на които почти никога не се вижда и следа от усмивка. От снимките гледа дете, което в най-добрия случай е твърде сериозно за възрастта си, ако не и печално. В условията на война и геноцид аз съм попил чувствата на измъчената си изстрадала майка; на първите снимки виждам как малкият ми Аз почти ги отразява. Детето може да... почувства напрежението, стягането и болката в тялото на майка си и всеки друг, с когото е оставено – пише психологическият мислител и духовен учител A. X. Алмаас. – Ако майката страда, и бебето страда. Болката никога не се разсейва367. Не бих издържал това емоционално мъчение, ако го бях почувствал докрай; никое бебе не би могло. Не е имало и пространство за собствената ми тъга и ярост, когато са ме отделили от майка ми на няма и годинка.
Както вече отбелязах, не е задължително да са налице екстремни обстоятелства, подобни на тези от моето детство. Най-рисковите емоции, които най-често биват прокудени, са острата мъка и здравословният гняв – две чувства, традиционно заклеймени като негативни368. Разбира се, детето може да изпита необходимост да възпре радостта, въодушевлението или гордостта си, ако те предизвикват неодобрение, завист или просто неразбиране от страна на стресираните, разсеяни или депресирани родители. И в двата случая потискането на отхвърлената емоция е най-сигурният начин детето да се спаси от уязвимостта, да избегне болезнения разрив между себе си и окръжаващия свят. Има обаче една уловка: не можем да изберем емоциите, които да изтикаме от съзнанието си, нито да обърнем процеса, когато вече не ни е нужен. Всеки знае, че в потискането няма прецизност или точност – пише Сол Белоу в Приключенията на Оги Марч369. – Ако потискате едно, потискате и съседното. Ето как потискането на емоцията, макар да възниква като адаптивен механизъм в определена ситуация, може да се превърне в хронично откъсване и оттегляне от живота. То се програмира в мозъка, запечатва се в характера.
Невроученият Як Панскеп – най-усърдният изследовател на биологията на емоционалните системи в мозъка, се изказва доста язвително за болестния модел: Популярното представяне на депресията като химичен дисбаланс е тривиално... [Всички] проблеми на живота, включая смъртта, са съпроводени от „химични дисбаланси“. Той също разглежда депресията като адаптация на мозъка към загубата на връзка, като физиологичен изключващ механизъм за справяне с дистреса, който в по-дългосрочен план би бил опасен за невръстните бозайници370. Иначе казано, депресията не е изражение на наследствена патология, а механизъм за облекчаване на мъката и яростта и за възпиране на поведенчески модели, които биха предизвикали опасност. Не че невротрансмитерите не участват в състоянието: просто техните отклонения отразяват преживяванията, а не ги причиняват. Мозъчните смущения са проявления на стреса, преживян във формиращия период, които впоследствие на свой ред се превръщат в източник на стрес. Оттук произлизат и разнообразните симптоми и варианти на депресивната болест.
Осъзнаването, че собствените ми психични проблеми носят дълбок смисъл, породен от живота в семейството ми в определен исторически контекст, беше истинско откровение. Установих, че то важи навсякъде, за всички хора и всички обстоятелства, дори и най-екстремните. Крещящите случаи даже се дешифрират още по-лесно. Ако се вгледаме, ще видим, че проявленията на всички психични диагнози имат смисъл – от депресията до т.нар. шизофрения или синдрома на дефицит на вниманието с хиперактивност и от хранителните разстройства до самонараняването.
* * *
Сподели с приятели: |
