Митът за нормалното



страница51/98
Дата11.02.2024
Размер1.24 Mb.
#120289
1   ...   47   48   49   50   51   52   53   54   ...   98
Митът за нормалното - Габор Мате, Даниел Мате - 4eti.me
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
разделен, или разединен ум. Въпросът е очевиден: защо умът се разделя?
Фрагментацията на Аза е защитен механизъм, който се активира при невъзможност да преживеем нещата такива, каквито са. Само хора, за които реалният живот е нетърпимо изтезание, чувстват потребност да се махнат от него. Не става въпрос за никаква генетична предопределеност, а за инстинкт за оцеляване, обострен от дълбока уязвимост и непоносим житейски опит. Един от начините живото същество да се спаси от такава агония, независимо от нейния източник, е да се откъсне от емоциите, които тя поражда. Дистанцирането от настоящето при травма е форма на мигновена самозащита377. От тази гледна точка имаме пред себе си чудотворна динамика, позволяваща на уязвимите да преживеят немислимото.
Психозата проявява основна черта на тежко психично заболяване: дезинтеграция. В екстремни случаи, когато настъпи разрив между обичайно свързани психични процеси, човекът може да се откъсне от настоящето. Такъв е случаят при шизофренията, но изолирането от действителността се проявява в различни форми и степени, вариращи от леки до тежки, в зависимост от вътрешната болка и генетичната чувствителност на индивида.
Една от по-леките форми на бягство от реалността е т. нар. дисоциация. Състоянието е добре описано от Хелън Нот, подложена на сексуална злоупотреба като съвсем малка: Чувствата напускаха тялото ми. Духът ми сякаш витаеше извън мен. Не знаех чий живот живея, чие тяло обитавам. Това не беше моята история, моят живот, моята действителност... Боях се, че ако се опитам да се опра на чувствата си, ще падна от емоционалния ръб и не знам какво ще сторя със себе си378. Това, което наричаме разстройство, се оказва средство за спасение на измъчената от агонията душа.
Подобни са спомените на звездата от Националната хокейна лига Теорен Фльори, насилван от треньора си в тийнейджърска възраст, който по-късно става активен защитник на децата, жертви на сексуална злоупотреба. Първите пъти не беше толкова зле, защото мен ме нямаше. Отварях очи и го виждах как се бърше, надвесен над мен. Знаех, че нещо е станало, но не бях сигурен какво точно. Умът е способен на смайващи неща. Години след това, докато разказвах на терапевта си за преживяното, отново изключвах, напусках тялото си. Трябваше буквално да ме разтърси, за да ме върне379. Въпреки ужасяващата ситуация в думата смайващи долавям възхищение към онези части от собственото му съзнание, които са се мобилизирали, за да го защитят от болката. Горещо препоръчвам тази нагласа на всеки, който е на път да направи подобни разкрития.

* * *



Хроничното, рефлекторно изключване е един от основните белези на синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ)380, който все по-често се открива по целия свят. Тук не става въпрос за онова напускане на тялото, типично за дисоциацията, но отново имаме налице откъсване от собствения Аз, от околните и от извършваната дейност, което нарушава нормалното функциониране и – лично мога да потвърдя – често е изключително фрустриращо.
Обичайните характеристики на СДВХ са незадоволително внимание, разсеяност, нисък праг на скуката, слаб контрол над импулсите и трудно стоене на едно място (особено при момчетата и мъжете). В резултат на това милиони деца се лекуват със стимуланти, а стотици хиляди – и с антипсихотици, не заради наличието на психоза, а просто за да се успокоят и да станат по-сговорчиви. Това в действителност е огромен, неконтролиран социален експеримент с химическите ефекти върху детското поведение, защото не познаваме дългосрочните последици на медикаментите върху развиващия се мозък. А данните от изследванията върху възрастни хора би трябвало да ни накарат да се замислим. Най-малко от 2010 г. е известно, че продължителната употреба на антипсихотични лекарства се свързва със свиване на мозъчния обем381. Вече се наблюдават и краткосрочни системни увреждания при деца. В Детската болница на Британска Колумбия във Ванкувър се наложи откриване на специална клиника за лечение на метаболитни ефекти от употребата на такива медикаменти – затлъстяване, диабет, повишен сърдечносъдов риск и др.
Казват, че СДВХ е най-наследимото психично заболяване, което от моя гледна точка е все едно да заявим, че кварцът е най-дъвчащият кристал. Някои специалисти изчисляват, че вероятността за предаване на типичните за СДВХ характеристики от поколение на поколение е от порядъка на 30-50%382. Генетичната теза никога не ми се е струвала логична, въпреки че и аз, и две от децата ми сме диагностицирани с въпросното мозъчно заболяване. Изключването е по-сдържаният събрат на дисоциацията, но пак от същото семейство на ескапистки адаптации. Провокира се в стресови условия, когато човек не вижда друг начин за облекчение и не може нито да промени обстоятелствата, нито да избяга от тях. Такъв е бил императивът в моето ранно детство. Същата беше и ситуацията за трите ми чувствителни деца (качество, което може да са наследили от мен, както видяхме в предишната глава) в емоционално хаотичната среда на нашето семейство, белязана както от много любов, така и от тревожност, депресия и конфликти между родителите. Адаптацията се запечатва в мозъка, без той да е първоизточник на проблема.
Вярно, че напоследък виждаме все повече деца със затруднения, но няма никакъв смисъл да виним мозъка – или пък родителите им. Както видяхме при други състояния, когато случаите на даден синдром нарастват бързо за кратко време, няма как да става въпрос за генетични причини. Як Панскеп изказва предположение, че СДВХ не е мозъчно заболяване, а възниква отчасти заради неправилното развитие на т.нар. система ИГРА в условията на съвременното общество. Решението според него: повече възможности за игра на децата, за да се насърчи изграждането на социалния мозък383.
Застъпниците на биологичната идея, които обясняват депресията с липсата на серотонин, отдават СДВХ на недостиг на друг невротрансмитер – допамин, който отговаря за подтика и мотивацията. Затова на децата се предписват стимуланти – риталин и адерал, за увеличаване на допамина. Съгласен съм, че допаминът играе известна роля в синдрома, но медицинската практика и тук игнорира взаимодействието между физиологията и средата. Днес разполагаме с много изследвания, откриващи връзка между симптомите на СДВХ и травмата или ранния стрес и показват, че и двете могат да повлияят на допаминовите вериги в мозъка. Така неблагоприятните преживявания възпрепятстват капацитета на детето да се фокусира и да организира работата си384,385. Травмата или ранният стрес могат да се крият в депресия у майката или в по-изразени проблеми в семейното обкръжение. Проучване, анализиращо данни от 65 000 деца на възраст от 6 до 17 години, показва, че родителите на деца с диагноза СДВХ съобщават за много по-голяма честота на неблагоприятни събития386.
Време е да обърнем внимание на бързо променящата се, все по-стресираща среда, в която растат децата ни, преди да се месим в мозъчната им физиология. Когато при мен идваха деца, отговарящи на критериите за това състояние, аз се интересувах от семейната среда и помагах на родителите да разберат стреса, който неволно им предават. Тези деца до едно служеха като пословичните канарчета в мините. Чувствителни до n-та степен, техните симптоми изразяваха нерешените проблеми на цялата семейна система, сама по себе си често подложена на неимоверен натиск от съвременната, неблагоприятстваща развитието култура. Ако разгледаме състоянието и неговите характеристики като прояви на недобро биопсихосоциално развитие, а не като заболяване с определени симптоми, ще се запитаме как да осигурим подходящи условия за изграждането на здрава мозъчна пластичност и психологично израстване. И тогава всички ние – лекари, родители, учители – ще поставим на първо място невробиологията на взаимоотношенията387.
Можем да се поучим от четирикраките си приятели – кучетата. Във ветеринарна статия от 2017 г. четем, че някои проблемни животни – по-буйни, невнимателни и непослушни от другите, могат да се лекуват със стимулиращи медикаменти за потискане на симптомите, така че да станат по-податливи на дресировка. По-интересен е фактът, че някои условия в заобикалящата и социалната среда влияят на появата на симптоми на СДВХ – пише сп. Psychology Today. – Кучетата, които имат много контакти със себеподобни и с хора, по-рядко показват симптоми, [типични] за СДВХ. Колкото повече общувате физически и играете с кучето, толкова по-малко са проблемите. Кучетата, които остават сами за продължителни периоди от време, по-често проявяват симптоми на хиперактивност при завръщането ви. Друга интересна връзка, открита от учените, е, че кучетата, които спят сами (отделно от стопанин или други кучета) имат повече проблеми388. Ако психолозите, лекарите и учителите мислеха с такава задълбоченост и емпатичното въображение като тези ветеринари, вероятно по-малко деца щяха да живеят на лекарства.

* * *



Стига да потърсим, лесно ще открием смисъла и в биполярното разстройство, известно още като манийно-депресивна психоза.
– За първи път получих психотичен епизод на двадесет и една години – спомня си Катерина. – Мислех, че съм олицетворение на злото. Чувствах се като нещо отвратително, което не заслужава да съществува. Изпадах в кататонични състояния и чувах гласове, които ми говореха, че нищо не струвам, че съм зла по природа.
Интервюто бе уникално с това, че се проведе в присъствието на родителите ѝ, а не на четири очи, както обикновено. Те се бяха досетили, че проблемите на дъщеря им се коренят другаде, а не в мозъчната химия, и ме бяха помолили за съдействие.
Манийният епизод настъпил след злостен спор с майка ѝ.
– Тя каза нещо, което ме огорчи и ядоса. Реших, че съм съсипала семейството и всичко ще се разпадне. Отначало беше страшно... но после ми стана по-добре. И все по-добре, докато не се почувствах много силна; можех да спася целия свят. Вече не бях инструмент на разрухата; можех да върна изкуството в света.
(Впрочем, днес 26-годишната Катерина учи изкуства в Торонто.)
Типично за манийното състояние, Катерина преливала от енергия и не спала цяла седмица, докато накрая не се наложило да постъпи в психиатрична болница. Лекарствата облекчили симптомите, но никой не ѝ помогнал да се замисли за източника на заблудите ѝ.
– Смятате ли, че това трябва да направя? – попита ме тя. – Според психиатрите ми делюзиите са подобни на висока температура.
Отговорих ѝ също с въпрос:
– А възможно ли е делюзиите ви да са съвършено точни? Не в конкретен смисъл, а по отношение на емоционалната ви действителност?
Посочих, че двете фантазии – Съсипах семейството си и Мога да спася света – имат нещо общо. Тя бързо го напипа:
– И в двете нещо зависи от мен. Притежавам голяма сила и власт.
Източникът на това усещане бързо започна да изплува.
– Когато бях на единадесет, родителите ми преживяваха много тежък период. Караха се ужасно посред нощ и си крещяха. Баща ми плачеше пред мен... разбираемо, защото му се беше струпало много, а бяхме близки.
Тази близост – която всъщност е нездрава липса на граници, известна в психологията като сливане (фузия), била налице във формиращата възраст на Катерина. В нейното съзнание вредната динамика се бе преобразувала в убеждение, че носи морална отговорност за родителите си. Възприемаше невъзможността да запази семейството си като клеймо на срама и доказателство за пълната си безполезност. Но Природата не е дала на децата да попиват скърбите на родителите си. Размяната на ролите между детето или подрастващия и родителя, освен ако не е твърде краткотрайна, почти винаги е не само знак за патология у родителя, но и причина за възникването на такава у детето – пише великият пионер в изследването на привързаността и развитието на личността Джон Боулби389.
Психотичната фаза на Катерина напомня на обладаване от вътрешни призраци: всички силни емоции, които е трябвало да потисне като дете, за да изпълни разбираемата си роля, бяха връхлетели в съзнанието ѝ като възрастна. Родителите ѝ – също травмирани от своите семейства и политическите трагедии в родините им, не били в състояние да се справят със собствените си емоции, камо ли с тези на малката си дъщеря. Накратко казано, самообвиненията в дяволска злина и заблудите за полубожествена мощ бяха двата полюса на властта, която изобщо не е трябвало да притежава.


Сподели с приятели:
1   ...   47   48   49   50   51   52   53   54   ...   98




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница