Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- Два съществени въпроса
- 16. ВДИГНЕТЕ РЪКА: НОВ ПОГЛЕД КЪМ ЗАВИСИМОСТТА
| Думата заболяване често изскача и в 12-стъпковите програми325. Участниците в Анонимните алкохолици или Анонимните наркомани говорят за заболяване, например: Моето заболяване иска да ме убие; Болестта ме накара да нараня хората, които обичам. Няма съмнение, че тези програми помагат на милиони хора, а езикът, който използват, ги подтиква да мислят и да действат по нов начин. Опитвам се само да кажа, че идеята за болест е по-полезна в терапевтичен смисъл, като метафора, отколкото в буквален. Както при повечето хронични състояния, възможностите за изцеление могат да се разширят, ако разглеждаме зависимостта като динамичен процес, в който трябва да участваме активно, а не като демонична сила, от която трябва да се страхуваме или да надвием.
Ако търсим по-обоснован подход към зависимостта, трябва да вземем предвид не само гените и мозъчните връзки, но и реалните срещи на хората с техния свят. Да разгледаме внимателно житейските им преживявания326. Зависимостите от кой да е вид не са абнормни заболявания, самоналожени страдания, мозъчни нарушения и генетични къси клечки. Правилно разбрани, те дори не са толкова озадачаващи. Както и при други, уж загадъчни състояния, изброени в тази книга, техните корени се крият в механизмите за справяне. Зависимостта безспорно има някои черти на заболяване: нарушени органни функции, тъканни увреждания, особено при продължителна употреба, физически симптоми, изменения в определени мозъчни вериги, ремисии и рецидиви, дори смърт. Но да ги наричаме болести, би означавало да пропускаме както смисъла, така и възможността да се справим по интелигентен начин с проблема. В зародиш зависимостта е защитна реакция на организма срещу страданието, което не знае как да изтърпи. Иначе казано, говорим за естествена реакция на неестествени условия; опит да се облекчи болката от травмите в детството и стреса в зряла възраст. Два съществени въпросаДългогодишната практика и хилядите разговори, които съм водил, ме научиха, че първият въпрос, който трябва да зададем, не е какво ѝ е лошото на зависимостта, а какво ѝ е хубавото. Какви ползи извлича човекът от навика си? Как му помага той? Какво получава от него, което не може да си набави по друг начин? Това е ключът към разбирането на всяка зависимост, без значение дали към вещества – алкохол, опиати, кокаин, кристал мет, лепило, вредна храна, или към поведенчески модели – хазарт, компулсивен безразборен секс, порнография, преяждане и прочистване. Или ако щете, към власт и печалба – вече в сферата на зависимостите, които излизат извън рамките на индивидуалните навици и се отнасят повече към колективните фиксации. Също както не съм срещал човек, който да е избрал зависимостта, така не познавам и човек, чиято зависимост поне в началото да не е задоволявала фундаментална потребност. Неведнъж съм чувал, че зависимостите на хората смазват зъбчатките на социалните връзки. Канадският писател, професор и бивш затворник, метисът327 Джеси Тисъл, автор на От пепелта, сподели, че употребата му давала достъп до приятели: – Вдъхваше ми сила, увереност. Известно време вършеше работа – около три години. Бях станал почти непробиваем. Талантливата телевизионна актриса Дена Дънам пък си спомня: – Правеше ме по-общителна. По-отпусната. Беше ми по-лесно да си говоря с другите. В нейния случай помощникът били транквилантите – силно пристрастяващи медикаменти, отпускани с лекота от лекарите. Ефектът се отразявал и на творческото ѝ себеизразяване: – Пишех като дявол – каза ми тя, – защото губех всякакви задръжки. Често чуван епитет в описанията на наркотичните опиянения е топлина. Думата улавя чувство, добре познато на зависимите. Джейми Дий Къртис, актриса и детски писател, ми разказа за топлата вана: – Чувстваш се така, сякаш си се намръзнал и влизаш в топла – не гореща, но много топла вана, и ти става леко на душата, докато се отпускаш в топлината. Беше ми познато чувство и много го обичах. Десет години правех всичко възможно да го изпитам – от крадене на опиати до манипулиране на докторите за рецепти. Думите на Къртис ми напомниха на нещо, което често чувах от свръхмаргинализираните си пациенти във Ванкувър. – Какво ви дава хероинът? – попитах веднъж пациент, току-що приет в Онсайт – центъра за детоксикация, който се намира над Инсайт – единственото по онова време наблюдавано място за инжектиране в Северна Америка, където работех като щатен лекар. Близо 40-годишен, с мишци на тежкоатлет, бръсната глава и грамадна месингова обица на дясното ухо, този свиреп на вид мъж ме погледна право в очите и рече: – Докторе, не знам как да ви го кажа точно. Все едно си на три, болен си, тресеш се от температура и майка ти те взема в скута си, увива те с топло одеяло и ти дава топла пилешка супа. Ето така се чувствам от хероина. Неговият съкварталник – поетът Бъд Озбърн, също говореше за успокояващото отпускане, което му дава хероинът: – Чувствах топлина под лъжичката, където винаги ми е било много студено. Дейв Наваро – рок китарист328 и звезда от риалити телевизията, ми каза, че в зависимостите си намира някакъв вид любов и приемане – друг лайтмотив сред употребяващите. Неговият автор на текстове – британският комик Ръсел Бранд, също говореше за любов: – Първия път, когато взех хероин, беше толкова свещено и духовно, топло, майчинско. Имах чувството, че някой ме прегръща... Сякаш нищо нямаше значение. Почувствах се сигурен. Думата майчинско, която използва, е повече от метафора: тя се отнася пряко до невробиологията на пристрастяването към опиати. Други намират в компулсивните си навици преживяване, което хората с години търсят в пещери, манастири и скъпи центрове за медитация. – Алкохолът ти дава три-четири часа покой. Просто покой – каза ми комикът Даръл Хамънд. – Приказките в главата ти спират, негативните мисли също. Безценно е. Покоят и тишината не са неща, които обикновено свързваме с живота на зависимите, но целта е именно безценното състояние – което понякога постигат за кратко. Транквилантите осигуряват на Лена Дънам временна илюзия за нормалност, затвърдена от факта, че нейният наркотик често се набавя по законен път – с лекарска рецепта. – Фармацията ти обещава, че ще ти помогне да функционираш нормално, дори по-добре от нормалното – казва тя. – Алкохолът се подушва, крекът... те довършва под някой мост. А с клонопина329 можеш да си караш доста дълго, мислейки си: Еха, намерих лека срещу неспособността да се държа така, както хората мислят, че трябва. Струва си да се запитаме: чувал ли е някой за болест, която те кара да се чувстваш нормално? Кога за последен път се разболяхте и усетихте, че функционирате по-добре от нормалното? В светлината на тези разкази от първа ръка думите на Джеф Сешънс звучат още по-нелепо. Какво ще кажете – да надминем Нанси Рейгън, като издигнем нови билбордове по пътищата и закачим табла в училищата с надписи: Кажете НЕ на болкоуспокояващите! Кажете НЕ на топлото усещане в корема! На вътрешния покой, на спокойствието, на увереността, на самочувствието, на общността и приятелството; на невъзпрепятстваното себеизразяване; на мамещото усещане за удобна нормалност; на любовта? – Забелязах, че когато отново почнах да употребявам, добих усещане как би трябвало да се чувства едно човешко същество – сподели Наваро. Пробвайте да кажете не на това. В крайна сметка всички мотиви на зависимостта могат да се обобщят със стремежа за бягство от ограниченията на Аза – от онова обикновено, познато преживяване да се чувстваш неудобно и изолирано в собствената си кожа. Под повърхностните пластове на нормално функциониране, колкото и многобройни да са те, дискомфортът от отчуждението може да бъде не просто смущаващ, а мъчителен: постоянно усещане, че си извън нормата, че не си достоен и ценен, че не си достатъчно добър. Най-известният бивш хероинозависим – Кийт Ричардс от Ролинг Стоунс, ясно кристализира стратегията на бягство в автобиографията си, озаглавена Живот: Струва ми се, че търсех забрава... въртопите, през които преминаваш, само и само да не бъдеш себе си за няколко часа330. Защо някой би искал да избяга от собствения си Аз? Човек жадува за бягство, когато се чувства затворник или страда. Зависимостта се превръща в копнеж, когато съзнателният му живот се блъска в стените на терзанията, съмненията, загубата на смисъл, изолацията, чувството за малоценност, студа под лъжичката и безнадеждността; когато не вярва в избавлението и не вижда помощ отникъде; когато не може да изтърпи външните предизвикателства или вътрешния хаос и пустота; когато е неспособен да овладее разстройващите ума обстоятелства и изпитва непоносими емоции; и най-вече – когато отчаяно търси спасение от болката, породена от всички тези състояния. Иначе казано, основната тема е болката. Нищо чудно, че хората толкова често споменават с въжделение вцепеняващия ефект на пристрастеното си поведение: само човек, страдащ от силна болка, жадува за упойка. Вътрешната логика на зависимостта като стремеж към бягство е неизбежна. Състоянието, в което се намирам, е непоносимо. Помогни ми да се махна. Ето че стигнахме до втория крайъгълен въпрос, който се е превърнал в мантра за мен: Не питай откъде се е взела зависимостта, а откъде идва болката. На този въпрос не могат да отговорят нито медицинската парадигма за болестта, нито популярните предразсъдъци; нещо повече – дори не им хрумва да го повдигнат. А без него не можем да добием никаква представа защо върлува този бич за ума, тялото и духа. За да се ориентираме в неприветливия и суров терен, на който възниква зависимостта, полезно би било да чуем хората, които са минавали оттам. Техните живи истории не оставят сянка от съмнение какво се нуждае от утеха и защо. Няма как да предам всички трагични разкази на множеството хора, които съм интервюирал за тази книга, били те популярни или пък никому неизвестни личности; затова ще се задоволя с кратка, но представителна извадка. Канадската хокейна легенда Теорен Фльори бил на 14, когато треньорът започнал да го насилва сексуално. Щом приключех, следваше ясна програма: мастурбираше върху краката ми, после свирка, после можеше да спя. И това не било всичко. С хаотично семейство и баща алкохолик нямало към кого да се обърне. Напротив, отчаяно се мъчел да зарадва финансово изтормозените си и емоционално объркани родители. Години по-късно той ще печели милиони долари годишно като звезда на Ню Йорк Рейнджърс, но вече ще е безнадеждно пристрастен към алкохола и кокаина. Брус, пристрастен към опиатите хирург, също имал безрадостно детство. Баща ми липсваше. Нямах баща като малък. Тръгна си, когато бях на четири. А майка ми беше твърде млада, за да поеме грижите, от които се нуждаех. Родила ме на шестнадесет – на практика самата тя дете. Израснах без подкрепа, но с много болка. Световноизвестната фотографка Нан Голдин споделя, че е вземала наркотици през по-голямата част от живота си. Била на 11, когато 18-годишната ѝ сестра се самоубила. Това беше огромна и определяща травма за мен – казва Годин. Определяща, но не първична. – Израснах в много невротично семейство – разказва тя, изразявайки се твърде меко. – Вечно цареше суматоха около по-голямата ми сестра... Едни от най-ранните ми спомени са как тя мята предмети по всички освен по мен. Настаняваха я в психиатрични болници, дори я пратиха в сиропиталище. Имаше много насилие, много хаос, много писъци. Когато покойният днес уличен поет Бъд Осбърн от Даунтаун ийстсайд бил на 3, баща му се обесил в затвора, където бил закаран от полицията в Толедо, когато се опитал да се хвърли от прозореца. Като дете Осбърн намирал убежище само у един човек – баба си – пише ванкувърският журналист Травис Лупик в книгата си Борба за място, посветена на движението за реформи в политиката спрямо наркотиците, чийто лидер беше Осбърн. – Тя била застреляна и убита от леля му, която после обърнала дулото към себе си. На 5 години Бъд станал свидетел как бият и изнасилват майка му. Година по-късно скочил от верандата с идеята да отнеме живота си. Бившата звезда от Saturday Night Live Даръл Хамънд бил физически и емоционално насилван от майка си, както сам разкрива в болезнения документален филм за живота си от 2018 г. Лена Дънам преживяла сексуално насилие в ранна възраст, придружено от фактор, който гарантира дългосрочни ефекти от травмата: емоционална изолация. Вече възрастна, по време на терапевтичен сеанс под влиянието на медикамента Кетамин, вижда непоносимата мъка от самотата в детството си. Макар всяка житейска история да е уникална, а травмата – многолика, възможно и необходимо е да направим някои обобщения, особено за случаите, в които насилието и неглижирането на децата се комбинира с уязвима расова принадлежност и социално положение. Всяка една от пациентките ми в над 10-годишния ми опит в Даунтаун ийстсайд, сред които имаше много представителки на коренното население и много проститутки, бе преживяла сексуално насилие като дете или девойка – един от белезите на тежкото наследство от бруталното колониално минало на Канада. Множество мащабни изследвания сочат, че динамиката на детската травма, включително сексуалното насилие, отваря вратите към зависимостта в бъдеще. Според проучване, публикувано през 1977 г. и обхващащо над 100 000 учащи, подрастващите, които са били подложени на физическо или сексуално насилие, употребяват наркотици 2 до 4 пъти по-често в сравнение с връстниците си331. Онези, които са станали жертви едновременно на физическо и сексуално насилие, прибягват най-малко 2 пъти по-често към наркотиците от тези, които са преживели само единия вид насилие. Подобна е картината с алкохола: в национална извадка от 10 000 подрастващи рискът да започнат да консумират алкохол в тийнейджърска възраст е 3 пъти по-висок при претърпелите сексуално насилие332. * * *
Вече поразчистихме шубрака от погрешни схващания за зависимостта, добихме представа за ефектите ѝ върху хората под нейно влияние и взехме под внимание що за житейски преживявания карат човек да копнее за бягството, което тя му предлага. Предлагам в следващата глава да дръпнем още повече завесата. Поредният – удобен и изключително вреден – мит гласи, че в нашия свят има обособена група от нещастни души, които можем да определим като зависими, а ние, нормалните, си живеем отделно от тях.
16. ВДИГНЕТЕ РЪКА:
|