Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- 17. НЕТОЧНА КАРТА НА БОЛКАТА: ПОГРЕШНИ СХВАЩАНИЯ ЗА ПСИХИЧНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ
| Неподготвен се оказва и Дейвид Шеф. В бестселъра си, озаглавен Моето прекрасно момче: пътят на един баща през зависимостта на сина му, той описва навика на сина си Ник да употребява стимуланти, който едва не го отвежда в гроба. Неотдавна по книгата беше заснет и въздействащ филм с участието на Стив Карел и Тимоте Шаламе. В семейството не е имало травма с голямо Т, нито насилие над деца и други тежки преживявания. Озадаченият Шеф сам си задава неудобни въпроси, мъчейки се да разбере какво е тласнало талантливото му, жизнено, чувствително най-голямо дете към опасна за живота му зависимост. Поглеждайки назад, Шеф разбира, че болката на Ник вероятно датира още от ранното му детство, породена от дисфункционалните отношения между родителите му.
– Ние не трябваше да сме заедно – сподели той с мен. – Имахме ужасни, ужасни проблеми в брака си. Значителна роля изиграло и самозаблуждението, продължило дори когато Шеф се впуска в извънбрачна връзка със семейна приятелка: – Въобразявах си, че ако аз съм щастлив и тя е щастлива, децата ще бъдат заедно и ще имаме щастлив дом, и ще ги спасим от две травматични семейства... Аз наистина вярвах, че в някакъв смисъл го правя и за Ник. Търсех си оправдание, за да не изглежда толкова зле. Чест му прави, че се е вгледал в миналото с отворени очи, за да го види такова, каквото е било наистина. Не познавам детайлите, но според Шеф в момента двамата със сина му разговарят за онези дни откровено, с взаимно състрадание и споделено разбиране, че болката от детските години на Ник е изиграла значителна роля за по-нататъшните му трудности. Моят приятел и колега д-р Дан Съмрок, занимаващ се с медицина на зависимостите, също като мен е срещал скептици по отношение на травмата. С дългата си прошарена брада, стигаща до гърдите, и страстния си ораторски стил той е олицетворение на библейски пророк. Но ако има нещо, което Дан проповядва, то е здрав разум. През цялата си практика като семеен лекар – първо в Медицинския факултет на Университета в Тенеси (Мемфис), след това в Нашвил, а напоследък в селски район, той е лекувал близо 25 000 души със зависимост към опиати. И също не се ограничава с медицинското схващане за зависимостта като болест, генетично наследство или нещо друго, а смята, че главният фактор е травмата. – Започнах да пиша за това през 1980 година, след уволнението си от армията. Бях студент по медицина първи курс, а животът ми се разпадаше. Да речем, че най-добрите ми приятели бяха Джордж, Джак и Джим335. Някои хора, войнствени привърженици на Дванайсетте стъпки, биха казали, пък и част от програмите за лечение наистина са ми заявявали: Знаете ли, д-р Съмрок, не всичко е травма. За да ги успокоя, отговарям: Бъдете сигурни, че постоянно се оглеждам. Чакам да срещна първия човек, при когото не всичко е травма. Е, дълго ще трябва да чака. Независимо от степента на раната, всяка зависимост е история на бягство: от непоносими, непреработени чувства към усещане за временна свобода, пък била тя илюзорна. Пак ще ви приканя: пробвайте да кажете не на това. * * *
Мнозина ще се учудят, когато разберат, че никой наркотик сам по себе си не е пристрастяващ, включително пословичните високорискови дроги крек и метамфетамин. Повечето хора, които пробват наркотици – каквито ще да е наркотици, дори нееднократно – никога не се пристрастяват. А причините за това осветляват същината на зависимостта. Често питам публиката: Алкохолът пристрастява ли? Да или не? Храната пристрастява ли? Да или не? Работата? Да или не? Сексът? Да или не? Порнографията, пазаруването? Да или не? Верният отговор, който се съдържа и в самия въпрос, е точно да или не: в зависимост от степента на болката, която човек се опитва да облекчи. Д-р Винсент Фелити – специалист по вътрешни болести от Сан Диего, е един от водещите автори на прочутото днес (макар и недостатъчно) изследване за неблагоприятни събития в детството. Идеята възниква, когато Фелити решава да изслуша житейските истории на пациентите в клиника за лечение на затлъстяване. Всички те съобщават за травми от детството. Проведено през 90-те години на XX в. в мрежата от здравни заведения Кайзер Перманенте в Калифорния, изследването разкрива, че сред над 17 000 души, предимно представители на бялата раса и средната класа, колкото повече неблагоприятни събития са преживели като деца, толкова по-висок е рискът от развиване на зависимост, психични разстройства и други медицински проблеми в зряла възраст336. Неблагоприятните събития се класифицират в 3 категории: насилие (психично, физическо, сексуално), неглижиране (физическо, емоционално) и дисфункция в семейната среда (алкохолизъм или наркомания в дома, развод, загуба на биологичен родител, депресия или друго психично заболяване на човек от домакинството, насилие спрямо майката, член на домакинството в затвора). Ефектите от тези преживявания не просто се натрупват, а се умножават. Възрастен с 6 точки по скалата на изследването има 46 пъти по-висок риск от венозна употреба на наркотици в сравнение с такъв, който не е преживял нито едно от изброените събития. – Хората смятат, че повтарящата се употреба на много от уличните наркотици сама по себе си води до пристрастяване – казва Фелити. – Нашите резултати подлагат на съмнение това схващане... Зависимостта няма почти нищо общо с предполагаемите пристрастяващи свойства на определени вещества, освен че всички те водят до търсеното психоактивно облекчение... Иначе казано, това е разбираем опит за самолечение с нещо, което почти работи и предизвиква желание за още дози337. Изследването на Фелити за неблагоприятните събития в детството още повече оборва мита за генетичния детерминизъм, с чието развенчаване се заехме още в главата, посветена на епигенетиката. Не е открит нито един ген на зависимостта, няма и да бъде. Възможно е да съществува предразполагащ набор от гени, но предразположението не е предопределение. Принципите, които важат за физическите болести, важат и за зависимостите: гените се включват и изключват под въздействието на околната среда, а вече знаем, че неблагоприятните преживявания в ранна възраст влияят на генната активност, създавайки условия за бъдещи дисфункции. Изследванията върху хора и животни потвърждават, че всички генетични рискове за злоупотреба с вещества могат да бъдат компенсирани от обгрижващата, подхранваща среда338. Едно от най-щастливите признания, които съм получавал на електронната си поща, дойде от благодарната майка на 4-годишно дете. Съпругът ѝ – бивш алкохолик, отказвал да има деца, защото се боял да не им предаде гена на алкохолизма. Когато прочел книгата ми за зависимостите, той осъзнал травматичния произход на проблема си и спрял да се страхува от несъществуващия ген. Тъкмо навреме, защото жена му вече излизала от детеродна възраст. Неволно се засмях от радост. И преди са ми благодарили, че съм спасил живота на хора, които никога не съм виждал, но не и за раждането на такъв някъде по света. Връзката между неблагоприятните събития в детството и невробиологията на пристрастяването ни отвежда към междуличностната биология, за която вече стана въпрос. Преживяването на стрес още в утробата може да предразположи човека към зависимост, като повлияе на способността на мозъка да реагира функционално на стреса. Възможно е да има и дългосрочен ефект върху части на мозъка, които модулират системата за подтик и мотивация, нарушена при всички зависимости – към наркотици и към модели на поведение339. Както казва д-р Брус Пери – практикуващ психиатър, невроучен, писател и водещ изследовател в областта на травмата: И нашата работа, и тази на мнозина други показва, че броят и гъстотата на допаминовите рецептори в тези области [на мозъка] се определят още в утробата340. Една от жаргонните думи на английски език за наркотик е dope. Който и да я е измислил, е напипал нещо, защото всички зависимости, независимо дали към вещества, или поведенчески навици, са свързани с действието на допамина. Допаминът е основният невротрансмитер в системата на мотивация, без който всички бозайници стават инертни, пасивни, лишени от стимул за действие. Опитната мишка с изкуствено отстранен допаминов апарат ще умре от глад дори да стои пред паничка с храна. В действителност всеки зависим е допаминов маниак, който търси външни доставки на продукт, произвеждан в собствения му организъм, за да направи настоящето по-жизнено и вълнуващо. В практически всяко позитивно чувство или качество, което хората извличат от възприетия навик, участват ендогенни (естествени) мозъчни вещества. Зависимостта започва като опит за индуциране на чувства, които сме биологично програмирани вътрешно да генерираме, и бихме го правили, ако нездравословното развитие не бе накърнило тази ни способност. Пристрастяването към секса например няма нищо общо със силен сексуален нагон, а само с допамина. Ето какво сподели Закари Алти – социален работник от Ню Йорк и бивш хоноруван преподавател към университетите Фордам и Рютгерс, специализирал сексуална терапия и поведенчески зависимости, най-вече към порнография: – Изследванията сочат, че порнографското изображение предизвиква рязко покачване на допамина в мозъка. Съответно гледането на образ след образ води до многократни пикове. Ако при субстанциите получаваш един или няколко пика непосредствено преди употреба, при поведенческите зависимости допаминът всъщност е веществото, основният компонент. Пиковете му настъпват отново и отново, особено при пристрастяване към порнография. Подобно на производителите на смартфони и приложения, авторите на порнография са наясно, че печалбата им зависи от хакването на мозъка на потребителя. Социологът Гейл Дайнс – автор на интригуващата книга Порноландия: как порното похити сексуалността от 2010 г., дискутира статия в Adult Video News, в която вътрешен човек от индустрията се радва на проучване на Станфордския университет относно киберсекса, показващо, че 20% от потребителите на порно са пристрастени. Верен на капиталистическия подход – отбелязва Дайнс, – материалът е бодро озаглавен „Как да използваме данните“341. Какво да кажем за чувството на любов, което хората откриват в своите зависимости, особено в опиатите – топлината, за която говорят Джейми Лий Къртис и много други? До голяма степен това е функция на вътрешния ни апарат, в който невротрансмитери са естествените ни ендогенни опиати – ендорфините. Още преди 20 години д-р Як Панскеп изказва предположението, че пристрастяването към опиати се корени в еволюционните мозъчни механизми, грижещи се за социалните връзки: грижа, емоционална близост, принадлежност. Би следвало да очакваме – пише той, – че индивидите, които преживяват особено силен социален дистрес и несигурност, ще бъдат и особено уязвими към злоупотреба с опиати; предположението е потвърдено от някои клинични изследвания. Същата динамика би могла да обясни защо опиатните зависимости са особено разпространени сред отхвърлените от социума342. Днешната криза със свръхдози от опиати в САЩ и в по-малка степен в Канада и Великобритания е трагично потвърждение на проницателното му наблюдение. Развитието на ендорфинната система също зависи от подкрепящите и хармонични взаимоотношения в ранното детство. Общуването очи в очи активира симпатиковата нервна система на детето – пише Луис Козолино, клиинчен психолог, невроучен и професор по психология в Университета Пепърдайн. – По-високите нива на активация корелират с повишено отделяне на окситоцин, пролактин. ендорфини и допамин; някои от същите биохимични системи, които участват и в пристрастяването343. Близостта на детето с емоционално отзивчив, хармонично настроен родител подпомага оптималното развитие на мозъчните системи, а липсата ѝ го възпира. Основната, макар и не единствена, зависимост на певицата и автор на песни Аланис Морисет е работата. Днес тя говори за нея като за компенсация, а думите ѝ отново ни препращат към темата за ендорфините. – В известността се крие копнеж по привързаност – каза тя в разговора си с мен. – Ако се замислиш, всички погледи са вперени в теб. Хората са хиперотзивчиви. Обръщат ти внимание... И продължаваш да преследваш това чувство, че те обичат, че те обожават, че те гледат прехласнато. Чрез славата Морисет се опитва да постигне онова състояние на бебешко блаженство, което мнозина са пропуснали или са изпитали твърде за кратко. Сещате ли се песента на Робърт Палмър Пристрастен към любовта (Addicted to Love)? Мисля си, че е посветена на всички нас, които вдигаме ръка: на всички наркомани, на всички работохолици; на всички, които не могат да се отскубнат от хазарта, магазините или храната; на всички, които безнадеждно преследват вълнуваща възбуда или кротко успокоение. Само дето не се пристрастяваме към любовта, а към отчаяните си опити да компенсираме нейната липса с всички възможни средства. Звучи отрезвяващо, знам. Но пък бихме могли да погледнем истината в очите. 17. НЕТОЧНА КАРТА НА БОЛКАТА:
|