Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| Не всички сме потомци на нацисти – пише Едит Егер, оцеляла от Аушвиц, – но всеки от нас има нацист в себе си590. Вътрешният ни фашист, който изглежда страховит злодей, често се оказва уплашена част от нас, която отдавна сме прокудили от съзнанието си.
Осъзнаването, че злостната себененавист, подобно на вината, е възникнала, за да ни предпази от по-тежко страдание, и разбирането колко мъничък и невръстен е този вътрешен диктатор, ни дава шанс да го погледнем с любопитство, състрадание и дори признателност. Тоталитарната му хватка отслабва, щом му позволим да съществува, без нито да оправдаваме, нито да заклеймяваме огъня и жупела, които се леят от него. * * *
Гласовете на вината, себеомразата и самообвиненията лесно се чуват: те никога не замлъкват. Но има и други, по-по-тайни и коварни проявления на вътрешните ни изгнаници и управители591. Те проличават по-скоро в поведението, настроението и душевните процеси. Имам предвид онези компенсаторни механизми, за които говорихме по-рано в книгата – зависимостите и т.нар. психични заболявания. С тяхната динамика (помнете, че става въпрос именно за динамични процеси, а не за твърди явления) също можем да работим така, че да ги превърнем от противници в съюзници, учители или в най-лошия случай – досадни познайници. Нан Голдин, макар и изпълнена с негодувание заради пропилените десетилетия, признава, че опиатите са били нейното спасение в тежък период на 18-годишна възраст, подробностите за който ме помоли да не разкривам. – Буквално им дължа живота си – сподели тя. Без тяхната утеха навярно е щяла да бъде покосена от отчаяние, което би могло да я тласне и към самоубийство. Просто ѝ се искаше последиците да не бяха толкова сурови. А какво би станало, ако се фокусираме не върху щетите, а върху тяхното ограничаване? – Представете си, че сте на осемнадесет и ви кажа: Хайде да сключим сделка. Аз ще спася живота ви. Няма да се самоубиете. Ще ви предложа начин да избягате от болката, който ще ви позволи да живеете, да творите, да доживеете поне до шейсет и да откриете нови хоризонти, но ще трябва да платите определена цена. Нямаше ли поне да привлека вниманието ви? Нан кимна в знак на съгласие. – Ако сключим сделката, ще можете да създадеше прекрасни произведения на изкуството. С тях ще изразявате истината, красотата и страданието – като истински творец. Но ще платите скъпо: със самота, с изгубени приятелства, с потиснато самочувствие и увредено здраве. Ще жертвате някои възможности, ще пропуснете преживявания. Щяхте ли да сключите такава сделка? Тя кимна отново без всякакво колебание. Всички сключваме такива несъзнателни сделки, и то с право: в съответните моменти те са най-доброто, което можем да направим. Джеси Тисъл също бил огорчен от годините, в които имал неприятности с наркотиците и закона, докато една от старейшините не му помогнала да види нещата в друга светлина. – Влязох в кухнята ѝ, разядосан от улицата и гадостите, които се случваха – спомня си той. – Пълна отврат. Знаех, че и тя е била на хероин през шейсетте, когато е живяла във Ванкувър, та си мислех, че ще ме разбере, ще поругаем заедно... А тя ми се скара. Рече: Как смееш! Как смееш да говориш така за старейшините. Докато успея да се извиня, тя продължи: Аз не съм ти старейшина, Джеси, тези зависимости са били твоите старейшини. Те са те научили колко важно е семейството. И здравето. И връзката с хората. Устойчивостта. Всички тези неща си научил от зависимостта. Всички. Това беше голямо изпитание за мен. Откри ми голяма мъдрост, в която виждам неща, които другите не могат. Различна перспектива. Не оправдавам наркоманията. Бих предпочел да бях създал семейство преди двайсет години, да имам дом като всичките ми приятели. Но пък имам поглед към света, който те никога няма да имат. * * *
Състоянията, които вписваме под общия знаменател на психични и личностни разстройства, също имат своите благотворни измерения. Намекнахме за това още в Глава 18, когато говорихме за скрития смисъл в тях; сега можем да направим още една крачка и да потърсим възможността за миролюбиво съвместно съществувание, а защо не и плодотворен съюз. Ето какво споделя синът ми Даниел, съавтор на тази книга:
Диагнозата за циклотимия (общо взето, лека форма на биполярно разстройство) през 2019 г. беше голямо откритие за мен. Някои неща в живота ми се наместиха, когато разбрах, че шеметните продуктивни периоди и депресивните сривове всъщност не са противоположности – по-скоро са сиамски близнаци, които се опитват да ми помагат да се справя в този свят още от детството. Режимът Не мога да спра – няма да спра описва свръхактивацията на момчешкия мозък, който се опитва да не изостава и да пробие шума около себе си, а емоционалният срив е бушонът, който го пази да не гръмне. Благодарение до известна степен на лекарствата за стабилизиране на настроението сега намирам себе си по средата между тях и наблюдавам двете крайности, без да се отъждествявам с нито едната от тях. Когато пак се озова в хипоманиен турборежим, в който не мога да заспя от вдъхновение, или пък почна да се будя с чувство на тежест и неохота, не се противя и не се тръшкам. И двете състояния ми носят дарове: едното – възбуда и поток от творческа енергия, другото – почивка и приемане на собствените ограничения. И нито едното не се задържа дълго. Както установих, много хубаво е да знаеш, че умът не ти е враг. * * *
– Не си спомням детството – често казват хората. – Всички разправят за преживени ужаси, а аз не помня нищо, което да обяснява поведението ми в момента. Може би и вие сте си го помислили, докато четете страховитите истории в тази книга. Много хора се питат и дали тази дупка в паметта пречи на изцелението им. Има няколко сериозни основания да отговорим с насърчително не. Както вече споменахме, травмата не е в това, което ни се е случило, а в това, което се е случило вътре в нас. Питър Ливайн ни напомня, че травмата е в прекъснатата връзка. Прекъсната връзка с тялото, прекъсната връзка с жизнената енергия, с реалността, с другите хора. Следователно не би било преувеличено да кажем, че докато сме живи и в добро състояние на ума, винаги е възможно да възстановим връзката. За целта не ни е нужно миналото, само настоящето. Това е първата причина да не се отчайваме дори да не можем да навържем събитията от личната си история или те да са недостъпно заключени за съзнанието ни. Има и друга, по-практическа причина: не е вярно, че не помним. Спомените се проявяват всеки ден в отношенията ни със себе си и с другите, стига само да се научим да ги разпознаваме. Всеки път, когато нещо натисне спусъка и изпаднем внезапно в нежелана, непонятно пресилена реакция, всъщност става дума за завръщане в миналото, ехо от детството, каквото действително сме го преживели, а не каквото съзнателно го помним. Има начини да извлечем кодираните си спомени с помощта на сегашните емоции и телесни преживявания592. Думата спусък (или тригер) сама по себе си говори много. Напоследък тя се е превърнала в реторично гюлле, често подмятано в дебати и спорове, рядко водещо до задълбочаване на дискусията и често – до нейното прекратяване. Но внимателно погледнато, тя може да ни каже много за нас самите. Помислете: колко голям е един спусък? Съвсем миниатюрен; може би най-малкият видим елемент на оръжието. То има още амуниция, взривно вещество, често насочваща система, механизми за изстрелване с желаната сила. Ако се фокусираме само върху външния дразнител, който натиска спусъка ни, ще пропуснем златна възможност да разберем що за амуниции и експлозиви носим от детството си. Да се върнем за кратко на темата за щастливото детство, за което много хора говорят, въпреки болестите, зависимостите и емоционалните си страдания. В стремежа си да постигнем по-голяма пълнота и обективност на историята, не целим нито да предизвикаме самосъжаление, нито да заличим хубавите моменти от миналото. Но за да се помирим с вътрешните си мъчители, трябва първо да ги разберем и опознаем на фона на тяхното зараждане. Това е състраданието на контекста. Веднъж ме помолиха да дам показания като експерт в дело за убийство. Твърдеше се, че обвиняемият – хроничен алкохолик, интервюиран от трима психиатри, е израснал в щастлива среда. Десет минути след началото на разговора ни в килията той сподели, че баща му е имал тежко пиянство, а майка му – депресия. Бил на 4 години, когато собственият му брат му счупил ръката и подпалил косата му. По-късно бил прицел на тормоз в училище. Никому – нито на него, нито на съдебните специалисти, които бяха приели щастливия отговор за чиста монета – не бе хрумнало, че действителната история би могла да противоречи на съзнателния спомен. Той не беше излъгал: наистина така смяташе. Вероятно се беше вкопчил в радостните мигове, които беше подредил в папка, озаглавена Моето щастливо детство. Не е необходимо да се стига до такива крайности, за да се съзрат пукнатините в мита за щастливото детство. Спомняте си д-р Ерика Харис – работохоличката, преживяла левкемия, двойна белодробна трансплантация и животозастрашаваща резистентна кръвна инфекция. В един момент от разговора ни тя отбеляза: – Бях благословена с това, което много хора наричат щастливо, блажено детство. Радвахме се на добро финансово състояние, имах куп приятели и никой не ме тормозеше. Наистина нямах никакви сериозни проблеми. Но на дванадесет животът ми се стъжни. По това време настъпил семеен разрив, който ѝ донесъл голяма тъга, смут и объркване. Смяташе, че тогава е възникнала и травмата. В действителност вътрешното отчуждение бе настъпило много по-рано, още в щастливото ѝ детство, както стана ясно при следващия ми въпрос. Задавам го на всички клиенти и участници в семинарите ми, а сега – и на вас. Особено на онези, които пазят съзнателен спомен за щастливо детство – което би могло да варира от нищо особено до идилия – но въпреки това се борят с хронични заболявания, емоционални страдания, зависимост или неспособност за автентичност: Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|