Единственият цяр, който зная, е добрата церемония.
ЛЕСЛИ МАРМОН СИЛКО, Церемония
Една сутрин, не много отдавна, бях изхвърлен от собствения си ритрийт от група шамани шипибо. Предишната вечер тези мъже и жени не знаеха нищичко за мен; призори, сред влажните изпарения на джунглата, вече бяха разбрали достатъчно, за да ме изпроводят по живо, по здраво. Направиха го за доброто на здравните специалисти, които бях долетели от различни краища на света, за да работят с мен, и за мое собствено вечно добро.
За да се доберете до Храма на Пътя на светлината, трябва да стигнете първо до Лима, а оттам да летите 90 минути до Икитос в североизточната част на Перу. Оттам поемате по буйната река Нанай, приток на Амазонка, пресичаща гъстата дъждовна гора и тук-там заобикаляща малки селца на брега. От време на време реката се стеснява толкова, че можете да докоснете тучната тропическа растителност.
Когато пристигаме, вали като из ведро. Нахлузваме гумени ботуши и нагазваме в дълбоката червеникава кал на горските пътеки. Моите са ми с няколко номера по-големи и неведнъж затъват толкова, че спътниците ми трябва да ме вдигнат, да извадят ботушите и пак да ме пъхнат в тях. След 45 минути трамбоване в гъстата подгизнала гора пътеката се стеснява и изкачва нагоре по хълма, към който сме се запътили.
Поканили са ме тук, за да водя ритрийт за изцеление на здравни работници от четири континента и страни, като Румъния, Великобритания, Австралия, Бразилия, Канада и САЩ. Участниците са психотерапевти, психолози, психиатри, консултанти, семейни лекари, специалисти по вътрешни болести. Общо сме 24 души и заемаме цялата малока – сламената колиба, в която се провеждат церемониите с аяхуаска. В Перу и други страни от поречието на Амазонка има много места, на които се предлагат подобни церемонии – някои с почтени и благородни намерения, други – водени повече от интерес към парите на туристите593. Храмът на Пътя на светлината се числи към първите. Управлява го Матю – англичанин, който до голям степен дължи личното си спасение на растението и традиционните практики, свързани с него. Шаманите са шипибо – местни хора, също като помощниците, грижещи се за колибите наоколо. Сътрудничат си с местните лечители и се стараят да спазват традициите, като в същото време предлагат смислено и смилаемо преживяване на обикновено неопитните западни посетители. Често се навъртат и доброволци от различни части на света.
Вече над 10 години провеждам ритрийти, включващи употребата на горчивата напитка, приготвена от мистичното растение аяхуаска. Събитията съчетават амазонската традиция на vegetalismo – древна и извънмерно сложна система за растително лечение, и собствения ми терапевтичен подход на състрадателно изследване. Сеансите с растенията се изпълняват от шамани през нощта, като аз обикновено присъствам и вземам la medicina заедно с другите участници. По-рано през деня насочвам хората да формулират намеренията си за предстоящата церемония. Те могат да са свързани с щекотлив личен проблем, който им се иска да разрешат; трудна емоция, която се надяват да разберат по-добре; вътрешно качество, което биха желали да подхранят с действието на растението. На следващия ден пък им помагам да преработят и да интегрират откровенията, мислите, емоциите, кошмарните или приказни видения, усещанията, физическия дискомфорт и дори отегчението, преживени в кръга по време на енергийното лечение.
С времето усвоих добре ролята си на фасилитатор, за да помагам на другите да преодолеят депресия, зависимост или физическо заболяване. По някаква причина, когато те преминават през портала на аяхуаска, аз усещам силна връзка с характера на техните препятствия и нюансите на пробивите им, така че съумявам интуитивно да ги напътствам, за да пренесат новите си прозрения в обичайната равнина на съзнанието си. Трансформациите, на които ставам свидетел, ме трогват и вдъхновяват, още повече че те обхващат живота на хората далеч извън границите на едноседмичния ритрийт.
Собствената ми трансформация обаче е друго нещо. Колкото и преображения да съм наблюдавал и подпомогнал, самият аз цял живот храня мрачна представа относно перспективите пред личното си изцеление. Участвал съм в десетки церемонии с аяхуаска, без да вярвам, че могат да сторят нещо за мен, и песимизмът ми обикновено се е потвърждавал: няма видения, няма древни предци и животни-духове, няма дори прозрения; само малко гадене и въжделение да се случи нещо повече. Е, да, няколко трогателни преживявания са събуждали признателност към благословиите в живота ми, но дори тези позитивни срещи с растението не успяха да разклатят твърдоглавото ми упорство, достойно за магаренцето Йори.
Ето че навлизаме в първата церемония – 24 участници, придружени от 6 местни шамани – 3 maestras и 3 maestros, всичките не по-високи от метър и петдесет, облечени в бяло, с яркоцветни колани и пояси. Всеки от нас ще бъде посетен от всеки от тях, за да чуе по 6 персонализирани напева. В тъмната малока се разнасят хипнотичните гласове с древните тоналности на езика шипибо, едновременно нежни и могъщи, а когато те замлъкнат, се чуват само нощните твари в гората наоколо. Под влиянието на острата отвара напевите добиват още по-голяма сила. Някои хора виждат образи, други усещат сричките с тялото си или изравят дълбоко погребани спомени. А някои, като мен, преживяват смущаващата липса на каквото и да било от този род.
Всеки път, когато пред килимчето ми седне шаман, аз се стягам и мислено го предизвиквам: Давай, пробий барикадите на тази душа! Знам прекрасно, че такава нагласа не помага, но това не пречи на вътрешния ми глас да се обади колкото може по-силно. И естествено, нищо не се случва освен обичайната фрустрация и разочарование. (Което, бих изтъкнал аз, ако работех с друг човек, не е нищо. Всяко преживяване в подобна церемония може да бъде наситено с поука, стига да подходим със състрадание и любознателен интерес. Но очевидно, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.) През голяма част от времето витая някъде, като почти не забелязвам напевите и добрата воля, насочени към мен. На следващия ден, след хубав сън и здрава храна, групата се събира и аз подхващам обичайната си работа. Хората споделят преживяванията си, изпълнени с агония, радост или объркване, а аз ги насочвам като с лазер към смисъла на виденията и им помагам да свържат наученото от растението с личния си опит. В ролята си на лечител и учител с лекота загърбвам всякакъв цинизъм. Не става въпрос за мен. И всичко върви по вода.
По обяд Матю ме дръпна настрани. Казва, че шаманите искат да се срещнем; определили са двама говорители, които да ми предадат общото им решение.
– Вие имате плътна, тъмна енергия, която нашите icaro594 не могат да пробият – съобщават ми те чрез преводача. – Тази енергия се разлива навсякъде и пречи на работата ни с другите. Не можете да останете.
И преди да отвърна каквото и да било, добавят, че не бива да работя с групата си и през деня.
Малко е да се каже, че съм стъписан. Егото ми е засегнато. Та нали тези хора са дошли от всички краища на света в дъждовната гора, за да работят специално с мен? Не може да няма някакъв вариант, някакъв компромис. Шаманите не се трогват ни най-малко.
– Дори през деня вашата енергия разстройва другите – обясняват те. – И още по-важното е, че вие попивате техните скърби и травми. Като medico595 явно сте го вършили твърде дълго, работили сте много с болни хора, а не сте направили нищо, за да го изчистите от себе си. Всички усещаме, че и преди това сте страдали – преживели сте огромен страх в началото на живота си, но още не сте го преодолели. Затова енергията ви е толкова плътна.
До снощи тези шамани дори не бяха чували за мен. Знаеха само, че съм лекар. Не познават нито миналото ми, нито работата ми. А ето че са ме разчели с абсолютна точност. Въпреки разочарованието си, чувствам и разбирам, че са прави.
– Можем да ви помогнем – обещават те.
Силно се съмнявам, че ще успеят. Но нещо ме кара да им се доверя, и то не от уважение или сляпо упование. Сякаш изпитвам вътрешно облекчение, че са ме освободили от дълга ми.
Прекарвам следващите 10 дни в карантина. Стоя си в колибата, освен по време на хранене, когато отново не общувам с участниците; за щастие, те са в опитните ръце на колега от САЩ. През цялото време медитирам, чета духовни книги, правя йога упражнения, разхождам се в гората и размишлявам. Спохождат ме най-различни психични и емоционални реакции на странната ситуация, в която се озовах. А всяка втора нощ в отделна колиба един от шаманите ми налива отвара и 3 часа пее само за мен. Издухва дим, размахва ръце над мен, слага длани върху гърдите и гърба ми. През повечето време пее на шипибо, но току подхваща католически химни на испански, призовавайки Espiritu Santo, Santa Maria и Jesus над еврейската ми глава. Гласът му – ту нисък, дълбок баритон, ту настойчив носов тенор или напорист фалцет, е неописуемо плътен и красив. В мрака на малока дребничката му фигура се извисява като великан. С всеки изминал ден се чувствам все по-лек, а умът ми – по-свободен. Въпреки това през първите 4 ритуални нощи все така не се случва нищо – няма видения, няма дълбоки преживявания, само нарастващо усещане за лекота и признателност.
След края на петата, последна церемония – поне така си мисля – и очаквано липсващи резултати, аз все пак се чувствам пречистен и благодарен и с помощта на преводача Публио си бъбря ведро с maestro. Изведнъж по средата на изречението се просвам на килимчето или по-точно, някаква внезапна, неконтролируема сила ме блъсва ничком върху него. Най-сетне растението е хванало волана и ме е превърнало в безпомощен пасажер. Най-накрая блажено изпускам контрола.
По-късно ми казват, че съм останал проснат така близо 2 часа. Мен да питат, можеше и да са 2 дни; във вихрушката на виденията изгубих всяка представа за времето. Публио и шаманът са бдели неотлъчно над мен, седнали мълчаливо встрани. Няма нужда – а и не съм в състояние – да опиша преживяното, но помня трансцендентната радост, която ме изпълваше.
Мога да ви разкажа само какво видях в самия край. Върху наситено синьо небе с огромни облачни букви се появи надпис ВOLDOG, което на унгарски значи щастлив. Видението и вътрешният покой, който то ми донесе, идваха отвъд мисълта – бих казал, дори отвъд подсъзнанието ми596. То беше нещо извън мен и в същото време дълбоко в мен; свързваше всичко, което до момента бях възприемал като своя Аз, с нещо загадъчно, трансцендентно, невероятно. Това състояние – широко, осъзнато, нефрагментирано, незатормозено – ме изпълва и сега, когато се връщам към преживяното и размишлявам за неговите уроци. А за тях ще поговорим още в следващата глава.
Навярно се питате какво стана с колегите, които бяха изминали толкова път, за да работят с мен. С радост ще ви уверя, че другият водещ на ритрийта се представи блестящо и повечето участници се справиха чудесно. Противно на опасенията ми, те, въпреки разбираемото си разочарование, оцениха личния ми пример за грижа за себе си. Това може би се оказа важен урок за всички преуморени, изтощени от състрадание, ранени лечители. Поне шаманите бяха убедени, че е така. В храма бяха идвали много хора от Европа и Северна Америка, но не и медици. Шаманите споделиха, че досега не са работили с толкова тежка група.
– Ние също сме лечители – казаха те – и посрещаме болките и травмите на хората, но се грижим за себе си: редовно пречистваме енергиите им от тялото и душата си, за да не се натрупват и да ни тежат. Мислехме, че и вие, medicos, правите същото за себе си. Но не, вие дойдохте, смазани от мъката и тежката енергия, която сте попивали години наред.
Неотдавна разговарях с един от лекарите в групата – малко под 60-годишен мъж, заемащ висок пост в Канадските въоръжени сили. Голяма част от пациентите му страдат едновременно от физически наранявания и посттравматичен стрес.
– Изпитвам много повече радост от работата си – сподели той. – Преди бях уморен, циничен. След тридесет и две години стаж нямах търпение да се пенсионирам. Сега с вълнение се опитвам да създавам истинска връзка с хората, вместо повърхностна и изкуствена, типично по медицински.
Подобни отзиви чух от мнозина от другите участници. Те наистина бяха спечелили от факта, че шаманите намериха цаката на д-р Габор.
На сутринта, след като прочетох унгарската дума щастлив на небето, Публио попита шамана какво е видял в моето преживяване.
– О – усмихна се maestro, – доктор Габор си говореше с Бога.
* * *
Известно време след излизането на книгата ми за зависимостите В света на гладните духове през 2009 г. разни хора почнаха да ме питат какво знам за терапевтичната употреба на аяхуаска. Отговорът беше: Нищо, защото изобщо не се бях интересувал от лечебния потенциал на психеделиците. Макар винаги да съм се стремял да изследвам методи извън стандартния модел на западната медицина, в началото тези запитвания ме дразнеха. Нямах желание да се занимавам с нещо толкова странно, ново и отнесено. Не можех дори да си представя как психеделичното вещество би помогнало на някого да преодолее зависимост, посттравматичен стрес или модел на себепотискане.
Впоследствие обаче развих дълбоко уважение към силата на психеделиците, съчетана с прозренията и практиката на съвременната психология, кори уважение е твърде слаба дума: по-скоро благоговение. Работил съм с хора, борещи се с наркомания или пристрастяване към секса; пациенти с рак, дегенеративни неврологични заболявания, депресия, посттравматичен стрес, тревожност и хронична умора; клиенти, стремящи се към цялост, смисъл и преживяване на истинската си същност. Във всички случаи те търсеха избавление от привичните, ограничаващи модели. Виждал съм хора, които търсят уязвимото, живо дете в себе си; родителите си; любов; Бог; истина; общност; Природа. Не мога да кажа, че всички са намирали всичко, което са търсили. Но мога да кажа, че повечето правеха големи крачки към автентичността и постигаха сериозно освобождение от притискащите ги, дори умъртвяващи мисловни и поведенчески модели.
Един тридесетинагодишен мъж, работещ в спешните служби на Британска Колумбия, ми писа:
След първия си опит с аяхуаска преди няколко месеца всеки ден усещам промяната в съзнанието. Присъствам по нов начин у себе си и с другите, включително с животните. Виждам всичко, което съм правил, в различна перспектива, и го изживявам. Виждам как облекчавам болката на другите и им помагам самите те да се видят в нова светлина.
В подобен дух звучеше и брокер на недвижими имоти от Ню Йорк, посетил наш ритрийт:
Сподели с приятели: |
