Мост през вечността

Аз стиснах зъби. Толкова мрачно детство, помислих си. Какво ли е трябвало да преживее?

- Когато станах на единайсет години, майка ми из­лезе от болницата и ние се настанихме в нещо, което приличаше на довоенен хамбар. Огромни дебели камен­ни стени, плъхове, дупки по пода, импровизирана ками­на. Наехме го за дванайсет долара на месец и майка ми се опита да го оправи, доколкото можа. Един ден чула за някакво старо, разнебитено пиано, което се продавало, и ми го купи! Беше дала цяло състояние за него - четирийсет долара. Но то промени целия ми свят и аз никога повече не бях същата. Аз смених темата.

- А можеш ли да си припомниш някой предишен живот, когато си свирила на пиано?

- Не - отвърна тя. - Не съм съвсем убедена, че има прераждане. Но забелязах нещо странно. Музиката пре­ди Бетовен, преди началото на деветнайсети век е нещо, което имам чувството, че не уча наново, а просто си при­помням. Струва ми се, че я познавам от пръв поглед. Бе­товен, Шуберт, Моцарт - те ми звучат като среща със стари приятели. Но не и Шопен, не Лист... Тяхната музи­ка е нова за мен.

- Ами Йохан Себастйан? Той е композитор от по-ранно време, от началото на осемнайсти век...

- Не, нето също трябва да изучавам.

- Ако някой е свирил на пиано в началото на девет­найсети век, сигурно непременно е трябвало да познава Бах, не е ли така? — попитах аз.

Тя поклати глава.

- Не. Неговата музика е била изгубена и забравена до средата на деветнайсети век, когато нотните му ръко­писи са били открити отново и публикувани. През 1810-1820 година никой не е знаел нищо за Бах.

Косите на тила ми се изправиха.

- Искаш ли да разбереш дали си живяла тогава? Че­тох В една книга за система, чрез която човек може да си припомни своите минали прераждания. Искаш ли да опиташ?

-Може би някой друг път...

Откъде идваше тази неохота? Нима е възможно един интелигентен човек да не бъде убеден, че животът ни е не- що повече от краткотраен проблясък във вечността?

Малко след това, някъде след единайсет часа, случайно хвърлих поглед на часовника си. Беше четири сутринта. |

- Лесли! Знаеш ли колко е часът?

Тя прехапа устна и вдигна поглед към тавана:

- Може би девет?

Никак няма да ми е приятно да стана в седем, за да летя за Флорида, помислих си аз, след като тя ме остави в хотела и потегли с колата обрат­но в тъмното. За мен бе необичайно да си лягам след де­сет. Това бяха навици от времето, когато бях странстващ пилот и си лягах под крилото на самолета час след залез-слънце. Да си легна в пет сутринта и да се събудя в се­дем, за да летя в продължение на три хиляди мили - за мен това бе истинско изпитание.

Но имах толкова много неща да кажа на Лесли, тол­кова много да чуя от нея!

Няма да умра, ако не се наспя веднъж, мислех си аз. Колко са хората на света, с които мога да си говоря и да ги слушам до четири часа сутринта, дълго след като и последният сладкиш е изчезнал от чинията, без да почув­ствам ни най-малка умора? Освен Лесли имаше ли друг такъв човек? - питах се аз.

Сънят ме обори, преди да си дам отговор на този въпрос.
Лесли, извинявай, че ти се обаждам толкова рано. Будна ли си?

Беше същият ден малко след осем по моя часовник.

- Вече да - отвърна тя. - Как си тази сутрин, уки?

- Свободна ли си днес? Снощи не можахме да пого­ворим достатъчно и аз си помислих, че ако програмата ти позволява, бихме могли да обядваме заедно. А може би да вечеряме?

Настъпи мълчание. Веднага разбрах, че съм се натрапил и запримигах. Не трябваше да се обаждам.

- Нали каза, че днес трябва да летиш за Флорида?

- Промених си намерението. Ще замина утре.

- О, Ричард, толкова съжалявам. Уговорих се да обяд­вам с Ида, а следобяд имам друга среща, И вечерта също. Наистина съжалявам, бих предпочела да съм с теб, но мис­лех, че заминаваш.

Това ще ме научи, помислих си аз, да не се осланям на предположения. Откъде накъде ми бе хрумнало, че тя няма какво друго да прави, освен да седи и да си говори с мен? ,

Внезапно се почувствах самотен.

- Не се безпокой - казах аз. - И без това е по-добре да замина. Но искам да ти кажа колко ми бе приятно да бъда с теб снощи. Бих могъл да те слушам и да разгова­рям с теб, докато и последният сладкиш на света се свър­ши и останат само трохите. Знаеш ли? Ако не го знаеш, позволи ми,да те уверя в това!

- И с мен е така. Но всички тези сладкиши, с които Прасчо ме храни, ще ме накарат да гладувам цяла седми­ца, за да ме познаеш. Толкова съм надебеляла. Не мо­жеш ли да минеш на ядки и целина?

- Следващия път ще донеса ядки и целина.

- И не забравяй.

- Поспи още малко. Извинявай, че те събудих. Бла­годаря ти за снощната вечер.

- Аз ти благодаря - отвърна тя. - Довиждане.

Затворих телефона и започнах да си събирам дрехи­те. Дали е вече късно да тръгна от Лос Анджелис далеч на изток, за да стигна, преди да се е мръкнало?

Не смеех да летя през нощта в Т-33. Ако двигателят откаже, всяко принудително кацане с такъв тежък и бърз самолет ще бъде трудно дори през деня, а нощем на тъмно би било истинско изпитание.

Ако излетя към обяд, мислех си аз, ще бъда в Остин, Тексас, към пет часа местно време, мога да излетя оттам в шест и ще стигна във Флорида в девет и половина - в десет местно време. Дали към десет часа може да е поне малко светло? В никакъв случай.

Какво да правя тогава? До този момент самолетът „Т" винаги е бил много надежден... Единственият проб­лем, който не съм отстранил, е едно слабо протичане в хидравлическата система, което не знаех на какво се дължи. Но дори и да изгубя цялата хидравлична течност, няма да е страшно. Спирачките няма да работят добре, спирачките на колелата ще отслабнат. Но ще мога да ов­ладея положението.

Изпитвах някакво недобро предчувствие. Вече бях опаковал всичко и премислях подробно полета. Не мо­жех да си представя как се приземявам във Флорида. Какво ли би могло да се случи? Дали времето няма да бъде лошо? Бях се зарекъл никога повече да не летя по време на буря, тъй че ако се зададе буря, щях да се при­земя. Може да откаже захранването.

Това би ми създало проблеми. Ако падне електри­ческото напрежение в самолет от типа „Т" и загубя по­демната сила от помпите на главното крило и основния резервоар, ще трябва да разчитам на страничните резервоари и на гориво от корпуса. По-голямата част от при­борите излизат от строя. Всички радиоприемници и на­вигационното оборудване не включва, спирачките на скоростта отказват. Една електрическа авария означава, че ще трябва да се приземя с висока скорост, а за това е нужна дълга писта. И всичко това, разбира се, по тъмно.

Досега генераторите и електрическата система ни­кога не са отказвали, нямаше и намек, че могат да отка­жат. Този самолет не е „Мустанга". За какво толкова се тревожа?

Приседнах на края на леглото, затворих очи, отпус­нах се и си представих самолета, представих си го да ле­ти. Огледах го най-подробно, опитвайки се да забележа дали няма нещо нередно. Оказаха се съвсем дребни не­достатъци... Протекторът на една от гумите се бе прот­рил, еластичният уплътнител на клапана на един от ци­линдрите бе износен, хидравлическата система слабо пропускаше отнякъде, но още не бяхме установили откъ­де. Определено не забелязвах нищо, което да предупреж­дава телепатично, че електрическата или някоя друга система може да откаже. Въпреки това, когато се опит­вах да си представя как се приземявам във Флорида та­зи вечер, все не успявах.

Естествено. Просто нямаше да се приземя във Фло­рида. Сигурно щях да се приземя някъде другаде, преди да мръкне.

И така да е, все пак не можех да се видя как слизам от самолета си този следобед където и да било. Да си представя и визуализирам събитията предварително ни­кога не ме е затруднявало, умеех да правя това. Слизам, затварям машината - не можеш ли да си го представиш, Ричард? Представи си как изключваш двигателя на ня­какво летище, където си се приземил...

Не можех да си го представя.

Може би да опитам за последен път? Представи си как приближаваш пистата и тя се откроява величествено пред погледа ти, колелата са спуснати - не виждаш ли?

Нищо не виждах.

Все едно, казах си аз, май днес отказва не електри­ческата ми система, а интуитивните ми способности.

Вдигнах телефона и се обадих в метеорологическата служба. По целия път до Ню Мексико времето ще бъде добро, каза служителката. По-нататьк се надига студен фронт и ще има буря, достигаща височина трийсет и де­вет хиляди фута. Можех да избегна гребена на бурята, ако успея да издигна самолета на четирийсет и една хи­ляда фута. Защо не можех да извикам в съзнанието си представата за успешно приземяване?

Да се обадя на още един телефон - до хангара.

- Ти ли ей, Тед? Здрасти, обажда се Ричард. Ще бъ­да при теб след около час. Можеш ли да откриеш само­лета и да провериш дали има достатъчно гориво? И да­ли всичко с кислорода и маслото е наред. Би ли налял четвърт литър хидравлична течност?

Разтворих картите на леглото и набелязах навигаци­онните честоти, направленията, географските ширини, които щяха да ми трябват при полета. Изчислих какво гориво щеше да ми трябва. Ако се наложеше, можех да се издигна на четирийсет и една хиляда фута, но не бива­ше да го допускам - освен само в краен случай.

Взех всички карти и багажа си, освободих хотела и наех такси до летището. Ще се радвам да се срещна с приятелките си от Флорида. Поне така си мислех.

Натоварих багажа в самолета, затворих двете врати на багажника и проверих тяхната надеждност и се изка­чих по .стълбата, за да седна в кабината. Извадих каска­та от калъфката и я окачих наблизо. Трудно ми беше да повярвам. Само след двайсет минути щях да съм се изка­чил с този самолет на четири мили височина_и да преко­сявам границата на Аризона.

- Ричард! - провикна,се Тед от вратата на офиса. -Търсят те по телефона! Ще дойдеш ли?

- Не! Кажи им, че съм отлетял! После ей така от любопитство попитах:

- Кой ме търси?

Тед отиде на телефона да попита и пак се провикна:

-Лесли Париш!

- Кажи й, че ей сега идвам!

Оставих каската и кислородната маска и се завтекох към телефона.

По времето, когато тя вече беше при мен на летище­то, всички детайли от наземното обслужване на самоле­та си бяха по местата. Въздушните клапи и смукателна­та тръба на помпата бяха затворени, кабината бе също затворена и покрита и огромната машина - върната в хангара за още една нощ.

Ето защо все не успявах да си представя как се при­земявам, помислих си аз. Не можех да визуализирам то­ва, защото нямаше да се случи!

Оставих багажа в колата й и се настаних на предна­та седалка до нея.

- Как си, мъничко уки, което толкова много прили­ча на всички други укита, само дето е доста по-малко -казах аз. - Толкова се радвам, че те виждам! Как успя да се освободиш от ангажиментите си за деня?

Лесли караше много комфортна кола с пясъчен цвят и кадифена тапицерия. След като гледахме филма за укитата, нарекохме колата Банта, по името на един покрит с пухкава козина мамот от същия филм, който живееше сред пясъците. Колата леко потегли, отдалечавайки се от тротоара, и ни понесе сред река от други такива Бан-ти в най-различни цветове, които изведнъж ни заобико­лиха от всички страни.

- Реших, че мога да променя някои уговорки, защо­то имаме толкова малко време, в което да бъдем заедно; Ще трябва да взема някои неща от Академията, след ко­ето съм свободна. Къде ще ме заведеш за обяд?

- В „Меджик Пан" например, ако не е много пре­тъпкан. Мали каза, че там имало зала за непушачи?

- По обед там ще ни се наложи да чакаме поне час.

- А ние с колко време разполагаме?

- Ти с колко искаш? - попита тя. - Вечеря? Кино? Шах? Разговори?

- О, скъпа! Целия ден ли си освободила заради мен? Нямам думи да ти кажа колко много значи това за мен.

- Значи, че предпочитам да бъда с един уки, който идва понякога тук, отколкото с когото и да било другиго. Но край на горещите шоколади, сладкиши и всякак­ви вредни навици! Ти можеш да ядеш каквото си поис­каш, но аз се връщам към диетата си, за да си платя за греховете!

Докато пътувахме, разказах й за своите странни пред­чувствия тази сутрин, за мислената проверка, която нап­равих на самолета и за онези странни случаи в миналото, когато успявах точно да предугадя какво ще се случи.

Тя ме слушаше вежливо и внимателно, както вина­ги, когато й говорех за експерименти от сферата на парапсихологичното. Чувствах обаче зад нейната вежли­вост желанието й да намери обяснение за събития и инте­ресни случайности, над които по-рано не се бе осмелява­ла да се замисли. Слушаше ме, сякаш бях някакъв Лайф Ериксън, който се бе завърнал от пътешествие със сним­ки по места, за които тя бе слушала, но не познаваше.

След като паркира колата в непосредствена близост до зданието, където се помещаваше администрацията на Академията по кинематография, тя каза:

- Няма да се бавя повече от минута. Как предпочи­таш - да ме почакаш, или да влезеш с мен?

- Ще те почакам, не бързай.

Наблюдавах я отдалеко и виждах как върви сред множеството хора по озарения от слънцето тротоар. Бе скромно облечена.- само с една бяла блузка и бяла пола - но, Боже мой, как привличаше погледите на минувачи­те! Всеки мъж в радиус от сто фута забавяше ход, за да я зърне. Косите й с цвят на мед и житен клас се спускаха лъскави по раменете й. Забърза, за да не изпусне зелена­та светлина за пешеходци. Махна за благодарност на един шофьор, който я изчака, и той й помаха на свой ред, поласкан от вниманието.

Каква пленителна жена, мислех си аз, колко жалко, че не си приличаме повече.

.Тя изчезна вътре в сградата, аз се изтегнах на седал­ката и се прозях. Мога да използвам времето, помислих си, защо да не поспя, за да компенсирам малко пропус­натия сън от тази нощ. Нужна ми беше само кратка ре­лаксация от около пет минути, за да се отморя.

Затворих очи, поех си дълбоко дъх. Тялото ми е на­пълно отпуснато. Отново вдишване. Съзнанието ми е напълно отпуснато. Вдишвам. Потъвам в дълбок сън. Ще се събудя в мига, когато Лесли се върне, освежен като след осемчасов дълбок, нормален сън.

Автогенната релаксация за почивка има особено си­лен ефект, когато човек не е спал повече от два часа през нощта. Съзнанието ми се отпусна и потъна в мрак, шу­мът от улицата заглъхна. Обгърнат в тази дълбока, катраненочерна тъма, времето за мен спира да тече. И из­веднъж сред тъмата: .

СВЕТЛИНА!!

Почувствах се така, сякаш върху ми бе паднала звез­да, десетки пъти по-ярка от слънцето, и този светлинен удар бе толкова силен, че направо ме накара да оглушея.

Ни сянка ни цвят ни топлина ни светлина ни тяло ни небе ни земя нито пространство нито време нито хора нито думи просто

СВЕТЛИНА!

Понесох се, занемял и оглушал сред това сияние. Знаех, че не беше светлина това невероятно, необятно неспирно лъчение, което преминаваше през някогашно­то мое аз. Не е светлина. Това озарение само изразява, въплъщава нещо друго, по-сияйно от светлината. Тя въплъщава Любовта! - Толкова е всеобхватна, че самата представа за всеобхватност бе най-незначителна мисъл в сравнение с огромната любов, която ме заля.

АЗ СЪМ!

ТИ СИ!

„Такава радост избухна в мен, че аз целият се разтво­рих атом по атом в любовта, като клечка кибрит, попад­нала на слънцето. Радост, която бе толкова огромна, че не можех да я понеса дори и миг! Задушавах се. О, не!

Щом поисках, и Любовта се оттегли и изчезна в нощта на пладнето над Бевърли Хилс на северното полу­кълбо на третата планета, която се въртеше около една малка звезда във второстепенна галактика на една мал­ка вселена на едно въображаемо времепространство, ко­ето бе една от възможните реалности, в които човек мо­жеше да си представи, че съществува. Аз бях едно мик­роскопично проявление на живота, което е в действител­ност безкрайно велико. Спотаил се зад кулисите на сцената в този вселенски театър, в продължение на една на-носекунда бях видял истинската своя реалност и едва не се бях изпарил от потреса, който изпитах.

Събудих се в Банта със силно разтуптяно сърце, це­лия облян в сълзи.

- Ай!! - възкликнах гласно аз. - Ай-ай-ай!

Любов! Толкова силна любов! Ако беше зелена, то­ва щеше да бъде такова трансцендентално зелено, че би затъмнило дори самата Идея за Зеленина... Сякаш стоиш върху огромна топка... Сякаш стоиш на слънцето, но то­ва не е слънце, няма край, няма хоризонт. Всичко е обля­но в светлина, но това НЕ Е СВЕТЛИНА, гледаш с отво­рени очи ослепителния блясък:.. Но нямаш очи. НЕ МО­ЖЕХ ДА ИЗДЪРЖА РАДОСТТА на тази Любов... Ся­каш съм изпуснал последната си свещ в тъмна пещера и моята приятелка, за да ми помогне да виждам отново, за­палва водородна бомба.

Редом с тази светлина този свят.... редом с тази свет­лина представата за живота и смъртта е просто... неумес­тна.

Седях в колата, мигах често с очи и едва можех да си поема дъх. Божичко! Трябваха ми десет минути, за да възстановя дишането си. Какво... защо... Господи!

В далечината се мярнаха познатата усмивка и руси­те коси, след които всички се обръщаха, и само след миг Лесли отвори вратата на колата, остави цял куп писма на задната седалка и седна зад кормилото.

- Извинявай, уки, че се забавих толкова. Имаше много хора, сигурно ти е досадило до смърт да Ме чакаш.

- Лесли, трябва да ти разкажа. Нещо най... нещо се случи...

Тя ме погледна разтревожено.

- Ричард, добре ли си?

- Добре! - казах аз.— Добре, добре, добре, добре.

Веднага започнах да й разказвам, успях да опиша от­къслечно какво се бе случило, после потънах в мълча­ние.

- След като ти тръгна, аз останах тук, затворих очи и ме обгърна светлина, но не всъщност светлина. Нещо по-ярко от светлина, сияние без блясък, което не ослепя-ва. ЛЮБОВ, но не това, което наричаме с жалката дума любов, А САМОТО БИТИЕ НА ЛЮБОВТА! Любов, каквато човек не може дори да си представи. И чух думи­те И ЛЮБОВТА... Е ВСИЧКО... КОЕТО ИМА ЗНАЧЕ­НИЕ! Но това не бяха всъщност думи, нито дори идеи. Случвало ли ти се е някога това?

- Да - каза тя. Замисли се дълго, спомняйки си, и продължи: - Горе, сред звездите, когато излязох от тяло­то си, тогава преживях такова единение с целия живот, цялата прелест на вселената, такава могъща любов, че съм плакала от радост.

- Но защо ме споходи подобно състояние? Мислех просто да релаксирам и да поспя няколко минути. Пра­вил съм това стотици пъти. Но този път! Можеш ли да си представиш такава радост, че да не си в състояние да я понесеш и молиш да се прекрати?

- Да - отвърна тя, - това ми е познато.

Известно време поседяхме двамата, без да кажем нито дума, после тя запали Банта и ние потънахме всред потока на движението, вече предусещайки удоволствие­то на времето, което щяхме да прекараме заедно.

Освен че играем шах, ние не предприемаме никакви други начинания. Не се изкачва­ме по планините заедно, не излизаме с лодка по реката, не предприемаме авангардни действия, не излагаме на риск живота си, дори не пътуваме със самолет. Най-го­лямото приключение, което предприемаме, е да пътува­ме по булевард „Ла Синега", след като сме обядвали. За­що все пак тя толкова ме очарова?

- Забелязала ли си - питам аз, докато тя свива запад­но по булевард „Мелроуз" на път за вкъщи, - че нашето приятелство е напълно... пасивно?

- Пасивно ли? - поглежда ме тя толкова стъписала, сякаш съм я докоснал. - Ех, ти, понякога е трудно да раз­бере човек кога се шегуваш. Значи пасивно!

- Да, наистина, не трябва ли да ходим на ски в пла­нината или да караме сърфинг в Хаваите. Въобще да предприемем нещо по-енергично? Най-тежкото упраж­нение, което извършваме, е да вдигнем царицата и да обявим шах. Казвам го само като констатация. Досега не съм имал такава приятелка. Не работим ли прекалено с. мозъците си? Не ти ли се струва, че разговаряме твърде много?

- О, Ричард, моля те, само шах и разговори, ако оби­чаш! Не искам да се пилеем по забавления, да пръскаме пари, което е модният начин за прекарване на времето в този град.

Тя свърна в една странична уличка, където паркираше колата си, и спря.

- Извини ме само за минутка, Лесли, веднага отивам вкъщи и ще изгоря всички пари, които имам, до послед­ния долар, няма да се бавя и минутка...

Тя се усмихна.

- Не исках да кажа да ги изгаряш, няма нищо лошо. в това да имаш пари. Онова, от което една жена се инте­ресува, е дали се опитваш да ги използваш, за да я купиш. Бъди внимателен и никога не се опитвай да го правиш.

- Много е късно - отвърнах. - Правил съм го вече неведнъж.

Тя се обърна към мен, облегна се на вратата на ко­лата си, но не понечи да я отвори.

- Ти ли? Това наистина ме изненадва, някак си не мога да си те представя... Кажи ми, успял ли си да купиш някоя свястна жена?

- Парите са странно нещо. Става ми страшно, кога­то гледам и виждам, че това се случва именно с мен, не с герой от някой филм, а с жив човек от реалния свят. Чувствам се като трето лице в някакъв любовен триъ­гълник, сякаш се опитвам да се натрапя между една же­на и моите пари. За мен е все още ново да разполагам с пари и ето че срещам някоя красива жена, която няма с какво да живее, едва ли не е разорена и не може да се разплати със задълженията си, нима трябва да й кажа, че не давам пукнат грош, за да й помогна?

Наистина имах нужда от отговор на този въпрос. Част от моята съвършена жена точно в този момент включва­ше три симпатични приятелки, които едва успяваха да се справят със затрудненото си материално положение.

- Можеш да постъпиш както смяташ за редно - от­върна тя, - но не бъди толкова глупав да мислиш, че някоя жена може да те обича, защото й плащаш наема или й купуваш продуктите. Можеш да бъдеш напълно сигу­рен, че жените няма да те обичат, ако зависят от твоите пари. Много добре знам какво приказвам.

Аз кимнах. Как така знаеше дали нямаше мъже, ко­ито й предлагат парите си?

- Не става дума за любов - отвърнах аз, - никоя от тях не ме обича, ние просто прекарваме времето си заедно и си доставяме наслада като щастливи взаимни паразити.

-Уф.

- Уф. Това е израз на неприязън. Когато казваш щастливи взаимни паразити, представям си хлебарки.

- Извинявай, още не съм решил този свой проблем.

- Следващия път просто не казвай, че имаш пари -посъветва ме тя.

- Не става. Въобще не умея да лъжа. Протегна се да си извадя бележника - и ето че от него на масата изпа­дат стодоларови сметки и тя пита: „Защо, по дяволите, ми каза, че нямаш средства." Какво мога да направя в такъв момент?

- Явно вече имаш опит, но трябва да бъдеш много внимателен. Няма друг град, който може толкова добре да ти покаже, как хората си разбиват целия живот, ако не умеят да се оправят с парите.

И тя най-сетне отвори вратата на колата.

- Не искаш ли салата, нещо здравословно? Или и то­зи път Прасчо ще предпочете горещ шоколад?

- Прасчо вече се отказа от горещия шоколад. Не ис­каш ли една салата, която двамата да си разделим?

Когато влязохме в дома й, тя пусна тихо соната на Бетовен, направи огромна зеленчукова салата със сире­не и ние отново потънахме в разговор. Не забелязахме как слънцето залезе, как изпуснахме един филм, играхме шах и времето ни заедно свърши.

- Мисля си, че трябва да ставам рано утре сутринта -казах аз. - Не ти ли се струва, че съм излязъл от форма? Загубих три от четири игри. Просто не зная какво ми ста­ва.

- Играеш добре, както винаги - смигна ми тя, - но аз се усъвършенствам. Единайсети юли е ден, който ще запомниш с това, че си спечелил последната си шахмат­на игра срещу Лесли Париш.

- Можеш да ми се присмиваш колкото си щеш, дра­ка такава. Следващия път, когато се изправиш пред този бляскав интелект насреща си, той ще е научил наизуст „Сложни уловки в шахматната игра" и всички те ще те дебнат на дъската. - И аз отроних една ненадейна въздишка. - Налага се да тръгвам. Дали Банта ще има нещо против да ме закара до хотела?

- С удоволствие ще го стори - каза Лесли, но не пом­ръдна от масата.