Място на психологията в системата на науките

като минало. Многократното възприемане води до образуване на условен рефлекс със значение за възникването на представата за бъдещето.
Б) Възприятие за продължителност – предсказва за началото и края на явлението.
То е субективно по характер.
В) Възприятие за темп – отразява скоростта на сменяне на отделните стимули.
Г) Възприятие за ритъм – свързано е с двигателните реакции на човека, човек преживява ритъма като го възпроизвежда със собствени движения.
3) Възприятие за движение – отразява и измененията в положението на обектите или на самия себе си в пространството или времето. Механизъм – зрителният и кинестезичният анализатор. Параметри на движението – скорост, ускорение, посока на обекта.
Начините за получаване на информация за преместването на обектите са 2 –
непосредствено възприемане на преместването и – умозаключение за движението на обекта, който се е намирал на друго място спрямо други обекти.
Начини за получаване на информация за движение чрез зрението:
1) чрез относително фиксиран поглед – движещият се обект предизвиква бързо изменение на своето изображение върху ретината на окото. Когато човек се движи, а обектът – не, това се осъзнава като собствено движение;
2) чрез последващи движения на очите – активно, волево преместване на очите.
Възприятията за движение могат да са реални и привидни.
Стробоскопичен ефект – поради инерционността на окото зрителното усещане не възниква веднага с началото на дразнителя и не изчезва веднага с края на дразнителят.
Механизмът на киното.
ПРЕДСТАВА
Представите се психични образи на предмети или явления, които са съхранени и могат и могат да бъдат актуализирани при определени условия. Възникват на основата на минали възприятия и са също толкова конкретни, но
1) са по­бледи, по­неясни и по­непълни от възприятията;
2) отразяват само отделни страни на обектите, т.е. променливи са;
3) са обобщение на предмета, получено при многократното му възприемане,
включва главно онези особености на обекта, които са се повтаряли при всяко възприемане, т.е. тези които са относително константни.
Физиологически механизъм на представата – на основа на следите в мозъчната кора, образувани от възбуждането й при възприемането, се образуват временни нервни връзки, запазени поради пластичността на мозъчната кора (която се изменя с възрастта –
в детството има най­голяма податливост на дразнители и голям запас от нагледни образи). Следите, образувани в резултат на активността на възприятието са само предпоставка за изграждането на представата, а това става чрез временни нервни връзки на основата на функциите на І и ІІ сигнална система. Подкрепянето на възприятието с думи води до прецизиране на представата за обекта.
41

Представите включват освен външните, непосредствено възприетите при предхождащите възприятия признаци и такива, които се разкриват при подробен анализ на обектите и отношенията им с други обекти и личности.
Свойства на представите:
1) обхващат цялото многообразие от външни прояви/признаци на действителността;
2) включват и признаци, които не се непосредствено възприети, а са получени чрез умствен анализ на обектите и на собствените движения и действия на личността;
3) след запазването им в паметта се уточняват, допълват, изменят под влияние на новите възприятия. Пълнотата на представата е относителна, защото съзнанието на 1
човек не може да обхване всички свойства и техните съчетания в предметите и явленията;
4) мост между сетивното и абстрактно – логическото познание.
Функции на представите:
1) Сигнална – представата съдържа информация превръщаща конкретни дразнители от средата в сигнали, управляващи поведението и дейността на личността.
Сигналната функция на представата действа по различен начин в зависимост от променящите се условия на социалния начин на живот на личността.
2) Регулираща – подбор на необходимата информация с отчитане на реалните цели на дейността и поведението – актуализиране на тези страни на представата чрез които с най­ голям успех се решават задачите.
3) Настройваща – осигурява нагласа за изпълнението на дадено действие.
Съществува връзка на представите за дадено действие с началния пусков момент на действието.
Видове представи:
І. Според вида на сетивния орган с участие в образуването им – зрителни,
слухови, обонятелни, вкусови, тактилни, температурни, представи за болка.
ІІ. Според степента на обобщеност на образа на обекта:
1)единични – за един конкретен обект, на основата на прякото възприемане на реален обект. Заема особено място в структурата на съзнанието. Основа са за развитието на етични и естетически чувства;
2) общи – представа за общи черти и особености на дадена група обекти.
Отразява само тази група обекти между които има обща черта / сходство;
3) схематизирани – отражение на обекта във вид на условно, графично негово изображение.
Значение на представите:
1)
съставят основата на сетивното познание на личността;
2)
ориентировка на личността в действителността;
3)
сетивна база за формирането на конкретни понятия и на понятия с относително ниска степен на обобщение и абстракция;
4)
резултат и от работата на въображението на личността;
42

5)
съвременната наука изразява във все по­голяма степен резултатите от опознаването на света като представи в модели, схеми, виртуални образи и др.
ПАМЕТ
Паметта е п­с на запомняне, съхраняване и възпроизвеждане на това, което човек е възприемал, мислил, преживявал или правил някога, т.е тя е репрезентация на миналия опит, обстоятелствата от живота и дейността на личността.
Основни процеси на паметта – запомняне, съхранение, възпроизвеждане,
забравяне, разпознаване.
Запомнянето може да се определи като процес, при който в резултат на постъпилата информация в паметта става нейното запечатване, закрепване и свързване с тази, която е по­рано придобита и съхранена. То е необходимо условие за обогатяване опита на личността с ново знание за действителността и форми на поведение и дейност.
Условно запомнянето може да се раздели на : непроизволно и произволно
Непроизволно се нарича запомнянето на едни или други обекти от действителността, което се осъществява в резултат на непосредственото им възприемане и без личността да си е поставила такава цел, без специално желание за това. Непроизволното запомняне е продукт и условие за осъществяване на познавателните и практическите действия на личността. Чрез него се запомня огромно количество информация от всекидневния живот. В отделни случаи, една или друга информация се запомня непроизволно, пълно и трайно, понякога за цял живот, когато тя има за човека особено важно значение, когато поражда у човек определен интерес и преживявания.
Непроизволното запомняне е несистемно, неточно,непълно, съпроводено със значителен брой пропуски и грешки.Като основни недостатъци могат да се посочат :
­
непълнота на запомнянето
­
неточност
­
изопачаване на действителността
Произволно се нарича запомняне, което е целенасочено, съпроводено с проява на волево внимание и на определени волеви усилия от страна на личността.
Произволното запомняне е продукт на специални мнемически действия.
Продуктивността зависи от особенностите на неговите цели, мотиви и начини на осъществяване. При това едно от основните условия е ясното поставяне на задачата да се запомни.Важно е да се определи какво именно и как да се запомни.
Сред условията определящи продуктивността на произволното запомняне могат да се отделят, няколко най важни такива.
1.
мотивите, които подтикват човек да запомни дадена информация
2.
използваните рационални начини на запомняне
3.
разбирането на информацията
4.
съставяне на план на онова, което следва да се запомни
5.
използването на похвати като : класификация, систематизация
43

Произволното запомняне изисква повторение на възприеманата информация, без което не може да се получи трайното й запазване в паметта и нейното произволно възпроизвеждане след това. За успешното запомняне трябва да се спазват някои определени правила за повторение на информацията :
­
повторенията трябва да се разпределят правилно във времето
­
числото на повторенията трябва да бъде по­голямо от това, което се е оказало достатъчно за първоначалното пълно възпроизвеждане на запомнената информация
­
голямата по обем информация следва да се разделя на части съобразно смисловото й значение и да се запомня на части, след което да се повтори изцяло
­
повторението на запомнената информация трябва да започне още първите дни след възприемането й.
Съхранение – процес на повече или по малко дългото задържане в паметта на информацията получена в опита на личността. Съхранението е сложен и динамичен процес, който се осъществява в условията на организирано на определен начин запомняне на дадена информация и включва многообразни процеси на преработване на тази информация. По­рано запомнените знания взаимодействат с новоусвоените – те встъпват в нови връзки, уточняват се и се дефиренцират, обобщават се и се прекодират.
Така, че съхраняваната в паметта информация постепенно се изменя и обогатява. В
неизменен вид се съхранява само това което е заучено наизуст, което е самостоятелно и откъснато от другата информация и знание. Основната функция на процеса съхранение е да запазва информацията в паметта до тогава, докато е необходима.
Възпроизвеждане – представлява пресъздаване в дейността и/или общуването на съхранената в паметта информация При възпроизвеждането става актуализация на затвърденото по­рано съдържание на психиката чрез неговото извличане от дълговременната памет и преминаването му в кратковременната.
В процеса на възпроизвеждане информацията не само се пресъздава в първоначалния й вид, но и известна степен се формира, доколкото речевото оформяне на смисловото съдържание формира самото това съдържание. Мисленето се включва в процеса на възпроизвеждането, уточнявайки, обобщавайки, систематизирайки,
преработвайки и реконструирайки съдържанието на информацията.
Както при запомнянето, така и при възпроизвеждането могат да се отделят два основни вида : непроизволно и произволно.
Непроизволното възпроизвеждане на по­рано възприетата информация е на лице тогава, когато личността не си е поставила за цел да стори това. Едно такова възпроизвяждане обаче не става безпричинно. За тласък към непроизволно възпроизвеждане на дадена информация служат възприятията за обектите, представите,
мислите, породени на свой ред от определени външни въздействия.
Произволното възпроизвеждан на дадена информация се наблюдава тогава когато личността си е поставила за цел да стори това.
Особеност на произволното възпроизвеждане е неговия планомерен характер. То протича организирано. В случаите когато информацията е твърдо запомнена ,
44

възпроизвеждането става лесно. Но понякога на човек не у се отдава да си спомни в нужния момент онова, което е необходимо за дейността и/или общуването. Налага му се да прибегне до активни търсения, преодолявайки определени трудности от вътрешен характер. Такова възпроизвеждане се нарича припомняне. Неговата успешност зависи до голяма степен, в какви условия и как се осъществява.
Припомнянето както и запомнянето, е също избирателно. Добре осъзнатата и точно формулираната в речта цел насочва по­нататъшния ход на припомнянето, помага да се подбере в паметта нужната информация и задържа проявата на нежелателни асоциации.
Частен вид възпроизвеждане е процеса на спомняне, а частен вид представа –
спомнянето в собствения смисъл на тази дума.
Споменът това са отнесени и локализирани повече или по малко точно във времето и пространството възпроизведени образи от миналото на даден човек.
Забравяне – забравянето е обратната страна на съхранението и може да се определи като невъзможност да се възпроизведе дадена информация, която е била възприета по едн или друг начин
Най­известния изследовател по проблемите на паметта Г.Ебингхаус определя забравянето като функция на времето което е изминало от момента на заучаването на дадена информация. Констатира се, че забравянето първоначално е бързо, като след това скоостта му значително се забавя.
Тук е мястото да се каже че информацията която е преминала и съхранена в дълговременната памет не се забравя никога.Невъзможността да се възпроизведе в даден момент свързана с временната невъзможност да се приведе от дълговремената памет
Има и специални случаи на забравяне, обусловени от различни причини:
­
органични причини – макар и да не са м/у причините за всекидневното забравяне , съществуват много физически или органични причини за него. Това състояние се нарича органична амнезия. В този случай забравянето се дължи на физически процеси, осъществяващи се в мозъка. Видове органични причини :
= сенилно мозъчно заболяване – дължи се на остаряването. При този синдром мозъка физически деградира и това води до влушаване на когнитивното функциониране
= мозъчи увреждания. Една от тези видове амнезия се нарича ретроградна, при която човек губи паметта си за събития, които са се случили преди инцидента. Друг вид амнезия е антероградна – за събития след.
­
емоционални причини – емоционалната възбуда също може да наруши нормалното функциониране на процесите на паметта.
Теории за забравянето :
1.
Теория за влошаването – изминалото време е причина за забравянето.
Колкото е по­стара информацията в паметта, толкова по­силно тя избледнява. Ако информацията не се използва или не се повтаря, тя с времето затихва.
2.
Теория за интеференцията – човек забравя с преминаването на времето, но забравянето възниква повече в резултат на това, какво той прави през този интервал,
отколкото на простото изтичане на времето. Защото информацията, която човек иска да
45

си спомни и е съхранена в дълготрайната или кратковремената памет, може да е трудно да бъде възпроизведена поради интерференцията от новопостъпващия материал.
Намесващата информация може да влияе не само в/у това, което идва в последствие, но и в/у постъпилото по­рано. В теорията тези две посоки се наричат проактивна и ретроактивна интерференция
Интерференцията понякога се нарича отрицателен трансфер. Противоположните ефекти на интерференцията са тези на положителния трансфер, изразяващ се в това, че заучаването на нещо прави по­лесно заучаването на второ нещо.
3.
Теория за ситуативното забравяне – причина е че признаците на текущата ситуация извънредно много се разминават с това, което той се опитва да си спомни. По същество не се е изгубила съхранената в дълготрайната памет информация, а просто е изгубен достъпа до нея.
При възпроизвеждането като процес на паметта намира проявление една негова специфична особеност, а именно разпознаването на образи. Това е възпроизвеждане при повторно възприемане на даден обект.
При разпознаването възприятието и процесите на съхранение и възпроизвеждане са представени в единство. Без разпознаване не съществува възприятие като съзнателен,
осмислен процес, но разпознаването – заедно с това е съхранено и възпроизвеждане вътре във възприятието.
При разпознаването се отделя от възприятието и излиза на преден план дейността по съотнасяне и съпоставяне на качествата и особеностите на обекта, който в дадения момент се възприема с това, което е съхранено в паметта като образ.
В процеса на разпознаване могат да се отделят няколко момента, определящи съдържанието му :
1. Разпознаване и опит. Новороденото почти не разпознава. С течение на времето детето опознава заобикалящият го свят и натрупва познания за него под формата на образи и понятия.
Разпознаването се извършва в/у основата на следните две способности на човека :
­ способност към запомняне
­ способност към формиране на понятия, образи на заобикалящият го свят.
2. Разпознаването е процес на мисленето от общото към отделното. Основните психически механизми, които съставляват разпознаването могат да бъдат представени като :
­ възприемане и обработване на сигналите, получавани чрез сетивните органи
­ формиране на предположения
­ сравняване
­ запомняне на съществената информация.
3. Разпознаване и психическа нагласа. Механизма на участието на психическата нагласа в п­са на разпознаването може да се представи така : Първият сигнал играе ролята на мотив, който поражда предположение за образа, към който принадлежи този
46

сигнал. Това предположение така променя параметрите на цялата психика на човека, че тя се нагласява за оптимално приемане на следващите сигнали от опознавания образ.
Процесът на създаване на психическа нагласа има статистически характер. Човек прави различни предположения за възможния обект, от който е приел първия сигнал. На всяко предположение той преписва определено тегло. Човешката психика се нагласява обаче според предположението, което има най­голямо тегло
Психическата нагласа има адаптивен характер – тя бързо се променя, ако следващите сигнали не потвърдят направеното предположение. На мястото на отпадналото предположение се поражда ново, което организира психичната дейност, но и то отпада ако не бъде потвърдено.
Психическата нагласа създава благоприятни условия за обработване на сигналите, принадлежащи към предполагаемия образ. Задачата на личността е да прави правдоподобни прогнози.
Психическата нагласа може да предизвика и вътрешен конфликт у личността,
който се основава на разминаването м/у предполагаемия вариант на обстановката и реалния. Ако силното желание на човек да сведе всичко към нещо познато се увенчае с неуспех, то тогава се поражда чувство на неудовлетвореност.
Рекунструктивна памет – запълване на празнотите в паметта чрез умозаключения и други процеси на разсъждение по отношение на онова, което е било по един или друг начин запомнено.
Видове памет
1 Според характера на психическата активност, която преобладава в дейността на личността.
­ двигателна памет – това е запомняне, съхранение и възпроизвеждане на различни собствени движения и на техните системи от човека.
­ образна памет – представлява запомняне, съхранение и възпроизвеждане на образите на обектите от действителността, които пряко са въздействали в/у сетивните органи на човека. От своя страна образната памет бива – зрителна, слухова, осезателна,
обонятелна, вкусова
­ словесно­логична памет ­ представлява запомняне, съхранение и възпроизвеждане на символичния израз на дадени образи. Словесната памет се развива в п­са на социалното развитие на човека на основата на образа и достига на­високата си степен към 10­13 годишна възраст. Нейна отличителна черта е точността на възпроизвеждане. Друга особеност е зависимостта й от волята на човек. При словесното запомняне има определени изменения на информацията. Точността на словесното възпроизвеждане се осигурява не само с повторения, но и със съкращения.
Отношението на словесната памет със зрителната памет е сложно. От една страна, словесната сама по себе си е по точна от зрителната, а от друга страна – тя може да оказва влияние в/у зрителните образи, съхраняващи се в паметта, като или усилва тяхната трансформация, или ги подтиска напълно. В този случай зрителните образи в паметта могат така да се преобразуват, че по­точно да съответстват на своето словесно описание, особено ако названието предшества възприемане на зрителни изображения.
47

Особеността на логическата памет се проявява в запомнянето смисъла на текста,
а не точно на изходното му съдържание. Това запомняне може да няма нито една обща дума с изходния текст. В п­са на разкриване на смисъла става преработване на текста в по обобщени понятия. Спомняното в този случай това е рекунструкция на текста,
преминаване от обобщени понятия към по конкретни. Логическата памет най­тясно е свързана с мисленето.
­
емоционална памет – възпроизвеждане на чувствено състояние при повторното въздействие на тази ситуация, в която дадено емоционално състояние е възникнало първоначално.
Силното, емоционално украсено впечатление човек запазва по­дълго от всичко.
Емоционалната памет влияе в/у познавателната активност на личността и резултатите от нея.
Посочените видове памет си взаимодействат, като това ярко се проявява при разпознаването на образите.
2. Според продължителността на съхраняването на информацията, нейната роля и място в дейността на човека.
­ мигновенна – следата угасва след няколко секунди и ако информацията не се приведе в друга форма на съхранение, то тя се губи безвъзвратно. Информацията в мигновенната памет не се поддава на произволно управление, т.е тя не може да се задържи, за да се възпроизведе и да се направи по­ясна и точна. Тя не се преработва и не се съотнася с информацията, която постъпва едновременно в другите сетивни входове,
за това образа на обекта в мигновеннаа памет не притежава константност.
Мигновенната памет – това е първият етап от обработката на постъпващата отвън информация, тя се формира пасивно, с нейна помощ организма за много кратко време задържа достатъчно точна и пълна картина за света, възприеман със сетивните органи.
­
кратковременна памет – част от информацията от мигновенната памет попада в кратковременната. Кратковременната памет се нарича още работна – паметта в която в момента се осъществява умствената работа.Обемът на кратковременната памет се изчислява на 7 +/­ 2 единици информация
Времето на съхранение на информацията е до няколко минути.При кратковременното съхранение информацията в сравнение с мигновенните следи съществено се преработва. Тя представлява фрагментарни кодове, постъпващи от мигновенната памет. Всеки намиращ се в кратковременната памет фрагмент постепенно се изтласква от новопостъпващата информация, но това изтласкване може в определена степен да се предотврати и да се удължи информацията с повторение. По този начин за кратковременната памет е възможно произволно управление с помощта на повторението, а също така и със символизацията. Информацията в кратковременната памет може да бъде нарушена в много по­малка степен, отколкото в мигновенната, за сметка на по­голямата продължителност на съхранението и в следствие на привеждането на първичната информация в символична форма.
48

Човек може да увеличи количеството информация, която той е способен да задържи в кратковременната памет, чрез прекодирането на тази информация в нови структурни единици.
Обобщението, схематизацията, нагледността са естествени способи за разширяване на оперативното поле на кратковременната памет, чрез нея постъпва цялата информация за дълговременно съхраняване, в нея се извършва първичния подбор и обобщение. Нейните свойства се проявяват и при вземане на решение за дадено дйствие, доколкото в нея става непосредствено съчетаване на информацията,
постъпваща отвън и от дълговременната памет, и се произнася решението за правилността на хипотезата, издигната на основата на сведенията получени чрез опита.
Ограниченият обем на кратковременната памет служи като стимул за обобщаване на информацията. Колкото по обобщена информация постъпва в дълговременната памет,
толкова повече такава може да се вмести в кратковременната и толкова по­сложно решение да се вземе
­ междинна памет – след прекодиране информацията от кратковременната преминава в междинната памет, в която тя се съхранява до тогава , докато не се появи възможност да бъде приведена в дълговременно съхранение.Междинната памет има по­
голям обем от кратковременната. Особеност е, че ако до няколко денонощия тя не се очисти, то организма принудително се изключва от възприемането на нова информация от външната среда. Предполага се че информацията от междинната памет се привежда в дълговременната не пряко, а през кратковременната. Отначало фрагмент информация се привежда от междинната в кратковременната памет, където той вторично се оценява и обобщава и след това се адресира към съответната част на дълговременната памет.
Процедурата се повтаря с нов фрагмент, извличан от междинната и т.н. Счита се , че очистването на междинната памет става основно по време на сън.
­ дълговременна памет – информацията, натрупана в течение на деня в междинната памет, постъпва за съхранение в дълговременната след определено преобразуване в кратковременната. Обема на дълговременната памет е неограничен.
При необходимост да се използва информация от дълговременната памет тя трябва отново да се приведе в кратковременната, от където се извлича и претворява в дейността и общуването на личността. Достъпността до информацията в дълговременната памет зависи от нивото на нейната организираност и личностна значимост на човека. Информацията непрекъснато се преобразува и се предполага, че тя не се поврежда, а затрудненията във възпроизвежданията са свързани с достъпността до нея.
Има два типа хранилища на дълговременната памет До първото човек има свободен достъп, там информацията непрекъснато се преобразува в съответствие с целите и решаваните задачи. До второто хранилище произволен достъп няма и информацията се съхранява без преобразуване.
3.
Според характера на целите на дейността на личността – непроизволна и произволна.
49

Непроизволна е тази памет, при която личността не си е поставила за цел да запомни, съхрани и възпроизведе дадена информация и не е проявила за това волеви усилия
Произволна е тази памет, която носи х­ра на специално организирана,
целенасочена и управлявана волево дейност по запомнянето, съхранението и възпроизвеждането на необходимата за дейността и общуването на личността информация.
СЪЗНАТЕЛНА ПСИХИЧНА ДЕЙНОСТ: МИСЛЕНЕ, ЧУВСТВА,
ВЪОБРАЖЕНИЕ И РЕЧ. ОСНОВНИ ФОРМИ НА МИСЛЕНЕТО, МИСЛОВНИ
ОПЕРАЦИИ.
Мислене.
1.Същност като когнитивен процес – сама чрез мисленето, представляващо основната абстрактно – логическа степен на познанието, личността може да проникне в същността на обектите, да разкрие закономерностите на развитието им, както (което е и много важно) и да предвиди хода на това развитие.
Мисленето – това е познавателен процес, същността на които се състои в репрезентация в съзнанието на личността на сложните връзки и отношения между обектите от околния свят. То е познание за дейността, основаваща се на използването на по – рано придобити знания за нея.
Мисленето съотнася данните от усещанията и възприятията – съпоставя,
различава, разкрива отношения взаимовръзки между непосредствено сетивно дадените свойства на предметите и явленията, разкрива нови, непосредствено не опознати дадени абстрактни техни свойства.
Разкриването на отношенията, връзките между обектите е най – съществената задача на мисленето с това се определя специфичния път, по който върви мисленето към все по – дълбоко познание на действителността.
Мисленето се характеризира с три основни момента:

мисленето се осъществява “вътрешно” в ума, но за него не се съди по външното поведение на личността. (например при шаха)

мисленето е процес, при който в познавателната система става някаква манипулация на знания

мисленето е целенасочено и неговите резултати се проявяват в поведението,
което “решава” някакъв проблем или е насочено за решаването му.
Задачите на мисленето се заключват в разкриването на същностните необходими връзки, основани на реални зависимости, отделяйки от тях случайните съвпадения по близост в една или друга частна ситуация.
Мисленето е обобщена репрезентация на дейността в съзнанието на личността.
Мисловният процес се осъществява в обобщения. Той винаги върви от единичното към общото и от общото към единичното.
50

Да се обобщават единичните неща и да се прилагат законите към отделните явления, това е една от най­важните особености на мисленето. Мисленето като познавателен процес е най­тясно свързано с практическата дейност на човека.
Практиката внася поправки в мисловната дейност, играе коригираща роля по отношение на нея. Тя е също така областта, в която се прилагат резултатите от мисловната дейност.
Като цяло от практиката, човек отново се връща към нея, като прилага в живота онова,
което е получено в резултат на мисленето. Мисленето като обобщено и опосредствено познание за действителността се осъществява посредством езика, думите. Така, че като отличава общото, човек го означава с думи и по този начин свързва тези думи с всички неща, в които се среща това общо.
Като се изходи от казаното до тук, може да се определи, че мисленето е обобщено представяне на действителността в съзнанието на личността, осъществявано посредством думите и опосредствано от наличните знания, тясно свързано със сетивното познание за света и практическата дейност на хората.
Всеки мисловен процес е по своему вътрешно построено действие или акт на дейността, насочена за решаване на някаква задача. Тази задача включва в себе си целта на мисловната дейност на личността съотнесена с условията, при които тя е зададена.
Насочвайки се към една или друга цел, към решаването на определена задача, всеки реален мисловен акт субективно изхожда от едни или други мотиви. Начален момент на мисловния процес обикновено е някаква проблемна ситуация. Човек започва да мисли,
когато у него се появи потребност да разбере нещо ново, което липсва в досегашният му опит, т.е. не е съхранено като информация в паметта. Мисленето обикновено започва с проблем или въпрос, с удивление или недоумение, с противоречия. Всичко това създава определена проблемна ситуация. Проблемната ситуация означава, че в хода на дейността си човек се натъква (често неочаквано) на нещо неразбираемо, непознато,
неизвестно, нещо което не може да се реши по досегашния начин или с помощта на познати способи. Тази проблемна ситуация определя въвличането на личността в мисловен процес, които винаги е насочен за решаването на някаква задача. Задачата е следствие от анализа на самата ситуация. Въобще реалния мисловен процес е свързан с целия психичен живот на личността.
Доколкото мисленето се извършва в вид на операции, насочени за решаване на определени задачи, то самия мисловен процес се явява активен, целенасочен волеви акт.
Решаването на задачите изисква значителни волеви усилия за преодоляването на възникващите пред мисленето трудности. И затова волевите качества на личността имат съществено значение за успеха на интелектуалната й дейност.
Така както протичането, специфично е и съдържанието на мисловния процес:
всеки мисловен процес се извършва в обобщения. Тези обобщения намират израз в понятията, изразяващи специфичното съдържание на мисленето. Всяко мислене в една или друга степен се извършва чрез понятията. Обаче в реалния мисловен процес понятията не се намират в някакъв самостоятелен, изолиран вид, те винаги функционират в единство и взаимно проникване с нагледните моменти на представите и
51

с думите, които бидейки форма на съществуване на понятието са винаги заедно с едни или с други слухови, зрителни, осезателни и т.н. образи.
Човешкото мислене с понятия е преимуществено словесно мислене. Думата е форма на съществуване на мисълта, нейна непосредствена даденост.
Думите затова като че ли са прозрачни в своето значение: ние обикновено започваме да забелязваме думите като звукови образи само тогава, престанем да разбираме тяхното значение. Или по силата на казаното – думите са най – пригодното средство за обозначаване на интелектуалното съдържание на мислите. Но думата –
форма на мисълта – е не само нейно абстрактно значение, а има и съответно нагледно сетивно такова.
Образно и абстрактно съдържание в процеса на мисленето взаимно се проникват едно в друго и преминават едно в друго. Специфично за мисленето си остават неговата насоченост за решаване на проблеми и задачи, обобщеното отражение на все по –
съществените страни на действителността в понятия, съждения, умозаключения, всяко от които води човека към все по – дълбоко познание за света.
Чувства
В своята дейност проявява отношение си към заобикалящата го среда. Едни предмети му харесват, а други не. Едни събития посреща с радост, други – тъга, скръб и пр. Изобщо ние непрекъснато преживяваме удоволствие или неудоволствие, любов или ненавист, приятно или неприятно разположение. Така че с опознаването и изменението на действителността ние изпитваме едни или други чувства.
Чувството е психичен процес, възникнал в резултат на отношението ни към предметите, хората или към самия себе си с оглед на удовлетворяване или неудовлетворяване на нашите потребности. Чувствата са важна съставка в мотивите на човешкото поведение. Човек е не само познаващо и действащо същество. Той изразява и своето емоционално отношение към обектите и промените в зависимост от значението,
което имат те за него.
1. Физиологична основа – чувствата имат сложен физиологичен механизъм. В
него вземат участие както кората, подкорието, така и други нервни дялове. Кората е висш регулатор на чувствата, която ги насочва усилва или отслабва. Тя изпраща импулси към подкорието, а то от своя страна е акумулатор, засилваш дейността на мозъчните полета. Мозъчната кора е основа на най – сложни и разнообразни чувства
(морални, естетически, интелектуални и др.) Така че всяко емоционално преживяване протича при съвместното участие на мозъчната кора и подкорието.
2. Източници на чувства – обективната действителност е източник на емоционални преживявания. В всяка човешка дейност (труд, игра, учене) личността изразява своето отношение с най – разнообразни чувства.
Трудът е голям и не пресъхващ извор на чувства. Положителното отношение към професията, нейните материални и морални стимули създават твърде пъстра гама от чувства: удовлетвореност и радост от постигнатите успехи, чувство на увереност от придобитото умение и квалификация и др. Обаче в трудовата дейност неканен гост са и
52

отрицателните чувства, възникнали при преодоляване на трудностите: неувереност,
безпомощност, неправилно разбиране на успехите, високомерие, самочувствие на непогрешимост и др.
Различните форми на обществения живот, културната среда, своеобразните форми на изкуството, природата, функционалната дееспособност на организма са не пресъхващ извор на голяма пъстрота от чувства и емоционални преживявания.
3.Особености на чувствата – отношението на личността към предметите и явленията може да бъде положително или отрицателно, поради което чувствата биват положителни – при удовлетворяване на нашите потребности, и отрицателни – при не задоволяването им. Тази особеност на чувствата да се групират в двойки с противоположно съдържание наричаме полярност (радост – скръб, уважение –
неуважение, симпатия – антипатия, удоволствие – неудовлетворение и др.). Едни и същи събития или предмети за различните хора в зависимост от техните потребности и убеждения могат да обуславят диаметрално противоположни чувства.
Полярност съществува и при така наречените чувства с активен и пасивен характер. Чувства, което повишават жизнената дейност и увеличават силите на организма, наричаме стенични. (гръцка дума “стенос” – сила).
Астенични ( “астенос” – несилен) – това са чувствата, които подтискат,
намаляват силите на човека, понижават активността му, намаляват неговата работоспособност.
Каквито и психични процеси и състояния да възникнат у човека, винаги в една или друга степен те са емоционално обагрени. Няма миг от нашата душевност, в който индивидът да бъде лишен от чувство. Тази особеност на чувствата емоционално да обагрят всяко психично явление наричаме интегративен, т.е. все обемащ характер на чувствата.
Друга особеност е пренасянето на чувства, т.е. възможността едни и същи чувства, породени от едни дразнители, да се активизират под влияние на други, свързани с тях дразнители. Такова пренасяне на чувствата се забелязва непрекъснато в живота.
Например получено писмо активизира чувството към любимия. Любовта към загубения близък се пренася върху неговите вещи.
4.Видове чувства
А) според силата и трайността – настроение, афект, страст.

настроение – слабо по сила чувство със сравнително по – голяма продължителност. То трае ден, седмица, дори и повече. Всяко настроение е причинно обусловено, но не всякога причината е осъзната. (“Нещо ми е криво”, “Не знам защо ми е така весело”).
По­важни причини за възникване на настроението са: Отношението между хората
– срещата с приятни или неприятни хора; изграденият контакт, недружелюбните отношения усилват или угнетяват личността; особеностите на заобикалящата среда –
жилищни битови условия; състоянието на организма – самочувствието на личността се обуславя от нейното телесно и душевно здраве.
53


афектът – силно чувство, което настъпва бързо и трае късо време. Протича бурно и властно. Всеки афект има релефно изразена маска, поза и поведение.
Обикновено на афекта се поддават хора с неуравновесени нервни процеси и по – слаби морално – волеви задръжки.
Причините за възникване на афекта са най – често външни. Афектите протичат като стенични и астенични емоции (бурна радост, ужас, гняв, ненавист, скръб, срам и пр.). По начало афекта дезорганизира психичния живот и поведението на човека. Общо взето, афекта подтиска нормалния ход на съзнанието, нарушава мисловния поток,
пълнотата и точността на възприятието, свързаността на представите. Той затруднява паметта, парализира волята. Има афекти с положително влияние върху личността – края на войната.

страстта ­ силно и трайно чувство, свързан с непрекъснат стремеж за удовлетворяване на дадена потребност към определен обект.
Физиологичната основа на страстта е устойчивото огнище на възбуда.
Психологическата структура на страстта е: ясна връзка с потребностите, строго определена насоченост към обекта, активност и енергичност за удовлетворяване на потребността, устойчивост, упоритост в преследване на целта. Тя бива положителна –
значимост в науката, изкуството, техниката, обществено – политическият живот и др., и отрицателна – морална разруха на личността, садизъм, хазарт, алкохолизъм и др.
Б) в зависимост от съдържанието и насочеността чувствата биват: морални
(нравствени), интелектуални и естетически

морални – система от норми и принципи, които определят поведението на човека в обществото. При тяхното спазване или нарушаване у личността възникват съответни чувства.
Не съществува единна общочовешка нравственост за всички временна. Тя се изменя и развива в зависимост от постъпилите промени в обществено – икономическите условия. Нравствените чувства са в зависимост от мирогледа, възгледите и убежденията на човека.

интелектуални – възникват в процеса на научноизследователска,
литературно – изобразителна, учебната и умствена дейност изобщо, наричаме интелектуални, познавателни чувства.

естетически – естетическите чувства са специфично преживяване, което възниква като резултат от отношението на човека към красотата и възвишеността на възприеманите обекти.
Източник на възникването им е природата, обществения живот, трудовата дейност, хората и техните взаимоотношения. Най – голямо значение за появата им имат различните видове изкуство (живопис, музика, поезия, архитектура, и други).
Естетическото чувство засяга дълбоко всички прояви на личността. Свързано е с преживяването не само на естетическите, но и нравствените ценности. Влияе върху мислите и особено върху характера на човека.
5. Възпитание на чувства.
54

Човек не се ражда с преопределен емоционален живот. В неговото развитие под влияние на обществената и природна среда възниква многообразие от чувства. И от богатството и въздействието на околната действителност зависи съдържанието на чувства. Решаваш фактор за пълнотата са: семейството, приятелската среда, училището,
обществения живот, общото културно ниво на нацията и др.
При възпитанието на чувствата трябва да се има в предвид, че те са взаимно свързани помежду си и възпитанието на един вид от тях дава отражение на останалите чувства.
Въображение
Въображението е процес на създаване на нови образи на предмети, явления,
обстоятелства, ситуации в съзнанието на личността чрез свободно съчетаване на съществуващите вече у нея представи за обектите и явленията от действителността.
Образите създавани чрез въображението са изпреварваща репрезентация на обектите и явленията. Чрез въображението се опознава и това което съществува, но не е достъпно за сетивните органи и това, което е било, но човек не е могъл да бъде негов свидетел, това което не съществува, но може да съществува.Т.е чрез въображението човек излиза извън пределите на реалния свят във времето и пространството.
Процесът на въображение се осъществява на основата на наличните представи за света и възприеманата действителност. То се характеризира с голяма сложност и се реализира на базата на функционирането на другите психически познавателни процеси.
Различие м/у въображението и образната памет е свързано с отношението към действителността. Функцията на образната памет е да съхрани по възможност да възпроизведе най­точно резултатите от миналия сетивен опит, а функцията на въображението е да ги преобразува.
Въображението е тясно свързано и с мисленето. Също като мисленето то възниква при наличието на проблемна ситуация, т.е когато е необходимо да се намерят нови решения за дейност, то се мотивира също от потребностите на личността. Реалния процес на задоволяване на потребностите може да бъде предхождан от илюзорно ( във въображението ) задоволяване на потребността, т.е от жива, ярка представа за ситуацията,. В която могат да бъдат задоволени тези потребности. Репрезентацията на действителността, осъществявана в процеса на въображението, се извършва във вид на ярки представи.
Разликата м/у мисленето и въображението е при решаване на проблемна ситуация. Ако изходните данни на задачата, която трябва да се реши са известни, то ходът на нейното решаване е подчинен предимно на законите на мисленето. Но ако проблемната ситуация е неопределена и изходните данни трудно се поддават на точен анализ, тогава в действие влизат механизмите на въображението. Може да се направи извода, че въображението работи на този етап на познанието, в който неопределеността на ситуацията е твърде голяма. Въображението дава възможност на личността да вземе решение и да намери изход от проблемната ситуация, дори и при липса на необходимата
55

изчерпателност на знанията. Въображението позволява да се прескачат етапи от мисловния процес и въпреки това да им представа за крайния резултат от дейността.
Основна задача на въображението е да предложи алтернатива на действителността. За тази цел изпълнява две функции:
­
стимулира творчеството, което създава все още несъществуващото
­
действа като механизъм за балансиране на психиката, даващ възможност на човека да постигне емоционално равновесие
Въображение в истинският смисъл на думата може да има само у личността.
Само у личността като субект на обществената практика, реално преобразуваща света се развива въображение. В процеса на това развитие, то отначало е следствие, а после предпоставка за дейност.
Както беше посочено основната дейност на въображението е да преобразува наличните представи в нови такива, които създават нова невъзникнала до тогава ситуация Освен преобразуване, във въображението се осъществяват и процеси на търсене, комбиниране и реконсрукция на предишните образи и намирането на нови образи в унисон с търсеното.
Преобразуването на образите във въображението се подчинява на следните закономерности:
­
зависимост на въображението от миналия опит – колкото е по­голям опита, с толкова повече материал разполага въображението
­
общия емоционален знак – впечатленията и образите имащи общ емоционален знак имат тенденция да се обединяват помежду си, независимо от това, че м/у тези образи не съществува връзка
­
емоционална реалност на въображението – всичко форми на творческо въображение съдържат в себе си афективни моменти. Т.е всяко построение на въображението влияе в/у нашите чувства.
­
развитието на въображението – развитието на въображението започва по­
рано в сравнение с другите интелектуални процеси.
Психични механизми на създаване на въображаеми образи.
1.
Аглутинация – съединяване във въображението на две или повече отделни,цели части или елементи от определени образи и създаването по този начин на нов, цялостен несъществуващ по рано в природата и обществото образ на определен предмет.
2.
Хиперболизация – създаването на образ чрез уголемяване или намаляване на отделни елементи от образа на съществуващ предмет или явление
3.
Схематизация – ограничаване на отделни белези и черти от образа с цел очертаване контурите на новия образ
4.
Комбинация –подбор и съединяване на определени черти, обекти и явления
56

5.
Типизация – подчертаване, повдигане на най­същественото, значимото,
повтарящото се, типичното, което е налице в образа на предмета или явлението, както и чрез отстраняване на несъщественото в него
6.
Реконструкция – начин, при който се разместват отделни части, елементи,
признаци от даден образ и се съединяват по нов способ, в резултат на което се получава новия образ.
Видове въображение:
1. Пасивно въображение – протича на нивото на възпроизвеждане на образи или комбинирането им във въображаеми при изключително слаб или липсващ контрол на мисленето. Характеризира се с пълно отсъствие на волеви елементи или с крайно слабата им изразеност.
Пасивното въображение може да бъде : преднамерено или непреднамерено.
Преднамереното е частичен процес на възпроизвеждане на образи и комбинирането им във вериги от приемливи преживявания и събития. Това е процес на създаване на въображаеми образи без волеви стремеж за претворяването им в действителността.
Непреднамерено – става при отслабване контролната дейност на съзнанието, при бездействие на човека, в полусънно състояние, при патологични разстройства на съзнанието и т.н
2.Активно въображение – характеризира се с целенасоченост и осъзната мотивираност на търсене и изграждане на даден образ. Създаването на образ се осъществява с волеви усилия на човека.То може да бъде:
­ пресъздаващо – създаване на нови образи по чуждо описание.
­ творческо – създаване на нови, оригинални образи, идеи. Различава се обективно и субективно ново. Обективното ново са образи, идеи, не съществуващи до дадения момент нито в материализиран, нито в идеален вид. Това ново е оригинално.
Субективното ново е такова само за дадения човек. То може да повтаря нещо съществуващо, но за него човека не знае.
Въображението е в типологично и индивидуално – деферинцирано отношение важна и съществена проява на личността.
Реч – речта е процес на практическо използване на езика с цел общуване с другите хора.
Речта – това е език, функциониращ в контекста на индивидуалното съзнание. В
процеса на взаимно общуване хората изразяват с помощта на езика своите мисли и чувства, разбират се с цел осъществяване на някаква съвместна дейност.
А) развитие на речта – развитието на речта на хората става в течение на няколко ясни различими периода. Това е фонетичен – до 2 год., когато детето още не е способно правилно да усвои звуковия облик на думите; граматически – до 3 год., когато звуковия облик на думите е усвоен, но не са усвоени структурните закономерности на организацията на изказването; семантичен – след 3 год., когато всичко това е усвоено,
но не е усвоено понятийното съдържание на отделните думи.
57

Развиващата се реч във фонетичния и граматическия още не е отделена от не речевото поведение, т.е. тя е ситуативна – може да бъде разбирана само с отчитане на ситуацията, която детето говори. По това време еквивалентът на изречението може да бъде и отделната дума, включена в една или друга предметна ситуация. Детето повече изобразява отколкото изказва и широко използва мимиката, понтомимиката,
интонацията и други изразителни средства.
В по­късни периоди на психосоциално развитие на детето, когато пред него стои нова задача – да говори за предмет, намиращ се извън пределите на непосредствената ситуация, в която той се намира, за да бъде разбрано от слушателя, детето овладява форми на речта, избираеми изцяло от нейният контекст.
Операциите на анализ и синтез, съставящи основата на мисловния процес, са тясно свързани със смисловото напълване на думите. Затова първоначално у детето думата обозначава не понятие, а комплекс, в който обектите са събрани по произволен признак. Постепенно детето представа да формира такива комплекси, но продължава да мисли с тях, а не с истинските понятия и това продължава до настъпване на юношеската възраст. Но въпреки, че речта на децата и да съвпада с речта на възрастните хора по употребяваните думи, то по своето вътрешно съдържание, в много от случаите, тези думи не отразяват адекватно истинското понятийното съдържание влагано в тях.Формирането на понятията, стоящи зад думите, преминава доста сложен път в индивидуалното развитие на личността.
В) Видове реч и нейните свойства
Най – общата класификация на видовете реч включва следните: 1) външна и 2)
вътрешна. От своя страна външната може да се подраздели на: устна и писмена.
Външна – устната и писмената реч, като разновидност на външната реч, се намира спрямо една от друга в относително сложни взаимоотношения. Преди всичко, те най – тясно са свързани помежду си.
В устната разговорна реч наличието на обща ситуация, обединяващи събеседниците, създава общност на редицата непосредствено очевидни предпоставки,
които я съпътстват. Между двама събеседника, обединени от общността на ситуацията и в някаква степен от преживяванията си, разбирането е възможно и с “половин” дума.
Понякога, между близки хора е достатъчен един намек, за да се получи взаимно разбиране. Разговорната устна реч е ситуативна.
В писмената реч, насочена към отсъстващ събеседник или въобще безличен,
неизвестен читател, не бива да се разчита на това, че съдържанието на речта ще бъде допълнено от непосредствените преживявания, породени от тази ситуация, в която се намира пишещия. Затова в писмената реч се изисква, по – развърнато построяване на речта, разкриване по друг начин съдържанието на изказваните мисли. В писмената реч всички съществени връзки между мислите трябва да бъдат разкрити и отразени.
Писмената реч изисква по – систематично логическо изложение, а също така и много строгото спазване на граматическите правила. В писмената реч всичко трябва да бъде разбирано изключително от нейното собствено смислово съдържание, от нейния контекст.
58

Вътрешна реч. Вътрешната реч се отличава най – вече по своите функции, както и по своята структура – протичайки в други условия, тя като цяло се подлага на някои преобразувания. Тъй като не е предназначена за друг човек, вътрешната реч допуска,
образно казано, “къси съединения” – тя много често е твърде кратка, в нея се пропуска това, което за този, който я ползва се подразбира от само себе си. Но независимо от това, че не служи за предаване на съобщения, вътрешната реч е социална по своя характер. Тя е социална, на първо място, генетически, по своя произход: “вътрешната”
реч несъмнено произтича от “външната”, тя е специфична форма на нейното проявление.
Речта има няколко основни свойства, ето някой от тях:
Съдържателност – определя се от обема на изразените в нея мисли, чувства,
стремежи, от тяхната зависимост и тяхното съответствие с действителността.
Съдържателността на речта зависи от правилния подбор и използването на думите за изразяване на мислите и чувствата.
Разбираемост – обуславя се в основата си от обема знания на слушателя в тази област на човешкото познание или дейност, към която по своето съдържание се отнася речта на събеседника. Речта става по – разбираема, когато тя се построява по възможност с по – кратки изречения, когато не се злоупотребява с излишни специални термини.
Изразителност – свързва се с нейната емоционална наситеност. Изразителността се осигурява преди всичко от нейните фонетични средства: ясно и отчетливо произношение, правилно акцентиране и съответна интонация и т.н. Често изразителността се осигурява от нейните граматически средства, например използването на думи с ласкателна или умалителна форма, употреба на думи в преносен смисъл,
метафори, епитети и др.
Въздейственост – състои се в нейното влияние върху мислите, чувствата, волята на другите хора, на техните убеждения и поведение. Много често речта има за задача не само да предаде една или друга информация, но също така и да предизвика определени постъпки и действия, да повлияе на възгледите и убежденията на даден човек, да създаде у него определено отношение към едни или други факти или събития.
Основни форми на мисленето, мисловни операции.
Основни форми на мисленето а) понятие – понятието може да се определи като съвкупност от определени съществени признаци и правила, свързващи тези признаци. То представлява репрезентация (представяне, отражение) в съзнанието на личността на най – общите, най
– съществени признаци на обектите от действителността.
Признаците – това са характеристиките на някои обект или явление, които се отнасят също и за други обекти и явления. Например подвижност на автомобила:
притежава го Мерцедес, Фиат и .н., подвижност имат и други обекти – влак, птици и т.н.
Признаците могат да се различават, както на количествена, така и на качествена основа. Подвижността – това е качествена черта, която може да се измери и
59

количествено. Например един човек в инвалидна количка притежава подвижност – това е качествено твърдение, но не я притежава в същата степен, както един здрав човек.
Понятията представляват най­високото стъпало в опознаването на света.
Тяхното формиране е една от най­важните когнитивни функции за човека. Понятието се означава с дума, която е негово сетивна, материална обвивка. Да се мисли с понятията,
това означава да се мисли с думи.
Усвояването на понятията става в хода на индивидуалното развитие на личността представлява овладяване на натрупания готов познавателен опит от хората. С
понятията човек се запознава чрез околните хора, които общуват с него посредством езика, в който са затвърдени резултатите от познавателната дейност на обществото.
Б) съждение – основна форма на осъществяване на мисловния процес. То може да се определи като изказване на нещо за нещо, потвърждаване или отричане на някаква връзка и отношения между обектите, между едни или други техни признаци.
В психологически план анализирането, съждението е някакво умствено действие на личността, която изхожда от определени цели и мотиви, подбуждащи я да го изкаже или приеме. Изразявайки отношението на личността към обекта и другите хора,
съждението обикновено в по – голямо или по – малка степен е емоционално наситено. В
съждението се появява личността, с нейните особености (качества и свойства), с нейното отношение към ставащото, опознаването.
В) Умозаключение (силогизъм). Умозаключението е извличане на едно ново съждение от две или повече съждения. То представлява от само себе си обикновено повече или по малко сложен акт на мисловната дейност, включваш редица операции,
подчинени на една цел. Умозаключението биват: индуктивни и дедуктивни, както и умозаключения по аналогия.

индуктивно – се нарича това, умозаключение, при което в резултат на наблюдения над някои частни случаи, а върху не наблюдаваните.

Дедуктивно – е умозаключението, при което от предварително известни общи положения се прави извод за определени частни случаи. Двата вида умозаключения са тясно свързани помежду си.

Аналогията – умозаключенията от едни частни случаи за други частни случаи. Тези изводи се основават върху подобието в някое отношение между едни или други неща.
Мисловни операции а) анализ – мислено разчленяване цялото или мислено обобщаване на неговите отделни свойства или страни. Може да се осъществи при възприемане на някакъв обект,
и когато човек си представи нещо в обобщен вид.
Б) синтез – мислено съединяване частите на предметите и явленията или мислено съчетаване на техните белези, свойства или страни.
Анализът и синтезът водят началото си от практическата дейност на хората.
Извършването на практически действия с обектите помага мислено те да се разчленяват и обединяват, с опора в анализа и синтеза като мисловни операции.
60

В) сравняване – мислено обособяване на отделни части или свойства на обектите, което дава възможност да се търси и установява приликата и разликата между тях. Сравнението играе много важна роля при опознаване на действителността.
Г) Обобщаване – мислено обособяване на общото в предметите и явленията от действителността. На високо ниво се намира обобщаването, когато човек обединява предметите, които действително имат множество сходни признаци, както основни,
съществени, така и частни, случайни. За преминаване на висше ниво на обобщаване е необходимо да се подложат на дълбок анализ различните, макар и сходни фактори, да се отдели във всеки това, което е съществено.
Д) класификация – това е производна от сравняването и обобщаването, но е по
– сложна мисловна операция. На основата на установяването на сходство на главните и второстепенни признаци обектите се обединяват в групи: класове, родове, видове.
За да се групират обектите е необходимо да се разкрият и определят съществените признаци във всеки един от тях и да се намери този клас или род, в основата на който лежи дадения признак.
Е) систематизация – систематизацията е също групиране на обектите, но не само по сходство на основните признаци, присъщи на всички обекти на дадения клас.
Систематизацията предполага отделяне в тази група на по – малки подгрупи.
Ж) абстракция и конкретизация. Абстракцията – е определяне и извличане на една, каквато и да е страна, свойство, момент от обекта и откъсване, отвличане от останалите. Абстракцията в своите висши форми е средство за разкриване на все по –
съществени свойства на нещата чрез техните връзки и отношения. Конкретизация –
връщане към конкретното, от което мисълта се сблъсква по пътя към абстрактното.
Всеки процес на познание се осъществява от това двойно движение на мисълта.
Мисловните операции обикновено не се осъществяват “в чист вид”. При решаването на поставените задачи човек използва един или друг “набор” от операции или по – сложни умствени действия, в едни или други съчетания: те са различни в мисловните процеси с различна сложност и структура.
ПОТРЕБНОСТНО­МОТИВАЦИОННА СФЕРА И ЦЕННОСТНА СИСТЕМА НА
ЛИЧНОСТТА
Въпросът за насочеността заема важно място в теорията на личността. Редица автори посочват, че насочеността е най­важно свойство на личността, което изразява основното съдържание на човека като обществено същество.
Насочеността на личността има сложна структура. Различните автори включват компоненти в структурата на личността, като идеалите, потребностите, интересите
/Н.В.Левитов/, потребности, интереси, идеали, установка, тенденции /С.Л. Рубинщайн/
Освен количествена характеристика, включваща посочените по­горе компоненти,
в това число и стремежите, мотивите, насочеността съдържа и качествена характеристика, която включва свойства като: широта, устойчивост, интензивност,
61

действеност. Широтата на насочеността – това е обем на различните интереси,
потребности, мотиви и цели, които човек си поставя в своята дейност. Постоянството в мирогледа и идеалите, интересите и потребностите, склонностите и жизнените стремежи при тяхната относителна гъвкавост и подвижност определят устойчивостта на насочеността. Интензивността на насочеността се определя и степента на осъзнаваните от човека потребности, мотиви и цели. Тя се колебае от смутните влечения,
осъзнаваните желания и активните стремежи до пълната убеденост. Действеността на насочеността е свързана с активни желания и стремежи, с настойчивостта на личността в достигането на поставените цели. Качествената характеристика на насочеността следва да се допълни със свойства като цялостността, монолитността, противоречивостта.
1.
Общи особености на компонентите на насочеността
Социална обусловеност ­ цялата психика на човека е социално обусло­вена.
Компонентите в структурата на насочеността са ярко социално обусловени, социалната среда рефлектира силно в тях и ги зарежда със съдържание, те служат като своеобразен мост между другите психични явления и дейността, формират се в нея, нещо повече,
човек работи в ежедневието, като се ръководи именно от тях. Студентът се е ориентирал и избрал професията на педагога, ръководен от потребности, мотиви и интереси, на основата на които се стреми да усвои /чрез паметта, мисленето,
вниманието, волята и др./ необходимите знания.
Връзката на човека с обществото и дейностите се осъществява чрез насочеността и компонентите и, те са най­близко до социалната среда, те получават информация от нея, за да я препратят на по­висшите психични компоненти.
Динамичност­ Психичните явления в структурата на насочеността прите­жават способността сравнително бързо да се изменят. Настъпилите изменения в битието на човека и в мястото му в обществото изменят и тях, даже те изпреварват битието.
Когато България пада под турско робство, българите си остават българи със своя темперамент, характер, способности, навици, интелект, но у тях се променят мотивите, потребностите, интересите.
Динамичността на тези психични компоненти се определя от пряката им функционална зависимост от социалната среда. Въпреки тази тяхна пряка зависимост от средата те са зависими и от по­висшите психични компоненти, което пък ги прави в известна степен устойчиви.
Многофакторна детерминираност. Психичните явления са детерминирани както следва: 1. От текущата социална среда и събития. 2. От мирогледа и идеологията, които като компоненти в насочеността на личността оказват въздействие върху мотивите,
интересите, потребностите; човек който се ръководи от тезисната линия: мироглед –
идеали­ мотиви­ интереси, е праволинеен и устойчив. И обратно, човек който се ръководи само от своите потребности и интереси, се характеризира със стихийно­
житейска насоченост. Несъмнено психичните явления също подхранват с информация мирогледа и идеите. 3. Детерминирани са от устойчивите общи психични особености,
като интелекта, способностите, характера. Не е трудно да се убедим, че при наличието на един богат интелект, развити способности и ярък характер компонентите на
62

насочеността се превръщат нерядко и във функции на тях. Интелектът и способностите определят интересите, формират нови потребности.
Захранват морала ­ Формирани главно на основата на текущата действителност в диапазона на социалната психика. Психичните явления в структурата на насочеността служат като трансмисия между действителността и морала. Последният получава информация, обогатява се от действителността посредством интересите, мотивите,
потребностите, ценностите. Докато моралът притежава голяма устойчивост, то мотивите, потребностите и интересите, притежавайки голяма гъвкавост, от една страна,
захранват морала и от друга страна го реализират в практиката. Възможни са и противоречия между тези две системи в личността: моралът идеологията и мирогледът да притежават едно съдържание, формирани при едни условия, а потребностите,
интересите, стремежите и намеренията – формирани при други условия и действащи в тези условия, да насочат личността в една ако не противоположна, то странична линия от тази, която се съдържа в идеологията, морала, мирогледа.
Образуват система, която определя насочеността и активността на човека.
Потребностите, мотивите, интересите, желанията, нуждите образуват една динамична система, като вид подсистема в психиката на човека. Тази подсистема характеризира и поведението на човека в ежедневието, тя реализира и морала на човека в практиката.
Тази подсистема притежава голяма гъвкавост, защото е тясно свързана с дейността и перспективите за развитие на личността. Ако компонентите на тази подсистема образуват структурата и, то активността е главната и функция, с която се реализират компонентите и.
Преживяването при компонентите на насочеността е силно. Преживяването е характерен показател, неотменима същност за цялата психика, за всички нейни компоненти. Докато при устойчивите структури на психиката, като способности,
характер, преживяването е изкристализирало в процеса на формирането им и сега е един сравнително блед негов “спътник”, то при потребностите, мотивите и другите посочени в тази група компоненти преживяването е изключително силно. Тази сила идва от активния характер на тази подсистема, от тясната и връзка с битието, нейната
“суровост” и богатство, от връзката и с идеологията и биологичното в човека.
Характеристика на компонентите в насочеността на личността: мироглед и идеали, убеждения. Мирогледът е система от възгледи за природата, обществото и човешкото мислене. Идеалът е образ, от който се ръководи личността в настоящото и който определя плана на самовъзпитанието, идеалът встъпва в ролята на плана за живота. Мирогледът на личността съставлява ядрото на нейната насоченост, затова той детерминира другите компоненти в структурата на насочеността на личността.
Благодарение на него насочеността на личността се характеризира с целеустременост в действията, с устойчивост в психиката и поведението. Идеалите са неделими от мирогледа, те определят настоящото ни поведение, по тях ние се ориентираме за бъдещето. Идеалите притежават устойчив характер, те са своеобразен стожер на психичната дейност.
63

Убежденията са своеобразна формация между мирогледа и идеалите. Чрез убежденията личността се стреми да реализира мирогледа и идеалите. Убедеността е дълбока и обоснована вяра на човека в принципите и идеалите, които той следва в живота. Убежденията “задължават” мотивационната сфера на човека за действие,
активизират волята му за превръщате на идеалите в реалност. Мирогледът, идеалите и убежденията са всъщност водещата подсистема в насочеността на личността и като такава вътрешно детерминират останалите и компоненти.
Убежденията заемат основно място в насочеността на личността­ те стоят на висок пиедестал в структурата на насочеността в сравнение с потребностите и интересите. Убежденията не се нуждаят от мотивация, те самите са своеобразни мотиви, формирани и осъзнати в развитието на личността. При убежденията знанията са се превърнали в устойчива система, чрез която човек прецежда една или друга информация, извисява я на нужната висота, включват я в системата на ценностите.
Какво място заемат убежденията в механизма на протичане на потребностите?
На първо място убежденията са най­силния мотив в задоволяването на дадена потребност. Налице ли са убеждения в действията и решенията, съмнението и колебанието отстъпват, механизмът на потребността протича праволинейно. На второ място, убежденията са в състояние да извисят схващанията до степен на мироглед, до принципи на действия. На трето място, убежденията са в състояние да подтикнат дадена породена потребност и да я заменят с друга, която съответства на тях и тяхното съдържание. С тази своя функция убежденията се доближават до ценностите, встъпват в ролята на ценности.
Потребности. Потребността е субективно, осъзнато психично състояние, при което се отчита липсата или недостатъчността на нещо необходимо за личността или за организма на човека и го подбужда да извърши действия за неговото постигане. Можем да посочим следните характерни особености на потребностите: потребностите са активни и действени, силни и устойчиви, те подбуждат човека към действия;
потребностите се характеризират с дълбоко личностно преживяване; потребността заема междинно положение във веригата: нужди­потребности­мотиви за действие;
нуждата се превръща в потребност, когато се осъзнае, потребността става двигател на поведение, когато породи мотив; потребността протича в сравнително сложен механизъм на действие.
Потребностите като механизъм. По – конкретни схеми на механизма на потребността и протичането и дават К.Н.Кикнадзе, а също и А.Петков. Ето и схемата на
Кикнадзе: 1. Обществена и естествена среда. 2. Потребност. 3. Осъзнаване на потребността /под формата на интереси, желания, стремежи, цели и т.н./. 4. Мотивация на действие; 5. Решение да се действа. 6. Установка. 7. Действие, реализация на установката.
Сравнително по­пълна и приемлива е схемата, формулирана от А.Петков, а именно: 1. Нарушено равновесие между организъм и среда /вътрешно единство,
хомеостазиса на организма/. На организма липсва нещо /вещество, климатични условия и др./, което трябва да се възстанови за сметка на външната среда. 2. На тази основа
64

възниква потребността. 3. Потребността създава напрежение. 4. Напрежението стимулира към дейност за набавянето на необходимия обект или условия. То става подбудителен фактор за дейност. 5. Намереният обект става мотив на действие. Така възниква мотивът като организиращ фактор на целесъобразно действие на индивида за овладяването на предмета. 6. Овладяването на предмета чрез дейността и снемане на напрежението А.Г.Ковальов посочва следните компоненти на потребността: 1.
Получаване на усещания, водещи до неспокойство и неудовлетвореност. 2. Получаване на образ в съзнанието и на тази основа поява на желание за действие. 3. Участието на мислене за осъзнаване на новата потребност. 4. Постановка на целта и разработване на плана за действие. 5. Проява на воля. 6. Удовлетворяване.
От изложените схеми за механизма на потребността се вижда, че той се осъществява при наличието на широк кръг психични явления от познавателен емоционален и волеви характер. Механизмът на потребността е една цялостна верига и всяка халка от тази верига представлява активно действащо психично явление, като първото от тях е наличието на усещане за нарушено равновесие, после следват фокусировка на мисли и представи върху това неравновесие, следва желание за задоволяване на търсенето и т.н.
Видове потребности. В зависимост от насочеността и удовлетворяваната нужда потребностите биват материални и духовни, низши и висши. Духовните биват нравствени и естетически. Към нравствените спадат потребност от свобода, дружба,
самоутвърждаване. Потребностите могат да бъдат лични и колективни, обществени и общо човешки. Например потребността от труд е една общочовешка потребност,
потребността от мир също.
Мотиви. Макар, че мотивите се включват във веригата, чрез която се формират потребностите, необходимо е по­детайлно и преди всичко самостоятелно разглеждане на мотивацията. Мотивите са винаги осъзнати, в тях е налице съзнание за потребностите,
осъзнаване на самата потребност. Само когато потребността се превърне във факт на съзнанието, възниква мотив /Д.А.Кикнадзе/.
Издигането на потребността до факт на съзнанието е сложен механизъм,
осъществяван при наличието на стремежи и желания, интереси и убеждения.
Характеризирайки мотивите като осъзнати подбуди, като факт на съзнанието,
следва да посочим и останалите им характерни особености. Мотивите са косвено детерминирани. Тази особеност на мотивите се вежда до осъзнаването на потребността посредством фокусираните около нея психични явления. Когато възникне потребност,
тя възниква чрез едни или други психични процеси – усещания, представи, оценъчно отношение /с помощта на мисловна операция/ и осъзнаването на тези психични явления представлява косвена детерминация на мотивите. Мотивите играят ролята на регулираща функция. Регулиращата функция на мотивите спрямо поведението и дейността се осъществява благодарение на факта, че един от мотивите заема доминираща роля пред другите мотиви, насочва мисловната и физическа активност на човека към задоволяване на възникналата потребност. Останалите мотиви не загубват своето значение в цялостния мотивационен процес, те играят ролята на балансьори,
65

коректори, спрямо взелия превес мотив и наложил насочеността на човека в определена област и по­конкретно избора на средствата за постигането на целта.
Йерархическа структурност на мотивите. Различните видове потребности –
органически, духовни, естетически, социални и други, пораждат или могат да породят различни мотиви. Именно осъзнатите и изкристализирали потребности в сравнително широк диапазон определят и служат като фундамент в изграждането на йерархията на мотивите. При това следва да се има предвид постановката, че по­висшите потребности и съответно мотиви се разгръщат нерядко и при незадоволени низки потребности и изявили се в тази област мотиви. Следователно в структурно отношение йерархията на мотивите е гъвкава.
Сила и устойчивост на мотивите. Силата и устойчивостта на мотивите зависят от потребностите. Въпреки, че мотивите в голяма степен са функция на социалната среда, те притежават способността да действат години наред, нерядко при човека още като младеж се формират мотиви, които го тласкат в дейностите до края на живота му.
Силата и устойчивостта на мотивите зависят от характера на потребностите на човека.
Мотивационна сфера на личността. Мотивите действат в комплекс в рамките на т.нар. мотивационна сфера. Мотивационната сфера включва в себе си йерархията и структурата на мотивите, тяхната съподчиненост, съотношението и корелацята им с потребностите, смяната в доминиращата им функция спрямо поведението и дейностите.
Класификация на мотивите. Класификация на мотивите може да се направи по различни признаци. Въз основа на видовете дейности мотивите могат да бъдат толкова,
колкото дейности съществуват. В най­общ аспект тук могат да бъдат отнесени следните мотиви: професионални, учебно­познавателни и обществено политически. По силата на проявление мотивите могат да бъдат силни, умерени и слаби. Мотивите биват лични,
колективни и обществени.
Намерения, влечения, стремежи. Намеренията, влеченията и стремежите могат да бъдат обединени в една цялостна система на механизма на протичането на потребностите. Тези три компонента съдържат в себе си наченки на механизми от трите сфери на психиката: познавателната – намеренията, волевата – стремежите и емоционалната – влеченията. И трите компонента се характеризират с недостатъчна осъзнатост. Посочените компоненти са характерен признак за наличието на неравновесия в организма при задоволяването на потребността. Тези компоненти действат на много стъпала. Първото стъпало е, когато още мотивите не са напълно избистрени, потребностите не са обхванали изцяло съзнанието. На това стъпало в личността е налице една неосъзната напоритост и същевременно задържане на нивото, в което тя се намира. Тук влеченията като емоционални състояния подтикват човека за дейност, но намеренията с интелектуалния си отлик действат задържащо. Емоционално
– оценъчното и волевото действие са в своя зародиш, влечението е дифузно, липсва ясна насоченост на личността.
Намеренията, влеченията и стремежите са първата стъпка в модулацията на потребностите.
66

След осъзнаване на потребността и превръщането на стимулите в мотиви и след като личността се насочи към задоволяване на съответната потребност, посочените по­
горе при компонента – намерения, влечения, стремежи – продължават да действат в целия ход на задоволяване на потребността при протичането на механизмите и. Тези компоненти на второ стъпало играят ролята на обратни връзки и подсещат личността,
че може да не успее, те раждат съмнението и същевременно коригират действията на личността, придавайки действието си, след като приключи механизмът на задоволяването на потребността.
Установката както е известно, се разработва в дълбочина от грузинските психолози с представител Д.Н. Узнадзе /1887 – 1950/. Установката може да се разглежда, от една страна като временна готовност за действие, а от друга страна като устойчиво формиран механизъм в психиката, който детерминира или оказва влияние върху протичането на всички психични явления. Разглеждана от позициите на потребностите и мотивите в процеса на разгръщането на механизмите, установката може да бъде интерпретирана от няколко гледни точки. На първо място при разгръщането на механизма на потребностите още в първия негов етап, още при появата на нагласа за действие, създава се своеобразна установка. Този етап се характеризира с недостатъчна осъзнатост в протичането на механизма. Разгледана от позициите на личностното развитие, посредством задоволяването на постоянно възникващите в човека потребности, установката представлява своеобразен съдържателен механизъм. Този механизъм има за предпоставка задоволяването на потребности у човека в определен диапазон, като всяка следваща потребност се свързва с предходната , докато се получи една цялостна верига, едно устойчиво ядро, което детерминира вътрешно последващите за човека потребности. Тази форма на установката определя линията на развитието на човека, определя панорамата на поражданите в него потребности.
Осъществяването на втората форма на установката налага участието на интересите. От позициите на този род установка интересите са своеобразни транслатори на поражданите и задоволяваните в човека потребности в дадена сфера на битието, те спомагат за подобряване на разбирането, запълват празнотата в знанията, осигуряват по­
добра ориентировка на човека, пораждат желания за действие, подтикват механизма на познанието.
Интересите могат да бъдат класифицирани по различни признаци. Според съдържанието си те отразяват различни области на битието и биват толкова вида,
колкото са сферите, професиите, областите на знанието. Според начина на постигане на целта биват опосредствени и непосредствени. Според широтата си биват тесни и широки, а според степента на устойчивостта си биват устойчиви и променливи.
В механизмите на мотивационния процес интересите заемат водещо място.
Благодарение на тях се ускорява задоволяването на потребностите, благодарение на тях протича в положителна емоционална светлина механизмът на задоволяване на потребностите. Интересите съкращават до известна степен етапите в задоволяването на потребностите. Така те се превръщат в двигатели на поведението и значим компонент в дейността на човека при задоволяване на потребностите му.
67

Ценностни ориентации. Общоприета е постановката, че ценностната ориентация,
ценностното отношение характеризират личността. Ценностните ориентации съдържат две взаимно свързани страни: обективно – съдържателна /характеризираща това съдържание, тази сфера на действителността, която е най­значима за субекта/ и субективно – личностна /отразяваща особеностите на представата за себе си, за своето
“аз”, което се означава като “аз­образ”/.
Що се отнася до обективно – съдържателната страна на ценностите, там почти липсват спорове, макар, че за един човек ценно е едно, а за друг човек е ценно друго. В
битието са налице толкова ценности, колкото обективно и субективно реални /образи,
потребности, желания и пр./ неща съществуват, т.е. ако от една страна, наредим фигуративно нещата в битието и от друга страна, хората с тяхното ценностно отношение към нещата и се опитваме да видим това явление в исторически аспект би трябвало да приемем по становката за разнообразието на ценностите, защото ако един човек има свой кръг от ценности, то друг човек има друг свой кръг, които кръгове частично се кръстосват или не съвпадат, но в края на краищата всички неща от битието ще намерят своето място в съзнанието на всички хора, съществували и съществуващи сега. Този факт се преодолява с постановката за критериите в ценностите. В марксистката литература този въпрос е изяснен с постановката, че ценно е онова, което отговаря на обществените интереси и е в унисон с тях и че индивидуалните ценности в края на краищата се тушират и коригират от общите за класата, строя, обществото. При интерпретирането на ценностите по­голямо внимание заслужава въпросът за превръщането на персонифицирането им в личностни.
По своята същност и място в развитието на личността ценностите надхвърлят мястото си във веригата на потребностите и започват да играят коригираща роля спрямо формирането на нови потребности в човека. В този аспект те са неделими от убежденията и мирогледа.
ТЕМПЕРАМЕНТЪТ И ХАРАКТЕРЪТ КАТО ОСНОВНИ ДЕТЕРМИНАНТИ НА
ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
Стане ли дума за психическите особености на даден човек, ние имаме предвид неговите трайно поставени особености. А те са темперамент, характер. По своята същност темпераментът е индивидуално – психическа особеност на личността, което характеризира динамиката на нейните психически процеси и състояния.
Според И. П. Павлов темпераментът е “най­общата характеристика на всеки отделен човек, най­главната характеристика на нервната му система, а тази последната слага един или друг отпечатък върху цялата дейност на всеки индивид.”
Като изучавали мозъка по метода на условните рефлекси И. П. Павлов и неговите сътрудници установили общи закономерности в дейността на висшата нервна система –
принципа на детерминираност, на анализ и синтез, за структурност. Наред с тези най­
68

общи принципи те открили и големи различия във висшата нервна дейност, свързани с нейната индивидуалност.
Опитите показали, че тези индивидуални различия се намират в зависимост от свойствата, които имат двата основни нервни процеса – възбуждането и задържането.
Тези свойства са : a)
сила на възбуждането и задържането б) уравновесеност на тези процеси в) подвижност
От силата на възбуждането и задържането зависи работоспособността,
издържливостта, напрежението на висшата нервна дейност. Силната нервна система издържа голямо напрежение и натовареност, а слабата не издържа.
Когато силата на възбуждането и задържането е балансирана, намира се на едно ниво, нервната система е уравновесена. При преобладаване, доминиране на единия или другия процес нервната система е неуравновесена.
Подвижността на нервните процеси се определя от възможността на човека бързо и лесно да реагира на дразнителите от околната среда.
От различното комбиниране на силата, уравновесеността и подвижността на възбуждането и задържането се получават типовете нервна дейност, които лежат в основата на темпераментите. Те са :
1)
силен, уравновесен, подвижен тип нервна дейност
2)
силен, неуравновесен тип нервна дейност със силно възбуждане и слабо задържане
3)
силен, уравновесен, инертен тип нервна дейност
4)
слаб тип с характерна слабост на възбуждането и задържането, с повишена затормозимост. Поради малка подвижност на нервните процеси той проявява и инертност. Има и висока степен на чувствителност.
Тези типове висша нервна дейност се разглеждат като природна, наследствена основа на темпераментите. Обаче от това, че са природни наследствени формации съвсем не следва, че те са неизменими.
Учението за темперамента има дълга история и темперамента винаги се е свързвал с различни физиологични особености на организма. Още Хипократ (V в. пр. н.
е.) е описал четири типа темперамент, като ги е свързвал с четири предполагаеми основни течности или “сокове” в организма на човека : кръв, лимфа, жълта жлъчка и черна жлъчка. Преобладаването на една от тях определя и темперамента.
Четирите типа темперамент са :
1)
Холерикът – е лесно възбудим емоционално, реагира бурно и афектирано:
той може да бъде сравнен със “силния”, неуравновесен тип на Павлов.
2)
Сангвиникът – се отличава с повърхностност на чувствата и подвижност и може да се сравни със силния, уравновесено­подвижен тип на Павлов.
3)
Меланхоликът е печален, често обезверен и със забавени реакции. Павлов го определя като слаб тип висша нервна дейност.
69

4)
Флегматикът е със слаба емоционална реактивност, с бавни и спокойни емоционални реакции; според Павлов той съответства на “силния, уравновесен, спокоен тип нервна дейност”.
Тези типове темперамент са подходящи за едно най­общо описание на личността чрез типологични признаци и затова продължават да се използват в типологичните изследвания. Например от Павлов и Айзенк.
Изследванията на Н. И. Красногорски показват, че още в ранната и предучилищна възраст се очертават ясно четири основни вида темперамент.
Видове темперамент
Сила на нервните процеси
Равновесие
Подвижност
Сангвиничен силен уравновесен подвижен
Холеричен силен неуравновесен подвижен
Флегматичен силен уравновесен инертен
Меланхоличен слаб неуравновесен инертен
1.
Сангвиничният темперамент се основава на силен, уравновесен и подвижен тип нервна система. Децата притежаващи неговите свойства, бързо запомнят словесен и нагледен материал, лесно усвояват умения, навици и привички. Промяната на обстановката те понасят без видима нервна криза. При правилно възпитание в края на предучилищната възраст децата придобиват умения да сдържат желанията си и сравнително правилно да степенуват мотивите на своето поведение. В “детското общество” бързо създават правилни взаимоотношения с другите деца и активно се включват във всички дейности. Въпреки относителната неустойчивост на вниманието,
паметта и въображението, както и недостатъчната чувствителност на анализаторите,
възпитанието и обучението на децата – сангвиници не причинява трудности на учителите. Напротив, тези деца са винаги желани, защото се поддават най­лесно на организиране, дисциплиниране и обучение. Чувствата на сангвиниците възникват бързо и бързо изчезват.
2.
Холерикът носи природните особености на силния, неуравновесения и подвижен тип нервна система. Децата – холерици са невъздържани, импулсивни, буйни и нападателни, защото въпреки голямата сила и на двата нервни процеса възбудният има относително по­голяма сила и преобладава над задръжния. Поради относителната слабост на задръжните процеси коровият контрол върху непосредствените желания на детето се изгражда трудно. Такива деца трудно привикват на зачитане интересите на колектива на установените норми на поведение и взаимоотношения с другите деца.
Условни връзки изграждат сравнително по­бавно, поради което за натрупване на нови знания са необходими повече усилия. Изградените положителни умения, навици и привички са недостатъчно устойчиви и лесно се замесват с отрицателни. Изобщо в обучението и възпитанието могат да се постигнат добри резултати само със значителни усилия от страна на възрастните и учителите в детската градина. Обикновено в средата на холериците най­често се срещат смелите и решителни деца, но техни отличителни
70

белези са и лошата дисциплина, афектното проявление на чувствата, бързият и пресечен говор.
3.
Флегматичният темперамент е проявление на силен, уравновесен, но инертен тип нервна система. Флегматика усвоява трудно знания, умения, навици и привички, но веднъж придобити, те бързо се включват в неговата практическа дейност и стават елементи на поведението му. Благодарение на силните задръжни процеси тези деца съсредоточават по­лесно вниманието си към дейността, продоляват трудностите и завършват започнатото действие до край. Поради същите природни особености по лесно подтискат желания, които са в противоречие с изискванията с възрастните, и следователно по­лесно контрулират постъпките си. Детето – флегматик лесно се поддава на дисциплиниране и включване в живота на “детското общество”. Поради инертността на нервните процеси то изпълнява възложените му задачи по­бавно от другите деца. Поради инертният тип нервна система тези деца бавно преминават от една дейност в друга. Движенията им са бавни, икономични и спокойни. За изграждане на динамичен стереотип у такива деца е нужно по­продължително време. Смяната на стереотипа става бавно, но без криза и сътресения на нервната система. Децата –
флегматици нямат бързата реакция на сангвиниците и холериците, както и чувствителността на анализаторите у меланхолиците, те са здържани, спокойни и съсредоточени в действията си.
4.
Меланхоликът се характеризира със слабост на нервните процеси и инертбост при преминаването на един в друг. Въпреки абсолютната слабост и на възбудата, и на задържането последното преобладава, поради което меланхоличните деца са свити и стеснителни, затворени и пасивни, страхливи и плачливи. Тези деца много рядко стават инициатори за започване на игра, мъчно се включват в нея и трудно се сприятеляват с други деца. При по­високи изисквания и по строго отношение към тях те заплакват, побледняват, затварят се в себе си или придобиват уморен и сънлив вид.
Всичко това говори, че силните дразнения не са могли да бъдат понесени от слабия тип нервна система и са предизвикали охранително задържане. Децата и възрастните меланхолици проявяват свенливост, която дава видими смущения във волевата и емиционалната сфера на тяхната психика. Въпеки относителното прообладаване на задръжния процес неговата абсолютна сила е крайно незадоволителна. Поради това меланхоличните деца имат ограничени възможности за волеви усилия, трудно запазват самообладание, а говорът им е бавен в интонационно отношение. Всяка смяна в обстановката ги изморява а в някои случай води до функционално разстроиство на тяхната нервна система.
Както при децата, така и при възрастните видовете темпераменти не се срещат в чист вид. Наблюденията и изследванията показват, че всяко дете притежава черти на два или повече темперамента, някои от които могат да преобладават над останалите и да дават типологичен облик на детето.
В психологията под характер се разбира съвкупност от съществени особености на личността, които определят системата от отношения и поведения на човека в обществото.
71

Характерът не бива да се свежда само до една особенност, до една черта. Той е многостранен. В него се разграничават многобройни индивидуално – присъщи черти, в които се проявява отношението на човека към действителността.
Отзивчивостта, доброжелателността, искреността, взискателността,
правдивостта, високомерието и други изразяват отношението към хората. Черти като трудолюбие, инициативност, ленивост, отговорност (безотговорност), добросъвестност и други изразяват отношението към трудовата дейност и предметите. В черти като честолюбие, самолюбие, гордост, скромност, самокритичност и други се изразява отношението на човека към самия себе си.
Характерът и неговите черти не се предават по наследство. Те се формират у човека в процеса на живота му, в процеса на възпитанието и обучението му, в процеса на неговата дейност. Характерът на човека е най­основната особенност на неговата личност, която се намира в постепено развитие и изменение, той представлява неразривно цяло и придава на човека и неговото поведение определен облик.
Според Леонтиев – интересите са специфична познавателна нагласа към предметите и явленията към действителността. Разграничават се непосредствени и опосредствувани интереси. Рубинщейн говори за непосредствени интереси, когато например интересите на един ученик са насочени преди всичко към процеса на учене, а за опосредствуван интерес, когато той е насочен не толкова към учебния процес и учебното съдържание, а към нещо друго, свързано с тях, например към похвалите на учители или към високата диплома. Много е важно да знаем, че действията, към които изпитваме опосредстван интерес, могат в последствие да събудят у нас и непосредствен интерес.
Развитието на материалната и духовна култура на обществото, повишеният прогрес като цяло се свързват с дейността на хората с ярко изразени творчески способности. Под способност се разбира индивидуално – психологични особености на човека, които изразяват неговата готовност или предразположеност към овладяването на определени видове дейност и към успешното осъществяване на тази дейност. Хората се различават един от друг по способностите си, те не бива да се отъждествяват със знанията и уменията.
ВИДОВЕ СПОСОБНОСТИ:
1)
Общи – това са способностите, необходими във всяка човешка дейност –
трудолюбието, внимателността, паметливостта, съобразителността идруги.
2)
Специални – те се проявяват в големи трупи от дейности, например :
музикални, интелектуални, художествени, спортни. При тях се наблюдава високо развитие на отделни психически качества и свойства, като тънък музикален слух, тънко различаване на цветовете и техните нюанси, проницателност и други.
Съотношението между общите и специалните способности е много различно при отделни индивиди – например даден човек може да притежава добре развити общи способности, без да проявява специални, а може и силно изразени специални способности да се съчетават със сравнително ниско равнище на общи способности.
72

В зависимост от степента на развитие и равнището на способностите се различават :
1)
Надареност ­ съвкупността от способности на даден човек в уникалното им индивидуално развитие и страктура.
2)
Талант – особено благоприятна комбинация от способности, позволяващи много високи постижения, но все пак такива, които остават в рамките на вече достигнатото от обществото.
3)
Гениалност – най­високото равнище на изразеност на способностите, което позволява изключителни творчески постижения с историческо значение.
Когато се отправят изисквания към даден човек или се дава оценка на неговите постижения, трябва колкото се може по­диференцирано да се преценят способностите,
които е придобил в досегашното си развитие.
Основа на формирането на личността е появата на насоченост на личността.
Интересите наред с убежденията и идеалите спадат към личностната насоченост и определят в значителна степен профила на личността. Характерна тенденция при интересите е съзнателния когнитивен анализ на обекта, към които те са насочени
(Рубинщейн). Поради това интересите са от особено важно значение за развитието на личността. Заинтересуваният насочва вниманието си, т.е. своите възприятия, мисли,
намерения, емоции, действия и т.н., към онези сфери на природната или обществената среда или към онези психични свойства и процеси на другите хора и техните действия,
които са личностно значими за него. Съществен момент от това насочване е познавателният анализ на обекта на интересите.
Сферите на интересите при човека са толкова многообразни, колкото и сферите на човешката среда и на съзнанието. Наред с интересите към различните области на науката и техниката съществуват и интереси към различните области на обществения живот, например към политиката, литературата и изкуството, спорта, а общо и към различни страни на природата. Интересите могат да бъдат насочени към различни сфери на дейност­ играта, учението, обществено­политическата дейност в професионалния живот, труда. Те могат да се отнесат до резултатите и целите на тези дейности или до самият процес на дейността.
ДАРБИ, СПОСОБНОСТИ, ТАЛАНТ, ГЕНИАЛНОСТ. ПСИХОЛОГИЧЕСКИ
ТЕОРИИ ЗА ТВОРЧЕСТВОТО И ИНТЕЛЕКТА. ИНТЕЛЕКТ И ЛИЧНОСТ.
Способности. Определението на способностите и днес затруднява психолозите.
Причината е, че способностите не могат да бъдат сведени към нито един психичен процес или негово свойство. Способностите са синтез, синтетична структура от психични феномени, сложно структурно образувание.
Руският психолог Павлов прави следната характеристика на способностите:
1. под способности ­ индивидуално психичните особености отличаващи един човек от друг;
73

2. способностите са такива индивидуални псих. особености, които имат отношение към успешното изпълнение на някаква дейност или много дейности;
3.понятието способн. не се свежда към тези знан., навици и умения, които вече са израб. у човека.
Определение – способностите са функционален ансамбъл от затвърдени индивидуални свойства на психичните процеси, познавателни психични структури,
операционни и концептуални модели. Способностите са изградени върху комплекса нервно – психически особености, формирани и развити в процеса на дейността при създаването и усвояването на продукти (материални и духовни). Способностите осигуряват висока количествено – качествена продуктивност на човека в работата.
Способностите спадат към онези психични явления на личността, които са детерминирани от волята, емоциите, темперамента, типа ВНД, от сигналните системи,
от уменията и навиците.
Структурата на способността формирана в процеса на дейността, не носи структурата на тази дейност, а носи структурата на онези междинни (между способността и дейността) психични компоненти, обединени в цяло, които кореспондират и се изграждат в дейността.
Характеристика на способностите:
1. Индивидуалност на способностите – тя идва от влиянието на другите психични компоненти върху изявата на формираната способност. Тази характеристика е най­ярко изразена в способностите типични за изкуството. Тази индивидуалност има различни източници, тя се изгражда не само в обучението, но носи и белезите на дълбоката самобитност (уникалност, индивидуалност) у човека ­ чувства, темперамент и други психични компоненти.
2. Затвърдени психични особености – на личността, каквито са способностите имат за предпоставка многократното повторение на дейността, но и характера на собствената си структура. Всяка способност съдържа затвърдени психични компоненти от най­широк диапазон. Но и самата способност придобива белезите на една устойчива психична система, която е подчинена на мирогледа и идеите.
3. Субординация (йерархия) на компонентите в структурата на способностите –
нито една способност не би придобила устойчивост, ритмичност, повторяемост,
последователност в изявата без наличие на съподчиненост на компонентите. Но така понякога се получава и шаблонизация на способностите, склонност да се върви по
“утъпкания път”, т.е. случва се така, че способността към нещо, ако се автоматизира се превръща в бариера за формирането на нова способност.
4. Интегралност на способността – всяко психично явление (дори едно отделно свойство на психичен процес) носи в себе си интегралния характер на голямото разнообразие адекватни операции от практиката. Освен това обединяването на психичните компоненти в системата в способност е второто ниво на интегриране на компонентите в цялото.
Сложна обусловеност на С. и връзката им с другите психични компоненти –
способностите са свързани с всички психични процеси и свойства на психичните
74

процеси. Дори свойствата на психичните процеси изграждат най­ниското ниво на способностите.
С. са свързани с типологическите особености на ВНД и на двете сигнални системи.
С. са свързани и с уменията и с уменията, навиците и знанията. Уменията могат да предшестват и да прокарат пътя на формирането на способностите и в същото време да бъдат израз на способностите. Знанията са получават чрез способностите и могат да служат като начален момент в съзнателното изграждане на способностите.
Способностите са свързани с волята, емоционалната сфера, характера и интересите.
6. Корелационни зависимости между компонентите на една и съща способност и различни С.– тези зависимости усилват връзките между компонентите и в крайна сметка водят до една по­висока степен на развитие на самата способност.
7. Косвена обусловеност наС. от дейностите – това се обяснява с наличието на сложни вериги от психични компоненти, които съществуват между С.и дейностите.
Психичните състояния като пряка функция на дейността слез многократно повторение могат да прераснат в една или друга способност.
С.се изграждат на основата на дейностите, но не пряко, а косвено, чрез изградените в дейностите псих.компоненти, които служат като елементни на С..
8. Динамичния характер на способностите – това се свежда до изменението им в процеса на дейностите и възрастовото развитие на личността. Започвайки с един сравнително недиференциран и дифузен характер в малките възрасти, способностите все повече се диференцират на базата на дейността, формират се специални способности в професиите.
Динамиката на способностите зависи както от дейността, така и от наличните заложби и наклонности на личността и зависи и от редица процеси: воля, интереси,
характер, както и от начина на обучение, трудовата дейност.
Прогресивния характер на способностите се свежда до тенденцията им все повече да се развиват, стигайки до талант и гениалност при някои хора.
Първото делене на способностите е на умствени и физически. Умствените способности са резултат на доминирането на умствената дейност, а физическите на доминиране на физическите действия. По­късно умствените и физическите способности търпят въздействието на разделението на труда.
Друга степен на класификацията на способностите е тяхното делене на сложни и специални. Под сложни способности – потенциалната възможност на човека да овладява различни дейности и да постига успех в тях. Специалните способности – такива, които дават възможност да се постигат резултати само в една област. Сложните способности се наричат още “общи”.
Талант и гениалност
В повечето случаи този въпрос се отнася към психологията на творчеството.
Талантът се свързва със специалната надареност и с високи постижения в дадена област,
благодарението на наличието на съвкупност от способности.
75

Геният се свързва с общата надареност и с високата изява в няколко области на дейността – изкуство, наука и др.
Талантът и гениалността се трактуват като висока степен на съчетание на способностите, висока степен на развитието им. Обикновено талантите и гениите се търсят в областта главно на изкуството, литературата, науката и в техническото творчество. Това са хора, които създават оригинални произведения на изкуството,
разкриват закономерностите на явленията, движат науката напред.
Структурата на способностите при талантливите и гениалните хора все още остава скрита за науката. Може би по компоненти структурата на способностите и при таланта и при гения, и при способния е една и съща. Разликата е в засилените корелационни връзки между компонентите на тези явления и в различната степен на участие на допълнителни психични явления, като емоциите, волята и др.
Талантът е висша степен в развитието на способностите. Талантът е съчетание на способностите даващо на човека възможност успешно, самостоятелно и творчески да изпълнява някаква сложна, трудова дейност.
Доколкото талантът е сложна състояние на психическите качества на личността,
дотолкова той не може да бъде да бъде определен като някаква единствена способност.
Но отсъствието или по­точно, слабото развитие на някоя дори важна способност може да бъде компенсирано успешно с интензивно развитие на другите способности, влизащи в сложната съвкупност от качества в таланта.
Структурата на таланта се определя от характера на потребностите
(изискванията), които предявява към личността дадена дейност.
Психологическия анализ на таланта позволява да се отдели общата структура на способностите. Те се изявяват като характерни групировки от психични качества, които обезпечават възможността за осъществяване на много високо ниво на много видове дейност.
В резултат на изучаването на група надарени деца са изведени няколко съществени способности, които заедно образуват структурата на таланта:
1. внимателност, прилежност, постоянна готовност за напрегната (съсредоточена)
работа;
2. трудолюбие, потребност от занимание с дейност;
3. особености на интелектуалната дейност – систематичност на ума, повишени възможности за анализи и обобщение, продуктивност.
Споменатите способности, които образуват структурата на умствена надареност
(талант) се проявяват в болшинството от изследваните надарени деца, но се отличават по степента си на изразеност (трите взети поотделно). Различията в надареностите и талантите се дължат главно на посоката на интересите.
Интелект
Най­общо, под интелект се разбира способността на личността да преодолява трудности в нови, непознати за нея ситуации.
В речниците по психология, обобщено изразено, интелекта се определя като съвкупност от всички познавателни функции на личността, като способност да се
76

разбират отношенията, които се намират в една ситуация, за да може човека да постигне своите цели.
Според Ж. Пиаже, интелекта не се състои от изолирани, разкъсани категории на познавателните процеси, а е форма на уравновесяване, към която се отнасят и структурите на възприятията, навиците, елементарните сензорни механизми.
Според американския психолог Р. Солсо “интелекта е способност да се придобиват, възпроизвеждат и използват знанията за разбиране на конкретни и абстрактни понятия и отношения между обектите и идеите и използването на знанията по осмислен способ”. Той счита, че интелекта се изразява в:

Способност за класифициране на образите – всички хора с нормален интелект са способни да разделят неидентичните стимули на класове;

Способност за адаптивно изменение на поведението – към научаване, т.е.
колкото е по­добра адаптацията към обкръжаващата действителност, толкова е по­
висок интелекта на човека;

Способност към индуктивно мислене – способността към индуктивно мислене предполага, че човек излиза вън от пределите на дадената информация. Това изисква от разсъждаващия умение да извежда от конкретни примери съответни принципи и правила;

Способност да се разработват и използват концептуални модели. Това означава,
че у човека се създават някои представи за същността на света (реалността), за това как е устроен той под формата на определен модел, който личността използва за разбиране и интерпретиране на събитията. От това, което знаем за света, много от него никога не сме наблюдавали непосредствено, но правим нужните изводи на основата на нашия минал опит;

Способност за разбиране. Изразява се във възможността на личността да вижда правилно отношенията между обектите и да оценява тази отношения за решаването на дадената задача. Оценката на разбирането е един от най­неуловимите проблеми при изучаването на интелекта.
Някои изследователи на интелекта се опитват да разкрият неговите основни компоненти като използват факторния анализ. Най­често за целта се използва набор от тестове, всеки от които може да измери един конкретен атрибут на интелекта, такъв като разсъждение, математически способности, запас от думи и т.н.
Някои теоретици предполагат, че интелекта е по­добре да се представи като съвкупност от няколко фактора: словесно разбиране; цифров и вербален фактор;
разсъдъчен; бързина на възприемането; бърз поток на речта и паметта.
Според Кетел интелекта се състои от два еднакво важни, но различни фактора: а)
общи флуидни способности и б) общи кристализирани способности. Под флуидни се разбират предимно биологично детерминираните способности, един вроден умствен потенциал, който обуславя успеха на личността при извършване на дейности, които изискват откриването и манипулирането на сложни взаимовръзки. Под кристализирали
77

способности се разбират онези способности, които са резултат от натрупания опит в онтогенетичното развитие.
Редица когнитивни психолози считат, че факторния анализ на структурата на интелекта има определени недостатъци и предлагат той да се анализира и обяснява от позициите на информационния подход. Те считат, че ако обработката на информацията преминава през последователни етапи, на всеки от които изпълнява уникални операции,
то човешкия ум може да се разглежда като компонент на човешкия интелекта,
взаимодействащ с обработката на информацията.
На основата на такова разбиране Р. Стенбърг разработва теория за интелекта,
съгласно която интелекта може да се раздели на 5 типа компоненти: метакомпоненти;
компоненти на дейността; компоненти на придобиването; компоненти на задържането и компоненти на предаването. Компонентите – това са етапи, през които трябва да премиен човек за да реши възникнала задача. Метакомпонентите – това са знанията на човека за това как да реши задачата.
На основата на интелекта функционира и творческата дейност (творчеството) на човека.
Творчество
Творчеството е висше ниво на познанието. То не може да се осъществи без предварително натрупани знания. Да се открие нещо ново е възможно само тогава,
когато са овладени вече всички достигнати знания в дадена област.
Изследванията показват, че съществуват общи принципи и етапи на творчеството,
независимо от вида дейност.

Първи етап – зараждане на идеята, формулиране на задачата и първи опити за нейното решаване;

Втори етап – концентрация на знанията, които пряко или косвено се отнасят към дадения проблем, придобиване на нови знания;

Трети етап – съзнателна работа над материала, анализ и синтез, преценка на вариантите, озарение;

Четвърти етап – проверка и/или реализация на решението.
Черти които характеризират творчеството:

Постоянна познавателна активност на личността;

Успешно съчетаване на бързината и дълбочината на познанието;

Създаване на определена емоционална нагласа;

Критичност на познавателната дейност;

Парадоксалност или “странично” (креативно) мислене.
ЕКСПЕРИМЕНТАЛНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЛИЧНОСТТА – МЕТОДИ НА
ИЗСЛЕДВАНЕ.
78

Метод на самонаблюдението – разбира се използване показанията на съзнанието, обект, на което се явява, сам субектът на изследването, неговите психически явления ( процеси, състояния, свойства и т.н )
Методът се заключва в това, че изследваната личност сама наблюдава проявите на психическите си явления в едни или други условия на живота и дейността си.
Методът се реализира в два варианта:
1.Непосредствнено – изследваната личност не само сама възприема и регистрира по определен начин проявите на психическите си явления и постъпки, но и ги анализира в съдържателен аспект, т. е обяснява ги с категориите и понятията на психологическата наука.
Данните от това самонаблюдение не са много достоверни, защото се изисква самонаблюдаващата личност да има много висока психологическа квалификация, а това не винаги е възможно. Освен това фактите от самонаблюдението се описват постфактум, след прекратяване на въздействието на обективните фактори върху изследваната личност, и в резултат на това тя може неосъзнато да привнесе в тях не само онова, което е възприела и констатирала, но и онова което счита, че би могло да бъде.
2.Опосредствено самонаблюдение. При него изследваната личност само разказва устно или писмено за проявите на психическите явления, които възприема, и за условията, които са ги предизвикали, в момента на възникването им, а данните се регистрират, събират, обработват и обясняват от научна гледна точка от изследователя­
психолог. Метода се използва като спомагателен в условията на лабораторния, и в някои случаи на естествения експеримент.
ІІ. Метод на наблюдението – представлява целенасочено, организирано,
планомерно възприемане и регистрация на обективните външни прояви на психическите явления на изследвания човек ( хора ).
Наблюдението се прилага в тези области на научно психологическото познание,
където особено значение има фиксацията на проявите на особеностите на естественото поведение на човека в нормалните за него условия на живот и дейност, където каквото и да е вмешателство на експериментатора нарушава процеса на нормалното взаимодействие на изследвания човек със средата. Благодарение на това методът на наблюдението позволява изучаваното психическо явление да бъде опознато в цялата му пълнота и в жизнената правдивост на неговите качествени особености.
Психологическата същност на метода се заключва в това, че м/у обективно наблюдаваната дейност и поведение на човека, и неговите субективни психически явления съществува закономерна връзка, благодарение на което като се наблюдава поведението и дейността, може да се правят напълно обосновани научни заключения за същността на съответните психически явления.
Различават се несистемно и системно наблюдение.
Несистемно наблюдение в/у дейността и поведението на изследваните хора се осъществява най­вече при естествения експеримент, в т.н полево поведение, и широко се използва при провеждане на изследвания в областта на етнопсихологията, социалната
79

психология, психологията на развитието. За изследователя, провеждащ несистемно наблюдение е важна не фиксацията на причинните зависимости и строгото описание на явлението, което изучава, а създаването на някаква обобщена картина на поведението на изследвания човек или групата хора, при определени условия.
Системното наблюдение се провежда по определен план, като при него се наблюдават и регистрират, в рамките на определения за изследването срок от време,
всички или само някои отделни прояви на поведението на изследваното лице ( хора ). В
този смисъл наблюдението се дели на цялостно и избирателно.
В първия случай изследователя фиксира всички особености на поведението на изследвания, достъпни за максимално подробно наблюдение. Във втория случай той обръща внимание само на определени параметри на поведението или на типа поведенчески актове на личността.
Наблюдението може да се осъществява както непосредствено визуално от самия изследовател или от негови помощници, така и с различни технически средства.
Фиксирането на резултатите може да става в процеса на провеждането му или след известно време. При всички случаи обаче, на регистрация подлежат всички наблюдавани факти, без изключение, без какъвто и да е предварителен подбор.Резултатите от наблюдението следва да се фиксират в предварително обмислен и добре съставен формализиран протокол. Той трябва да бъде точна “ фотография “ на наблюдаваното явление, и на условията и факторите, които го пораждат.
Особено значение за ефективността на метода на наблюдението има изследователя. Той може да бъде външен, страничен човек по отношение на наблюдаваните хора и да осъществява, т.н невключено наблюдение. Важно е тук да се отчита факта, че поведението на изследваните хора се променя, ако те знаят, е са обект на наблюдение, т.е поведението им не е същото, както би било ако не се наблюдават.
В случаите когато не може да се използва външно наблюдение, се използва т.н включено поведение. При него изследователя или наблюдателя се явява естествен член на групата, чието поведение се изучава или се изучава поведението на отделни нейни членове.
Има два варианта на включено наблюдение :
­наблюдаваните хора знаят, че тяхното поведение се фиксира от изследователя
­наблюдаваните не знаят, че са обект на наблюдение и, че тяхното поведение се фиксира по един или друг начин.
Във всички случаи обаче, най­важна роля при наблюдението играе личността на психолога – неговите професионални качества. При включеното наблюдение, което се провежда открито, след определено време хората привикват към психолога и започват да се държат естествено. В случай, че се провежда включено, но скрито наблюдение, ‘
разобличаването ‘ на изследователя може да има сериозни, негативни последствия не само за успеха на изследването, но и за самия изследовател.
Изследването с метода на наблюдението включва следните етапи:
а) определяне задачите и целите на наблюдението б) определяне обекта и предмета на наблюдението, ситуациите на наблюдението
80

в) избиране способ за наблюдение г) избиране способ за регистриране на данните д) съставяне на план за наблюдение ( ситуации – обект – време )
е) избор на метод за обработка на резултатите ж) анализ и интерпретация на получената информация.
Предмет на наблюдението могат да са различни особености на вербалното и невербалното поведение на изследваните. Проблем при регистрацията на резултатите от наблюдението е този за категоризацията на поведенческите актове и параметрите на поведението на изследваните хора. Трябва добре да се прави разлика на един поведенчески акт от друг, от друга категория такъв.
Особено значим е проблема за надеждността на резултатите. В това отношение е важно да се знае:
­ нагласите, интересите, псих.състояние, личностите особености на наблюдателя могат да повлияят в/у изследваните, а от там и в/у резултатите на наблюдението
­ изкривяването на резултатите е толкова по­силно, колкото по­силно наблюдателя е ориентиран за потвърждаване на своята хипотеза
­ наблюдението като метод изисква много време и неговата продължителност води до умора, предизвиква чувство за монотонност, което може да доведе до пропуски
­ наблюдателя може да се окаже под влиянието на наблюдаваните хора и това да доведе до неточности
­ изследователя е пасивен, той не може да се намесва в хода на събитията, да влияе в/у тях, да ги предизвиква.
Съобразяването с тези особености повишава надеждността на резултатите.
Заедно с това надеждността зависи и от това дали се допускат грешки.Типични грешки са :
­ хало­ефект – правят се обобщения
­ ефект на снизхождението – дава се само положителна оценка
­ ефект на контраста – наблюдаващия сравнява своите личностни черти с тези на изследвания
­ ефект на първото впечатление – то определя по нататъшното възприемане и оценяване
­ ефект на предубеждението, на етнически, религиозни, професионални и други стереотипи.
­ ефект на логическата грешка – наблюдава се едно качество и въз основа на това се счита, че личността притежава някакво друго.
ІІІ. Метод на експеримента – специфичен метод, насочен за провеждане на изследвания в специално създадени, управлявани условия на живот и дейност на хората с цел проверка на изследователската хипотеза за причинно­следствените връзки м/у психичните явления. В процеса на експеримента, изследователя наблюдава поведението на обекта на изследването и измерва с различни способи неговото състояние. Освен това, изследователя въздейства планово и целенасочено в/у обекта, за да измени в
81

посока, която той желае неговото състояние и да го измери по един или друг начин. Тази операция се нарича експериментално въздействие.
Експериментът като метод се осъществява в два варианта : лабораторен и естествен експеримент.
Лабораторния се осъществява в специални помещения. Негови особености са:
­ провежда се в специално подготвени условия, с използване на специални измервателни и регистриращи средства.
­ изследваните хора знаят и си дават сметка за това, че са обект на изучаване и, че са длъжни да се придържат в работата си с апаратурните и другите измервателни средства строго към предоставената им инструкция, т.е ограничени са в свободата си на избор на действия.
Различават се два вида лабораторен експеримент а) класически ( апаратен )
б) психодиагностичен
Класическият, в зависимост от задачата се осъществява в три разновидности
­ експерименти, при които се търси разкриването на същността и характеризирането на отделни психически явления
­ експерименти, при които се търси да се установи зависимостта на изследваното явление от определени външни или вътрешни фактори
­ експерименти за установяване на функционалните връзки м/у две психически явления
При психодиагностичния лабораторен метод се цели да се постави диагноза за състоянието на развитие на отделни психически явления на конкретната личност или група хора, което дава възможност да се съпоставят получените резултати от няколко лица и да се определи различието м/у тях по характеристиките на изследваните псих0ически явления, а също така да се прогнозира психическото развитие на личността или групата хора.
За целите на диагностицирането и прогнозирането се използват определени норми, на основата на които се оценява степента на развитие на психическите явления.
Естествен експеримент – дава възможност да се правят необходимите повторения и планомерни измервания в нормалните условия на живот и дейност на изследваните, което позволява да се разкрият по­добре изучаваните психични явления.
Експеримента може да се осъществява в два варианта: 1. Изследваните хора знаят, че са обект на експеримент и за това е получено тяхното съгласие; 2. Изследваните не знаят,
че са обект на експеримент.
“ Чист “ експеримент е този, при който изследователя може да контролира както независимите променливи, така и външните променливи и точно да регистрира и оценява зависимите променливи
Квазиексперимент е този, при който експериментаторът се отказва от пълният контрол на променливите поради невъзможността да го осъществява обективно.
При провеждането на какъвто и да е експеримент, важен е въпрос, който следва да се има в предвид е този за вътрешната и външната валидност.
82

Наличието на вътрешна валидност е този минимум, без който не може да бъдат интерпретирани резултатите от нито един експеримент. Вътрешната валидност се изразява в това, дали действително именно даденото експериментално въздействие,
което е осъществил експериментатора е довело до констатираните изменения в психиката на изследваните в хода на експеримента.
Външната валидност се отнася до възможностите за обобщаване на извода за това в/у какви популации, ситуации, други независими променливи, параметри на въздействие могат да бъдат разпространени резултатите от експеримента.
В хода на експеримента са налице няколко различни вида фактори, явяващи се външни променливи, които се отнасят към проблема за валидността. Тези външни променливи са:
1. Фон, т.е тези конкретни събития, които стават м/у първото и второто измерване на изследваните психически явления, и които възникват паралелно с осъществяваното експериментално въздействие
2. Естествено развитие, т. е измененията у изследваните хора, които са следствие от течението на времето и които не са свързани с конкретни събития
3. Ефект на тестирането – влиянието на изпълнението на експерименталните задачи в/у повторното тестиране
4. Подбор на изследваните – нееквивалентност на групите по състав, което предизвиква появата на грешки в резултатите от изследването.
5. Отсяване в хода на експеримента – неравномерно отпадане на изследвани хора от групите, които с сравняват
6. Взаимодействие на факторите на подбора с естественото развитие
7. Ефект на взаимодействието от тестирането – възможно намаляване или увеличаване на сетивността на възприемчивостта на изследваните към експерименталното въздействие под влияние на предварителното тестиране.
8. Взаимна интерференция на експерименталните въздействия – когато едни и същи хора се подлагат на няколко въздействия.
ІV. Метод на психологическата беседа – използва се за събиране на данни,
характеризиращи ценностната система на личността. Методът на беседата се състои в провеждането на разговор с изследвания човек, по интересуващи изследователя въпроси.
Обективният изследователски материал, който се събира е в естествена речева форма. Изследователя съди по съдържанието и експресията на речевите отговори на въпросите му към изследвания за същността и характеристиките на изучаваното явление.
Съществуват редица изисквания към психологическата беседа като метод,
спазването на които води до нейната резултатност и ефективност.
­да има непринуден характер, да се провежда в неформални условия и най­
важното е – изследвания да не подразбере, че е обект на изследване.
­беседата дава най­добър резултат в случаите, когато е установен много добър контакт м/у изследвания и изследователя
83

­трябва да има предварително обмислен план за нейното провеждане, в който да са включени задачите и проблемите подлежащи на изучаване, вупросите, които ще се отправят към изследвания. Но въпросите могат да се изменят и допълват в зависимост от хода на беседата и индивидуалните особености на изследваните хора.
­методът предполага не само изследваните да отговарят на въпросите към тях, но и самите те да задават въпроси на изследователя. Много често въпросите на изследваните хора дават повече информация по интересуващия изследователя проблем,
отколкото отговорите на някой пряко поставен въпрос.
­ефективността на беседата зависи от умението да се поставят не преки, а косвени въпроси за получаване на сведения
­важен момент са не само отговорите на изследвания, но и характеристиките на неговото поведение – особености на речта, жестове, мимика и т.н
Психологическата беседа може да се осъществява в два варианта: конструирана и неконструирана беседа.
Конструираната беседа се провежда по предварително съставен в съответствие с целта на изследването въпросник, въпросите на който са запомнени добре от изследователя и се задават по предвидения от него ред.
При неконструираната беседа са поставени предварително само нейната цел и задачи, а въпросите, преки или косвени, се формулират от изследователя в хода на провеждането й в зависимост от обстановката и психическите особености на изследвания.
Веднага след завършването на беседата, данните от нея трябва да с нанесат във формализиран протокол. В протокола трябва да се включва цялата информация получена в хода на беседата: зададените въпроси, отговорите на тях, въпроси на изследваните, обстановка, време, непредвидени случки и фактори, реакции на изследваните, мимика и т.н.
За изясняване на достоверността на получените данни при беседата е необходимо те да се сверяват чрез провеждане на последващи наблюдения в/у поведението на изследвания, или чрез събиране на сведения за него от други хора, които добре го познават.
V. Метод на анкетата.
Анкетата представлява групов метод за изследване позволяващ бързо да се събере информация, по интересуващ изследователя проблем.
Анкетата се провежда с предварително съставени въпросници. Въпросите включени в анкетата трябва да отговарят на същите изисквания, които се предявяват към въпросите за интервюто.
Съставяният за анкетата въпросник следва да включва обръщение към изследвания, в което се казва кой провежда изследването и ако е нужно се посочват целите на изследването. Също така във встъпителната част трябва да се даде нужното обяснение за начина на работа с него от страна на изследвания. В края на въпросника винаги трябва да има изразена благодарност към работата на изследвания човек.
84

Анкетните бланки е нужно да бъдат добре оформени полиграфически, защото външният им вид има голямо значение. Желателно е да се използват няколко шрифта, за да могат да бъдат отделени въпросите от предложените варианти на отговорите, за да се насочи вниманието на изследвания към отделни фрази и думи.
Анкетните бланки трябва да бъдат съставени по начин, позволяващ шифроването на въпросите и отговорите с цел обработване на данните с изчислителна техника.
За по­добро възприемане на информацията от закритите въпроси , е необходимо във всеки отделен случай те да се поместват заедно с вариантите на отговорите на една страница. Ако в анкетата има открити въпроси, е необходимо да се остави в бланката достатъчно място за отговорите на изследваните хора.
Преди окончателното оформяне на въпросника е необходимо да се направи проверка на неговото съдържание. Целта на тази проверка е да установи:
­ до колко е ясна формулировката на въпросите
­ осигуряват ли тези въпроси получаването на всички необходими данни
­ последователността на въпросите с цел отстраняване на нежеланите влияния
­ не са ли пропуснати важни аспекти на изучавания проблем
­ съставен ли е въпросника така, че да се получи високо ниво на сътрудничество от страна на изследваните.
Предварителната анкета се провежда с хора с близки психически и други характеристики с хората, които са обект на изследването.В пробната анкета може да се използва и обсъждане на задаваните въпроси.
Анкетата може да се провежда лично от изследователя или от други лица които не е задължително да притежават висока психологическа подготовка, но все пак трябва да бъдат инструктирани относно правилата на правилното анкетиране.
VІ
. Метод на анализ на резултатите от дейността на личността.
Същността на този метод се заключва в това, че психическите явления могат да се изучат непосредствено по практическите резултати на дейността, в предметите на труда, творчеството и т.н, в които се отразяват способностите, знанията, уменията,
навиците, качествата, ценностната ориентация на личността.
Този метод представлява събиране на данни за резултатите от дейността на изследвания, тяхното класифициране и систематизиране по най­съществените им признаци. На тази основа се правят обобщения и изводи за индивидуалните психически характеристики на изучаваните хора, за възрастови, професионалните, половите,
етническите и други особености на психиката им.
При този метод изследователя има работа не със самия човек, а с материалните продукти на неговата дейност.
При анализа на резултатите от дейността тяхната характеристика е важна, защото по готовия продукт може да се пресъздаде процеса на изготвянето му. Само в такъв случай е възможно да се даде характеристика на извършената от човека дейност, а на основата на това да се видят и някои особености на личността му. В резултатите от дейността на човека се отразява и неговото отношения към самата действителност, към
85

обкръжаващия свят, природа, намира израз нивото на развитие на умствените,
сетивните, моторните му навици.
При използването на този метод трябва да се спазват няколко изисквания:
­ следва да се установи дали тази дейност е типична за изследвания човек или са създадени случайно
­ желателно е да се разбере в какви условия е протекла дейността
­ необходим е анализ не на единични, а на много аналогични, така и различни продукти от дейността.
Ценността на метода е в това, че изследователя разполага със зафиксирани материални резултати от психичната дейност на човека. Това позволява не еднократно да се връща към тях, да сравнява резултатите, получени по различно време или при различни условия на дейността на личността.
VІІ. Метод на моделирането.
Моделирането представлява пренасяне качествата на един обект в/у друг обект,
като последния се нарича модел, с цел по­доброто, по­пълното изучаване на първия обект. Предимството на всеки модел е това, че до известна степен е абстрактен и това му позволява да изобрази дадения обект или явления, без да включва всички негови детайли.
Моделирането се разглежда като метод за изследване на явленията, основаващо се на принципа на аналогията. Т.е логическата основа на метода на моделирането са умозаключенията по аналогия. Изводите по аналогия – това са изводи в които предпоставките за тях, произтичат от един обект, а заключенията се отнасят за друг обект. Извода за тъждеството на някакви отношения в модела и прототипа се прави на основание на тъждеството на други отношения в самите модели прототипи.
Правомерността на изводите по аналогия зависят от характера на аналогичните отношения, от значимостта им в системата на моделирането. Установяването на различията м/у съществените и несъществените отношения в системата на моделирането е най­сложния етап на моделирането. Този етап определя адекватността на бъдещия модел.
Могат да се разграничат няколко вида моделиране в психологическите изследвания, класификацията на които се прави на различни основания:
­ физическо – създаване на физически модели, които възпроизвеждат онези материални условия, при които протичат изследваните психически явления
­ математическо – създаване на модели чрез математически обработка на данните за явленията
­ имитационни – създаване на модел който в максимална степен възпроизвежда някаква реална дейност на хората
­ схематично – възпроизвежда се изучаваното явление въз основа на обобщаване на съществените му особености, без да се търси наподобяване на реалните условия на действията на хората
86

­ кибернетично – създаване на кибернетичен модел на различни изучавани психични явления.
В процеса на построяване на модела се включват следните етапи:
1.Намиране на образна аналогия м/у изучаваното явление и някакво друго явление, добре изучено
2.Проверка на обосноваността на намерения образ
3.Въвеждане на аналогията в логически рамки, които позволяват да се провери доколко пълно съответства аналогията на реалните данни
4.Проверка на съществеността, на ценността на аналогията.
Ако отчитането на тези отношения не води до сериозни поправки в образа, то следва модела­аналог да се признае за полезен.
След това започват етапите на детайлизация на модела а именно:
5.Установяване на мащабите на влизащите в логическия модел величини и пределите на тяхната изменчивост, при която дадената аналогия е напълно справедлива
6.Изследване на възможностите на интерпретация с термините на модела на второстепенните отношения на прототипа, от които е станало абстрахиране на първите етапи на създаването на модела
7.Описване на създадения модел по възможно най­формалния начин.
VІІІ.Метод на психологическото интервю.
Същността на метода се състои в задаване на въпроси от страна на изследователя към изследваните с цел получаване на отговори от тях по интересуващите го проблеми,
свързани с целите и задачите на изследването. Хората знаят, че са обект на изследване.
Има четири вида интервю:
1.Стандартизирано – въпросите към изследваните и последователността на задаването им са определени предварително, и са еднакви за всички изследвани хора.Изследователя не може в хода на интервюто да преформулира някой от въпросите или да въвежда нови, а също и да изменя реда на задаването им.
2.Нестандартизирано ­ характеризира се с пълна гъвкавост и варира в широки предели. Изследователя се ръководи само от общия план на интервюто, може в съответствие с конкретната ситуация на провеждането му да формулира въпросите към изследваните и да изменя реда на задаването им.
3.Полустандартизирано – включва списък със строго необходими, така и с възможни ( незадължителни ) въпроси.
Основните въпроси трябва да се задават на всички изследвани, а незадължителните се използват от изследователя в зависимост от отговорите на изследвания на основните въпроси.
4.Ненасочено интервю – изследователя съобщава на изследвания само проблематиката, за която ще беседват и му позволява той сам да избира темата на разговора.Задачата на изследователя да следи хода на мислите на изследвания, правейки само необходимите забележки, за да му позволи по­пълно да се изкаже.Докато изследвания говори не трябва да се правят опити от изследователя да се изменя темата.
87

Преимущества и недостатъци на стандартизираното и нестандартизираното интервю:
Преимущества на стандартизираното интервю:
­ получените резултати от различни изследвани хора могат да бъдат сравнявани едни с други
­ то е по­надеждно, защото, резултатите от повторно интервюиране на едни и същи хора съвпадат много по­често
­ грешките при формулиране на въпросите са сведени до минимум, тъй като те могат да се обмислят внимателно преди началото на интервюто.
Недостатъци на стандартизираното интервю: допускане на грешки в следствие на нееднозначно разбиране от различните хора на едни или други думи, съдържащи се във въпросите; донякъде формалния характер, затрудняващ добрия контакт м/у изследователя и изследваните, а също така и недопускането на допълнителни въпроси за изясняване на проблеми възникнали в хода на интервюто.
Преимущества на нестандартизираното интервю:
­ възможност да се използват думи, имащи еквивалентно значение за различните изследвани, даже тези думи да не са обективно идентични – възможност да се варира с думите, за да бъдат те разбираеми за изследваните без да се променя смисловото значение на въпросите.
­ то е по­обосновано и предизвиква по­естествени отговори
­ гъвкавост на интервюто, което позволява да се приспособява към различни ситуации
­ възможност за получаване на по­дълбока и значима информация.
Основния недостатък на нестандартизираното интервю се състои в това, че понякога е рудно да се съпоставят получените данни в следствие на вариациите или грешките във формулировката на въпросите и тяхната последователност.
Използването на стандартизираното интервю е целесъобразно в случаите, когато е необходимо да се изследват голямо количество хора и след това получените данни да се подложат на статистическа обработка.
Нестандартизираното интервю се използва за изучаване на особеностите на конкретна личност или за предварително запознаване с проблема, който по­късно ще се изследва чрез стандартизирано интервю.
Както беше казано интервюто е търсене на необходимите за изследването отговори от изследваните лица чрез задаването на определени въпроси. За целта е нужно да бъде съставен предварително въпросник. Въпросника може да има различна степен на структурираност в зависимост от целите на интервюто.
Основни етапи при съставянето на въпросници:
1.Определяне на характера на информацията, която е необходимо да се получи
2.Съставяне на приблизителен ред от въпроси, които трябва да бъдат зададени
3.Съставяне на първия вариант на въпросника
4.Предварителна проверка на този вариант по пътя на пробното интервю.
5.Внасяне на поправки във въпросника и неговото окончателно редактиране.
88

Основни типове въпроси в зависимост от тяхното съдържание:
1.Въпроси, разкриващи фактическата информация за личността и нейното социално положение. Това са въпроси за възрастта, образованието, професията,
заплатата и др. Те са важни, защото техните отговори позволяват да се класифицират изследваните на различни групи хора и в зависимост от това да се прави съответната научна интерпретация на данните от изследването. Въпросите от този тип много често се възприемат от изследваните като твърде лични.По тази причина болшинството от тези въпроси трябва да се задават в края на интервюто, когато м/у изследвания и изследователя вече е установен добър контакт.
2.Въпроси, разкриващи факти от поведението на изследваните в миналото или настоящето. Тук се има в предвид въпроси за едни или други поведенчески или дейностни актови както на самия изследван, така и на други лица. Получената на тези въпроси информация трябва да бъде оценена от гледна точка на нейната достоверност.
3.Въпроси, разкриващи мнението на изследваните за фактите, отношенията,
мотивите, нормите на поведение, за собствената им ценностна система.Известно е, че е възможно съществено различие м/у отговора на изследвания въпрос, какво би направил той в хипотетична ситуация, каквото е самото интервю, и неговото действително поведение, ако той бъде поставен реално в нея.Отговаряйки на въпроси от този тип,
изследваните по­често, отколкото в предходните ситуации проявяват неискреност или се отклоняват от отговорите.
Даже в случай, че човек отговаря искрено, съдържанието на отговора му може да се окаже недостоверно, защото хората не винаги осъзнават ясно своите отношения и настроения, и още по­малко причините породили ги.
Практиката показва, че изследваните хора се стремят да дават социално приемливи отговори, изхождайки разбира се от своето разбиране за социалните ценности.
4.Въпроси разкриващи интензивността на мнението и отношението на изследваните към изучаваното.
Степента на интензивност на отношението на изследвания може да става:
­ чрез оценка от изследователя дълбочината на чувствата на изследвания по проявите на неговата мимика, пантомимика, реплики;
­ чрез самооценка на изследвания, относно това, явява ли се неговото отношение,
мнение силно или слабо.
Съдържанието на въпросите зависи от програмата, целите и задачите на изследването. Има определени правила при формулиране на въпросите. Най­важните от тях са:
1.Всеки въпрос трябва да е логически отделен
2.Да се избягва използването на чуждици, на думи обозначаващи трудноразбираеми понятия, жаргонни думи, тесни специални термини, многозначни думи.
3.Не бива да се задават извънредно дълги въпроси.
89

4.Ако изследването засяга предмет с който изследвания не е достатъчно запознат е желателно да се направи предисловие.
5.Всеки въпрос трябва да е конкретен
6.Въпросите да се формулират по начин, който не позволява стереотипни,
шаблонни отговори.
7.Да се изключват думи, които могат да предизвикат негативно отношение.
8.Въпросите не бива да имат внушаващ характер.
Изследователският опит показва, че много от хората не желаят да обсъждат дискусионни въпроси, да дават за себе си информация о твърде личен характер, да изразяват отношение знаейки, че то може да не се одобри. Не рядко изследваните се затрудняват при самостоятелен анализ на своите нагласи, желания, убеждения,
настроения и т.н В подобни случаи се използват косвени начини за получаване на информация.
За да се постигне това трябва да се съчетават преки и косвени въпроси.
Разновидност на косвените въпроси са безличните и проективните въпроси. Счита се, че при отговори на проективни въпроси изследвания се поставя на мястото на лицето споменато във въпроса, и по такъв начин подсъзнателно изразява своето собствено отношение, проявява такива черти, които то, отговаряйки на пряк въпрос може да изопачи и подложи на вътрешна цензура.В редица случаи отговорите в действително отразяват собствено отношение на изследваните, но има и случаи, когато това не е така,
а се случва и да отговорят и с ‘ не зная ‘
С цел диагностиката на отношенията в интервюто може да се използват т.н информационни въпроси. Тяхното използване се основава на предположението, че количеството и характера на информацията, с която разполага човек по повод някакъв обект или явление, се намира в пряка зависимост от отношението на този човек към дадения обект или явление.
Интервюто е процес на социално­психическо взаимодействие м/у изследователя и изследвания, което има своите фази на развитие. Фазите на развитие на интервюто зависят преди всичко от последователността на задаване на въпросите Реда на задаването на въпросите трябва да способства за установяването и следващо укрепване на контакта на изследователя с изследвания.
Последователността на задаването на въпросите трябва да отговаря на следните изисквания:
1.По възможност първия въпрос да прикове вниманието, да заинтересова изследвания.
2.По­сложните въпроси трябва да се поставят след по­простите.Това произтича от факта, че колкото по­нататък се въвлича изследвания в интервюто, толкова му е по­
трудно да отказва да дава отговори.
3.Не бива да се избързва със задаването на интимни въпроси
4.В смислово отношение въпросите трябва да следват един след друг, така че следващите въпроси да уточняват предходните.
90

В някои случаи е полезно да се отстъпи от логическия ред, за да се избегне влиянието на отговорите на изследваните на тези въпроси, които са били зададени в интервюто по­рано.
Интервюто като процес условно може да се раздели на три фази:
І.Встъпление. Тази фаза включва подготовката на хората за осъществяване на интервюто.
Първото условие за успешно интервюиране е създаването на дружеска атмосфера. Встъпителните думи трябва да са кратки, обосновани и уверени.Във встъплението ясно и точно следва да се изложат целите на изследването
Многословното встъпление разсейва и уморява. За това изследователя следва да мине към въпросите на интервюто колкото се може по­бързо.
В случай на отказ на изследвания от интервю задачата на изследователя е да се постарае да получи неговото съгласие с използването на етични средства
В редица изследвания е необходимо да се маскират действителните цели. Това позволява да се избегне нежелания ефект на различни предположения, които могат да възникнат у изследваните
Встъпителните думи на изследователя и неговите първи въпроси играят голяма роля за установяването на добър психически контакт с хората. Думите на изследователя е необходимо да предизвикат интерес и желание за интервю.
ІІ. Основна фаза на интервюто. – Изследователя така трябва да води интервюто като твърдо се води по предварително планирания път, но и по такъв начин, че на изследвания да му се струва, че той сам предлага този път.
Постигнатият контакт с изследвания към момента на започване на основната фаза на интервюто се нуждае от постоянно поддържане. Контакта трябва да се укрепва с развитието на интервюто.
Много е важно изследователят да подържа неутрална позиция в процеса на интервюто. Той не бива да разкрива своето собствено отношение към предмета на изследването. Понякога се налага с цел подържане на контакта изследователя да излезе от неутралната позиция – да се засмее, да прави бележки и т.н В редки случаи изследователя може да си позволи пълен отказ от неутралната позиция – когато си е поставил за задача да изясни степента на убеденост в нещо на изследвания.
Едни изследователи считат, че въпросите трябва да се четат, а други обратното.
Независимо от различията в мненията, главното е, че в процеса на интервюто не бива да има неловки паузи, че или изследователя изучава предварителния си план и търси в него,
или се мъчи да си спомни необходимия въпрос.
Сред специалистите има и разногласия и относно това колко време трябва да се дава на изследвания за да обмисля отговорите си. Интервюирането с бърз темп е а предпочитане при тези въпроси, които могат да предизвикат емоционално противодействие от страна на изследвания, а в останалите случаи е за предпочитане да се предостави на изследвания достатъчно време за обмисляне на отговора си.
91

Ако въпроса не е добре разбран е необходимо да бъдат задавани т.н сондиращи въпроси за уточняване на основния въпрос. Изследователя обаче трябва да умее да познава и кога да прекрати сондирането.
Не рядко отговаряйки на един въпрос изследваните дават информация и по друг,
който следва да бъде зададен по­късно. Не зависимо от това този въпрос трябва да се зададе.
В някои случаи изследователя се сблъсква с противоречиви отговори. Понякога не е нужно да се реагира на тези противоречия, но най­често за целите на изследването е необходимо да се подложат на контрол противоречивите отговори. За да се получи това има два начина:
­ да се посочи противоречието и да се изясни, с какво то е свързано, кое го е предизвикало
­ задаване на косвени въпроси по проблема.
Основна причина за противоречията е изменението в степента на доверие.
Обикновено в началото доверието е по­ниско, а след това при добра работа на изследователя, то в повечето случаи нараства. За това въпросите задавани в средата и кая са най­достоверни.
ІІІ. Заключителна фаза – след задаването на всички въпроси е необходимо да се изкаже благодарност за участието, да се поднесат извинения за безпокойството. Полезно е обаче да не се бърза с прекратяването на контакта, защото когато интервюто е завършено изследвания може да изкаже неща, които са важни от гледна точка на целите на изследването.
ІX. Метод на тестовете
Думата тест на български език означава: "изпитване", "изпитание", "проверка",
"проба", "мерило", "контролна работа", "критерий". В зависимост от контекста, в който се употребява в психологията, тя има едно от тези значения, като метод на психологическо изследване.
Тестът е метод на изследване, който носи характер на определена задача, която стимулира определена форма на психическа активност и чието изпълнение се поддава на количествена и качествена оценка, служаща като показател за развитието на определени психически явления.
Методът на тестовете, в смисъла на различните значения, които има думата "тест" на български език е със значително голяма предистория, имаща корени далеч назад във вековете и е свързан с оценка на различните способности, знания, умения,
навици на хората.
Има исторически данни, че в средата на III хилядолетие до н. е. още в Древен
Вавилон са се провеждали изпитания, наподобяващи днешното тестиране на за­
вършващите училище. Те са се правили за проверка подготвеността на учащите се за писари.
В Древен Египет се е допускал за обучение като жрец само онзи човек, който е способен да издържи проверката на система от определени изпитания, провеждани по определен образец.
92

В Древен Китай (2200 г. до н. е.) е съществувала система за проверка способ­
ностите на лицата, желаещи да станат правителствени чиновници, медици и други.
Изпитвали са се главно способностите им да мислят, да разсъждават.
В Древна Гърция са се провеждали изпитания за оценка на физическото съ­
вършенство и интелектуалното ниво. Известни са предложените от Платон серия от изпитания на военните способности, провеждани при подбор на воините в описаната от него идеална държава — списъкът на тези изпитания може да се счита като първо системно описване на тестовете за способностите.
Обаче историята на възникването на собствено психологическото тестиране, под което се разбира стандартизирано измерване на индивидуалните различия между хората, може да се определи, че започва едва в края на 19 век. В качеството на основна причина, обусловила началния етап на развитието на психологическото тестиране е прието да се счита издигнатата от лекарската практика потребност за диагностика и лечение на умствено изостанали и душевно болни хора. Многочислени институти в
Европа и Америка, създадени специално за решаване на тези проблеми, са изпитвали острата необходимост от достъпни стандарти и специални класификации, позволяващи да се решат задачите за практическото разграничаване на умствената изостаналост от душевната болест.
Една от ранните публикации, посветена на въпросите на умствената изоста­
налост, принадлежи на френският лекар Ж. Екирол, който счита, че между край ните полюси на нормалността и идиот:^ма съществува континиум от многочис­лени степени на умствена изостаналост. Тези данни са били в основата на първата в историята класификация, позволяваща да се диагностицират различните степени и прояви на умствената изостаналост. Даже в работата на Екирол е отбелязано, че индивидуалният начин на употребата на езика в значителна степен предопределя интелектуалното ниво на човека. Болшинството създадени впоследствие тестове са преди всичко езикови, с представено в тях вербално съдържание.
Особен принос в развитието на тестирането има друг френски лекар — Е. Сеген,
който първи отделя внимание на такъв важен проблем на лекарската практика, като специалното обучение на умствено изостанали деца, и основава с тази цел в 1887 г.
първото специализирано училище. С помощта на специални методики за упражняване на сетивното различаване, и развитието на двигателния контрол на него му се отдава да опровергае господстващото до този момент мнение за неизлечимостта на умствената изостаналост. Отиването на Сеген в Америка способства за най­широкото разпространяване на неговите идеи в тази страна.
Първите психолози­експериментатори на 19 век, положили основите на пси­
хологическото тестиране и диагностика на индивидуалните различия, не признават,
обаче, факта за съществуването на индивидуалните различия, като такива. Принципното мнение на това време изисквало генерализирано описване на поведението на човека, като индивидуалните различия се игнорирали или изключвали, и общото, по такъв начин, е попадало на вниманието на изследователите много по­често, отколкото индивидуалното.
Ярък пример за това е работата, осъществявана в лабораторията на В. Вунд.
93

Преимущественото изследване от него и учениците му на простите сетивни и сетивномоторни феномени намира отражение в съдържанието на първите тестове,
конструирани именно за измерване на тези феномени. Освен това обаче, за пръв път ясно се изтъква необходимостта за стандартизиране и контрол на самата процедура на тестирането. Потребността за строг контрол върху условията на психологическото тестиране произтича от такива експериментално установени факти, като например зависимостта на отговорите на изследвания от характера и съдържанието на инструкцията, а също така и от особеностите и параметрите на предявените дразнители
(сигнали).
Първото системно изучаване на данните за индивидуалните различия между хората по отношение на техните основни психически характеристики е свързано с името на
Ф. Галтон. Систематизацията е била нужна на Галтон за изследване проблема за наследствеността, чийто решаване е било по принцип невъзможно без отчитане и измерване на устойчивите и изменчивите индивидуални параметри на личността. Галтон предполага, че чрез тестиране на най­простите сетивни процеси може да получи данни за интелектуалното ниво на човека. Първото широко използване на въпросници,
изследването на въображението, употребата на теста на свободните асоциации са също свързани с името на Галтон.
Особено място в историята на психологическото тестиране заемат работите на
Галтон по използване на математическата статистика в експерименталната практика.
Развивайки анализа на индивидуалните различия с помощта на статистическите методи,
той подбира и адаптира голямо количество математически похвати, позволяващи количествено да се оценяват резултатите от експерименталната работа.
Първи изследовател, употребил в психологическата литература термина "ин­
телектуален тест" е американският психолог Дж. Кетел (1890). Работейки в лабо­
раторията на Вунд и непосредствено сътрудничейки с Галтон, когато се намира в Европа за разработване на докторската си дисертация, Кетел проявява голям интерес към проблема за измерване на индивидуалните различия. След завръщането си в Америка
Кетел създава серия от тестове, измерващи интелектуалното ниво. Обаче, намирайки се под влиянието на Галтон, той се опитва да определи висшите интелектуални процеси и времето за реакция, като изхожда от данните, получавани при изучаването на най­
простите сетивни процеси и времето за реак ция, които, както показва школата на Вунд,
могат да бъдат измерени достатьчн точно и обективно. Оценката и измерването на по­
сложните психически процеси за Кетел представлява неизпълнима задача.
Особеност на изследванията, провеждани по това време в Европа, се състои това,
че, за разлика от работите на Кетел, те са насочени за изучаване на по­слож ни психически функции. Представители на това направление са Крепелин, Ебинг хаус, Ферари. Крепелин разработва тестове, позволяващи да се изследват такива процеси, като памет, умора,
нарушения на вниманието и др. В работата си по изучаване на паметта Ебингхаус прилага тестове за оценка на непосредственото запомняне, а в изследванията,
осъществявани под ръководството на Ферари се използват серии от тестове за измерване на съвкупност от физиологически процеси
94

По­нататъшната разработка на психологическото тестиране е свързано с името на А.
Бине, посветил много години на изследването на интелекта. Може без преувеличение да се каже, че почти всичката по­нататъшна работа по създаването на интелектуални тестове в една или друга степен е свързана с разработките на А Бине. Важно е да се отбележи, че именно след Бине в тестологията усилено се разработва проблема за изследване на висшите психически процеси.
Експерименталната работа, осъществена от Бине и неговите сътрудници е предизвикана под влияние на изискванията на практиката и най­вече от необходимостта да се диагностицира степента на умствено развитие на децата, за да сш отделят тези,
които в една или друга степен са умствено изостанали, чието инте­ лектуално ниво е под нивото на нормата и те не могат да се обучават в нормални­ те училища, а следва да постъпят за обучение в специализирани такива.
А. Бине първи в тестологията започва да ранжира (подрежда) тестовите зада­ чи въз основа на емпирически определена степен за тяхната трудност на решава­ не. Идеите на
Бине за ранжиране на тестовите задачи се възприемат, доразработ­ ват и развиват от изследователите в Станфордския унивирситет на САЩ, където се създава станфордската модификация на тестовете на Бине (по­подробно този въпрос се разглежда в темата "Методи за изследване на интелекта", като трябва да се отбележи, че в Станфордския университет се създават няколко модификн ции на скалата на Бине).
От момента на създаването на първата Станфордска модификация на скалата на
Бине става рязко изменение в акцентите на тестовите изследвания. Първостепенно значение придобива задачата да се класифицират нормалните деца и възрастните хора по степента на умственото им развитие. С тази цел Тьрмън използва понятието квоциент на интелекта, интерпретиран по­късно от други изследователи като Щерн, Кулман и т.н.,
като коефициент на умственото развитие (1О_), оценяващ отношението между умствената и реалната възраст на човека.
Практиката настоятелно е изисквала конкретен критерий, имащ универсален психологически характер и позволяващ да се решават всякакви задачи. Роля на подобен критерий и до ден днешен, независимо от вътрешната противоречивост на новата скала
(налице е колосално количество на степените в индивидуалното разнообразие на показателите на нормалните хора, не намиращи отражение в оценката на интелектуалното ниво), изпълнява коефициента на умственото развитие.
Следващият етап в развитието на психологическото тестиране се характеризира с изменение формите на провеждането на тестовото изследване. Всички тестове, създадени в първото десетилетие на 20 век са индивидуални и позволяват да се провеждат опити само с едно лице. Можело да се използват само от специално подготвени хора, имащи достатъчно висока психологическа квалификация. Тези особености на тестовете ограничавали тяхното разпространяване. Затова под влияние на натиска на потребностите на практиката за подбор и разпределение да големи маси от хора в дадени длъжности (в промишлеността и особено в армията) в САЩ в периода на Първата световна война се появява нова форма на тесто ви изпитания — групово тестиране. Така се появяват две форми на армейски тестове — "Алфа" и "Бета". Първите от тях са предназначени за работа
95

с хора знаещи английски език, а вторите — за неграмотни и чужденци. След завършването на войната тези тестове и техните модификации получават най­широко раз­
пространение.
Груповите тестове, разработени като инструмент за масово тестиране, дават възможност не само да се изследват големи групи хора, но наред с това значително опростяват инструктирането, провеждането на процедурата и оценката на резултатите.
Тестовият бум през 20­те години на 20 век, основаващ се на неограниченото използване на тестове, не води обаче до съществен прогрес в развитието на пси­
хологическото тестиране. Най­ярко доказателство за това е историята на инте­
лектуалните тестове. Болшинството от тях измерват вербалните способности. Основното натоварване на тестовете е върху вербалния фактор, към който се добавя способността към смятане и някои абстрактни операции със символи.
Доста много психолози признават, че термина интелектуален тест (тест за интелекта) се употребява неправилно, доколкото в подобни случаи се измерват само отделни аспекти на интелекта, като в същото време общата оценка на интелекта представлява процедура на далечното бъдеще, още повече, че и самото понятие интелект не е еднозначно определено.
Ограничените възможности на тестовете за интелекта, най­ярко проявили се при изследванията по време на Първата световна война, са наложили да се потърсят допълнителни средства за събиране на информация за особеностите на психиката на човека. Така възниква ново направление в тестологията — тестиране на специалните способности , призвано отначало да допълни оценките от тестовете за интелекта, а по­
късно оформило се като самостоятелна област на изследванията. Тестове за специалните способности били разработени в САЩ за подбиране и класификация на изследваните хора в индустрията и армията.
Възниква още едно специфично направление в тестологията — статистическото изследване на чертите на личността, основано на разкриване на индивидуалните различия и на определената връзка между отделните показатели от тестовите измервания.
Работата в това направление, започната от английския психолог Ч. Спирмън и продължена след това от американските психолози Т. Килли и Л. Търстоун, получава наименованието факторен анализ. Резултатите от тестовите изследвания се разглеждат при факторния анализ като индикатори, свидетелстващи за наличието на определени фактори. На основата на факториите изследвания са създадени множество тестове за способностите, позволяващи да се измерва индивидуалното ниво на всяка от способностите на човека.
Създадените тестове за множествените способности, широко се разпространяват след Втората световна война за осъществяване на изследвания в промишлеността и армията, както в САЩ, така и в Европа.
Психологическото тестиране на интелекта и способностите, прилагано в про­
мишлеността и военното дело за класификация на хората и професионален подбор,
засяга и обучението. Провеждането на изпитите в средните и висшите училища (най­вече в
САЩ) се обогатява с нови технически похвати и форми, получили общото название
96

тестове за постиженията (достиженията). Устната форма на изпитване се заменя с писмена. За основно достойнство на новата форма на изпитна процедура се счита наличието на еднотипна ситуация за всички изпитвани, позволяваща да се провери по­
широк обем от знания, да се изключат елементите на случайността при изпита, а също така да се отстрани субективизма в оценките.
Особено направление в психологическото тестиране е свързаното с разра­
ботването на различен род тестове за личността. Основни са тестовете, създадени за измерване на афективните или неинтелектуалните форми на поведение. Нужно е да се отбележи обаче, че не съществува единно тълкуване на термина личностен тест. Някои психолози го употребяват в широкия смисъл на думата, като включват в това понятие както неинтелектуалните, така и собствено интелектуалните черти на личността.
Според други този термин обхваща сферата на измерване на отделни характеристики на личността, например емоционална устойчивост, мотивация, интереси и т.н.
Личностните тестове са представени основно в три групи: а) въпросници са­
моотчет; б) ситуативни тестове; в) проективни тестове.
В сравнение с тестовете за интелект, тестовете за способностите и тестовете за постиженията, разработването на тестове за измерване на личността като такава е значително по­труден.
Направеният кратък анализ на проблема за тестовете показва, че те са изклю­
чително разнообразни по вид и съдържание и поради това тяхната класификация е много условна. Те могат да се класифицират като се изхожда от различни основания. А именно:
1.
Според основното си предназначение те биват: а) тестове за измерване равнището на развитие — за интелект; б) тестове за измерване на специалните способности; в) тестове за измерване на постиженията; г) тестове за изследване на личността.
2.
Според устройството си са: а) единични тестове — за измерване на отделни функции на психиката (например внимание, памет, мислене и т.н.); б) тестове под формата на стълбици; в) тестове с точки, при които оценката се извършва въз основа на определен брой точки, които се набират от успешното решаване на дадени задачи.
3.
Според характера и обхвата на резултатите от изследването се разгранича ват: а) аналитични, чрез които се получава детайлна картина за интелекта или за личността, изразена в определена схема или графика; б) синтетични, при които се получава цялостна, обобщена представа за развитието на личността, изразена с една количествена величина.
4.
Според начина на прилагането си биват: а) индивидуални ­ прилагат се за изследване само на едно лице, за което са създадени; б) групови — за изследване на хората в дадена група едновременно.
5.
Според това дали се иска използване на речта при даване на задачите и при тяхното решаване се различават: а) словесни (вербални); б) несловесни (тестове за извършване); в) смесени.
97

“ Експериментална психология “ – Тодорков, К.
ЕКСПЕРИМЕНТАЛНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ГРУПОВИТЕ И
МЕЖДУЛИЧНОСТНИТЕ ОТНОШЕНИЯ.
Социометрия се нарича измерването на междуличностните отношения в групата.
Като метод социометрията се отнася към инструментариума за социално­
психологическо изследване структурата на малките групи хора. Освен това тя е и метод за изучаване на личността като елемент на групата. Ценността на социометрията се повишава при нейното комплектуване с други методи за изследване на личността и групата.
Основоположник на социометрията е американският социален психолог Дж.
Морено, според който съвкупността от междуличностни отношения в групата съставлява тази първична социално­психическа структура, чийто характеристики в голяма степен определят не само цялостната същност на групата, но и душевното състояние на нейните членове.
В основата на социометрическата концепция на Дж. Морено са залегнали 5
момента, които според него се изразяват в това, че:
—
в групата обективно съществуват прояви на симпатии и антипатии между нейните членове, и че тези прояви са свързани с наличието на невидими матери ални частици емоционална енергия, които се излъчват от индивидите, и са насо чени към другите хора;
—
социалният атом на обществото не е отделната личност, а съвместното съществуване на хората, тъй като отделният човек не може да живее без емоцио нална връзка с другите хора;
—
сплотеността на групата е правопропорционална на влечението на члено вете й един към друг, и обратнопропорционална на пространствената дистанция между тях;
—
висшите форми на групова организация се развиват въз основа на най­прос тите, от което следва, че наличните социални ефекти в макрогрупите са следствие от микросоциалните въздействия оказвани върху малките групи хора;
—
в групата симпатиите и антипатиите се разпределят неравномерно между членовете й.
Задачи на изследването. Социометрическият метод се използва за диаг­
ностика на междуличностните и междугруповите отношения с цел тяхното изучаване,
изменение, подобряване и усъвършенстване. С помощта на социометрията може да се изучава типологията на социалното поведение на хората в условията на груповата дейност, да се установят социалните позиции (социалния статус) на членовете на групата, да се съди за социално­психическата съвместимост на членовете на конкретни
98

групи, да се разкрие и разбере строежа и състава на евентуални вътрешно групови образования ("микро" социалните групи ­ от 2 до 7 човека).
Известно е, че всяка контактна група се ражда на основата на някаква съвместна дейност и потребности на хората и, че във всяка група от хора съществува определена структура на взаимоотношения между тях. Наред с официалната (формалната)
структура на взаимоотношения между членовете на групата се изгражда и система на неофициални (неформални) взаимоотношения, основани на емоционалната природа на човешкото общуване и взаимодействие. Именно, изследването на тези взаимоотношения е главната практическа задача на социометрията.
Заедно с официалната или формална структура на общуването и съвместната дейност, отразяваща рационалната, нормативната, задължителната страна на човешките взаимоотношения, във всяка социална общност винаги е налице социал­но­психическа структура от неофициален (неформален) порядък, формираща се като система на междуличностни предпочитания, на симпатии и антипатии между хората членове на тази общност. Особеностите на такава структура в най­голяма степен зависят от ценностните ориентации на участниците, тяхното възприемане и разбиране един друг, взаимни оценки и самооценки. Като правило, възникват и се формират няколко неформални структури в групата: например структура на взаимната подкрепа,
взаимовлиянието, популярността, престижа, лидерството и т.н. Неформалната структура зависи от формалната структура на групата в такава степен, в каквато хората подчиняват своето поведение на целите и задачите на съвместната дейност, на правилата на ролевото поведение и взаимодействие. С помощта на социометрията може да се оцени това влияние. Соци­ометрическият метод позволява да се изразят вътрегруповите отношения във вид на числа и графици и по такъв начин да се получи ценна информация за състоянието на групата.
Най­обща задача на социометрията е изучаването на неофициалния структурен аспект на групата и на царящия в нея социално­психически климат. Социо­
метрическият метод позволява да се изследват тези проблеми приблизително, с определена степен на надеждност. Обаче, с допълнителни данни от наблюдение и други методи, той е удобно средство за бързо и технически достатъчно просто проникване в строежа на групата, в системата на взаимоотношенията между чле­ новете й.
■
Едноактната социометрия дава само "срез", приблизителна "фотография" на груповата структура, а многоактната — характера на нейното изменение.
Социометрическите изследвания, провеждани в различни производствени, учебни,
воински и други социални групи могат да дадат ценен материал за разработка на необходимите програми за социалното развитие или социалното изменение на дадените групи.
Ясно е, че само с отчитане на груповите фактори може да бъде изработена I
действително научна и ефективна система за развитие и усъвършенстване на социалните отношение в учебните, трудовите, битовите и други контактни групи от хора.
Социометрията позволява в определена степен да се изучат тези фактории по този начин
99

да внесе своя лепта в решаването на задачите на приложната и експерименталната социална психология. а
Социометрическа процедура. Социометричното изследване се провежда под формата на анкета с всички членове на групата и общата схема на действия на изследователя се заключава в следното:
1.
Формулиране на задачите на изследването и избор на обектите за измерване.
2.
Формулиране на основната хипотеза и положения, касаещи възможните критерии за анкетиране членовете на групата.
3.
Създаване на социометрически въпросник, чрез който се анкетират члено вете на групата. Нужно е да се отбележи, че след попълването му е задължително да се спазва пълна дискретност от страна на изследователя за данните получени от анкетирането.
Задачата на изследваните е да отговорят на въпросите, чрез които им се предлага да изберат от членовете на групата партньор за някаква съвместна дейност, който те считат, че е най­предпочитан от тях в сравнение с другите или обратното, да изберат този с който не желаят да изпълняват съвместна дейност. Т.е. изборът се осъществява на основата на симпатии, или обратно, на антипатии, на доверие или недоверие и т.н.
Социометрическата анкета съществено се отличава от другите видове анкетиране и от интервюто, тъй като въпросите, на които са длъжни да отговорят членовете на групата засягат емоционалната страна на междуличностните им взаимоотношения. Тук не може да има пълна анонимност. Изискванията на изследователя от хората да разкрият своите симпатии или антипатии нерядко предизвикват вътрешни затруднения у изследваните, което се проявява у някои от тях в нежелание да участват в изследването.
В такъв случай от изследователя се изисква да убеди хората в пълната дискретност на изследването, и че ще бъде спазена професионалната тайна.
Социометричната процедура може да се провежда в два варианта. Първи вариант — непараметрична социометрия. В този вариант на изследваните се предлага да отговорят на въпросите от социометричния въпросник без ограничение по отношение на броя на изборите. Например, ако групата е в състав от 12 човека, то изследвания може да избере 11 от тях.
Достойнство на дадения вариант на процедурата е, че тя позволява да разкрие така наречената емоционална експанзивност на всеки член на групата, а заедно с това да даде по­пълна представа за многообразието на междуличностните отношения в групата.
Като недостатък на процедурата може да се посочи, че тя е възможно да бъде прилагана в групи с членски състав максимум до 12 човека, тъй като над това число връзките между хората са толкова много, че е невъзможно да бъдат добре анализирани. Друг недостатък на непараметричната социометрия е голямата вероятност за получаване на случаен избор. Например някои изследвани ръководейки се от лични мотиви, нерядко пишат във въпросниците: "избирам всичките". Такъв отговор най­често свидетелства за това, че или изследваният действително има такава обобщена аморфна и неидентифицирана система на отношения с другите хора (което е малко вероятно), или изследваният дава лъжлив отговор, показвайки с него външна формална лоялност към другите и към изследователя
100

(което е най­вероятно).определена структура на взаимоотношения между тях. Наред с официалната (формалната) структура на взаимоотношения между членовете на групата се изгражда и система на неофициални (неформални) взаимоотношения, основани на емоционалната природа на човешкото общуване и взаимодействие. Именно, изслед­
ването на тези взаимоотношения е главната практическа задача на социометрията.
Заедно с официалната или формална структура на общуването и съвместната дейност, отразяваща рационалната, нормативната, задължителната страна на човешките взаимоотношения, във всяка социална общност винаги е налице социал­но­психическа структура от неофициален (неформален) порядък, формираща се като система на междуличностни предпочитания, на симпатии и антипатии между хората членове на тази общност. Особеностите на такава структура в най­голяма степен зависят от ценностните ориентации на участниците, тяхното възприемане и разбиране един друг,
взаимни оценки и самооценки. Като правило, възникват и се формират няколко неформални структури в групата: например структура на взаимната подкрепа,
взаимовлиянието, популярността, престижа, лидерството и т.н. Неформалната структура зависи от формалната структура на групата в такава степен, в каквато хората подчиняват своето поведение на целите и задачите на съвместната дейност, на правилата на ролевото поведение и взаимодействие. С помощта на социометрията може да се оцени това влияние. Соци­ометрическият метод позволява да се изразят вътрегруповите отношения във вид на числа и графици и по такъв начин да се получи ценна информация за състоянието на групата.
Най­обща задача на социометрията е изучаването на неофициалния структурен аспект на групата и на царящия в нея социално­психически климат. Социо­
метрическият метод позволява да се изследват тези проблеми приблизително, с определена степен на надеждност. Обаче, с допълнителни данни от наблюдение и други методи, той е удобно средство за бързо и технически достатъчно просто проникване в строежа на групата, в системата на взаимоотношенията между членовете й. Едноактната социометрия дава само "срез", приблизителна "фотография" на груповата структура, а многоактната — характера на нейното изменение.
Социометрическите изследвания, провеждани в различни производствени, учебни,
воински и други социални групи могат да дадат ценен материал за разработка на необходимите програми за социалното развитие или социалното изменение на дадените групи.
Ясно е, че само с отчитане на груповите фактори може да бъде изработена действително научна и ефективна система за развитие и усъвършенстване на социалните отношение в учебните, трудовите, битовите и други контактни групи от хора.
Социометрията позволява в определена степен да се изучат тези фактории по този начин да внесе своя лепта в решаването на задачите на приложната и експерименталната социална психология. ,
Социометрическа процедура. Социометричното изследване се провежда под формата на анкета с всички членове на групата и общата схема на действия на изследователя се заключава в следното:
101

1.
Формулиране на задачите на изследването и избор на обектите за измерване.
2.
Формулиране на основната хипотеза и положения, касаещи възможните критерии за анкетиране членовете на групата.
3.
Създаване на социометрически въпросник, чрез който се анкетират члено вете на групата. Нужно е да се отбележи, че след попълването му е задължително да се спазва пълна дискретност от страна на изследователя за данните получени от анкетирането.
Задачата на изследваните е да отговорят на въпросите, чрез които им се предлага да изберат от членовете на групата партньор за някаква съвместна дейност, който те считат, че е най­предпочитан от тях в сравнение с другите или обратното, да изберат този с който не желаят да изпълняват съвместна дейност. Те. изборът се осъществява на основата на симпатии, или обратно, на антипатии, на доверие или недоверие и т.н.
Социометрическата анкета съществено се отличава от другите видове анкетиране и от интервюто, тъй като въпросите, на които са длъжни да отговорят членовете на групата засягат емоционалната страна на междуличностните им взаимоотношения. Тук не може да има пълна анонимност. Изискванията на изследователя от хората да разкрият своите симпатии или антипатии нерядко предизвикват вътрешни затруднения у изследваните, което се проявява у някои от тях в нежелание да участват в изследването.
В такъв случай от изследователя се изисква да убеди хората в пълната дискретност на изследването, и че ще бъде спазена професионалната тайна.
Социометричната процедура може да се провежда в два варианта. Първи вариант — непараметрична социометрия. В този вариант на изследваните се предлага да отговорят на въпросите от социометричния въпросник без ограничение по отношение на броя на изборите. Например, ако групата е в състав от 12 човека, то изследвания може да избере 11 от тях.
Достойнство на дадения вариант на процедурата е, че тя позволява да разкрие така наречената емоционална експанзивност на всеки член на групата, а заедно с това да даде по­пълна представа за многообразието на междуличностните отношения в групата.
Като недостатък на процедурата може да се посочи, че тя е възможно да бъде прилагана в групи с членски състав максимум до 12 човека, тъй като над това число връзките между хората са толкова много, че е невъзможно да бъдат добре анализирани. Друг недостатък на непараметричната социометрия е голямата вероятност за получаване на случаен избор. Например някои изследвани ръководейки се от лични мотиви, нерядко пишат във въпросниците: "избирам всичките". Такъв отговор най­често свидетелства за това, че или изследваният действително има такава обобщена аморфна и неидентифицирана система на отношения с другите хора (което е малко вероятно), или изследваният дава лъжлив отговор, показвайки с него външна формална лоялност към другите и към изследователя
(което е най­вероятно).
Вторият вариант на процедурата е параметричната социометрия. При този вариант на изследваните се предлага да ограничат броя на изборите си до строго фиксирано от изследователя число (от 1 до 5 човека).
102

Параметричната социометрия е по­предпочитана в научните изследвания, защото повишава надеждността на данните и улеснява статистическата обработка на материала. Освен това тя стандартизира условията на изследването и дава възможност да се прави сравнителен анализ на резултатите при групи с различен числен състав.
Обяснена от психологическа гледна точка, параметричната социометрия заставя изследваните по внимателно да се отнасят към своите отговори, посочвайки само тези членове на групата, които действително съответстват на предлаганите роли за партньори, лидери или другари за съвместна дейност. Лимитът за избори значително снижава вероятността за случайни отговори.
Недостатък на параметричната процедура е невъзможността да се разкрие многообразието от взаимоотношения в групата. Възможно е да се разкрият само най­
субективно значимите връзки. Социометричната структура на групата в резултат на такъв подход при изследването ще отразява само най­типичните, "избрани"
комуникации. Въвеждането на ограничения в избора не позволява да се съди за емоционалната експанзивност на членовете на групата.
В изследователската практика при провеждане на системни изследвания е желателно да се комбинират двата варианта, за да се взаимно компенсират не­
достатъците им.
Социометрическото изследване се провежда с помощта на така наречените социометрически критерии.
Социометрически критерии. Под социометрически критерии се разбират предварително формулираните въпроси, които се задават на изследваните хора. Изборът на социометричните критерии се определя от целта и задачите на изследването.
Например, ако се изисква изучаване груповата структура по отношение на оказването на взаимопомощ, то въпросите трябва да формулират по такъв начин, че смисъла им по възможност напълно да съответства на социалното и моралното съдържание на тези взаимоотношения. Критериите следва да обхващат отделни аспекти на съвместната дейност на хората в групата, в която се проявяват изследваните взаимоотношения.
Например ако се зададе въпрос от типа: "Изберете този от членовете на групата, който ви е другар?", то такъв въпрос не отговаря на посоченото изискване, защото един човек може да бъде предпочитан като другар по работа, а друг като другар за съвместно прекарване на свободното време. Затова е нужно да се формулират въпросите критерии по възможност максимално конкретно, на основата на някаква реална ситуация.
По своята същност и роля в изследването критериите биват няколко вида.
Един от тези видове е за изследване отношенията на партньорство. Според значимостта си тези критерии биват: силни и слаби. Силни се наричат тези критерии,
които насочат към избор на партньор за изпълнение на някаква значима, или трудна, или относително продължителна и т.н. дейност. А слабите обратно. Например въпроса: "С
кого от членовете на студентската ви група най­много бихте желали да живеете в една стая в общежитието?" се счита за силен критерий. А въпроса "С кого от студентската група бихте отишли на дискотека" се явява слаб критерий.
103

При изследване отношенията на партньорство се използват и така наречените двойни или симетрични критерии. При тях въпросът се задава, както за положителен избор, така и за отрицателен, за отхвърляне на членове от групата по отношение на изпълнението на равна роля. Например "С кого от училищния клас най­
много (или най­малко) бихте желали да седите на един чин?"
За изследване отношенията на доминация и зависимост, респективно лидерство и подчинение се използват ролеви критерии. Те също могат да имат двойна формулировка — за положителен и отрицателен избор. Например "На кой от членовете на вашата група охотно бихте изпълнили желанията (исканията) при извършване на дадена работа?" или "Кой от членовете на вашата група бихте избрали за лидер?", или обратното — "На кого най­малко бихте изпълнили желанията (исканията) ?"
Отделянето на такъв тип критерии се основава на допускането, че човек, който е способен за взаимопомощ, за постоянно дружеско общуване с членовете на групата,
много често не е способен да поеме върху себе си ръководството на другите в някакви важни жизнени ситуации. Някои хора преживяват вътрешен психически комфорт само тогава, когато намерят за себе си достоен образец за подражание, т.е. силен и авторитетен лидер. Други, обратно, постоянно проявяват стремеж към лидерство. Така че във всяка една група неформалните отношения на лидерство и подчинение представляват от само себе си относително самостоятелна вертикална структура,
нерядко съвпадаща с официалното разпределение на социалните роли. Затова ролевите критерии за лидерство следва да се формулират по друг начин. Например "Ако Вие искате да организирате за членовете на вашата група туристически поход в Стара планина, то кого от колегите студенти бихте поканили в организираната от Вас туристическа група?" В този случай изследвания сам се поставя в ролята на лидер.
Преди да отговори на соци­ометрическия въпрос, той трябва да си се представи в позициите на лидер, да постави себе си на неговото място. В първия случай, когато питаме за желания лидер, получаваме груповата структура на неофициалните влияния на основата на отражението на реално изградилите се отношения на членовете към желания и популярен лидер, т.е. разкриваме кой е неофициалния лидер на групата. Във втория случай се разкрива груповата структура на основата на въображаем избор на желани приятели и подчинени. Изясняването на тези въпроси има пряко отношение към изучаването на социално­психическите възможности на дадената група | за решаване на едни или други задачи в съвместната работа. Например в спортните отбори тези отношения в значителна степен определят обиграността на спортистите и групово­
психическите възможности на отбора в най­острите моменти на спортното състезание.
Най­малкото неподчинение на игровия лидер в ситуация на атака при спортното състезание води до грешки във взаимодействието, до срив в инициативата.
Много често се изисква да се изследва степента на осъзнатост на характера на изградилите се взаимоотношения в групата, доколко хората правилно оценяват вътрешногруповите връзки. За тази цел се използват така наречените
ГНОС­тични критерии.Например "Как мислите, кой от членовете на групата ви споделя с Вас своите затруднения?" или "Как мислите, кой от членовете на групата би ви избрал за да
104

съквартирант в студентското общежитие?", или "Как мислите, кой от членовете на групата би ви избрал за лидер?" и т.н.
За изследване структурата на очакваните отношения между членовете на групата при конкретна ситуация се използват прогностични критерии. Т.е. от изследваните се иска да направят определена прогноза за вероятното поведение и отношения на другите членове на групата. Например "Как смятате, кой от колегите Ви студенти би ви оказал най­много помощ в подготовката за изпита по Експериментална психология?"
Организация на изследването. Организацията на изследването включва три основни етапа.
Първи етап. На този етап се осъществява изясняване на обекта на изследването,
като за целта следва да се съберат и обобщят съответни качествени данни за групата —
състав, професия, образование, възраст, пол и т.н. След това се прави точно дефиниране на изследователския проблем.
Втори етап. Въз основа на формулирания проблем и особеностите на обекта на изследването следва да се изяснят и конкретизират социометрическите критерии, които да са в съответствие с целта и задачите на изследването. Нужно е да се осъществи първия контакт с групата, като изследователят следва да положи всички необходими усилия да предизвика интерес у хората към изследването, да внуши доверие у тях към себе си.
Трети етап. На този етап се съставя най­напред списък на членовете на изс­
ледваната група, като всеки неин член трябва да има съответен пореден номер, който се явява неговия шифър. След това се пристъпва към разработването на социометрическия въпросник (анкета).
Въпросникът трябва да съдържа кратка инструкция за начина на попълването му.
Тук се посочва, че отговаряйки на въпросите, всеки е необходимо в графата "избори" да постави номерата (от списъка) на тези членове групата, които в най­голяма степен съответстват на отношението към тях по предложените критерии за избор. Необходимо е критериите да се подреждат от по­слабите към по­силните, защото по този начин се преодоляват някои задръжки у хората, които могат да възникнат поради преживяната от тях отговорност за избора.
При процедура без ограничаване на изборите във въпросника след всеки критерий трябва да бъде отделена графа, чийто размери да позволяват да се дават достатъчно пълни отговори.
При процедура с ограничаване броя на изборите се посочва точно броя на позволените избори, а ако изследователят желае да установи сравнителната ценност на направените предпочитания, то във въпросника следва да се включи указание, че избраните хора трябва да се подреждат (ранжират) според степента на предпочитание
— на първо място, на второ място и т.н.
Всички данни за възрастта, пола, образованието и т.н. е по­добре да се получат по косвен път. Но ако това не е възможно, то всички подобни въпроси следва да се включат на края на въпросника. Тук, на края на въпросника трябва да има думи на благодарност за оказаното съдействие и уверение за това, че данните от изследването ще се ползват само с научна цел, че ще бъде запазена пълна професионална тайна, че резултатите от
105

научния анализ не подлежат на огласяване и обсъждане в групата. Трябва да се отбележи, че от качеството на оформянето на въпросника в голяма степен зависи резултата от изследването.
Подготовка на социометрическото изследване и провеждането му. Резултатите от социометрията в решаваща степен зависят от психическата подготовка на изследваните.
Тук не бива да има място никакъв изкуствен или административен натиск от страна на изследователя или от заинтересувани лица. Попълването на социометрическия въпросник е доброволна, лична и интимна работа. Не са редки случаите обаче, когато някои хора отказват да участват в изследването. За да се преодолее такава ситуация е необходимо да се направи предварително социометрическо "загряване". То може да се проведе в две форми. Или под формата на индивидуална беседа на изследователя с вреки член на групата, или беседа с групата като цяло. Във всеки от случаите е необходимо коректно и кратко да се изложи в научно­популярна форма задачата на изследването и да се уверят хората в пълното съхраняване на тайната от изследването.
Огласяването на данните от изследването може да доведе до нежелано напрежение в групата, да предизвика уронване на личното достойнство на някои хора, особено на тези,
които са нежелани, отхвърлени от групата, а също така може да предизвика и конфликти в общуването. Само в някои крайни случаи може да се обявят резултатите.
При попълването на социометрическия въпросник на всеки участник трябва да бъде предоставена пълна самостоятелност. Не бива да се допускат никакви странични подсказвания, питания и т.н. На всеки участник следва да бъде предоставен списъка на групата с номерата на нейните членове или този списък да бъде поставен на видно за всички място. Условията за работа трябва да бъдат в максимално възможна степен равни за всички изследвани, и да няма възможност те да се наблюдават взаимно по отношение на попълването на въпросника (да надничат във въпросника на съседа). Колкото са по­
малко на брой социометрическите критерии, колкото е по­добре информирана и психически подготвена групата, колкото по­добре е оформен въпросника, толкова по­
малко време ще е нужно за провеждане на изследването. Най­добре е да се анкетира групата фронтално, т.е. всички хора едновременно. Изследователят във всички случаи трябва да се държи приветливо и уверено. Не следва да посвещава участниците в тънкостите и детайлите на изследването.
При провеждането на изследването трябва да се спазват някои методически изисквания. Основните от тях са: а) Проблемът, който се изследва, да е актуален за групата; б) Социометрическите критерии следва да са конкретни и значими за дадената група; в) Необходимо е критериите да описват реална, свързана със спецификата на конкретната дейност ситуация, в която личността трябва да избере свой колега като партньор за съвместна дейност; г) Формулировката на критериите да е ясна и да не допуска двусмислено тълкуване; д) Групата да е имала достатъчен опит в съвместната дейност (не по­малко от 6 месеца), за да са могли хората добре да се опознаят; е)
Групата да не е по­голяма от 26 човека, за да е имало възможност членовете й непосредствено да общуват. А ако се изследва по­голяма група, то е необходимо тя да е съществувала по­дълго време в един и същ състав.
106

Добрата и добросъвестна предварителна подготовка на изследването, про­
фесионалното майсторство на експериментатора, личното му предварително познанство с изследваните, като правило, дават надеждни социометрически данни.
След приключване на изследването се осъществява количествена и качествена обработката на данните. Количествената обработка включва съставянето на социоматрица и социограма и определяне на социометрическия статус на изследваните.
Социоматрицата е основата на социометрическия анализ. Тя се построява по следния начин. В един квадрат или правоъгълник за всеки член на групата се на­чертава по едни вертикален и един хоризонтален ред. В най­левия и най­горния ред се попълва номерът на всеки член на групата. В социоматрицата на хоризонталния ред се нанасят изборите, които е направил всеки член на групата, а във вертикалния — изборите, които се отнасят за него, т.е. от кого е избран дадения член на групата. Положителният избор се отбелязва със знак "+", отрицателният — със знак "­", а взаимният избор се огражда с кръг @или (3 (вж. таблица №1).
След като се попълни матрицата, може да се пристъпи към сумирането на резултатите на количеството получени избори. Основното достойнство на социо­
матрицата се заключава в това, че тя позволява в нагледна форма, по числото на получените избори, да се установи степента на влияние и да се види положението на всеки член на групата в системата на личните (неофициалните) взаимоотношения в групата. От дадената като пример таблица се вижда, че най­предпочитани в групата са нейните членове с №4, получил 9 избора, и №10, получил 5 избора, а "изолираните" или "отхвърлените от групата са №5, 9, 11, които не са избрани от никого.
Таблица № 1
Социоматрица
Кой избир а
№
К О Г О И З Б И Р А Т
(N2 6 групата)
Общ брой направе ни избори
1 2 3 4 5 6 7 8 10 11 12 13 14 16 1
Ф
Ф
Ф
3 2
Ф
Ф
+
Ф
4 3
+
+
Ф +
4 4
Ф
1 5
+
+
2 6
+
+
+
3 7
Ф +
+
3 8
+
1 9
+
+ + 3 10
Ф
+
2 11
+
+
2 107

12
Ф
+ 2 13
+
+
2 14
Ф
+
+ 3 15
+
+
2 16
+
1
Общо
Колко пъти е
3 4 3 9 — 1 3 2 — 5 — 2 1 1 1 3
Забележка. Ако социометрическата процедура се осъществява по повече от един критерий, то за всеки критерий се съставя отделна матрица.
Данните от социоматрицата помагат да се определи и социалния статус (по­
ложението) на личността, който е важен показател, характеризиращ нейното място в групата.
Социалният статус може да се изчисли с помощта на следната формула:
81 = ­­­­­­ , където
N ­ 1 81 е социален статус;
Ш — общо число на направените избори;
N ­ брой на членовете на групата.
Трябва да се има предвид, че числото, изразяващо максималния социален статус,
е единица.
Освен това социоматрицата след известна преработка позволява да се определят наличието и съставът на неофициалните микрогрупи (с численост от 2 до 7 човека) в по­
голямата група. Това може да стане по следния начин:
От социоматрицата се отделят двама човека, които са се избрали взаимно един друг (в нашия пример №1 и №2 — вж. таблица №1). Техните поредни номера се поставят в левия горен ъгъл на клетката на новата матрица (вж. таблица №2).
В съответните клетки се нанасят знаците @ за взаимен избор. След това от първата матрица се избират тези други членове на групата, които се намират във взаимен избор с току­що пренесените във втората матрица. Техните поредни номера се нанасят в следващите клетки на първия вертикален и хоризонтален ред на матрица №2 (в дадения пример №№10,12,4,14). По такъв начин се обединяват на едно място всички членове на групата с взаимен избор. Това именно са микрогру­пите, които съществуват вътре в по­
голямата група. За разглеждания пример мик­рогрупа образуват хората с номера
1,2,4,10,12,14 — общо 6 човека. Намирането на другите микрогрупи се осъществява по същия начин. От дадения пример се вижда, че такава микрогрупа в състав от двама души образуват №3 и №7. Така се продължава дотогава, докато не бъдат изчерпани взаимните избори.
За да се получи по­пълна нагледна представа за взаимните симпатии, за изградилата се неофициална (неформална) структура на групата и нейното съответствие
108

с официалната, е необходимо да се построи социограма. Социограмата се строи на основата на социоматрицата и представлява схематично изображение на реакциите на изследваните един на друг при отговорите на социометри­ческите критерии.
Социограмата позволява да се проведе сравнителен анализ на структурата на взаимоотношенията в групата в пространството на някаква плоскост с помощта на специални знаци.
109

Социограмната техника е съществено допълнение към табличният подход в анализа на социометричния материал, тъй като дава възможност за по­дълбоко качествено описание и нагледно представяне на груповите явления.
Различават се няколко вида социограми. Социограми от произволен вид показват комбинацията от връзки с най­удобно разположение на членовете на групата по резултатите от избора . Социограми от концентричен (мише нен) вид, които разполагат всички членове на групата на концентрични окръжности, вписани една в друга. Колкото е по­висок социалният положителен статус на даден член на групата, толкова той (т.е.
номерът под който е в списъка) е по­близко към центъра на кръга, и обратно.
Социометрическият метод позволява бързо и точно графически да се отразят отношенията в групата, които съществуват в момента на изучаването, да се установи съставът на микрогрупите, авторитетността и изолираността на отделните членове на групата. Следва обаче да се има предвид, че дълбоко и всестранно опознаване на особеностите на групата не може да се постигне чрез този метод. Сведенията получени с помощта на социометрията, са начален етап, след който е необходимо да следва по­
задълбочено изучаване системата на личните взаимоотношения в групата.
Както вече беше отбелязано социометрическият метод дава възможност да се установи системата на взаимоотношения между членовете на групата към момента на изследването, но той не позволява да се разкрие защо един или друг от членовете на групата е по­предпочитан от другите, т.е. не позволява да се види мотивацията на избора. А това е не по­маловажно от установяването на социалния статус.
За разкриването на мотивацията за избор на партньор може да се използва разработения от руския психолог А. Петровски метод 33 разкриване мотивационното ядро на избора, който е предназначен за диагностика на личността и групата от гледна точка на развитието на последната.
Мотивационното ядро на избора се разглежда от А. Петровски като устойчива структура от мотиви, образуваща психическата основа на индивидуалните предпочитания и определяща йерархизацията на обектите по тяхната ценност за дадената личност от гледна точка на стоящите пред нея задачи. Счита се, че мотивационното ядро на избора на членовете на групата се изменя в зависимост от степента на нейното развитие от дифузно състояние към хомфотерна група.
Разработения от А. Петровски метод, в процедурен аспект, представлява също анкетиране на членовете на изследваната група с помощта на специфичен въпросник,
който се състои от две части.
Отначало на всеки член на групата се предлага да отговори на въпроса: "С кого бихте искали да остане в една група, ако настоящата се разпусне и се създаде нова".
Получените резултати се обработват, като всички членове на реалната група се подреждат (ранжират) по степен на предпочитание (желателност), т.е. на първо място се поставя този, който е най­много желан и т.н.
След седмица се провежда ново изследване, с втората част от въпросника, в която на всеки член на групата се предлага да посочи защо е избрал дадения човек, с който иска да бъде в "новосформиращата" се група. Във въпросника се включва списък
110

от редица личностни качества, от които се иска да бъдат избрани тези, най­характерни за предпочетения човек. Счита се за целесъобразно личностните качества да се подразделят на четири групи: 1) мирогледни — например принципност,
целеустременост, умение да отстоява възгледите си и т.н.; 2) отношение към труда, към своите задължения — например трудолюбие, познаване на работата, инициативност,
интерес към работата, пресметливост, отговорност, дисциплинираност, добросъвестност и т. н; 3) комуникативни и нравствени качества като хуманизъм, искреност, скромност,
самокритичност, отзивчивост, умение да разговаря с хората, способност да разбира човека, тактичност, дружелюбие и т.н.; 4) качества на личността като такава — външна привлекателност, богатство на чувствата, начин на обличане, умение да се държи добре,
общителност и други. В зависимост от особеностите на групата (възрастови,
професионални, полови, религиозни, етнически, образователни и други) списъка от качества следва да бъде специфичен. Посочването на даденото качество може да става или в абстрактна форма (например доброта, гъвкав ум и т.н.), или чрез включването им в конкретни жизнени ситуации, където тези качества се проявяват.
След обработката на събраните данни за всеки член на групата се прави рангова корелация на подреждането на частните му достойнства с това място (ред), което е било получено при изследването с първата част на въпросника. Получените най­високи по значимост коефициенти позволяват да се установи, кой набор от качества е най­значим, и явяващ се мотивационно ядро на избора. Извън това може да се измери как влияят груповите норми и ценности на междуличностните предпочитания за един или друг член на групата.
“ Експериментална психология “ – Тодорков, К.
ПЕРИОДИ, ПРЕЗ КОИТО ПРЕМИНАВА РАЗВИТИЕТО НА ПСИХИКАТА В
ДЕТСКО­ЮНОШЕСКА ВЪЗРАСТ.
Днес е общоприет възгледът, че динамиката /скоростта/ на психичното развитие в детството не е равномерна. Т.е. в еднакви по продължителност периоди от време промените в психиката са различни по големина.
Това означава, че психичното развитие преминава през относително кратки интервали от време, в които промените в психиката са относително големи /в нея се появяват нови качества/, и през относително продължителни интервали от време, в които психиката е относително устойчива /промените са количествени и се състоят в промяна на степента на представеност на вече съществуващи качества на психиката/.
Т.е. качествата на психиката и нейните възможности се променят стъпалообразно на етапи /степени/.
Развитието на психиката се изразява в появата и съществуването за определен период от време на нейни качества /възможности/.
111

Всяко качество на психиката има различна степен на изразеност /представеност,
наличие/ във всеки отделен момент за всеки отделен човек.
В същото време всяко качество на психиката във всеки отделен момент или съществува /има го/, или не съществува /няма го/. Човек или може да произнася отделни думи, или не може; или използва в речта си сложни изречения, съставени от няколко по­
прости, или не използва сложни изречения; или може да ходи самостоятелно, или не може; или може да познае образа си в огледалото, или не може.
Качествата на човешката психика имат йерархична структура. Компонентите на тази структура са също психични качества, които от своя страна също имат йерархична структура /съставени са от психични качества/, и т.н.
Например компонентите на психичния образ на конкретен град са психичните образи на неговите квартали. Компонентите на психичния образ на конкретен квартал са психичните образи на отделните сгради и местата, върху които няма сгради /улиците,
дворовете/, и т.н. Наличието на цялата йерархична структура от образи е необходимо условие за появата на психичното качество “ориентация в този град” /изграждането на образ за придвижването от една до друга точка в града/. Докато структурата на образите за този конкретен град не се изгради, психичното качество “ориентация в този град” не може да се появи за никакъв по продължителност период от време. Ако структурата на образите за този град съществува в психиката на конкретен човек, психичното качество
“ориентация в града” се появява за относително кратък интервал от време.
Този универсален механизъм на функциониране на човешката нервна система и психика най­вероятно е причината за периодичността /цикличността, стъпаловидността/
на психичното развитие.
Прекъснатият характер на психичното развитие се изразява в това, че психичните качества се изграждат през относително продължителни периоди от време, но се появяват в относително кратки периоди от време.
За да опишем периодите, през които преминава развитието на психиката, остава единствено:
1. Да определим моментите /относително кратките интервали от време/, в които се появяват нови качества на психиката;
2. Да посочим кои са тези качества.
Точно това обаче не е лесно да се направи поради отсъствието на достоверни непротиворечиви знания за структурата на човешката психика /да си припомним, че голяма част от психолозите не изследват и не използват понятието “психика”/.
Това, че знанията за психиката не са пълни, не означава, че не е възможно те да бъдат попълвани. Ето защо хората изказват и проверяват много хипотези
/предположения/ за етапите в развитието на психиката.
Всяко такова предположение е изградено върху основата на допускането за поява на ново психично качество на определена възраст /т.е. в определен момент от развитието/. По този начин моментите на поява на ново психично качество /относително кратки интервали от време/ разделят детството на периоди /относително продължителни интервали от време/, и представляват границите между тези периоди.
112

Наличието на гранични моменти между отделните периоди /състояния на психиката/ дава основание на много психолози да ги наричат “кризи” в развитието /тъй като за сравнително кратко време психиката забележимо, бързо, “бурно” се променя/.
Понятието “криза” съдържа в себе си оценъчен /морален/ компонент за нещо,
което не е много хубаво – например “криза в обществото”, “криза на финансовата система” и т.н. И тъй като не е редно един или друг етап от развитието на психиката да бъде оценяван като “хубав” или “не много хубав”, то понятието “криза” не е много удачно за описание на психичното развитие, но така или иначе исторически то донякъде се е утвърдило.
Например. Възрастовата периодизация на Жан Пиаже е изградена върху появата на нови качества на мисленето: поява на “конкретни умствени операции”, поява на
“формални умствени операции” и т.н.
Възрастовата периодизация на Зигмунд Фройд е изградена върху появата на нови качества на емоциите /промяната на зоната от тялото, предизвикваща сексуално удоволствие/ ­ “орален период”, “анален период”, “фаличен период” и т.н.
Възрастовата периодизация на Ерик Ериксон е изградена върху появата на качества на психиката, регулиращи съвместното поведение с други хора: доверие,
самостоятелност /”автономност”/, инициативност, трудолюбие, изпълняване на определена роля в съвместната дейност /”его­идентичност”/, интимност, продуктивност в съвместната дейност и т.н.
Тези най­споменавани периодизации са в голяма степен противоречиви една на друга. Освен това, за всяка от тях са изказани сериозни аргументирани съмнения.
Използването на всяка от тях както за описание на психичното развитие, така и в педагогическата практика, предизвиква доста трудности.
Например според периодизацията на Жан Пиаже дете на възраст 2,5 години и дете на възраст 6,5 години имат едни и същи главни качества на психиката /а именно отсъствие на “обратими умствени операции”/, и следователно тяхното отглеждане и възпитание би могло да протича съвместно и по сходен начин. Едва ли съществува педагог, който да не изпита интуитивни възражения срещу такива изводи.
Промяната на зоната от тялото, която предизвиква сексуално удоволствие
/разделяща етапите в психичното развитие според периодизацията на Зигмунд Фройд/
трудно би могла да бъде диагностицирана, за да може педагогическите въздействия върху детето да съответстват на достигнатата от него степен на психично развитие и сексуалност.
Приспособяването на индивида към социалната структура на човешката група безусловно е един от най­важните механизми, осигуряващи неговото оцеляване.
Социалните качества съдържат в себе си като компонент промяна на материалните предмети от околната среда. Следователно необходим компонент в структурата на социалните качества е отразяването и приспособяването към материалната среда, като за този процес очевидно съществуват оптимални /”сензитивни”/ периоди в психичното развитие, през които възрастните трябва да осигурят на детето възможност за изграждането на психични качества, свързани с отразяването и промяната на
113

материалните предмети. Ако на детето бъде осигурена възможност за изграждане главно на социални качества /в появата на които се изразява развитието на психиката в съответствие с периодизацията на Е.Ериксон/, след такова възпитание мястото на човека в структурата на групата едва ли ще бъде високо, тъй като той просто ще знае твърде малко за материалния свят около себе си.
Ако сравним повечето популярни периодизации, ще забележим, че границите между отделните периоди в промяната на психиката в различните периодизации доста често са едни и същи, въпреки различните компоненти на психиката, промяната на които те описват /мислене, емоции, социални качества и т.н./.
Например някои моменти в развитието на психиката означават начало /или край/
на възрастов период в повечето периодизации. Такива моменти са: краят на първата година след раждането; възрастта 18 месеца след раждането, 3­годишната възраст;
моментът на постъпване в училище, началото на половото съзряване. Тези съвпадения сигурно не са случайни, защото най­вероятно представляват гранични моменти,
разделящи две различни по своите качества състояния на психиката, т.е. представляват момента, в който един период от развитието на психиката се сменя с друг период. Ето защо, ако се опише достатъчно количество такива гранични моменти, те биха разделили периода на развитие на психиката /в частност от нейната поява до достигане на зряла възраст/ на достатъчно малки интервали от време, които съответстват на появата на нови качества на психиката. Едно такова описание би представлявало възрастовата периодизация на психичното развитие.
Днешното равнище на психологията няма непротиворечиво описание на главните компоненти на човешката психика и на промените, които стават с тях, за да бъде направена логически последователна периодизация на психичното развитие.
Единственият начин да бъде направена функционираща периодизация /работеща,
обясняваща, използваема в практиката/, е върху основата на емпиричните
/дългогодишни, проверени от практиката/ наблюдения на хората /педагози, психолози,
философи и т.н./ върху промените в човешката психика и възрастта, на която тези промени настъпват, т.е. върху основата на здравия разум.
Например преди повече от 2000 години гръцкият мислител Платон е предлагал всички деца от 3 до 6­годишна възраст да бъдат събирани на едно определено място,
предназначено за игри, а специално подготвени жени да следят реда и ръководството на игрите. От 6 до 12­годишна възраст децата трябвало да посещават държавно училище,
където да се научат да пишат, смятат, свирят на музикални инструменти.
Гръцкият мислител Аристотел е предлагал до 7­годишна възраст децата задължително да се занимават с подходящи за своята възраст игри, да слушат разкази и приказки, като обществото трябва да оказва контрол върху съдържанието на игрите и приказките
1
Първата исторически /стихийно/ формирала се образователна степен в човешкото общество е началното училище. Нейната исторически /стихийно/ формирала се
1
Тези възгледи са представени в книгата: Стойков, И. Педагогическа психология. Велико Търново, 1991.
114

продължителност е 3­4 години: от 6­7­годишна възраст до 10­11­годишна възраст /т.е. до началото на половото съзряване/.
В цял свят в продължение на векове децата тръгват на училище на 6­7­годишна възраст. Например преди 140 години в “Главните правила за управлението на
Самоковското Общонародно Българско Училище – Самоков­1861­Януария­1­вий” е записано:
„УЧЕНИК ПО­МЛАД ОТ 6 ГОДИНИ НЕ СА ПРИЕМА В УЧИЛИЩЕТО.
УЧЕНИЦИ СА ПРИЕМАТ В УЧИЛИЩЕТО САМО НА ДИМИТРОВДЕН, НА
АТАНАСОВДЕН, НА ГЕОРГИЕВДЕН И НА ИЛИНДЕН, И ТО С УСЛОВИЕ ЗА
ЧЕТИРЕ ГОДИНИ, ЗА ТОЛКО ВРЕМЕ СА ПРИЕМАТ."
2
Явно хората са забелязали, че към 6­7­годишна възраст възможностите на психиката се променят, и тя преминава от едно състояние в друго състояние. На 5­
годишна възраст детето още не е в състояние да ходи на училище, а на 8­годишна възраст тръгването на училище би било неоправдано закъсняло.
Т.е. 6­7­годишната възраст е момент, който разделя два периода в психичното развитие. При това преходът от единия период към другия настъпва доста бързо – в рамките на няколко месеца. Тази закономерност именно са забелязали и отразили в своята възпитателна практика самоковските педагози преди 140 години: ако през октомври 6­годишното дете още не е готово за тръгване в училище, то много е възможно то да може да тръгне на училище през януари. Ако през януари е още рано за училище,
то това би могло да стане в началото на май.
През 20 век тази педагогическа стратегия се възприема и от демократичните западноевропейски образователни системи. Такава е практиката за постъпване в първи клас например на Великобритания, през последните години на Франция, и т.н.
Следователно образователната система е определила момента на тръгване на училище не върху основата на някаква теория за психичното развитие, а върху основата на многовековната педагогическа практика.
По този начин исторически /и в голяма степен стихийно/ са се формирали степените на образователната система. И тъй като възрастовите граници на тези степени явно представляват моменти на промяна на качествата на психиката, най­разумно би било възрастовата периодизация на психичното развитие да се построи върху моментите, представляващи началото и краят на степените на образователната система.
Такава е и традицията при определяне на периодите на развитието на психиката,
утвърдила се в нашата страна.
Моментите, които разделят два периода на психичното развитие, и които съвпадат с началото и края на степените на образователната система, традиционно в
България се приемат като:
1. Тръгването на училище /6­7­годишната възраст/.
2. Началото на половото съзряване /10­11­годишна възраст/.
3. Краят на половото съзряване /14­15­годишна възраст/.
2
Бижков, Г., Р.Захариева. Теоретични основи, подходи и методи на диагностика на готовността на 5­7 годишните деца за училище. – В книгата: Диагностика на готовността на децата за училище. София, 1996.
115

4. Настъпването на юридическата зрялост /18­годишна възраст/.
5. Възрастта, от която децата се приемат за отглеждане в детска градина
/началото на четвъртата година/.
6. Възрастта, от която децата се приемат за отглеждане в детски ясли /краят на първата година от живота/
3
Тези стихийно формирали се моменти, представляващи граници между периоди на психичното развитие, са 6 на брой. Ако приемем условно, че детско­юношеската възраст завършва с настъпването на юридическата зрялост след навършване на 18­
годишна възраст, то очевидно времето от раждането до 18­годишна възраст може да бъде разделено на 6 периода, всеки с продължителност 2­4 години.
Достатъчно малки ли са периоди с продължителност 3­4 години за описание на развитието на психиката?
Най­добре би било, разбира се, ако е възможно промените в човешката психика да бъдат описани седмица по седмица, или ден по ден. Съвременната психология обаче за съжаление не разполага с достатъчно на брой закономерности и знания за такова описание. Освен това нормалните индивидуалните разлики в психичното развитие между отделните деца са в рамките на интервал от 18 месеца
4
. Промените, които са типични за повечето деца, би следвало да се опишат в интервали от време, надхвърлящи значително интервала на нормалните разлики в психичното развитие между отделните деца, т.е. периодите в психичното развитие би трябвало да са с продължителност най­
малко 18­24 месеца, за да съдържат в себе си нормалните различия между отделните деца, върху основата на които се прави извод за типичните промени, ставащи със всички деца.
И така, границите на степените на образователната система образуват следната традиционно приета в България периодизация на психичното развитие:
1.
Младенческа възраст. Това е първата година от живота на човека.
2.
Ранна възраст. Това са втората и третата година от живота. До преди 20­30
години за този период беше прието и названието “яслена възраст”.
3.
Предучилищна възраст. Това е възрастта от началото на четвъртата година до постъпването в училище на 6 или 7­годишна възраст.
4.
Начална училищна възраст. Това е периодът от 6­7 до 10­11­годишна възраст, или от тръгването на училище до началото на половото съзряване.
5.
Юношеска възраст. Това е периодът на половото съзряване, приблизително от 10­11 до 14­15­годишна възраст, или от 5 до 8 клас.
6.
Ранна младежка възраст. Това е периодът от края на половото съзряване до настъпването на юридическата зрялост към 18­годишна възраст.
3
Традиционно за България това е възрастта, от която децата се приемат в детски ясли. Съществуват много аргументи, че отглеждането на детето в къщи от своите родители през първата година от живота не може да бъде заменено от организирано отглеждане в детски ясли. През все пак да става след края на първата година.
4
Това мнение е представено в книгата: Rutter, M. Helping troubled children. London: Penguin Books, 1984.
116

Тази периодизация на психичното развитие не е изградена върху основата на някаква теория за промените в психиката, а върху емпирично наблюдаваните в продължение на хилядолетия гранични моменти в психичното развитие.
Това обаче не означава, че хората не са се опитвали да си обяснят смисъла на тези гранични моменти, т.е. да ги включат в схемата на някаква теория. Теорията, в която е включена тази периодизация, и която обяснява тази периодизация, е културно­
историческата теория за развитието на психиката, и по­специално руското направление на тази теория, разработено от Лев Виготский, Александър Лурия, Даниил Елконин,
Алексей Леонтиев и други руски психолози.
В съответствие с тази теория във всеки отделен момент нервната система и психиката са насочени към отразяване не на цялата околна среда и всичко, което се възприема от сетивата, а само на отделни компоненти от нея.
Психичното развитие представлява поредица от сензитивни периоди, всеки от които е оптимален за изграждането на определено психично качество.
През всеки сензитивен период психиката е насочена главно /с предимство/ към изграждането на съответното за този период психично качество.
Поведението на човека през всеки сензитивен период също е насочено към изграждане на съответното качество, и поради това типичното /най­често наблюдаваното/ поведение през един период се различава от типичното поведение през друг период.
По разликата в типичното поведение през различните периоди от психичното развитие може да се направи извод за психичните качества, които се изграждат през всеки един период, както и за компонентите от околната среда, с които е свързано изграждането на тези психични качества, и които нервната система и психиката отразяват с предимство.
Типичното поведение през всеки един период от развитието на психиката можем да наречем с думите “водеща дейност” или “водещ тип дейност”. В рамките на
“водещата дейност” /в процеса на нейното осъществяване/, типична за всеки възрастов период, се изграждат типичните за този възрастов период качества на психиката.
Например водещата /типичната/ дейност за младенческата възраст /първата година от живота/, е непосредственото емоционално общуване с възрастния човек.
Водещата /типичната/ дейност за ранната възраст /втората и третата година от живота/ е предметно­манипулативната дейност.
Водещата /типичната/ дейност за предучилищната възраст е играта.
Водещата /типичната/ дейност за начална училищна възраст е учебната дейност.
Водещата /типичната/ дейност за юношеска възраст е общуването с връстниците.
Водещата /типичната/ дейност за ранната младежка възраст е учебно­
професионалната дейност.
Водещата /типичната/ дейност за всеки период от развитието на психиката е насочена към изграждане на поведение, съответстващо на определен компонент от околната среда.
117

Логично е да предположим, че нервната система насочва психиката и поведението към отразяване на тези компоненти от околната среда, които имат най­
силно приспособително значение за индивида /и съответно биологичния вид/.
Приспособяването на човека към околната среда има своите особености в сравнение с приспособяването на другите биологични видове.
Човек се приспособява /първоначално, исторически/ към материалните обекти,
намиращи се върху повърхността на земята. Той променя тези обекти, в резултат на което продължава своето съществуване.
Всеки отделен човек обаче не променя всички материални обекти от околната среда, които му позволяват да продължи да съществува. По­голямата част от тези материални обекти са били променени от други хора. В същото време човек не използва всички променени от него материални обекти за своето оцеляване. По­голямата част от променените от него материални обекти се използват от други хора за тяхното собствено оцеляване.
Възможностите на човешката нервна система и психика позволяват на отделните индивиди в човешката група да разделят поведението, променящо материалните обекти от околната среда, на отделни компоненти, и отделните индивиди да осъществяват отделни компоненти от това поведение. Сумата от отделните компоненти на поведението, извършвани от отделните индивиди, представлява приспособителният ефект от поведението на човешката група като цяло.
Оцеляването на индивида зависи от приспособяването му към структурата на човешката група и заемането на оптимално място в тази структура.
Структурата на човешката група /т.е. отношенията между отделните индивиди/
не е материален обект, а е социален /нематериален, психичен/ обект. Структурата на човешката група фактически представлява психичен образ с компоненти структурата на психиката на отделните индивиди.
Следователно приспособяването на човека към околната среда зависи както от приспособяването му към материалната среда, така и от приспособяването му към социалната среда. Нещо повече, силно разпространен е възгледът, че приспособяването към социалната среда има по­важно значение за оцеляването на индивида, отколкото приспособяването му към материалната среда.
От тази гледна точка културно­историческата теория за развитието на психиката допуска, че околната среда, към която се приспособява човекът, има два главни компонента: материална среда и социална среда.
От тази гледна точка водещите типове поведение /”дейност”/ през отделните периоди на психичното развитие се интерпретират като насочени към отразяване на някой от тези два главни компонента.
Например непосредственото емоционално общуване с възрастния човек в младенческа възраст е насочено към възприемане на отношения с друг човек, т.е. към отразяване на социалната среда.
118

С прохождането към края на първата година детето започва да се движи до всяко достъпно място в пространството, и с огромен интерес да възприема всеки достъпен предмет. Поради тази причина предметно­манипулативната дейност през ранна възраст се интерпретира като типична /”водеща”/, и насочена към изграждане на поведение,
съответстващо на материалните предмети от околната среда.
Играта с връстниците в предучилищна възраст е типично поведение, насочено към изграждане на поведение и отношения с други индивиди, и поради тази причина се приема като насочена към отразяване на социалната среда.
С тръгването на училище детето с огромен интерес усвоява учебния материал,
разглежда учебниците, приготвя домашните работи. Учителката има най­голям авторитет за отделното дете /ако някое дете наруши установените правила, другите деца съобщават за това на учителката/. Поради това се смята, че учебната дейност, която детето осъществява с най­голям интерес, е “водещата” дейност, като тя е насочена към изграждане на поведение, съответстващо на на материалния свят.
С началото на половото съзряване към 10­11­годишна възраст интересът и успехът на много деца към учебните занятия силно намалява. Класът се разделя на няколко неформални групи, всяка от които има свой лидер. Авторитетът на детето­
лидер на неформалната група често е по­голям от авторитета на учителката. Децата показват силен интерес и склонност към общуване едно с друго, в рамките на което изграждат неформални групи със своя структура. Поради това се смята, че общуването в юношеска възраст е дейност, насочена към изграждане на поведение, съответстващо на социалната среда.
След края на половото съзряване към 14­15­годишна възраст младите хора имат достатъчно знания за природата и обществото, и започват да се замислят /да си изграждат образ/ за своето място в структурата на обществото. Начинът, по който те са в състояние да въздействат върху своето място в структурата на обществото, е професионалната дейност, която биха могли да извършват. Ето защо към тази възраст се засилва интересът към усвояването на престижна професия и към усвояване на знанията, необходими за тази професия. Най­типичното поведение става учебно­
професионалната дейност, която условно се интерпретира като дейност, насочена към изграждане на поведение, съответстващо природната, материална среда.
Ако още един път погледнем компонентите от околната среда, които човек отразява по време на своето психично развитие, ще забележим някои закономерности.
1. Нервната система и психиката отразяват последователно ту единия главен компонент на околната среда, ту другия.
2. В тази последователност се забелязва ясно изразена цикличност: три последователни цикъла на цялостно /и на двата главни компонента/ отразяване на околната среда.
Т.е. по време на индивидуалното развитие нервната система и психиката се връщат към отразяване на вече отразени компоненти от околната среда. Това е така най­
вероятно защото по този начин се увеличава адекватността на психичните образи,
представляващи структурата на всеки компонент от околната среда, т.е. по този начин
119

човек отразява равнищата, йерархията на структурата на сложните обекти от околната среда.
Най­вероятно тази циклична последователност на индивидуалното психично развитие е отражение на еволюционното /историческо, филогенетично/ развитие на нервната система на биологичния вид “човек”, изразяващо се очевидно във все по­
адекватното отразяване на структурата на околната среда чрез филогенетично добавяне на нови равнища към отразените вече компоненти на околната среда.
Един специфичен аргумент в полза на теоретичната схема, възникнала върху основата на тази периодизация, са някои съвпадения между цикличността на психичното и цикличността на физиологичното развитие на индивида.
Такова съвпадение например се наблюдава между ранната възраст и началната училищна възраст. За тези два периода като най­типична /”водеща”/ дейност се приема една и съща дейност, а именно изграждането на поведение, съответстващо на материалните обекти от околната среда. През тези два периода /които не са последователни във времето един след друг/ съществуват определени сходства във физиологичното развитие и общия външен вид на децата: той е закръглен, “пухкав”, със значително количество подкожна тъкан /за начална училищна възраст този външен вид е по­типичен за част от момчетата/, ръцете и краката са относително къси в сравнение с височината на тялото.
Друго аналогично съвпадение се наблюдава между предучилищната възраст и юношеската възраст. И за тези два периода като най­типична /”водеща”/ дейност се приема една и съща дейност, а именно общуването с други хора /в частност с връстниците/. И през тези два периода /които също не са последователни във времето един след друг/ съществуват определени сходства във физиологичното развитие и общия външен вид на децата: и двата периода започват с интензивно израстване на ръцете и краката по отношение височината на тялото, както и на самото тяло. Общият външен вид на децата става слабичък, “костелив”, с малко количество подкожна тъкан.
Тези съвпадения най­вероятно не са случайни, а отразяват фиксирани в генетичния код промени във физиологията на индивида, които дават възможност за по­
адекватно отразяване на определени компоненти от околната среда и изграждане на поведение, променящо тези компоненти.
Тези съображения дават основание на психолозите, придържащи се към културно­историческата теория, да обединят шестте периода на психичното развитие в три по­общи периода, наречени “епохи” в психичното развитие, всяка от които съдържа два подпериода, представляващи цялостен цикъл в отразяването на околната среда –
материална и социална.
Първата епоха в детството представляват младенческата и ранната възраст.
Втората епоха са предучилищната и началната училищна възраст.
Третата епоха започва от началото на половото съзряване и продължава до настъпването на зрелостта.
120

Поради тази причина се смята, че границите между отделните епохи са по­ясно изразени, по­подчертани, отколкото границите между периодите вътре в отделните епохи.
Границите между трите епохи са две. Те са:
1. 3­годишната възраст;
2. Началото на половото съзряване.
Поради тази причина тези две по­ясно подчертани граници понякога се приемат като “кризи” в психичното развитие.
Специфичен интерес представлява моментът на началото на половото съзряване,

Изтегляне 1.45 Mb.

Сподели с приятели: