На разказа и елин пелин

— На Петра Пелтекът трябва да напишем още сто гро­ша — казал Ганчо.

— А на Неша Орелът сто и двайсет — рекъл Петко.

— А тебе нож по вратът — рекъл Нешо и ножът му се забил в Петковото тяло.

Чуден беше тоя човек, бог да го прости!" („Нешо")

Вазов в "Дядо Йоцо гледа", след като е разказал вече епизодите, свързани с дядо Йоцовото "проглеждане", прибавя епизода с разговора между кондуктора и селяните. Но с това историята не е завършена, не е даден последният тласък — съдбата на стареца. Това става отново в специално отделен пасаж: "Една вечер Йоцо се не върна в къщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.

Но той го завари умрял там с шапка в ръка.

Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова Бъл гария..."

В "На нивата" Елин Пелин е достигнал с пейзажния епи­зод мига на смисловата и емоционалната кулминация, доетигнал е "връхната точка" в подготовката на поантата и би трябвало да отсече там повествованието по законите на тра­дицията, за да се отсени още по-рязко и по-дълбоко послед­ният епизод. Но вместо това той "изглажда" емоционалната разлика, прави действието постепенно: "Той (Боне) пак се обърна към болната Сивушка.

— Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дой­де да те изяде! — почна да я плаши той.

После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази та четири крака към бедната крава.

— Бау!... Ауу!... — приближи се той до нея.

Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален пог­лед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прек­ръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша."

Разказът свършва заедно със събитието — повествованието е толкова наситено, че не оставя място за коментар, ни­то за епизодична пауза. И "Дядо Йоцо гледа", и преди него "Нешо" биха могли да останат като разкази, да съществуват в художественото си битие и без последните си епизоди; тези епизоди са в тях едно доизясняване на логично и емоционално разказани неща, събитията са станали и героите са характери­зирани, всичко е извършено — незаето е само мястото на по­следния щрих, който трябва да отрази доказаното в разказа върху героя — дядо Йоцо да умре, Нешо да посегне на чорбад­жията и да бъде убит. В "На нивата" събитието приключва разказа, то изчерпва в себе си и отражението си върху героя.

Изчерпването на събитието обаче не винаги в Елин Пели­новия разказ означава и край на разказа. В "Андрешко", в "Закъснялата нива", в "Хитрец" и в цяла поредица още разкази събитието свършва и авторът се нуждае от епизода, в конто се доизяснява отношението на това събитие към героя. Така в "Андрешко" каруцарят заминава в есенната нощ, а съдия-изпълнителят остава да плаче в каруцата; в "Закъснялата нива" Лазарника отказва на свекъра си да се върне в село, за да се яви пред властта, но следва картината със спря­лото на пладне слънце, с глъхналото поле, с пътниците, които минават и чуват женския плач сред неножънатата нива; в "Хитрец" измаменият стражар също в отчаянието си сяда край пътя и заплаква. Но никъде последният епизод не се отделя, не контрастира на останалото емоционално и не се обособява като самостоятелна картина. Това за Елин Пелин би било разточителство — неговият разказ слива местата на възможните паузи в един общ, стремителен поток, в който, както видяхме, натовареността на съставките е много по-голяма, отколкото в традиционното повествование.

***

Изчезването ла фрагмента, сливането на епизодите в едно, изисква ново преосмисляне на задачите на композиционните съставки. Новата натовареност на пейзажа, на диалога, който за разлика от традицията понякога сам изнася разказа, както и в "Хитрец", разширените им пълномощия за сметка на ав­торската реч и на обособените отстъпления играят определена роля и за протичането на самото събитие. Елин Пелиновата проза остава вярна на традицията по отношение на събитийността; всеки разказ крие в себе си "но", което представя лицата в една нова ситуация, открояваща техните загатнати вече характерности. Ето в "Андрешко" виждаме младия ко­лар с духовитостта и находчивостта му в разговора със съдия-изпълнителя. Великолепно е нарисувано есенното поле, осеяно с локви, каруцата, конете, Андрешко и наемателят му. Но само с тези обрисовки въпреки духовитостта и находчивостта на коларя за Елин Пелин разказът не е още разказ. Необходимо е да се случи нещо, в което щрихираните качества да се уп­лътнят, да изведат идеята, "да я ковнат", както сам Елин Пе­лин казва. Естествено е, че събитието, което трябва да стане, има две възможности за въвеждане в разказа. Едната — ако то се подготви от лицата, които вече са представени, т. е. ако е било още при въвеждането в действието; другата — ако дойде изневиделица и случайно. В първия случай то се моти­вира от онова, което разказвачът вече е утвърдил като харак­терно за героите, във втория — чрез него се извеждат каче­ства, които дотогава повествованието не е показало. В "Андрешко" събитието се извлича от логиката на героя; той го подготвя, той го режисира, той го и осъществява. В "На нивата" — точно обратното; героят няма никакъв пръст в това, което се случва. И в двата случая обаче у читателя може да бъде създадена една подготвеност за очакваното събитие, или, напротив, да не се допусне нищо, което ще му го пред­скаже. Тия именно състояния се изразяват с термините мотивираност и немотивираност на събитието.

По-различно стоят работите при Елин Пелин и другите представители на монолитния разказ. Избрали за себе си като позиция анонимността, те естествено нямат възможността така пълно и регулярно да удостоверяват пред читателя мо­тивите на предстоящото събитие. Те го оставят да потече в логиката на характерите или го залагат в случка, която жи­вотът поднася. В "Косачи", в "Андрешко" в "Пролетна изма­ма" и "На браздата" ние не знаем още какви ще бъдат ге­роите в кулминационното изпитание. Че Лазо ще напусне дружината, за да се върне при жена си, а отец Игнатий, из­лязъл така ведър от манастира, ще бъде сконфузен накрая след срещата с конския череп, че Боне Крайненсца, тръгнал на оран с толкова надежди, ще трябва да види Сивушка мърт­ва и че Монката от "Спасова могила" ще почине в края на разказ, изтъкан от толкова светлина и плахо очакване — това ние не знаем, нито в началото, нито по-късно, докато самото събитие не се разрази. Разбира се, тук се има пред вид чита­телят, който за първи път чете Елин Пелин — не естествено оня, който вече знае най-честите прийоми на неговите разкази и особената му склонност да завършва един разказ контрастно на атмосферата, която е създал в началото. И в тая връзка трябва да изтъкнем още едно качество на Елин Пелиновата проза — рязката контрастност на повествованието до съби­тието и на онова, което е след него или в него. За Елин Пелин остана в сила изискването събитието да бъде връх на раз­каза, така както е и в традицията. Но традицията често пред­ставя събитието като сбор от върхове; в "Хаджи Ничо"', "Не­да", "Сока", "Войвода" авторът изтегля идеята си от много събития, едно от които е главно за съдбата на героите. Вазов разкрива идеята си в "Дядо Йоцо гледа", "Иде ли?", "Ново преселение" чрез поредица от събития, а в "Пейзаж" и "Василица" чрез едно—единствено.

Елин Пелин доразвива линията на едното събитие; той извежда в течението на цялостния разказ моносъбитийността в закон, който твърде рядко се нарушава. В неговото повест­вование събитието остава над всичко, то събира в себе си идеята и то я налага.

А тази всесилност на събитието съвсем не пречи на ли­ричния тон на повествованието. Напротив — "силният ли­рик Елин Пелин (И. Панова, цит. кн., с. 120) не може без епос: това, което става на село, без случка не може да бъде показано... Това е колкото закон на жанра (късия разказ), толкова и творческа природа на Елин Пелин."

В Елин Пелиновата проза съществуват обаче и разкази, в конто "случката" или събитието са станали преди започва­нето па действието. В такъв случай повествованието носи само следствията на събитието и чрез тях го разкрива и осмисля. Такива разкази са например "Закъснялата нива", "Нещастие", "Невеста Нена". Авторът не предпочита сюжетите, в които събитието остава извън творбата; числено те са несравнимо по-малко, отколкото останалите. В тях пространствеността е намалена и героят не може да се разгърне в такава непосред­ствена характеристика, както в случаите, когато събитието предстои да стане. В същността си това е един парадокс на литературната практика, защото оставянето на събитието пред повествованието е един начин, предпочитан от писателите, за които фабулността е решаваща. Всички автори на приключенски и на криминални произведения например поставят ге­роя си в следите на нещо станало, което той трябва да изясни и възстанови във вида, в който е протекло. Така ин­тригата се подхвърля предпоставено още в началото, и тя държи в напрежение, "дърпа" читателския интерес. Вместо това Елин Пелин постига обратни резултати или поне по-слаби в сравнение със случаите, когато събитието непосредст­вено се разгръща пред очите на читателя. "В разказите, в кои­то няма случка пише П. Зарев в "Панорама..." (т. 2, с. 213), — в които действието е отминало, повествованието е статично, а героите — слабо индивидуализирани. Елин Пелин е в стихията си, когато чрез ефекта на "обръщането" показва нещата откъм тяхната значителна страна."

Поставянето на събитието в центъра на разказа има още едно пряко следствие върху творбата; то се отнася до ха­рактеристиката на героите. Ако събитието е извън разказа, писателят е по-разточителен в характеристиката — външна или психологическа. В "Закъснялата нива" Лазарника непрекъснато преплита сегашния момент със спомените си и по­средством това преплитане се извайва образът на Дойно, а и на нея самата. В "Андрешко", "Хитрец", "Пролетна из­мама" героите не си спомнят, а авторът от своя страна не добавя (или добавя съвсем малко) за миналото им и въпреки това характерите в процеса на действието се очертават и по-пълно, и по-лаконично. И тук изпъква ярко една от особено­стите на Елин Пелиновото повествование — характеристиката в действие, която превръща разказа в сцени, в картина, ри­сувана изключително пред читателските очи, рисувана така. че представя отчетливо образите и характерите.

***

В стремежа си към синтетичност на изказа, на образа и на самото събитие Елин Пелин изменя не само композицията на традиционния разказ, но още по-осезателно и сюжетите му. Съвкупността на събитията в разказа на Каравелов и Вазов признаваше само една авторитетна връзка при орга­низацията й в творбата — идеята. Във "Войвода" Каравелов намира за целесъобразно заедно с разказа на Стоян да въ­веде в повествованието и описанието на западнобългарските планини — твърде пространно и детайлно. Неговите лириче­ски отклонения с пространността си често накъсват пряката сюжетна линия. Но целият материал се подчинява и обеди­нява от идеята и в нея намира основанията за съществуването си в художествения текст. В по-малка степен това бе харак­терно и за Вазов, и за Влайков, и за Михалаки Георгиев. В "С тебешир и въглен" разказвачът се нуждае от цели страници, в които нарежда сладкодумно не една и две случки, за да достигне до въвеждането на основния герой дядо Ко­льо и да започне разгръщането на неговата съдба. Влайковият чичо Стайко от едноименния разказ също се появява не вед­нага, Вазовият дядо Йоцо изчаква лирико-публицистичното встъпление на автора, за да добие право на действие. Или, с една дума, преди да пристъпят към основната линия на сю­жета, представителите на фрагментния разказ подготвят въ­веждането на героя; те щрихират обстановка, създават не­обходимото настроение, определят подбудите, които ги водят към сюжета.

В рамките на един сюжет на традиционния разказ обикно­вено пейзажът е най-пасивната, най-ненатоварена част. Той представлява своеобразна пауза, която позволява на читателя да възприеме и осмисли действието. Това изискване на фраг­ментния разказ е напълно перифразирано от Елин Пелин. Дори в пейзажа неговият сюжет се развива и допълва. И не е необходимо за илюстрацията на тези мисли да избираме разказ, в който пейзажът с сведен само до щрих, за да търсим в лаконичността му силата и напора на действието.

"Косачи" е един от сравнително спокойните Елин Пели­нови разкази, пейзажът тук е разпрострян нашироко, така че сюжетът (съвкупността на събитията) не му оказва онова въздействие, каквото оказва например в "Хитрец", "Невеста Нена", "Андрешко", "Изкушение". Но да видим каква роля изпълнява този пейзаж в сюжетното развитие. Началото: "Пад­на чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракий­ско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада." Това все още е пейзаж — рамка като във фрагментния разказ — на­белязва се мястото и атмосферата на действието, преди то да е започнало, чертае се фонът му. Онова, което трябва да отбележим, е само една строга закономерност на тези фрески — тяхното движение от конкретно към общо и най-общо; нощ, поле са конкретизирани с по няколко епитета и постепенно се преминава към все по-общи понятия — мир и ведрина, небето, земята. Движение в същата посока характеризира и следва­щия пасаж: "Марица тихо подплиснува мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъм­ните брегове, обрасли с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра."

И този пасаж все още не въвежда героите и не открива действието, но и в него по показания маниер пейзажът по­степенно нараства от конкретния образ до общата обемна и дълбока картина. И едва сега започват въвеждането на ге­роите и фактическият развой на сюжета: "От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас..."

Тече разказът, завършва приказката на Благолажа, за­вършва и спорът за нея и посредством пряката аналогия цар­ската дъщеря — Пенка героите отново се пренасят в конкрет­ността. При това ново връщане Лазо вече е изваден от трезвогьпото си състояние, което го кара в началото така прозаично да възразява на Благолажа. И именно тук незабележимо за читателя посредством разказа на Благолажа и обемно-епичните пейзажни щрихи на въведението е заложена в повество­ванието интригата, която предстои да се развие. Сюжетът е получил благодарение па пейзажа една скрита подкрепа и нейната значимост и обхватност едва напред ще показват истинските си измерения. Защото Лазо противно и въпреки трезвостта си е заинтригуван от приказката, а увлечен от нея, става уязвим за жестокия намек на другарите си (изневярата на жена му). Идва репликата, в която заедно с авторската ремарка внезапното му съмнение става необходимост и заедно с това кулминация па епизода: "Да не вярваш! — отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка."

Тук именно авторът разстила нов пейзаж, върху който се отсеня рязко току-що казаното и съмнението, представено като догадка, изведнъж добива неочаквана значимост.

"Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и без­силно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо, и сякаш ударен в небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря."

Несъмнено на пейзажа на това място в разказа е отделена друга задача — различна и обемаща досегашната роля на пейзажа във фрагментния разказ. Заедно с това, че е фон и обстановка на действието, пейзажът тук и нататък в разказа започва да представлява и онзи скрит тласък за сюжета, който за други писатели се извежда единствено от действието. Пей­зажът тук разнообразява и контрастира мелодията на героя. Той отсеня функционално важните за действието реплики и ремарки и определя общата атмосфера на преживяванията на лицата. Но над всичко това най-ярка и доминираща си остава ролята му на лост в механизма, лост, който подготвя и в из­вестна степен осъществява новия тласък в сюжетния развой.

И именно новите функционални задачи, които получават в цялостния разказ на Елин Пелин пейзажът, диалогът и ав­торският текст, лягат в основата на констатираната от почти всички изследователи сиитетичност на сюжетите, на предава­нето им само с най-необходимите и най-ярки характеристики. "Чувството му за равновесие, за хармоничност на цяло и части е почти съвършено - пише (в "Панорама. . .", т. 2, с. 210) Пантелей Зарев. - Усеща (б. а. - Елин Пелин) изведнъж значителното в сюжета и леко отстранява случайното и вън­шното." Можем да добавим — това отстраняване на случайно­то и външното писателят постига в развоя на сюжета като следствие на тия нови функции, които е придал и на актив­ния, и на пасивния сюжетен текст. Така всяка част на разказа говори за сюжета само толкова, колкото е необходимо — и случайното, и нехарактерното отпадат още при замисъла.

В изкуството да синтезира сюжетите си, да поднася само най-характерното Елин Пелин достига до съвършенство, което преди него никой от майсторите на фрагментния разказ не постига. Всяко конкретно събитие, всяка подробност са осмис­лени и хармонирани в творбите му така, че да извеждат идеята не само най-пряко, но и в най-ярката й форма. В ком­позиционния строеж те са поставени на онова единствено място, откъдето (по израза на Толстой) "не могат да се извадят и да се поставят на друго, без да се наруши значението на произведението в целостта му, както не може да не се на­руши животът на органическото същество, ако се извади един орган от мястото му и се постави другаде" (Л. Толстой, Полное собрание сочинений, т. 30, ГИХЛ, 1951, с. 131) .

Постигнал такава органичност на словото, Елин Пелин е имал един еталон за сверяване на мярката си — яснотата на социалната обстановка. Ясни ли са социалните причини, поради които един герой действува в сюжета така или иначе — в такъв случай наистина е казано необходимото. А на този свой принцип Елин Пелин не изменя никога. Затова и неговата проза е така безнадеждно разделена на социалните си полю­си, на богати и бедни, на задоволени и недоволни.

В разказите на Елин Пелин героят е винаги подчинен на сюжета. Важната и решаващата дума остава не на Липо от "Престъпление", въпреки че той сам се опитва да реши съдба­та си, нито на "Андрешко", постигнал временна победа над съдия-изпълнителя, а на сюжета, на неговата социална опре­деленост. Сам Елин Пелин посочва много точно отношението, което спазва между герой и сюжет: "Героите трябва да си ги приспособява човек към сюжета." "Зад този категоричен примат на сюжета над героите — пише Искра Панова в по­сочената вече книга — стои приматът на света над хората, приматът на събитието над участниците му, стои дълбокото убеждение на Елин Пелин, че животът се развива независи­мо от хората. Нещата стават чрез хората, без тях те не могат да станат — но те следват своя закономерност, която не за­виси от хората. Тя се налага над човека, моделира го или го мачка според случая или според конкретното съотноше­ние на силите" (с. 23).

Има дълбок смисъл в това, защо именно сюжетът, а не героят се поставя в доминираща позиция в Елин Пелиновия разказ. Този смисъл опира до метода на художествено изо­бразяване, който използува писателят. Критически реалист от най-чиста проба, Елин Пелин не би могъл и да допусне в съзнанието си онова, което един Горки примерно в "Майка" прави, т. е. да предостави на героя възможността да води съзнателна борба за изменение на социалния ред по образеца на социалистическия идеал.

Изменението на обществения ред по образеца на социа­листическия идеал, съзнанието за възможността и наложителността на това изменение правят героя не така пряко за­висим от сюжета и от събитието. Напротив, дори в известна степен тази възможност поставя сюжета във властта на ко­лективните усилия иа героите. Но това е далечно и неразби­раемо за нашия писател в ония години. Тогава той твърдо знае своята истина, многократно потвърждавана в практиката, че не човекът стои над събитието, а обратно. Той знае, че за да представи една картина убедително и правдоподобно, по-важното е да знае как ще протече сюжетът, отколкото какви ще бъдат героите, защото именно в сюжета те ще покажат какви са, а ако той е фалшиво привнесен, корекция е невъз­можна. И затова именно сюжетът в неговия художествен свят е определящо звено, основното и най-важното. Той е такъв и такъв и героите са такива и такива — това е единственият възможен ред. Един селянин взема от града на кирия съдия-изпълнител, за да го закара в селото си. По пътя той узнава, че съдията отива, за да секвестира житото на друг бедняк, и го оставя в блатото, за да предупреди съселянина си. Това, че Андрешко е хитър, че е весел, че е оптимист с мярка, не е важното, не е важен следователно героят в конкретността си, а сюжетът; сюжетът изисква и определя качествата му. Млад гурбетчия след дълго отсъствие се връща в село и убива по­хитителя на сестра си. В конкретността на разказа ("Престъп­ление") той е мечтател, показва добро сърце, трудолюбив е. Но и с тези именно качества Липо убива Нено, давайки за миг предимство на гнева си срещу мръсната постъпка на бакалина. В ситуацията той можеше да бъде представен и с други качества, но посоката на събитията не би могла да бъде изменена. Сюжетът у Елин Пелин стои недосегаемо ви­соко за героя; той му предопределя вече какво да свърши и задачата на писателя остава да "приспособи" качествата на героя така, че да оправдаят събитията, а не да ги про­менят. Така еталонът се явява самият живот, той моделира и показва крайния резултат, героят само изпълнява предначертаното. Оттук следва и онази отбелязана от много изсле­дователи "трезвост" на Елин Пелин, суровостта на неговото повествование, на неговите сюжети в сравнение с Йовков например.

***

В сюжетно-композиционно отношение разказите на Елин Пелин са по-нататъшното доразвиване, съпътствувано и с оригинални решения на сюжетно-композициошште принципи на Алеко Константиновите разкази. И тук същият стремеж към лаконичност и образност, към постигане на едно повествование повече на живата сцена, отколкото на авторските размишления, и тук предпочитание към събитието с остър драматизъм и сюжета с житейска неподправеност. Все така съзнателно и преднамерено избягване на обособения фрагмент и плътно свързване на епизодите, което дава синтетичността на фразата и на цялата конструкция.