Национален фонд за научни изследвания
Изтегляне 166.84 Kb.
|
| Очакванията за бъдещето (future expectations) са свързани с това дали е вероятно нещата да се променят към по-добро или по-лошо. Например, дали условията могат да станат повече или по-малко съответни на целта.
Разгледаните оценъчни компоненти са подредени по-такъв начин, че да тръгват от едно много общо решение - дали ще се развие или не една емоция (релевантността на целта), дали емоцията ще бъде позитивна или негативна (съответства или не на целта ), постепенно стеснявайки оценката до прецизно дискриминиране между една или друга емоция в зависимост от типа "его"- включеност. Едва след като алтернативите са стеснят е възможно да се каже дали определена емоция би могла да съществува в даден контекст. Теорията за емоциите също допуска, че оценката невинаги е рационална и съзнателна. Или както предпазливо посочва Лазарус: ”Основен постулат за разрешаване на този проблем е да кажем, че съществува повече от един начин на знаене. В пораждането на една емоция тези начини могат да бъдат в конфликт или биха могли да допринесат едновременно чрез два вида оценъчен процес - един, който оперира автоматично, без да си даваме сметка за него и без волеви контрол и друг, който е съзнателен, нарочен и волеви”(Lazarus, 1994, p. 169). Отчитайки, че взаимоотношенията със средата са постоянно променящи се и генериращи обратна връзка за психологическата ситуация, следва да допуснем, че първичната и вторичната оценка също постоянно се променят, поради което емоциите винаги флуктуират. Обратната връзка за средата или за собствените действия и реакции предоставят нова информация, която трябва да бъде оценена. За този процес на по-нататъшна оценка бихме могли да използваме термина преоценка (reappraisal) от теорията за стреса (Lazarus, 1966). Ще го разграничаваме от оценката по това, че започва да работи по-късно и трябва да оцени успешността на вече използваните стратегии за справяне. Лазарус допуска, че оценъчният процес не протича в строга последователност. Нещо повече, той посочва, че описаната от него поредност на процесите не изяснява достатъчно точно начина, по който личността извършва процеса на оценка в реалния живот. Очевидно е обаче, че човек не може да реализира всички последователни стъпки на този процес при всяка адаптационна среща. Когато в резултат на миналия опит са натрупани в индивидуалната памет заучени казуси за това, което се случва при определени условия, и се знаят последствията за психичното здраве, то въз основа на тези формирани следи и връзки се извършва мигновена оценка, т. е. натрупаният опит е част от оценъчния процес. Всъщност много оценъчни решения са вече направени и се нуждаят от подходящи стимули от средата, за да бъдат приложени. Готови оценъчни модели съществуват за много събития. Те не са статични. Веднъж изградени, не е задължително да останат фиксирани за дълъг период от време. По- скоро би следвало да бъдат разглеждани като един относително устойчив конструкт, който се развива в транзакциите. В ежедневната си дейност хората постоянно търсят смисъла на това, което се случва. Въпреки, че на оценката следва да бъде гледано като на процес, хората очевидно развиват относително стабилен оценъчен стил. Под последното разбираме диспозицията за оценка на взаимоотношението със средата през определен период от време по приблизително един и същ начин и по-специално в условия на неяснота. Например типичното възприемане на събитията само в позитивна или негативна светлина. Схващането за оценъчния стил може да бъде разбрано и като вариант на разграничението на емоциите като състояние и черта (диспозиция). Когато има нестабилност в начините, по които личността оценява транзакцията със средата във времето, говорим за процес, който се променя с обстоятелствата. Стабилността и нестабилността съществуват обаче винаги в някаква степен на взаимоотношение, т. е. двете гледни точки разглеждат различни перспективи на един и същ феномен, като едната фокусира върху промените, а другата върху повторяемостта (Lasarus, 1994). За да се опитаме да обясним и предскажем стресовия процес, трябва да изследваме генерализираната когнитивна диспозиция и ситуационната когнитивна активност. Разграничението между когнитивна активност, която е ограничена от някакъв контекст, и такава, която е генерализирана в повече стресови ситуации, е съществен елемент в анализа на стреса. Генерализираната оценка се състои от относително стабилни знания и убеждения, които влияят на това, което се случва в транзакцията. Те влияят на ситуационните знания и оценка, влияят и на степента и вида на емоционалните преживявания. Изследването на Ротър (1966) върху генерализираните убеждения за контрола стимулира развитието на такива психологически конструкти, като оптимизъм, кохерентност, депресивен оценъчен стил, психическа устойчивост и др. Според нас обаче тези генерализирани оценки не се отнасят към медиаторния процес, защото те съществуват извън транзакционалния контекст. 3.2.2. Справяне със стреса. Ако първичната оценка е свързана с процеса на възприемане и оценяване на заплахата за индивида, а вторичната оценка - с процеса на търсене на потенциален отговор на тази заплаха, то справянето със стреса (coping) е процес на изпълнение на този отговор. В специализираната литература може да бъде срещнато твърдението, че понятието за копинга се развива в началото на 60-те години на основата на теориите за стреса, в рамките на два подхода - анималистичния и его- психологическия (Тап, Еспарбес, Сорд- Адер, 1995). Всъщност през този период се обръща внимание на когнитивното анализиране на копинга. Доста години преди това Фройд пръв обръща внимание на защитните механизми на "Аз"-а за преодоляване на неблагоприятните въздействия на външната среда. Идеи, доразвити по-късно от дъщеря му Ана Фройд (Freud, A., 1966) и от други "его"- психолози (Haan, 1977). Що се отнася до анималистичния модел, той също е развит значително по-рано. Идеята, че копингът е съвкупност от действия (основно “борба” или “бягство”), чрез които индивидът контролира околната среда и намалява активационната енергия, може да бъде проследена до Дарвин, а също може да бъде открита и в учебниците по зоология и зоопсихология. По своята същност това са два взаимно изключващи се модела. Психоаналитичният модел разглежда защитните механизми като резултат на многовариантните личностови фактори, т. е. копинга се разбира като съвкупност от устойчиви черти на личността. Целта му е да минимизира значението на ситуацията. Анималистичният модел обратно - акцентира върху значимостта на ситуацията. Появата на когнитивния подход дава възможност да се съвместят описаните противоположни гледни точки, като изследва реалното взаимоотношение между личността и ситуацията, без да се отдава предимство на което и да е от двете. В този смисъл начините за справяне със стреса се определят като "когнитивния или поведенчески отговор за намаляване или елиминиране на психологическия дистрес или стресовите условия" (Fleishman 1984, p. 229). С други думи справянето със стреса се отнася до когнитивните и поведенчески усилия за справяне със вътрешни или външни искания и (или) конфликти между тях, които са оценени като поставящи на изпитание или превъзхождащи ресурсите на личността (Folkman, Lazarus, 1980). Копингът играе важна роля при изследване на личностната значимост на отношението личност - среда. Той се свързва с влияние върху оценъчния процес, следователно и върху емоциите чрез обратна връзка. С други думи, от една страна, копингът влияе върху оценката и преоценката на стресовата ситуация, от друга - той каузално предшества емоцията като резултат, т. е. начините за справяне могат да бъдат индикатор за индивидуалните разлики при отговор на стрес. Анализът на литературата не дава основания за по- категорични мнения. Все още е трудно да бъдат отграничени първичните дименсии или специфичните копинг стратегии. В едно задълбочено сравнително изследване се посочват седем специфични стратегии, чието наличие е емпирично доказано чрез факторен анализ поне два пъти - активно справяне, пожелателно мислене, избягване на проблема, социална подкрепа, когнитивно реструктуриране, критицизъм и изразяване на емоциите (Tobin et al, 1989). И докато тези данни имат някаква емпирична стойност, все още не е изяснена структурата на копинга, т. е. организацията на тези специфични стратегии на едно по-абстрактно ниво на анализ. Опит за по-задълбочено разбиране на копинга и отговор на поставените два проблема за структурата му и специфичните копинг стратегии е тристепенния йерархичен модел (Tobin et al, 1989). На най-високо равнище копингът се разграничава по критерия - ангажиране или дезангажиране със стресовата ситуация. Идентифицирани са две групи стратегии: стратегии, включващи активно ангажиране за преодоляване на стресора, и стратегии, при които човек се стреми да се дезангажира от възникналите проблеми и да се дистанцира от стресовата ситуация. На второ ниво, критерий за допълнително реструктуриране на посочените две групи е насочеността им към емоциите или към проблема, което позволява идентифициране на четири групи копинг стратегии от по-нисък порядък: ангажираност с проблема, ангажираност с емоциите, дезангажираност от проблема и дезангажираност от емоциите. На последното трето ниво са разграничени осем специфични стратегии: Стратегии, ангажирани с проблема - решаване на проблема и когнитивно преструктуриране. Стратегии, ангажирани с емоциите- емоционална експресивност и търсене на социална подкрепа. Стратегии, дезангажирани от проблема- отклоняване на проблема и бягство в сферата на мечтите. Стратегии, дезангажирани от емоциите- самообвинение и затваряне в себе си. В исторически аспект най-ранно е разграничението между стратегиите насочени към решаване на проблема, и тези, свързани с избягване на проблема направено от Фройд (Freud, 1915/1957; Maddi, 1980). Без да навлизаме в подробности, можем да отбележим, че съгласно психоаналитичната теория, "Егото" реагира, защитавайки се от три заплахи: първо - импулсите на “То”, които могат да станат толкова силни, че да залеят “Егото” с ирационалния хаос, който носят; второ - реалните заплахи на външния свят; и трето - “Суперегото” като заплаха за “Егото”. Фройд предпоставя процеса на справяне като предимно несъзнаван. Ана Фройд и по-късните психоаналитици редифинират това разбиране. За Фройд най-голямата движеща сила е “То” (несъзнаваните сексуални и деструктивни инстинкти), а “Егото” е просто “ездачът на буйния кон”, който се опитва да установи някакъв контрол над инстинктите. По късните "его"- психолози, разширяват ролята на “Егото”, не само като средство за намаляване на тревожността, а и за управляване и наслаждаване на живота. Всички защитни механизми включват изкривявания на личността, посредством които се чувстваме по- добре чрез самозаблуждение (Tucker-Ladd, 1996). Най-често описваните защитни механизми в психоаналитичната парадигма са: Изтласкване (repression) - отстраняване от съзнанието на нежелани и стресиращи импулси. Отричане (denial) - отказ да се приеме или да се изправим пред заплашваща ситуация. Регрес (regression) - връщане към по ранни начини на действие или чувстване. Рационализация (rationalization) - търсене и намиране на извинения за прегрешения и недостатъци с цел избягване на себеобвинение, разочарование и критицизъм от другите . Проекция (projection) - приписване на другите на собствените неприемливи мисли, чувства и импулси. Изместване (displacement) - пренасочване на импулси (например гняв) от реалната цел (поради опасност) към по-безопасен обект. Формиране на реакция (reaction formation) - отричане и обръщане на чувства (например любовта се превръща в омраза или омразата се превръща в любов). Идентификация (identification) с друг. Сублимация (sublimation) - трансформиране на неприемливи потребности в приемливи амбиции и действия. Фантазиране (fantasy) - мечтаене и неговите заместители, като начини за избягване от проблемите или скуката. Компенсация (compensation/substitution) - опити да се замести някое чувство на неадекватност чрез постигане на успех и превъзходство по друг начин. Отменяне (undoing) - действия, целящи, като че ли да се отмени някое зло, което човек допуска, че е сторил. Интелектуализация (intellectualization) - криене на емоционалния отговор зад думи и твърдения, отричащи проблема. Отреагиране (acting out) - начин за бунтуване и намаляване на напрежението. Себеотричане (self-repudiation) - спечелване на другите или търсене на съчувствие (Tucker-Ladd, 1996). Класическият когнитивен подход на Лазарус разграничава стратегиите за справяне със стреса на две основни групи: проблемно-фокусирано справяне (problem focused coping) или често определяно като активно справяне и емоционално-фокусирано справяне (emotion focused coping) или пасивно справяне (Lazarus, 1984). Това са всъщност двете основни функции на справянето със стреса. Първата група стратегии описва поведение като изправяне срещу проблема и въздействие върху стресовия фактор за премахване на неговото влияние, както и промяна на собственото отношение към източника на стрес, т. е. активното справяне е насочено към промяна на реалното взаимоотношение между личността и средата Втората група стратегии (емоционално-фокусираните) включва избягване на опити за директно справяне с проблема и опити за контрол; снижаване на отрицателните емоции; регулиране на емоционалния дистрес. Емоционално- фокусираното справяне не е насочено към промяна на реалното взаимоотношение, а към промяна на неговото значение, а следователно и на емоционалната реакция. Ако ние успешно избягваме да мислим за заплахата, то тревожността, свързана с нея, може да се отложи във времето. Тези два типа копинг обединяват в себе си множество специфични стратегии. Проблемно-фокусираното справяне включва специфични стратегии като активно справяне, планиране, потискане на конкуриращи се активности, търсене на инструментална подкрепа. Емоционално-фокусираното справяне включва специфични стратегии като изразяване на емоциите, отричане, приемане, търсене на емоционална подкрепа, поведенческа дезангажираност, психическа дезангажираност, обръщане към религията. Критичният анализ на литературата позволява да бъдат идентифицирани и специфични стратегии, които в зависимост от контекста на ситуацията и следващите действия да бъдат включени и в двете групи. Например, въздържане от действие има за цел изясняване на ситуацията и изчакване на удобен момент за предприемане на нещо. Това по своята същност е проблемно- фокусирана стратегия. Но ако въздържането от действия продължи много дълго и не е последвано от действия, свързани с опити за отстраняване на стресовите фактори, то тогава тази стратегия, може да бъде отнесена и към емоционално- фокусираното справяне. (Виж по подробно Карастоянов, 1996). Между културните изследвания на копинга, показват значими различия на начините за справяне със стрес. Например, пасивната стратегия, каквато е фатализмът, очевидно е религиозно и културално обусловена и има особено значение в контекста на източните култури. В арабския свят се казва "иншаллах", а на Филипините "бахала на" - "ако така е решил Бог", “всичко е в ръцете на Бог”. В една арабска молитва се казва: "Моля Бог да ми даде вътрешен мир, за да приема нещата, които не мога да променя, смелост да променя това което е по силите ми, и мъдрост да разпознавам тези две неща". В тези думи се крие нагласата, че е по-добре да се приемат събитията такива каквито са, отколкото безсмислено да се упорства те да бъдат променени. Общоприет познавателен стереотип е твърдението, че в редица страни като Мексико хората реагират на стреса в живота пасивно, като се опитват да търпят, докато американците се стремят към активна промяна на заобикалящата ги среда. Сравнението между типологизацията на Лазарус и тристепенния йерархичен модел (който всъщност е опит за доразвиване на модела на Лазарус) показва, че на този етап е все още рано да се търси по-сложна йерархизация на копинга поради ограниченията, които тя поставя пред изследователите. Въпреки, че повечето стресори изискват и двата типа справяне в литературата се посочва, че проблемно-фокусираният копинг се използва, когато хората чувстват, че може да бъде направено нещо конструктивно в създалата се ситуация, докато емоционално-фокусираният копинг се използва, когато стресорът се оценява като нещо, което трябва да бъде изтърпяно и преживяно. (Folkman, Lazarus, 1980). Дискусионен и противоречив е въпросът как индивидуалните различия влияят върху копинга. Една от гледните точка допуска наличието на стилове (диспозиции), които хората използват при справяне със стреса. Предпочитаните начини за справяне произтичат от по-устойчиви личностни дименсии. Например, стилът на справяне на психически устойчивите личност (hardiness personality) отразява тяхната вяра в собствената им ефективност и способността им да използват ресурсите на социалната среда (Kobasa, Pucetty, 1983). Хората, притежаващи изразен социален интерес, са по-ефективни в социалната адаптация поради склонността им към сътрудничество и емпатия, реализъм в оценката на средата. От друга страна, перфекционистичният личностен стил на поведение, включващ високи собствени стандарти, мислене от типа “всичко или нищо”, при което са валидни или само постигането на собствените стандарти, или тоталният неуспех като резултат от поведението и изпълнението предопределя неадекватността в много стресови ситуации (Burns, 1980). Поведението тип А поставя личността в условия на хроничен стрес поради агресивните и конкурентни стратегии, използвани при справяне с неясни стресови ситуации (Величков, 1989). Най-общо казано, определени личностни дименсии предразполагат хората да се справят по съответен (сравнително устойчив ) начин, когато са изправени пред стрес (McCrae, 1982). Според друга гледна точка отстоявана от Лазарус и Фолкман, копинга трябва да бъде разглеждан като динамичен процес, който се променя във всеки един етап на стресовото преживяване. Този процесуален по своята същност подход предполага, че традиционните личностни диспозиции не могат да бъдат използвани като предиктори на копинга. Изграждането на стил при справяне със стреса би било непродуктивно, тъй като това налага на личността ограничения при избора на отговор, вместо да й даде гъвкавост и свобода за промяна на отговорите си на стреса в зависимост от обстоятелствата. Без да се отхвърля подхода на Лазарус и Фолкман за разбиране на копинга като динамичен процес, който се променя във всеки един етап на стресовото преживяване, ние допускаме, че хората не подхождат задължително към всеки копинг ситуативно, а вероятно предпочитат да използват стратегии, които са относително стабилни във времето и при различни ситуации. Фактът, че редица вече изследвани личностни черти са слаби предиктори на вероятността за използване на определени копинг стратегии според нас дава информация по- скоро за предикативните способности на определени личностни черти, а не за значението на индивидуалните различия като цяло. Продължавайки линията на разсъждение за генерализираните когнитивни диспозиции (оценка на взаимоотношенията със средата през определен период от време по приблизително един и същ начин) и ситуационната когнитивна активност (оценка на конкретната ситуация), ние допускаме наличието на предпочитани личностни стилове за справяне със стреса, които влияят на конкретните стратегии за справяне във всяка една отделна ситуация. “Процесите на оценката и справянето със стреса са смесен продукт на личностните променливи и характеристиките на средата, тъй като те обединяват отношението личност - среда. Това отношение предполага ново ниво на теоретичен анализ на релационното значение, насочено към значимостта на това, което става за психичното благополучие на личността. То зависи от това как условията на средата се свързват с убежденията и целите на личността. Задачата на оценката е да интегрира тези две групи антседентни променливи - личността и средата в релационно значение, основано на релевантността на това, което се случва за психичното благополучие на личността. С други думи, ние можем да разберем емоционалния отговор, чрез това как случилото се е конструирано от личността от гледна точка на личните интереси и адаптацията” (Lasarus, 1994, pp. 39- 40). 3.3. Ефекти от стреса (изходни променливи) В теорията за емоциите на Лазарус са формулирани две групи променливи, които са индикатори за преживяване на емоция. Към първата група спадат т. нар. непосредствени ефекти, които включват физиологичните промени, позитивните, негативни емоции и адаптационния резултат. Втората група обхваща дълготрайните ефекти, които включват соматичното здраве или болест, психичното благополучие или психични разстройства и социалното функциониране. Разрушителните психични и физиологични въздействия на стреса върху индивида са обект на анализ на много изследвания. Най-често посочваните симптоми при преживяване на стрес се разграничават на три нива: - емоционални симптоми - лошо настроение, възбуда, тревожност, депресия (включително чувство на безпомощност, отчаяние, суицидни мисли), ниска мотивация, раздразнителност, фрустрация, гняв, необичайна агресия, пристъпи на паника, чувство за загуба на контрол, обърканост, сънуване на кошмари, импулсивно поведение, отдръпване от другите хора, намалено удоволствие от работата, социалните и семейни дейности, загуба на сексуален интерес и др. - поведенчески промени - тракане или скърцане със зъби, истеричен смях, често потропване с крак или барабанене с пръсти, невротично поведение, слаба концентрация, трудности при вземане на решения, хронични закъснения и отсъствия, намалено социално взаимодействие, семейни конфликти, увеличена консумация на кафе, цигари, алкохол, лекарства или наркотици, загуба на интерес към физическия облик, невъзможност за въздържане от ядене или пък гладуване, внезапни промени в социалните навици и др. - физически симптоми - главоболие, болки в челюстта и лицевите мускули, пресъхване на устата или гърлото, трудности при преглъщането, трудности при говорене и заекване, намаляване или увеличаване на апетита, напълняване или отслабване, пробождания в сърдечната област, студени ръце или крака, силно потене, инсомния или прекалено спане, алергии, чести простуди и грипове, тикове, умора, отслабена имунна система, болки в гърба, мускулно напрежение, стомашни заболявания, високо кръвно налягане, сърдечни заболявания и др. (Goliszek, 1993; Tucker-Ladd, 1996). Физическото и психическо здраве на стресирания човек е подложено на риск по много различни начини. Например, преживяването на проблеми в неговите домашни, социални и работни взаимоотношения. Вредните ефекти на стреса се разпростират във всички области на живота. Стресът въздейства не само на личностно ниво, той има ефекти върху функционирането на институциите. Например: зачестяване отсъствията от работа, включително вследствие на свързани със стреса заболявания; нещастни случаи; допускане на грешки; съпротива срещу промени; неспазване на работното време; слаба продуктивност; лош социален климат; спъване процеса на вземане на решения; ниско ниво на мотивация и удовлетвореност от труда; слаб морал; намалена креативност; бърнаут. Последното понятие все още не е популярно, поради което ще се спрем на него по-подробно. Бърнаутът (burnout) или синдромът на физическото и емоционално изтощение преди двадесетина години беше описван с понятия като стрес, алиенация, тревожност, неврастения и др. Смята се, че всички професии са уязвими, но някои професии значимо по- уязвими на бърнаут- синдрома. Към тях спадат такива, в които се работи със зависими в някаква степен хора, например - в системата на здравните грижи (лекари, сестри, санитари, психолози, социални работници), професии свързани, с прилагането на закона (полицаи, следователи, съдии, прокурори), и професии свързани с обучението (учители, инструктори). Понастоящем бърнаут-синдрома се разглежда като емоционално когнитивен комплекс от симптоми и поведение, които са организирани в три основни групи: Изтегляне 166.84 Kb. Сподели с приятели:
|