Национален фонд за научни изследвания
Изтегляне 166.84 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Първичната оценка
| Процесът на справяне (coping process) променя взаимоотношението личност - среда, обективно и/или по отношение на неговото оценено значение, което на свой ред променя съществувалото емоционално състояние.
Тук е и моментът да разграничим двата вида познавателна дейност, които действат в емоционалния процес - получаване на информация и извършване на оценка. Информацията включва това, което ние знаем или си мислим, че знаем за света (в социалната психология това се нарича атрибуция). Оценката се отнася до изводите от тази информация за благополучието на отделния човек. Оценка е отразена във въпрос като: Какво означава това, което се е случило за мен лично? 3.2.1. Оценъчен процес В по- ранната теория за стреса Лазарус (1966) приема, че оценката на взаимоотношението между индивида и средата като стресова или не, се детерминира от когнитивен (познавателен) оценъчен процес. Хората постоянно оценяват това, което им се случва от гледна точка на неговата значимост за тяхното психично благополучие (well-being). От оценката зависи дали се справяме и как се справяме с изискванията на средата , както и качествата и интензитета на емоциите, които изпитваме. Тя включва два подпроцеса, използващи различни източници на информация и изпълняващи различни функции. Те се определят като първична и вторична оценка. Първичната оценка (primary appraisal) служи за ориентация в това дали дадено взаимоотношение със средата е релевантно, благоприятно-позитивно или носи напрежение и стрес. Ситуацията е възприета и преценена като стресова при негативна оценка. Теорията за стреса на Лазарус (1966) определя първичните оценки на стреса в три категории: вреда (загуба), заплаха и предизвикателство. Оценката за вреда или загуба обикновено включва анализи на вредите, които вече са направени. Внезапните събития (например земетресение) предразполагат хората към такава оценка, защото вредите са причинени много бързо и хората са заети с непосредствените последствия, а не толкова с оценка на възможността за нови. Загубата на близък човек e свързана също с подобна оценка, въпреки че ако той е бил хронично болен за дълъг период от време, вероятно е предчувствието за загуба да провокира размисли за това, което ще се случи след смъртта му. Оценката за заплаха се свързва с вероятност за вреда, с предчувствие за бъдеща опасност. Чакането за влизане на изпит понякога може да бъде по- стресово от самия изпит или от скъсването на изпит. Способността да предвидим проблемите и очакваните трудности ни позволява да ги решим или да предотвратим появяването им. Оценката за предизвикателство акцентира не на вредата или на потенциалната заплаха от събитието, а на начините за преодоляване на стресора. Някои стресори биха били извън възможностите ни за справяне, но съществуват много събития, за които има надежда или увереност, че ще се справим. Стресорите оценени като предизвикателство спадат към тази категория. Събитието може да бъде оценено като потенциална заплаха, но да се усеща, че могат да се предотвратят неблагоприятните ефекти. По някаква причина човек загубва работата си. Това може да бъде оценено като заплашващо събитие ("Как ще оцелея?") или като предизвикателство ("Какво друго бих могъл да направя, за да си изкарвам прехраната?”). Предизвикателството се различава от загубата (вредата) и заплахата по вярата, че човек може ефективно да се справи със стресора. Стресор, който поставя на изпитание индивида, но може да бъде преодолян, поражда по-скоро оценка на предизвикателство, отколкото интерпретация за вреда или заплаха. Предизвикателството се отнася към стресовите оценки, защото изисква мобилизация, за да се преодолеят препятствията към положителен краен резултат с риск за вреда (Lazarus, Folkman 1987). Изтегляне 166.84 Kb. Сподели с приятели:
|