Национален фонд за научни изследвания
Теория на Лазарус за стреса и справянето с него
Изтегляне 166.84 Kb.
|
| 2. Теория на Лазарус за стреса и справянето с него
Теорията на Ричард Лазарус, професор в Калифорнийския университет, има особен принос към разработване проблема за стреса. Научната общественост се запознава с теорията му за пръв път от доклада "Теория за стреса и психофизиологически изследвания", изнесен на между факултетния симпозиум в Стокхолм, Каролински институт през 1965 г. В цялостен вид теорията е публикувана в книгата му "Психологическият стрес и процесът на справяне" ("Рsychological stress and the coping process") през 1966 година и доразвита по-късно от него и сътрудниците му под името транзакционална теория за стреса. Според него смесването на физиологическите и психичните нива води до погрешно разбиране на стреса, тъй като една и съща физиологична реакция може да възникне, както във връзка с физическо въздействие върху организма, така и като резултат на психологически фактори. Пример за различието между физиологично и психологично ниво на анализ на стреса са класическите изследвания на Шенън и сътрудниците му. Те провеждат серия от експерименти, свързани с адренално-кортикалната хормонална реакция на пациенти в зъболекарски кабинет, на които им се пломбира зъб или се прави местна анестезия. Открива се, че тези процедури са свързани с ясно изразена адренално-кортикална хормонална реакция. По-късно се установява, че простото очакване на тези процедури също предизвиква стресова реакция. Интензивността на адренално-кортикалната реакция при предизвикването й само от психологически фактори значително се увеличава, т. е. физиологичният индекс на стресовата реакция - в случая хидрокортизон, се активизира от преживяването на заплаха (по Лазарус, 1970). С други думи, физиологическият и психичният стрес пораждат сходни физиологични отговори, но докато при физиологичния стрес те са стереотипни (неспецифични), психичният стрес не винаги води до очаквани реакции. Те могат да бъдат различни: страх, гняв, депресия, тревожност, нарушение на дейността и други. (Lazarus, 1966). Ако трябва да се направи сравнение, то физиологичният подход на Селие допуска, че въпреки различията в специфичните детайли, съществува обща адаптационна реакция, която е независима от специфичната природа на стимула. Психологичната гледна точка подчертава специфичността на адаптационната реакция, т. е. тя зависи както от характера на стимула, така и от индивидуалните особености на организма. Според Лазарус (Lazarus, 1966) стресовата реакция може да бъде разглеждана единствено и само в контекста на структурата на личността, която взаимодейства с външните ситуации посредством когнитивни процеси, а именно процес на оценка на опасността и процес на справяне със стреса. За разбиране на психичния процес, който опосредства прехода от стимул към реакция, определящо значение има оценката (appraisal). Първичната оценка (primary appraisal) включва процеса на възприемане и оценяване на заплахата от индивида, а вторичната оценка (secondary appraisal) - процеса на търсене на потенциален отговор на тази заплаха. Справянето със стреса (coping) е процес на изпълнение на този отговор. Това разбиране на значимостта на оценъчния процес може да бъде илюстрирано с думите на Шекспир "... нещата сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Нашата мисъл ги прави такива."( “Хамлет”, действие 2, сцена 2). Когнитивното обяснение на стреса в съвременната психологическа теория е сравнително ново - то става популярно през последните двадесет години. Различните теории, които го представят, не са добре организирани и интегрирани. Все пак може да се посочи, че когнитивният подход утвърждава ролята на мисловния процес. Той функционира, като постоянно си взаимодейства с външния свят, създавайки нашите емоции. Те всъщност генерират тревожност или спокойствие. Миналият опит определя гледната точка, оценката на събитията и на самите нас, включително убежденията за способността да се справим с определени ситуации. Убежденията и интерпретациите на заплашващите ситуации определят действията и емоциите, които се преживяват. Ако така описаните предпоставки на преживяване на стрес се разгледат в реален контекст, то процесът изглежда много по-комплексен. Психолозите, работещи в контекста на когнитивната парадигма и теорията за социалното научаване смятат, че има няколко основни фази на стресовия процес. Първо, възприемане на ситуацията, което може да бъде реалистично или изкривено. Второ, оценка на ситуацията, т. е. дали е важна за нас или не, дали ни заплашва и по какъв начин. Трето, оценка на собствените способности за справяне и взимане на решение за отговор. Когнитивният подход, към който принадлежи теорията на Лазарус, е много по-различен от подходите към стреса, основани на вроден импулс или първични потребности. Той е различен и от психоаналитичния несъзнаван процес въпреки че някои от когнитивните процеси могат да бъдат полусъзнавани. Когнитивният подход връща централната роля на съзнаваното в психологията. Според него развитието на стресова реакция може да бъде свързано и със: наблюдението на чужди негативни емоции, които служат като модел и в определени ситуации наблюдаващият прилага същия тип реакции; заучаване да се изкривява възприетата информация в негативна посока , т. е. формиране на погрешни перцепции (faulty perceptions); прилагане на някои лични убеждения или очаквания към възприетата ситуация, които не са съответни на реалността (irrational thoughts); поведение, съобразено с погрешни заключения (faulty conclusions) в една потенциално стресова ситуация. Съвременното разбиране на стреса, формулирано от Лазарус, го определя като взаимоотношение между личността и средата, в което средата е оценена от личността, като поставяща я на изпитание или надхвърляща ресурсите й за справяне и застрашаваща психичното й благополучие (well-being) (Lazarus, Folkman, 1984). Развивайки и обогатявайки своята когнитивна и феноменологична теория за стреса (Lazarus, 1966), в началото на деветдесетте години Лазарус създава системна теория за емоциите. Той използва термина системна теория (system theory) в контекста на обяснителния модел на Уйлям Макгуайър. Всяка системна теория съдържа серия независими един от друг постулати, които общо са в състояние да отразят голяма част от поведението на човека, докато теориите с една ръководна идея (GIT - Guiding Idea Theories) са центрирани около една обикновено мотивационна тенденция, която лежи в основата на обяснението на личностното поведение и опит. Пример за последните са теорията за дисонанса на Фестингър, теориите за съгласуваността от 60-те години, атрибутивните теории от 70-те години, теорията на Ротър за локализацията на контрола (Макгуайър, 1990). Лазарус определя теорията за емоциите като когнитивно- мотивационно- релационна система за обяснение (Lazarus, 1994). Всъщност разширяването на теорията за стреса до теория за емоциите най-общо казано е свързано с разглеждане и на условията, от които се пораждат не само негативни, но и позитивни емоционални състояния. Теорията за психичния стрес (Lazarus, 1966) прави голямата стъпка към теорията за емоциите, изхождайки от допускането, че основаните на стреса емоции са резултат на затруднена адаптация. Изтегляне 166.84 Kb. Сподели с приятели:
|