Национален фонд за научни изследвания
Първа част: Теоретичен обзор на проблема
Изтегляне 166.84 Kb.
|
| Първа част: Теоретичен обзор на проблема
1. Що е стрес Понятието “стрес” става популярно след края на Втората световна война в Съединените щати. Терминът “стрес” се появява за първи път като индекс в обзорното списание ”Psychological Abstract” през 1944 г. По време на войната се проявяват проблеми, свързани с лошата адаптация към военни условия на запасните военнослужещи от флота и авиацията. Установява се, че фронтовата обстановка може да доведе до ясно изразени психически и физиологически изменения. Всъщност още в края на миналия век са описани психологични реакции, понижаващи способностите, вследствие на така наречената “носталгия”. През първата световна война психичните разстройства в резултат на военните боеве са били определяни с термина “снаряден шок” (shell shock), поради допускането, че тези разстройства имат органичен характер и са вследствие на увреждания на мозъка от избухнал в близост снаряд. В началото на 50-те години се въвежда терминът “стресови разстройства”, а понастоящем се използват понятията “реакция на боен стрес” (combat stress reaction), “бойна умора”, “бойно изтощение” (battle fatigue). С особен принос за въвеждането на термина стрес в научна и всекидневна употреба е книгата "Хората в условията на стрес" (Mеn under stress, Grihker and Spiegel, 1945). В нея се прави анализ на психопатологичните реакции на летци, които са били евакуирани от фронтовата зона, по причини, които предпазливо наричали "фронтова умора". За описание на специфичния механизъм на бойната умора в книгата се използват термини като “тревожност”, “заплаха” и “защита”. Самото й заглавие спомага за утвърждаване на термина “стрес”. В по-късно публикуваната литература по този проблем става дума за условията, които създават страх, тревожност, гняв, психологически разстройства и ефектите на тези състояния върху адаптивното функциониране (Лазарус, 1970). У нас Темков и Попов (1987) в своя публикация изясняват произхода на думата stress в контекста на разглеждания проблем. Тя вероятно произхожда от латинското stringere (стягам, затягам). Писменият английския език я включва в употреба през 14 век. През 17 век е означавала “тежко изпитание, бедствено положение или нещастие”. През следващите два века до голяма степен този смисъл се заменя от друг, според който stress означава “сила, натиск, напрегнато или голямо усилие”, упражнени върху материален предмет, човек или върху неговите “органи или психични сили”. В този смисъл думата включва допълнително значение, а именно, че обектът, върху който въздействат външни сили, оказва съпротива на деформиращото влияние, поддържайки целостта си или полагайки усилия за връщане към първоначалното си състояние. Темков и Попов допълват анализа на Лазарус (1966), който предполага, че произходът на термина е свързан с употребата му в техниката. По това време в литературния английски и в ежедневната употреба най-често думата стрес се използва, за да се подчертае нещо - някаква дума или идея. В инженерните науки понятието стрес обозначавало външната сила, приложена към даден физически обект, т. е. действие на натиск. Под въздействие на тази сила възниква деформация т. е. временно или постоянно изменение в структурата на обекта. Терминът е употребен в психологията и във физиологията в същия смисъл като външен фактор, предизвикващ патологично изменение. Гринкър и Шпигел са използвали по същата аналогия термина “стрес”, а именно - необичайни условия или изисквания, предявявани към хората. Подобно разбиране на стреса дава и Магда Арнолд (1960), определяйки го като "всяко условие, което нарушава нормалното функциониране на организма". Селие (1956/1982), който популяризира термина стрес (във физиологията), го е използвал в противоположното, в сравнение с техническото му значение. Той пише за вредните условия като за стресори, разграничавайки ги от състоянието, предизвикано у организма, т. е. от реакцията на въздействието. Именно с името на Селие се свързва началото на научното изследване на стреса, въпреки, че в някои медицински среди още в края на 19 и началото на 20 век понятията стрес и напрежение са смятани за фактори, свързани с неразположение и психични заболявания. Например през 1910 г. В. Оlser свързва начина на живот и напрежението, на което са подложени евреите от деловите среди със заболяването angina pectoris (Темков, Попов, 1987). Концепцията на Селие е следствие на продължителни теоретични и емпирични изследвания на няколко поколения учени. Не можем да не споменем имената на двама от тях - френския физиолог Кристиан (Клод) Бернар и Уолтър Канон. Първият е живял през миналия век и е развил идеята, че постоянството на вътрешната среда на организма е основно условие за неговото съществуване и независимост от външни обстоятелства. Уолтър Кенън развива тази идея, като създава теорията за хомеостазата. Изследвайки през двадесетте години в лабораторни условия, реакциите на “борба или бягство” на животни, Кенън посочва, че когато те са били под стрес (при въздействие на външна сила или някакъв друг стимул, който нарушава равновесието им), се развива хомеостатична тенденция на възстановяване на първоначалното състояние. В средата на 30-те години, хомеостатичния модел започва да играе важна роля в научните изследвания и става "коренът на анализа на стреса, направен от Селие" (Lazarus, 1966, р. 12). Селие разглежда стреса като "неспецифичен (физиологичен) отговор на организма на всяко поставено пред него изискване" (Селие, 1982, с. 22) като състояние на организма, проявено в общ адаптационен синдром. Стимулите, които действат на организма (Селие ги нарича стресори), предизвикват два типа промени - специфични и неспецифични. Неспецифичните промени, които се изразяват в генерализираното усилие на организма да се приспособи към изменящите се условия на средата, Селие определя като общ адаптационен синдром. В този смисъл адаптацията се разглежда като способността на организма за своевременно възстановяване на вътрешното равновесие в случаите, когато то е нарушено от въздействието на средата. Общия адаптационен синдром се развива в три фази. В първата фаза (на тревога) организмът мобилизира адаптационни ресурси, за да се справи със стресора. Селие предполага, че адаптационните възможности на организма са ограничени и това се проявява в тази първа фаза. Нито един организъм не може да се намира постоянно в състояние на тревога. Ако стресорът е толкова силен, че въздействието му стане несъвместимо с живота, организмът загива още в стадия на тревога в течение на първите няколко часа или дни. Ако организмът не загине, след първоначалната реакция настъпва вторият етап (на съпротива или резистентност), в който балансирано се мобилизират и изразходват всички достъпни адаптационни резерви на организма, като се поддържа, практически неотличаващо се от нормите, съществуване на организма в условия на повишено изискване към неговите адаптационни системи. Когато стресорите действат дълго време и в резултат, на което е изчерпана адаптационната енергия на организма, настъпва третият етап на изтощение. През тази фаза, както и през първата, в организма постъпват сигнали за несъответствие между изискванията на средата и отговора на организма на тези изисквания. За разлика от първия етап обаче, когато сигналите водят до мобилизиране на резервите на организма, то в трета фаза се търси помощ, която може да дойде само отвън - или във вид на подкрепа или под формата на отстраняване на стресора, атакуващ организъма. Основният механизъм на физиологично-ендокринологичните промени, извършващи се в тези фази, се свързва със системата хипоталамус - хипофиза - адренална кора. Селие разграничава адаптационната енергия на повърхностна и дълбочинна. Повърхностната енергия се мобилизира при първото изискване на средата и се изразходва за сметка на дълбочинната. Дълбочинната енергия се мобилизира по пътя на адаптационното преустройство на хомеостатичните механизми на организма. Нейното изтощаване е необратимо и води до стареене или гибел на организма. Предположенията за две нива на адаптация се подкрепя от много изследователи, докато идеята за абсолютната необратимост на загубите на хипотетичната адаптационна енергия в наши дни има по- скоро символична, историческа стойност . Теорията на Селие оказва голямо влияние върху посоките на научните търсения в биологията, физиологията, медицината, психологията и други науки. Така например в началото на деветдесетте години ендокринолозите доказват, че стресът играе ролята на своеобразен посредник между средата и генетичния апарат. Резките изменения на средата, провокирайки състояние на стрес, мобилизират скрита генетична изменчивост, която на свой ред облекчава търсенето и подбирането на най-адаптивни варианти. Това общо разширение на диапазона на изменчивостта се свързва с въвличане в сферата на стресовите реакции на невроендокринната система на регулация и непосредственото влияние на хормоните на стреса върху гените (Науменко, Попова, 1990). Наред с положителните ефекти върху психологическите изследвания идеите на Селие игнорират ролята на психичните процеси за сметка на физиологичните реакции. В психологията 60-те и 70-те години са свързани с промяна на простия бихевиористки модел “Стимул - Реакция” и отдалечаване от позитивизма към необихевиоризъм (връзките “Стимул - Реакция” се трансформират в по усложнените взаимоотношения “Стимул - Организъм - Реакция”). На тази база идеите на Селие изиграват допълнително стимулираща роля за изследвания свързани с менталните (психическите) структури и процеси разположени в "черната кутия на ума”, с цел да се разбере начинът, по който хората действат и реагират. Изтегляне 166.84 Kb. Сподели с приятели:
|