Наслаждавай Му се завинаги Mалкълм Уебър
Глава дванадесета - Жизненоважното общение
Изтегляне 1.58 Mb.
|
Глава дванадесета - Жизненоважното общениеКогото любите, без да сте Го видели; в Когото като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост… (1 Петрово 1:8) В основата си този живот не е времето за получаване на последната награда, а е време на проверка, изпитание и тестване.1 В този живот не ни е отредено да се наслаждаваме на съвършената ни корона тук, , а във вечността. Във вечността най-накрая ще можем да си отпочинем и да живеем в мир. А тук сме в почивка посред битката. Тук се намираме в мир посред бурята.2 По същия начин и пълнотата на нашето познание на Бог няма да бъде преживяна от тази страна на завесата. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. (1 Коринтяни 13:12) Ще можем да дойдем до най-пълното познание на Христос само в идния живот – независимо дали това ще е след смъртта или грабването. В този живот можем само да притежаваме „Духа в зачатък”. Пълнотата предстои да дойде.3 Но остава истината за голямото обещание на Бог, което представлява християнския живот; а именно, че ние Го обичаме и Му се наслаждаваме, и Той ни обича и ни се наслаждава СЕГА и във вечността. Главната част от Божия план е да Го преживяваме и познаваме наистина, тук и сега. Всъщност само чрез нашето общение с Исус можем сега да преодолеем изпитанията. Бог не позволява изпитанията в този живот, за да види дали можем да се справим с тях без Него, но за да ги преодолеем с Него. Страданията ни в този живот – изкушения, изпитания, преследвания и трудности – не трябва да се понасят без Бог, а да бъдат преодолявани чрез и в Него. Само по този начин те могат да ни дадат полза за вечността. Има определена работа, която може да бъде свършена вътре в нас само в този живот. Във вечността няма страдания за праведния. Нито болка. Нито неотговорени въпроси. Нито има изкушение, грях или дявол в Новия Ерусалим. Нито своеволие, нито бунт. Нито има църковно разделение, неразбиране или борби. Тези неща са препятствия за нас само тук и сега – в този живот. И така, въпреки че ние наистина ще продължим да се учим и да увеличаваме познанието си за Бог през цялата вечност, все пак нашият единствен шанс да победим тези конкретни врагове е в този живот. Необходимостта от страданията Можем да разпознаем двукратната причина за страданията ни в този живот: едната цел е свързана с човека, а другата – с Бога. Относно човека нашите страдания ни позволяват да сме съпричастни със страданията на човечеството. Вижте самия Бог: въпреки че е съвършената и безкрайна Любов от вечността, Той трябваше да приеме човешка природа, за да страда и да бъде изкушаван като човек, което преживяване от своя страна му позволи да „подпомага” и „състрадава” на податливото на изкушение човечество.1 Може ли това да е по-различно за нас? Въпреки че сърцата ни може да са изпълнени с любов и състрадание за хората около нас, все пак, докато самите ние не преживеем лично страданията, през които те преминават, никога няма да можем да разберем тяхното състояние или истински да сме им съпричастни. Липсата на загриженост за тежкото състояние на тези около нас не показва непременно липса на „любов” от наша страна, а просто липса на опитност с подобни страдания; затова нашите страдания са необходимост. Нещо повече, когато обръщаме сърцата си напълно към Бога, за да получим Неговата помощ във време на страдание, и наистина получаваме от Него утеха и сила, съответно ние ще имаме запас от духовна утеха и сила, от които да даваме на останалите в тяхното време на нужда. „Така щото смъртта действува в нас, а животът във вас.”2 Само когато смъртта истински работи в нас, животът на Исус ще извира от нас към другите. Но ако не сме получили тази утеха в нашето време на трудности, ще бъде напразно да се опитваме да служим с нея на други хора. Способни сме да даваме само ако самите ние първо сме получили. Затова пределно ясно е, че без единство с Христос в Неговите страдания Бог никога не може да ни използва като най-пълноценни благословения за останалите – независимо от цялата религиозна опитност и вещина, която притежаваме. Ето защо нека пожелаем да поставим себе си в Неговите ръце, където Той ще ни разломи като петте ечемични хляба. Запомнете, само след като първо Исус разчупи хляба, Той можа да го раздаде, за да нахрани множеството. Тогава, спрямо Бог, нашите страдания ни дават възможност да се „научим на покорство” към нашия Небесен Отец по начин, по който ние никога не бихме се научили. Лесно е да се покорим на Бога, когато нещата вървят както искаме; но когато се надигне преследване заради Словото и праведността, тогава ние имаме първата възможност да практикуваме посвещението и покорството към Бога, които преди това сме провъзгласили. Лесно е да кажем, че обичаме Бог заради самия Него, когато всичко е наред. Но какво ще стане, ако това ни коства всичко – собствените ни намерения, амбиции и удобства, дори собствения ни живот – за да Му служим? Ще Го обичаме ли все още заради самия Него? По същия начин е лесно да кажем, че се доверяваме на Бог да посрещне всичките ни нужди, когато нямаме нужда, която да е отвъд нашата способност да я посрещнем. Само във времена на трудности, болест и неразбиране ние имаме възможността да докажем нашата вяра. Да го кажем отново: лесно е смело да провъзгласим нашето теоретично желание да умрем като мъченици за Господа, но на колко висок глас Му благодарим, когато Той ни дава възможността да умрем, не само веднъж, но ежедневно – към собствените си желания, гледни точки, идеи и чувства – заради нашите братя и сестри в Христос? И така, виждаме, че нашите страдания, изпитания и трудности ни дават възможности да бъдем верни на Бог; и без тези възможности нашата вярност или нейната липса, никога не може да стане явна. Мускулите се нуждаят от съпротивление, за да станат по-силни. И само след появата на болката, нещо се гради. Мъртвата дървесина, намираща се в земните слоеве, се нуждае от голямо налягане, за да се превърне в използваеми въглища. И дори по-голямо налягане е необходимо за оформянето на диамантите. По същия начин трябва да има опозиция и съпротивление срещу нашия духовен характер, за да може той да узрее. Трябва да се преживее болка. Трябва да се издържи на натиска. „Без конфликт няма характер.” „Без борба животът е повръхностен.” Чрез победата над изкушението и изпитанието ние растем духовно силни. Чрез страданието във всичките му форми имаме възможността да се научим на покорство към Бога и да бъдем усъвършенствани от Него. Затова нашите изпитания и страдания ни правят зрели, съвършени и пълноценни пред Бог и участници в Неговата слава.1 Но изпитанията и страданията не само усъвършенстват някои християни – те, също така, разрушават други. Огънят, който закалява острието на меча, е същият огън, който разтопява и поглъща други метали. Налягането вътре в земята, което преобразува част от дървесината във въглища, които горят ярко като свидетелство за Автора на тяхното преобразуване, също и смазва друга дървесина на прах.2 Следователно не самото страдание е това, което ни променя към по-добро или ни унищожава, а нашият отклик спрямо него. Затова запомни: твоите страдания ще станат носители на промяна и усъвършенстване за теб само ако откликнеш на тях по правилния начин! Ако бягаш и се оплакваш от тях с горчиво самосъжаление, ако правиш всичко, за да ги избегнеш и ако ги презираш; тогава ти си пренебрегнал една от най-главните цели на този живот. Божието намерение, в Неговото позволение да бъдеш изпитан, е да изоставиш всичката си надежда и доверието в собствената си сила, в собствените си пътища и в нещата от този свят, които все още те крепят, и да се хвърлиш изцяло в обятията на Исус и Неговата чудесна благодат. Ако така се покориш на твоя верен Създател, радвайки се в това, което Той позволява да срещнеш по пътя си,3 знаейки, че всичко това ще способства накрая за твоето по-голямо участие в Неговата слава, тогава ще си разбрал смисъла на живота си на земята. Също така тепърва ще си започнал да разбираш отговора на голямата тайна за това защо Бог не хвърли дявола във вечното огнено езеро в първия момент, в който той се разбунтува,4 и за причината, поради която Бог не те взе във вечния ти дом в слава в момента, в който се спаси. Този живот може наистина да е кратък, но в него има дълбок смисъл. Затова приеми факта, че Божието намерение в твоя живот не е временния ти комфорт и благословение, а постоянната ти промяна и Неговата вечна слава. Животът ти на земята е основата на живота ти във вечността. Гледай на твоите изпитания и страдания в тази светлина и ще признаеш, че те не работят против теб, за да те унищожат, а работят за теб, за да те усъвършенстват. Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни. (2 Коринтяни 4:17-18) Твоите страдания работят за теб, защото Бог е с теб и контролира всичко. Той е великият Архитект на твоя живот и по-специално на моментите, включващи твоите страдания. Винаги помни: Бог е за теб. Той вече е показал реалността и степента на Своята любов към теб в това, че даде Себе Си за теб. Каква по-голяма любов може да има и от какво друго доказателство се нуждаеш за Неговата любов? И тъй като Бог е с теб, следователно всичките обстоятелства, които Той позволява по един или друг начин, са за теб – доколкото ти откликваш на тях по правилен начин.1 Затова с провалите си не обезсмисляй изпитите и изпитанията си! Не пропилявай възможностите, които изкушенията ти дават, като се предаваш на тях! Не използвай погрешно страданията и гоненията си, като се препъваш в тях! Не се справяй зле с трудностите си, като мърмориш и се оплакваш от тях! Научи се да бъдеш покорен, когато страдаш. Бъди „усъвършенстван” – цялостен и зрял – чрез страданията си. От другата страна на завесата не ще има възможности за победа – никога повече! Дълбочината на зрялост, която ще достигнеш в този живот, като побеждаваш изкушенията и трудностите чрез Христос и като се учиш на покорство чрез страданията си, ще бъде вечно твоя. Веднъж след като свърши този живот, никога повече няма да имаш възможността да отидеш на по-дълбоко място с Бога, поне не и по този начин. Затова, покори се на Бога! По време на твоето страдание жизнено-важно е не да получиш отговори на всичките си въпроси,2 а да се покориш на Бога. Не е необходимо Той да ти обяснява защо страдаш. Той иска ти да Му се довериш. „Защо?”-тата не са важни.3 Всъщност дори в определени моменти ще е по-вредно за постоянната ти промяна, ако всичките ти въпроси намерят своя отговор, отколкото ако временно те не го получат. Затова, довери Му се. Довери Му се, без да искаш обяснение. Довери Му се, независимо какво Той позволява да дойде на пътя ти.4 Бъди уверен, че Той е подредил обстоятелствата ти според Неговата съвършена и неограничена мъдрост. Вероятно няма да разбереш всичко сега, но когато най-накрая застанеш на Неговата свята планина и от там погледнеш живота си в цялата му продължителност – всъщност тогава ще застанеш пред обширната панорама на цялата човешка история – ще хвалиш и величаеш Този, Който в неограничената Си мъдрост е изтъкал толкова съвършен и великолепен гоблен; Този, Който във върховната Си любов създаде, парче по парче, такава огромна и сложна мозайка. Всичко е в Неговите ръце. Той владее над всичко. Не се ли радваш за това? Защото ако зависеше от теб да управляваш делата на този свят и делата на хората – и особено твоите дела – със сигурност щеше да направиш някоя голяма каша! Но Исус е съвършен и Неговото управление е съвършено. Само Той е способен да направи всичко да заработи в полза на тези, които Го обичат. Затова постави доверието си в Него; като знаеш, че Той те обича с вечна любов; като знаеш, че си в безопасност в сянката на Неговите криле; като знаеш, че скоро ще дойде времето, когато ще Го видиш отблизо прекрасното Му лице и най-накрая ще можеш да гледаш красотата на Този, Който те обича; най-накрая ще можеш да паднеш пред Него и да измиеш със сълзите си тези скъпоценни нозе, носещи рани от гвоздеите на кръста. В този момент на преход, в този кратък период на придвижване от този свят към вечността ще разбереш защо Той е позволил тези неща да се случат на земята. Защото сега виждаме неясно, като през стъкло; но тогава – ще бъдем лице в лице; сега знаем отчасти, а тогава ще знаем дори така, както ние сме познати на Него. Един поглед към Неговото прекрасно лице, един поглед към тези очи, тези „извори на жива вода”, далеч ще превъзхождат силата на милиони думи, обясняващи нещата от този свят. „Всичко ще си струва, когато видим Исус.” Какъв прекрасен момент ще е това. И какво голямо откровение. Как ще се радваме и викаме! Как ще скачаме и танцуваме! Тогава, когато пердето на очите ни падне, ще видим колко съвършено Той е управлявал Своя свят. От тази удобна позиция изведнъж ще видим целия духовен пейзаж, как всеки детайл се появява на своето правилно и отредено от Бога отношение спрямо всеки останал. Ще разберем с какво състрадание и мъдрост Той е насочвал Своята Вселена. Ще видим колко чудесно Той е направил всичко да работи за нашето добро и за Негова слава. Наистина Той ще избърше всички сълзи чрез това откровение. Ние ще се радваме, когато осъзнаем, че чрез Неговата благодат не сме се предали, когато най-негативните неща са ни се случвали. Колко благодарни ще бъдем, въпреки нещата, които са се случили и които ние не сме разбирали; неща, които не са значели тогава нищо за нашия ограничен интелект, но все пак не сме се предали на обезкуражение или самосъжаление, а сме издигнали отмалели ръце и като сме подсилили слабите колена, отново сме посветили живота си на нашия най-предан Създател и още веднъж сме се захванали за плуга, който Той ни е дал. Колко благодарни ще бъдем, че чрез благодатта Му в живота си сме позволили всичко да ни приближи повече при Него и че чрез движението на Неговия Святи Дух в сърцата си не сме позволили нищо да ни раздели от Неговата дълготрайна любов. Колко радостни ще бъдем, че в най-трудните и най-болезнените ни моменти напълно сме обърнали сърцата си към Него, за да Го обичаме и да Го познаваме дори по-пълно, и да се покланяме на Този, Който владее в небесата и над земята; Който контролира сърцата, делата и живота на всички хора; Който прави, и то по съвършен начин, това, което Сам желае в небесните множества и сред земните жители. Колко велико нещо е човек да е християнин! Колко прекрасно е да знаеш, че нашият Небесен Баща ни обича и се грижи за нас с безгранична загриженост; че всеки косъм от нашата глава е преброен; че, без изключение, за Него няма случайности, когато сме с Него; че всяка стъпка, която правим, е заръчана от Него; че любовта Му за всички нас е вечна. Довери Му се! Той е съвършен в мъдрост и любовта Му към теб е безусловна. Приближи се към Него сега. Остави Го да държи ръката ти и да те преведе през всичко. Довери Му се, без да искаш обяснение. Кажи с Исус: „Чашата, която Ми даде Отец, да не я ли пия ?”1 Издържай своите божествено определени страдания, без да ги оспорваш или да мърмориш, като се облягаш за подкрепа на Неговата вярна ръка. И тогава, когато всичко свърши, ще видиш с удовлетворение величието и славата на делото, което си позволил Той да извърши в теб.2 Както казахме, това е част от смисъла на този живот и затова е задължително да се приближиш при Исус сега, а не просто да оставиш започването на взаимоотношение с Него за следващия живот. Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас… (2 Коринтяни 4:17) И ако сме чада, то сме и наследници, наследници на Бога и сънаследници с Христа, та ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него. (Римляни 8:17) Ако страдаме с Него, ще царуваме с Него Повечето християни знаят, че във вечността има различни степени на награди за праведния.3 Но колкото и тежко да изглежда това за тези, които живеят в самозадоволство и спокойствие в Сион, голямата истина е, че степента на нашата вечна слава с Исус ще бъде определена не според благословенията, които сме приели в този живот, нито според религиозната вещина, която сме постигнали, но според страданията с Исус, които сме преживяли, докато сме били на земята. Тези, които ходят с Исус Христос, ще страдат.4 Тези, които ще царуват с Исус на Неговия трон във вечността, ще преживеят големи страдания.5 Тези, които познаят дълбоко Исус, ще познаят дълбоко Неговите страдания. Тези, които ще преживеят силата на Неговата възнесенска слава, първо ще е необходимо да издържат товара на Неговото страдание, който я предхожда.6 Божият път винаги е бил пътят на конфликт и болка. Неговата пътека винаги е водила първо до стълба за бичуване и след това - към кръста. За да позная Него и силата на Неговото възкресение, и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му… (Филипяни 3:10) Ако не познаваш страданията, за които говорим, вероятно ти все още не си започнал да ходиш близо със своя Господ. Но ако вземеш решение да Го търсиш и да влезеш в Неговото присъствие, тогава ще откриеш, че Неговото свято Присъствие те води не само в голяма и неизговорима радост, слава и величие, но също и в мрачната тъмнина на страданията под Неговия кръст. И все пак не се страхувай, защото в тази тъмнина ти няма да си сам. Тази тъмнина ще бъде мястото, където ще преживееш Христос в цялата Му пълнота. Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. (Псалм 23:4) За разлика от променливите човешки взаимоотношения, които толкова често прекъсват във време на трудности, нашето взаимоотношение с Исус ще издържи на всичко. Той е „приятел, който се държи по-близко и от брат”. Той винаги ще бъде с теб – дори, или по скоро трябва да кажа, особено във време на крайна нужда. „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя.”1 Ще откриеш, че Господ не е само Богът на хълмовете, но е Бог и на долините. Нещо повече, в самия час на страдание Неговото присъствие ще бъде най-близо до теб. … понеже знаем, че както сте участници в страданията, така сте и в утехата. (2 Коринтяни 1:7) Във всички наши страдания ние страдаме с Исус;2 и не само в смисъл, че споделяме същите страдания, с които Той пострада, но повече от това. Ние страдаме със Самия Него. Той е с нас, разкривайки ни Себе Си всред страданието ни.3 Много са свидетелствата през вековете за светии, които са били жестоко бити, измъчвани, затваряни, удряни с камшици и изгаряни живи – които посред всичко това са преживели такава дълбочина на Бог, че дори физическата болка изчезвала. По същия начин Исус на кръста - по време на Своето най-голямо изпитание и страдание, преживя общението на Своя Баща. Докато висеше на кръста, Той не беше изолиран от Своя Отец, но познаваше Неговото Присъствие: … гледах Господа пред себе си; понеже Той е от дясно ми, за да не се поклатя … (Деяния 2:25)4 В Марк 15:34, викът на Исус: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” означаваше, че вътрешното Му общение с Неговия Отец не се прекрати дори за кратък момент. Думите просто означават, че Отец трябваше да остави Своя син да умре. Отец позволи на Своя Син да пострада и умре в ръцете на грешни хора, за да плати наказанието за човешките грехове. В този смисъл Той беше „оставен”. Исус беше съвършен и праведен и освен ако Отец съзнателно не Му беше позволил, не беше нужно Той да страда и да умре. Това бе същността на оставянето: Бог да остави Своя Син, в смисъл, че Му позволи да премине през обстоятелства, през които не би преминал в друг случай, обстоятелства, от които в друг случай Отец би избавил Своя праведен Син. Думите на Исус не означават прекъсване на духовното Му взаимоотношение и вътрешна духовна връзка с Отец. Той винаги беше в общение със Своя Баща. „Винаги турям Господа пред себе си”. По време на разпятието Отец беше с Исус, като Го поддържаше и подкрепяше: „Понеже Той е отдясно ми, за да не се поклатя.”1 На кръста Исус наистина издържа „от грешните такова противоречие против Себе Си” – и болката от явното му, незаслужено предаване от Бог в тази трудна ситуация2 – но нито за момент Той не изгуби вътрешното си общение със Своя Отец.3 Дори и в нашия живот е така; има моменти, когато изглежда сякаш Бог ни е изоставил, позволявайки ни да преминем през изпитания и обстоятелства, за които много хора ще предположат, че Бог би избавил Своите праведни слуги от тях. Други хора може да си помислят, че Бог ни е изоставил в тези моменти.4 Но това „оставяне” е само външно и „временно”. Вътрешното ни лично общение с нашия Небесен Отец не бива да пострада нито йота; а напротив, трябва да се подобри. Не бива да сме далеч от Бог, когато преминаваме през моментите си на изпитание и страдание, и не бива да мислим, че Той очаква това от нас. Ако Неговата заповед е да заякваме в Господа и в силата на Неговото могъщество, и че за всичко имаме сила чрез Христос, Който ни подкрепя, като побеждаваме само в Неговата сила, тогава как можем да предположим, че Той ни изоставя във време на изпитание и страдание? Самото изпитание не се състои в това Бог да прекрати Своето вътрешно общение с нас, както повечето хора за нещастие си мислят. Изпитанието включва разтройването на външните обстоятелства и нещата от този живот – а не на нашето вътрешно общение с Бог. Изпитанието включва обезпокояването на усещанията на петте физически сетива, но не и вътрешното ни съзнание за Неговото общение. Външните страдания и трудности не са способни да обезпокоят душата, която е дълбоко врязана в Неговата длан.5 Бог е все още с нас през цялото време и посред страданието вътрешната ни духовна връзка с Него се запазва, и тогава тя, свободна от външно разсейване и привързване, може дори да се развива и благоуспява. Защото, както изобилстват в нас Христовите страдания, така и нашата утеха изобилства чрез Христа. (2 Коринтяни 1:5) Всякога носим на тялото си убиването на [Господа] Исуса, за да се яви на тялото ни и животът на Исуса. Защото ние живите винаги сме предавани на смърт за Исуса, за да се яви и животът на Исуса в нашата смъртна плът... Затова ние не се обезсърчаваме; но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява. (2 Коринтяни 4:10-11, 16) … напълно се утешавам; даже във всяка наша скръб радостта ми е преизобилна. (2 Коринтяни 7:4) Блажени сте, ако ви опозоряват за Христовото име; защото Духът на славата и на Бога почива на вас ... (1 Петрово 4:14) Чрез Своето общение Исус ни позволява да участваме в трудностите на евангелието не според собствената ни сила, но „по силата, дадена от Бога”.1 Но Господ беше с мене и ме укрепи... Господ ще ме избави от всяко дело на лукавия и ще ме спаси, и въведе в небесното Си царство … (2 Tимотей 4:17-18) Очевидно е, че ние не твърдим, че ако ходиш с Исус, няма да имаш никакви изпитания или страдания. Истината е, че на тези, които са най-близо до Господа, ще се поверят най-големите изпитания, защото в Неговата сила те стават най-силни.2 Това, което казваме е, че посред изпитанието, независимо от неговото естество, твоето вътрешно общение с Бог няма да изчезне, но ще се задълбочи и това вътрешно преживяване на Неговото Присъствие и общение ще бъде твоята сила посред битката, твоята смелост посред опасността, твоят мир посред бурята и твоята победа посред изглеждащото на външен вид поражение. Вероятно си мислиш, че Бог премахва присъствието Си от теб по време на изпитание, защото приравняваш Неговото присъствие с вълнение, „тръпки”, емоционални чувства, „напомпвания” и спокойствие в обстоятелствата ти. Затова когато външните обстоятелства и чувствата се влошат, ти си мислиш, че си загубил Божието присъствие. Но това преди всичко показва колко малко знаеш за Неговото истинско присъствие. Ако преди това беше развил истинска вътрешна духовна връзка с Исус, във време на изпитание не би си помислил, че си изгубил Неговото присъствие. Всъщност в тези моменти усещането ти за Неговото общение трябва да бъде пречистено. Нека отново да подчертаем: Исус не ни заповяда да изоставим собствената си самоувереност и сила само за да ни остави отново на тях във време на изпитание. В Него, във вътрешното общение и духовна връзка с Него е нашата единствена сила и ресурс – по всяко време. За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява. (Филипяни 4:13) …във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. (Римляни 8:37) Но благодарение Богу, Който винаги ни води в победително шествие в Христа … (2 Коринтяни 2:14) Иеова Господ е силата ми … (Авакум 3:19) Ще дойда и ще хваля мощните дела на Господа Иеова… (Псалм 71:16)1 …Но Бог е сила на сърцето ми и вечният ми дял … (Псалм 73:26) …Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша? (Псалм 27:1) Чакай Господа... и нека се укрепи сърцето ти … (Псалм 27:14) Когато обстоятелствата са лоши и в своята си сила сме слаби и безпомощни, именно тогава Божията сила може най-силно да се изяви в живота ни само ако се предадем на Него: ... и Той ми рече: Доволно ти е Моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена. И тъй, с преголяма радост по-добре ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила. Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен. (2 Коринтяни 12:9-10) … И ние също сме немощни в Него, но ще сме живи с Него чрез Божията сила спрямо вас… (2 Коринтяни 13:4) … А ние имаме това съкровище в пръстни съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас. (2 Коринтяни 4:7) В човешките очи слабостта е презирана и слабите хора често са отхвърлени. Но в Божиите очи съкрушеното и разкаяно сърце не е презряно, но е по скоро е изискване за общение с Него.2 Водата винаги се влива в най-ниските места. Tрябва да съумеем да видим нашата пълна безпомощност – безплодието на собствените ни усилия; недостатъчността на собствените ни сили и способности; безполезността на всичките ни умствени напрягания и интелектуални начинания; провала на всичките ни дела без Него. Бог е избрал глупавите, слабите, долните и презрените, за да покаже Своята слава и сила. Гордите и самодостатъчните са тези, които са презряни и свалени долу от Бог.3 Единствено слабите и неспособните, обикновените „пръстни съдове” са тези, които Той кани в Своето присъствие. И те са поканени да останат.4 Когато достигнем до мястото на истинско сърдечно осъзнаване и признание, че без Него нищо не можем да направим, тогава ще можем за първи път истински да уповаваме на Него; и като поддържаме постоянен жив контакт с Него, да можем да черпим от вътрешния Му запас от сила – това ще бъде единствената ни надежда за победоносен живот. Ще станем зависими от Бог – от Неговото неспирно вътрешно присъствие и общение – за всяка нужда от всеки момент на всеки ден. И тези непрекъсващи във времето единство и духовна връзка са това, което Той ни е обещал – ако искаме наистина да се откажем от живота и силата си и вместо това да изберем Неговия. Оттеглянето на Божието присъствие Като твърдим, че има място на постоянно общение с Бог, обещано на тези, които ходят в живот на пълно и продължително предаване, нужно е да направим няколко уговорки. На първо място, по никакъв начин ние не намекваме, че не съществуват моменти, когато Бог нарочно отдръпва присъствието Си от Своите хора. Той наистина на моменти оттегля Своята утеха и вътрешно общение от нашия живот и причините за това са ясно показани в Писанието: Ето, ръката на Господа не се е скъсила, та да не може да спаси, нито ухото Му отъпяло, та да не може да чува; но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви и вашите грехове са скрили лицето Му от вас, та не ще да чува. (Исая59:1-2) … Господ е с вас, докато сте вие с Него; и ако Го търсите, ще бъде намерен от вас, но ако Го оставите, Той ще ви остави. (2 Летописи 15:2)1 И така, виждаме, че като наказание Бог наистина отдръпва Своето присъствие в отговор на греха и бунта на Своите хора. Ако Бог трябва да направи това с теб – ако Той отдръпне присъствието Си от теб – това не е изпитание, което трябва да изтърпиш. Това е проблем, който имаш. Нещо трябва да се промени в теб. Необходимо ти е покаяние, за да преживееш възстановяването на Божието присъствие. В определен момент се е появил грях в живота или сърцето ти. Грях на престъпление или на пропуск. Може би не се предаваш на Него в област, за която Той ти е говорил. Процесът на грехопадението, отдръпването на Божието присъствие чрез Неговотo наказание, покаянието на Неговия народ и възвръщането на Божието благоволение и благословение е красиво описан от пророк Осия: Ще си отида, ще се върна на мястото Си, догдето признаят грешката си и потърсят лицето Ми; В скръбта си ще Ме търсят усърдно, казвайки: Дойдете да се върнем при Господа, защото Той разкъса, и Той ще ни изцели.... Да! Нека познаем Господа, нека следваме да Го познаваме; Той ще се появи сигурно, както зората, и ще дойде при нас, както дъжда, както пролетния дъжд, който пои земята. (Осия 5:15 – 6:3) Нашата втора уговорка е, че трябва да вземем предвид моментите, когато Бог, в суверенността Си, отдръпва Своето изявено присъствие от някой човек, чието сърце е правилно пред Него, за да може той с вярност и смирение да посвети живота си на Христос, независимо от духовната сухота и мъглявина, и да жадува и вика към Него все повече и повече. Затова вярата ни в Бог, която е подхранвана във времето на общение и духовна връзка с Него, ще ни поддържа независимо от всички трудности и неясноти – включително дори и суверенното отдръпване на Божието присъствие. Но това суверенно отдръпване не се случва често и не трябва да се използва като извинение за цялостната липса на Божието присъствие в живота на Неговия народ. Скритата тъмнина на сърцата ни, собствените ни своеволия и закоравели вратове, далеч по-често са причина за загубата на Божието общение, отколкото Неговото суверенно отдръпване. Нещо повече, едно суверенно отдръпване на Божието присъствие ще трае само за определено време, докато приключи Неговата съвършена работа; и накрая, както беше при Йов, Божият служител ще получи повече благословения, отколкото е имал в началото.1 Едно нещо е сигурно: ако се приближиш до Бога, „Той ще се приближи при теб”, без оглед на външните ти обстоятелства. Изпитанията няма да отнемат вътрешното ти общение с Бог. Изпитанията не могат да те лишат от вътрешното ти общение с Бог. Викът на праведния е: „Защото Ти, Господи, не си оставил ония, които Те търсят”. Нищо извън нас не „ще ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ.”. Бог ни е поканил да обитаваме в Неговото тайно място; да пребъдваме под Неговата сянка; да Го направим наше обиталище. „Синко, ти си винаги с мене”, е неоценимата привилегия, предложена на нас. „Господ е близо при всички, които Го призовават, при всички, които с истина Го призовават.” „Правдивите ще обитават пред лицето Ти.” Бог не отказва да се срещне с теб. „Който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя.” „Търсете и ще намерите”. Тези, които гладуват и жадуват за Бог, „ще бъдат наситени”. „Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него.”2 Има място на постоянно обитаване в Него и място за Него в теб. Исус, Който ни каза да живеем чрез Неговия живот, така както Той живее чрез живота на Своя Отец,3 беше постоянно в присъствието на Своя Отец – дори и в Своите най-големи страдания и изпитания. „И Този, Който ме е пратил, с Мене е; не Ме е оставил сам, Аз върша всякога онова, което е угодно Нему.” Затова праведните могат да кажат на Бога: „Утвърждаваш ме пред лицето Си (или присъствието Си) до века.” „Защото очите на Господа се обръщат насам-натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към Него.”4 Считането на загубата на Божието присъствие за изпитание на вярата ти води до две опастности. Първо, ако си загубил общението Му, тази идея ще ще ти даде рационално обяснение: всичко при теб е наред и е нужно само да издържиш това „изпитание” в живота си; в действителност обаче трябва да потърсиш Бог, за да откриеш и да се справиш с причината за Неговото отдръпване. Покаяние е нужно: трябва да се справиш с „его”-то. А ти го избягваш и не достигаш мястото на истината пред Бог само защото си мислиш, че всичко с теб е наред и „това е само изпитание”. Така ти извиняваш липсата на Божието присъствие в живота си като „изпитание”, „его”-то още веднъж успешно се прикрива и си спечелва почивка. Втората опасност, която носи със себе си тази идея, е, че когато преминаваш през истинско изпитание на вярата си, ти действително не се приближаваш при Исус, за да получиш Неговата благодат, която да направи възможно да се справиш с него, защото не си сигурен дали въобще някога Той може да ти окаже тази помощ, и затова ще се стремиш да издържиш изпитанието със собствената си сила. И в резултат на това целта на изпитанието – а по-точно да се облегнеш изцяло на Него и в Неговата сила да го издържиш – се осуетява и зрелостта ти в Бог е отново възпрепятствана. Но има място на постоянно обитаване в Него. Това е мястото на покорство и изоставяне. Това е мястото на предаване. Чуй Исусовото прекрасно обещание: Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме люби; а който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми и Аз ще го възлюбя, и ще явя Себе Си нему. Юда (не Искариотски) му казва: Господи, по коя причина ще явиш Себе Си на нас, а не на света? Исус в отговор му рече: Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него. (Йоан 14:21-23) Гръцката дума, преведена като „явя” в тези стихове, означава „физически и външно да представиш себе си пред погледа на другия”.1 Думата, използвана тук, се отнася за вътрешно откровение за присъствието на Христос и очевидно е, че откровението е много истинско. То не е някаква абстрактна и юридическа теория, която разглеждаме тук, но е едно истинско преживяване на общение с Бог. Това преживяване не е обещано на всеки, който просто се идентифицира с Исус или с Неговата църква, но само на тези, които истински Го обичат и Му се покоряват. За тези, които са готови да изоставят всичко заради Христос и изцяло да Му се предадат, това наистина е скъпоценно обещание: обещание за пребъдващото (тоест, продължителното) и изявено (тоест, преживяно) присъствие и общение на Бог. Преживяването на присъствието на Бога не трябва да бъде ограничавано до времена на специална молитва или църковни събрания, а може да бъде наше ежедневно и продължително притежание. Исус иска да ни направи Свой дом. Миг след миг нека се приближаваме към Него, за да Го притежаваме. Някои могат да си спомнят как Божето присъствие е било толкова реално и близко до тях, когато отначало са се спасили и въпреки това от тогава насам се създава впечатление, че Той е далеч и те нямат истинско вътрешно общение с Него в ежедневието си. „Това не означава ли, че Бог ме опитва и тества в растежа ми като християнин?” - може да попита някой. Това е далеч от истината! По-вероятно е ти да си оставил първата си любов, отколкото Той капризно да те е изоставил. „Но...”, отговоряш ти – „когато отначало се спасих, в живота ми имаше много грях и въпреки това познавах общението и присъствието на Бог. Сега се покорявам на Бог много повече и въпреки това присъствието Му отсъства от живота ми. Със сигурност това е само изпитание.” Тук нашият отговор е, че доколкото Бог ни дава светлина и откровение за Истината, ние трябва да откликнем с покорство и ако не направим това, Неговото присъствие ще си тръгне наскърбено от нас. Може да е вярно, че сега има по-малко грях в живота ти, отколкото когато повярва отначало, но ако отсъства Неговото присъствие, това означава, че със сигурност има области, в които ти не се предаваш на Него. Това, което казваме, е, че ако се намериш извън общение с Бог – далеч от вътрешната духовна връзка с Неговото присъствие – тогава СПРИ и открий проблема. Не продължавай да действаш, сякаш всичко е наред. Това не е просто изпитание за твоята вяра. В един определен момент ти си спрял да ходиш в светлината: „Но ако ходим в светлината,... имаме общение един с друг... ” (тоест, с Бог).1 Ако си извън общението с Бог, това трябва да те терзае много. Не бива да оставаш в това състояние. Както Августин каза: „Ти си ни създал за Себе Си и нашите души са неспокойни, докато не намерят почивката си в Теб.” Когато намериш Себе Си далеч от Него, остави се на това естествено терзание и безпокойство в душата ти и търси възстановяване във Бога. Опитай се да намериш проблема и нека общението бъде възстановено. Ние не намекваме, че си въвлечен в някакъв явен външен грях, но в даден момент ти си изоставил светлината, която Той ти е дал. С растежа ни в Христос Той ни дава повече и повече светлина и все по-малко и по-малко е необходимо, за да Го накараме да си тръгне от нас наскърбен. „Нашите лозя имат нежно грозде”2. Това може да е някаква вътрешна мисъл на бунт, огорчение, отвращение или омраза, която за теб не е изглеждала толкова важна, но тя е наскърбила Него. Може да е неучтива дума, отправена към някой твой съсед. Вероятно Той ти е разкрил волята Си в определен момент, а на теб все още не ти е удобно или приятно да Му се покориш. Вероятно любовта ти към Него не е толкова силна, колкото е необходимо да бъде. Вероятно ти си взел Неговото присъствие за даденост, като суламката, и не си откликнал с необходимата бързина на Неговите нежни подтици и водителство към теб, за да дойдеш сам при Него за специално време на любов и общение.3 Но каквато и да е пречката, нека Той ти я разкрие; покай се и нека общението ви бъде възстановено. Не продължавай така, сякаш всичко е наред. Ако продължиш напред без Бог и Неговото предпазващо присъствие, „малките” грехове ще станат „по-големи”, сърцето ти постепенно ще се закорави и ще стане все по-трудно да се върнеш при Бог.4 Истинските изпитания и скърби трябва да се издържат с радост и продължителността им да бъде безрезервно поверена на твоя верен Създател.5 Но загубата на Божието присъствие не трябва да продължава по-дълго от момента, необходим да коленичиш и да потърсиш Неговото лице, за да може още веднъж то да осияе безпрепятствено в живота ти. Възвърни ни, Боже, и осияй с лицето Си… (Псалм 80:3) Отнасяй се с голяма загриженост към обитаващото в теб Божие присъствие. Отнасяй се към Неговото общение с голямо уважение. Не позволявай нищо да ти го ограбва. Направи всичко възможно да го поддържаш. Бъди ревнив за него.1 Бог е ревнив за него: „Бог и до завист ревнува за духа, който е турил да живее в нас”.2 Не отивай никъде, без Бог да е с теб – без вътрешното си усещане за Неговото общение. Неговото присъствие с теб е това, което те отделя от останалите хора в света. Нека викът ти да бъде: „Ако Ти не дойдеш с мене, не ни извеждай от тук.”3 Да ходиш в светлината, която Бог ти дава, означава да си осигуриш Неговото пребъдващо присъствие; а постоянството в Неговото присъствие е изворът на живот на вяра и победа. Общението е необходимо за вярата Възлюбени, ако нашето сърце не ни осъжда, имаме дръзновение спрямо Бога: и каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му и вършим това, що е угодно пред Него... И който пази неговите заповеди, пребъдва в Бога и Бог в него: и по това познаваме, че той пребъдва в нас, по Духа, който ни е дал (1 Йоан 3:21-22, 24) Както апостол Йоан казва, когато се покоряваме на Бог и ходим в светлината, която Той ни дава, Неговото присъствие, преживявано чрез Духа Му, става явно в нас. Поради тази вътрешна духовна връзка с Него ние имаме мир, увереност в сърцата си и доверие към Бог, че Той ще отговори на представените от нас молби пред Него.4 От друга страна, ако сме извън общение с Бога, тогава не сме на място, където успешно можем да се молим с молитва на вяра.5 Първо, трябва да се молим с молитва на покаяние и след това, когато сме възстановени в духовна връзка и общение с Бог, можем да имаме увереност спрямо Него. Ако има грях в сърцата ни и сме извън общение с Бог, тогава Той няма да чуе молитвата ни – независимо колко често изповядваме обещанията и верността на Бог.6 Само искреното и чисто сърце може да се приближи при Бог, за да получи Неговата помощ във време на нужда.7 Ето я причината, поради която много християни се молят с това, което наричат молитва на вяра и все пак не успяват да получат от Бог: защото, въпреки че са извън общение с Него, те оправдават загубата на присъствието Му като част от изпитание или тест, или погрешно определят вътрешното усещане на Неговото присъствие като „чувство”, което считат за нещо незначително или дори някак си противно на „вярата”, и затова по един безотговорен начин се опитват да задължат Бог да изпълни Своите обещания, въпреки че те не са изпълнили Неговите условия. Но като Самсон, когато се отърсят, нищо не се случва. Бог не отговаря на техните молитви и те се разочароват; често се объркват и се съмняват във валидността и почтеността на Бог и Неговите святи обещания. Но ако се върнем при Исус със съкрушено и разкаяно сърце, изоставяйки всичко в предаване и покорство към Него, тогава ще познаем общението и духовната връзка с Него и във време на изпитания и крайна нужда Неговата велика сила ще бъде наш извор, от който да черпим.1 Моментите ни на слабост ще станат моменти на най-голяма сила; защото, като премахнем всичката си надежда и доверие в собствената ни сила и в нещата от този живот, които са ни поддържали, ще уповаваме по-пълноценно на Исус и Неговата чудесна благодат.2 Но ако взаимоотношението ти с Бог е само абстрактно и мистично, изцяло основано на юридически доктрини, законни теории и принципи, а му липсват реалност, същина и живина, тогава ти и твоята религиозна волева сила ще са единствените източници на подкрепа във време на страдания и изпитания. Под „религиозна волева сила” имаме предвид пламенната ти ревност да направиш живота си да изглежда, сякаш всичко е наред и то не само пред другите, но и пред себе си, и Бог. Теб ли обрисувахме, уважаеми братко или сестро? Твоя живот ли описвахме досега? Истински ли познаваш Божието присъствие в сърцето си? Ако си познавал Бог и ако си преживявал Неговото присъствие в миналото, ходиш ли близо с Него днес? Или си напуснал първата си любов и сега Го следваш отдалеч? Животът ти охарактеризиран ли е с истинско общение на любов с Бога и преживяване на Неговото общение и Неговата любов към теб или, както казват, „нещо липсва”? Имаш ли взаимоотношение с Исус – истинско взаимоотношение с Исус – или духовният ти живот се състои повече от теория и „християнска философия”, отколкото от практическа реалност? Следните неща обобщават ли това, което е в живота ти: студенина спрямо Бог; задоволяване на „его”-то ти; липса на самораздаваща се любов към останалите; критикарство, ревност, огорчение, порицание, мърморене и подозрение спрямо братята; липса на болка към неспасените; малко молитва извън времето, когато те виждат другите; поклонение, диктувано повече от човешките традиции и начини, отколкото от спонтанността на сърце, уловено от Исус; по-голям интерес към нещата от този свят, отколкото към Божието слово; обща апатия и липса на интерес към духовните неща като цяло? Текат ли реки от жива вода от твоето сърце, носещи изцеление и живот на тези, които влизат в контакт с теб? Или животът ти е по-точно описан като „кладенец без вода”, или „облаци и вятър без дъжд”? Притежаваш ли живота, или просто „си жив само на име”? Гледаш ли на покорството, святостта и вярата като на привилегии в живота ти или като на задължения? По-загрижен ли си другите християни да се съобразяват с твоя списък от външни религиозни форми, отколкото да преживеят вътрешната същност и сила на духовната връзка с Исус? Раздразнен ли си, разгневен ли си от това, което казахме в предишните глави? Християнството ти повече преструване ли е, или е истинско преживяване на Бог? Стремиш ли се да впечатлиш хората, пренебрегвайки Бога, като се опитваш да скриеш духовната си скука и се правиш на щастлив и успешен, за да не се провали всичко по ужасен начин, голямата ти религиозна постройка да се срути около теб и да останеш изложен пред останалите като лицемер? Животът ти погълнат ли е от изтощаващо те преследване на религиозна позиция, признание и уважение; а през цялото това време да пренебрегваш Този, чието одобрение наистина има значение, Този, Който законно може да изиска сърцето и живота ти, Този, Който наистина може да те освободи? Истински ли предаваш ежедневно сърцето си на Бог, или си си сложил маската на външната показност за пред хората, за да създадеш впечатлението, че си се предал истински? След като си започнал в Духа, сега усъвършенстваш ли се в плътта? … Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол ... (Откровение 3:17) O, скъпи християнино, има ли религиозни преструвки в живота ти? Ако е така, не си ли уморен от тях? Празнотата и нищетата отвътре не започват ли да те притесняват? Егоизмът и самонадеяността в живота ти не започват ли да те ядосват? Божият призив към теб е да си честен. Можеш ли да продължиш да лъжеш себе си, другите хора или Бога за истинското си духовно състояние? Когато Той ти предлага толкова много, как можеш да си доволен с толкова малко от Бог в живота ти? Изостави това мизерно съществуване сега и уповавай на милостта на Бога, моли Го да те направи истински; умолявай Го да се занимае с най-вътрешните части на сърцето ти; помоли Го да промени и разшири сърцето ти, като те доведе до място на открито и искрено покорство на Него, без което никога няма да Го познаваш. Кажи Му, че си изморен от религиозното си лицемерие и че искаш да Го познаваш истински. Тогава вече няма да угаждаш на хората и да си почитател на човешката религия. Няма да се покоряваш на заповедите на „его”-то, греха и Сатана, които нежно ти шушнат в ушите, че трябва да им служиш, а междувременно външно поддържаш религиозна фасада на служение пред Бог. Така вече няма да мамиш себе си, че всичко е наред, когато в себе си усещаш болезнена празнота. Исус те призовава сега: Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. (Откровение 3:20) … И който е жаден нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота (Откровение22:17) Чуй Неговия глас! Отвори вратата! Ела! Вземи Водата на Живота! Исус предлага Себе Си на теб! Бог е поставил вечността в сърцето ти. Исус те обича с вечна любов; затова с нежна грижа те привлича при Себе Си. Повече няма напразно да се задоволяваш с малкото, толкова малкото, толкова безкрайно малкото в сравнение с това, което Той ти предлага: Пълноценно Му се наслаждавай завинаги! Лицето Ти – кратък проблясък на Божията Ти красота, о, покажи го, Боже мой и в мен ще е любовта: И всяка малка светлина и слава ще бледнее, че и красивата земя пред Тебе ще немее. Погледнеш ли ме – вяра, любов от мен към Теб ще потичат и винаги ще е готова за Теб мойта душа въздишаща. Животът ми – възторг, мечта, Ще бъде в този ден. Представи ще са суета, реален си за мен! Щом видя Теб, забрава миналото ще е в мен. И всичко, що врагът представя ще е далеч във онзи ден. Страх и съмнения за бъдещи вълнения във Тебе ще са скрити, Блажено доволство, мир, покой в сърцето ми - открити. Лицето Ти щом видя аз кръста леко ще нося; щом губя, ще печеля в час, във мир, без да се кося. Във пътя лек годините летят, в живота кратък. Щом всичко в Твоите ръце е, с Теб ще съм аз нататък. (Неизвестен автор) Каталог: wp-content -> uploads -> 2014 2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии 2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово 2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година 2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура 2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил 2014 -> 1. Do you live in Madrid? A 2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г 2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116 Изтегляне 1.58 Mb. Сподели с приятели:
|