Разследват смъртта на бебе, чакано 12 г

Разследват смъртта на бебе, чакано 12 г.

"Чакахме дете 12 г. Накрая се появи на бял свят, но живя само 4 часа", съсипана е 28-годишната Минка Евтимова.

На 8 април тя била приета в лечебното заведение. Родила момиченцето със секцио, тъй като тежало над 4 кг. Малко по-късно й съобщили, че сърцето му спряло.

Минка и мъжът й Йордан са убедени, че са загубили рожбата си заради лекарска грешка. Двамата възнамеряват да съдят болницата.

Управителят й д-р Иван Червенков е назначил специална комисия за проверка на случая.

"Става въпрос за родилка от цигански произход, която разбрала, че е бременна, едва в 5-ия месец", обясни д-р Червенков.

По думите му пациентката не е ходила редовно на гинеколог. Не са правени задължителните изследвания на майката и плода. В женската консултация Минка имала само две посещения - в 7-ия месец и в края на бременността.

Тя пък твърди, че е преглеждана от частен АГ специалист в Асеновград. Десетина дни преди раждането по негово настояване постъпила в асеновградската болница, тъй като бебето било в седалищно положение. Жената е неосигурена и престоят й е бил за сметка на здравното заведение.

Бебето се е обърнало и Минка си тръгнала на своя глава. Появила се 8 дни след термина с болки.

"Нищо му нямаше на детето, като се роди. Мъжът ми и роднините не успяха да му се порадват", казва Минка.

Първоначалното становище на комисията, която разследва случая, е, че детето е било с вътреутробна асфикция. По тази причина може да е имало кръвоизливи.

Другата хипотеза е, че починалото новородено е с малформации. Очаква се това да стане ясно след излизането на хистологичните резултати.

От болницата възнамеряват да привлекат външни специалисти, за да няма съмнения в изводите на крайния доклад за случая. Д-р Червенков и екипът му категорично отричат твърденията на Минка, че са й искали 300 лв. за нормално раждане и 800 лв. - за секцио.


Д-р Цветеслава Гълъбова

Няма превенция срещу зависимите от дрога и алкохол

- Тенденцията не я правят психично болните, а обстоятелството, че агресията в нашето общество вече е в неконтролируеми размери. Тя поразява всяка клетка на обществения ни живот. Иначе психично болни има във всички държави, не само у нас. Навсякъде по света пациентите с по-леки диагнози не са хоспитализирани и са извън лечебниците, по улиците, както казвате вие.

- Превенция практически няма. Защото зависимостите и лечението им е оставено само и единствено на решението на самите обременени. Тоест те ще се лекуват, ако сами решат да го правят. Преди близо двайсетина години отпадна задължителното лечение на зависимите. Аз съм съгласна, че лекуването на тези пациенти в затворени клиники не е модерен и правилен начин. Тяхната дълга изолация в такива заведения не беше добър вариант, но пък не се създаде нищо ново нито като похват, нито като нормативи. Няма и обществена солидарност и подкрепа. Цялата тежест за спасяването на тези хора падна върху плещите на близките им.

- Не мога нищо да коментирам, тъй като член 28 от Закона за здравето ясно регламентира кога и на кого може да се дава такава информация. Медиите не са в това число. Защо такъв човек е на улицата и шофира? Както вече казах, в сферата на лечението на зависимостите и на психично болните нищо не е направено. Положението е трагично, защото и отношението ни към тези хора е такова.

- Сещаме се за проблемите наистина само когато стане такъв случай. За моите болни се говори винаги през призмата на инциденти. Да, наистина понякога те създават напрежение, но определено не са повече от онези, които предизвикват здравите хора. Големият проблем е, че нашите пациенти са поставени в условия на оцеляване в общество, което не ги долюбва, не им помага, а ги неглижира и презира. За психичното здраве трябва да се говори и работи постоянно. Защото неблагополучията в тази сфера са изключително много и са напълно забатачени.

- Разбира се. През последните 25 години нито едно правителство, нито един управник не показа, че здравеопазването и образованието са темелите на националната ни сигурност. При нас има и друг проблем, наречен институционален. Психично болните се изолират в институции и на практика им се създава нова жизнена среда. Те са невидими за здравите в обществото. Живеят там някъде, изолирани по гори и паланки. Помните ли кога се сетихме, че децата от дома в Могилино са част от нашето общество?! Когато чужди и наши медии заснеха и показаха ужасяващите условия, в които живеят. Грижата за такива хора е мерило за зрелостта и интелигентността на едно общество.

- Още преди близо 30 години в Европа започна разграждането и изхвърлянето от приложение на институционалния модел, за който сега говорим. Не бива да се създава нова изкуствена среда, в която да живеят страдащите от ментални заболявания. Те е добре да се справят и да участват в общ живот с всички нас, здравите. Нормалният за XXI век модел у нас изобщо не се развива. Вината за това не бива да се хвърля само върху ведомствата. Трябва да се признае, че и част от професионалната ни общност не желае да възприеме модерни и адекватни на съвремието ни подходи.

- Повечето ни съграждани слагат клеймо на различните хора като некачествени и негодни. Те ги изолират и ги предопределят като непълноценни. Не говоря за случаите, когато болни носят оръжие или шофират неправомерно. А за това, че например първатаработа на повечето работодатели е, когато разберат, че някой има такива проблеми, да го уволнят.

- Ама защо разсъждавате така бе, хора? По-малко опасни ли са онези, които убиха клошаря в мола? Те са психично здрави, нямат невменяемост. Съвсем друг е въпросът, че агресията не е белег на психично здраве. Трябва да се разбере и да се знае, че нашите болни не са агресивни по дефиниция.

- Около шест процента от психично болните извършват противоправни деяния, а половината от тях са тежки. Останалите са кокошкарски постъпки. Не ги формулираме като престъпления, защото тези болни не носят вина. факт е и че повечето от тях имат тежко социално положение. Заболяването им започва рано, имат ранна инвалидизация, не успяват да натрупат трудов стаж и в крайна сметка получават мизерни социални пенсии. И ако нямат родители и близки, които да се грижат за тях, те и буквално умират.

- През шест месеца те посещават своя психиатър, който решава за курса на лечение и какво да се прави. Но наистина е много важно, както вече казах, тези пациенти да живеят в своята си среда от близки, приятели, колеги, работа. Така както диабетикът ходи през определени месеци в лечебниците, така да е и с менталните. Понеже голяма част от тях не могат да работят, е много важно да се създават дневни центрове, в които под формата на терапия пациентът да е целодневно ангажиран с различни дейности.

- На последно, за съжаление. По данни на сп. "Икономист" на първо място е Германия, която събира 80 точки по различни изследвани индикатори в областта, а ние имаме едва 20 по същите показатели. И не само богатството на дадена икономика определя отношението към тези проблеми, които спокойно може да се каже, че у нас са системни. Трябват политическа воля и разум в обществото за решаването им. Когато наистина управляващите разберат, че това е част от националната ни сигурност, то пари ще се намерят.

- Предстои да се въведе единна информационна система в здравеопазването, а ние ще сме неотменна част от нея. Спор няма за това, че регистрация на нашите болни трябва да има, независимо как ще се нарича, тъй като има доста съпротиви срещу "регистър". Едва когато се вобобщят тези данни, ще сме наясно колко са заболелите, какви са диагнозите им, как се лекуват и къде го правят. Психичните заболявания са изключително скъпи. Трябва да се планират здравни разходи. Но как да го направим, като не сме наясно колко са пациентите ни.

- Добре е да е сортирана на различни нива, да бъде ясно указано в закона кой може да има достъп, за да не се злоупотребява с нея.

- Не бива да поставяме нашите пациенти в различни условия. Навсякъде по света се иска съгласие за лечение. А и има предвиден ясен, макар и малко тромав, регламент, когато пациентът има опасно поведение.

- Всеки има правото на равен шанс. Законите, които дискриминират психично болните, трябва да бъдат променени. Не е добре да определяме кои ще се женят, ще раждат и т.н. Иначе защо не забраним и на болните от диабет да се женят например.

- Аз познавам много здрави хора, които имат такова социално поведение. През годините следя прецизно фамилната анамнеза за обремененост на моите пациенти. Митове и легенди са твърденията, че менталните заболявания са наследствени. В медицината има точни определения за тях и там не са психичните. Да, има риск при обременени родители децата да са също увредени. Но той е точно толкова възможен, колкото и при здрави родители да се появи увредено дете.

- Всички те се дължат на стреса, който при нас се генерира от едни условия, а в по-развитите общества - от други.

- Вече имам две коронки. Правя го, защото безкрайно много се забавлявам. В тези конкурси участват жени, които освен че са поддържани добре, имат успешно и интересно развитие в обществото. Контактите с тях са обогатяващи и зареждащи. Бръчките и годините не им влияят на самочувствието. Още от гимназията, от IX клас, искам да съм психиатър. Чувствам се превъзходно, работата ми е тежка, но ме държи здраво стъпила на земята.