Болниците у нас ползват 3 пъти повече антибиотици от ЕС

Реформите са мит като "светлото бъдеще"

С необходимостта от реформи в много сектори бе оправдана и невъзможната сглобка на настоящата власт - между ГЕРБ, РБ, АБВ и ПФ. Реформите този път бяха използвани като индулгенция за огромния политически компромис, който направиха присъдружните на Борисов партии, и за лъжите, изречени по време на кампанията.

Но реформи на кое?

В България реформите практически не са спирали от времето на победилата демокрация. Ще рече - от четвърт век. Когато ги почна през 1997 г., тогавашният премиер Иван Костов твърдеше, че това е най-краткият път към благоденствието. Шокова терапия. Ще заболи за малко, но после ще ни стане хубаво. Колко зъби се изпотрошиха от стискане оттогава? Колко народ се прекърши от продължителното затягане на коланите? Шокът отстъпи място на апатията, която обзема човек след дълго страдание и глад. Но обещаното благоденствие така и не настъпи. 20 години по-късно властта ни излиза със същия трик - предлага реформи на реформите. Но не като разкаяние за провала на прехода, а като обещание за ново "светло бъдеще".

За втори път ни пробутват една и съща измама, при това зле увита в старата опаковка - пак "реформи", представяни като неизбежни, пак шок и ужас, прикрити зад изветрял либерален патос. И при този втори опит думата обаче остава вярна на съдържанието си. Реформите са проформа. Езикът е голям издайник за този, който има уши да чуе. Вече седем месеца, откак ни зобят с реформаторски фантасмагории, стратегии и пакети, които - отсега е видно - водят към едничката цел да се овладеят финансовите потоци в държавата, доколкото ги има, и да се трудоустроят партийните активи. С други думи, консумацията е цел на реформацията.

Пътят към ада май ще се окаже постлан с реформи

Но да разгледаме по-подробно претоплената оферта на властта. "Ключова" й се явява т.нар. "съдебна реформа". Големи приказки се завихриха около нея с нулев резултат. И в момента обикновеният български гражданин продължава да страда от подкупно и неефективно правосъдие, както и преди реформата. Така било, разправят, защото цялостният й замисъл още не бил реализиран и злите сили на статуквото спъвали прогреса. Е, ако ще я чакаме колкото светлото комунистическо бъдеще, по-добре отсега да зарязваме. Пък и не виждам как работата ще се оправи отведнъж с разделянето на Висшия съдебен съвет на две, какъвто е акцентът на преобразуванията. Очевидно целта е да се овладее кадровият надзор върху системата, защото синият болшевизъм, подобно на червения, съзнава ясно, че кадрите решават всичко. Включително съдебните дела.

Да минем към другата "ключова" реформа на реформаторското мнозинство - здравната. Тук размахът е по-голям, от което и по-вреден. Подобряването на системата засега се свежда до лишаването на все по-голям брой пациенти от достъп до адекватно медицинско обслужване - кой заради липса на лична карта, кой заради листи на чакащи, кой заради изчерпване на лимитите, а се задават и фалити на болници. Реформата в сектора придоби изявен лобистки характер. Свиването на достъпа до здравеопазване зорлем тласка народа към допълнително осигуряване в частните фондове. Заработва печалби на търговците с живота и смъртта. Паралелно с това се запазва практиката пациентът да си плаща за практически всичко - прегледи, лекарства, изследвания, операции, медицински изделия, болничен престой. Вкратце ще се плаща повече за по-малко.

Реформата в образованието, въплътена от новия закон за училищното образование, върви към триумф на хаоса, самоуправството и официалното подоходно разделение на децата. А уж всички в управлението се кълнат, че тя е най-важната.

Плач и скърцане със зъби се носи и от т.нар. пенсионна реформа, която гарантира безрадостни старини.

Всъщност горчивата истина е, че реформи няма и няма да има. Реформата е мит. Измислица. Илюзия. Клише от демократичния нов говор, което трябва да ни убеди, че всяко зло е за добро. Като светлото комунистическо бъдеще, като евроатлантическите ценности, като лозунг, в името на който властта безчинства, като въздух под налягане, който служи за надуване на свирката. Само дето свистенето ни идва в повече от това, което можем да понесем.