Неизбежно като зората Франсин Ривърс

11

• 
  О, Боже — заплака тя. — Господи! Господи...!
  

• 
  Казах ти да вървиш напред и да не се обръщаш.
  
• 
  Ти го уби. Ти...
  

• 
  Млъкни, ако не искаш да избият всички ни — изсъска той в ухото й. Оттогава тя не издаде нито звук. Халев също се успокои в нея. Атретис обаче продължаваше да усеща как тя трепери в ръцете му.
  

• 
  Трябва да тръгваме. Сега — каза той и я дръпна нагоре. Тя трепереше много силно, но не му се възпротиви.
  

Ризпа се препъна. Той осъзна, че ходът му беше непосилен за нея. Две нейни крачки едва се равняваха на една негова.

Той стисна зъби и забави крачките си, така че тя да може да си поеме малко въздух.

• 
  Връщат се — сепна се тя, когато чу приближаващия звук от копита.
  
• 
  Ако спрат, не казвай нищо. Аз ще говоря с тях.
  
• 
  Моля те. Не убивай...
  

• 
  Какво мислиш, че трябваше да направя? Да го оставя да предупреди Серт, че напускам Ефес? Какво щеше да стане, тогава? Днес убих двама души. Колко още мислиш, че ще трябва да убия, за да върна свободата си? —Ризпа вдигна глава и той видя тънките струи сълзи по лицето й. — Дръж главата си наведена, за да не ти виждат лицето.
  

Когато наближиха, Атретис се отмести встрани и зачака. Само двама. Другите не се виждаха.

• 
  Атретис, моля те, недей... — той я погледна и тя веднага млъкна.
  
• 
  Късно е вече да сте на пътя — каза единият от войниците, като ги приближи.
  

• 
  От сутринта вървим. Надявахме се да успеем, преди да се смрачи съвсем, но...
  

Конят започна да стъпва нервно от крак на крак.

• 
  Пътуването с дете винаги е по-бавно — каза войникът. — Нещо да ви се е случило по пътя?
  
• 
  Никой не ни притесни, но имаше един човек, който лежи мъртъв около миля назад.
  
• 
  Да, знаем.
  
• 
  Видът му много разтрои жена ми.
  
• 
  Срещнахте ли някой, който изглежда подозрително? — каза войникът, като се приближи и се вгледа в него.
  
• 
  Не съм се спирал много-много да оглеждам наоколо. Разбирате, че единственото, което е в ума ми, е да заведа жена си и детето си на сигурно място.
  
• 
  Ще ви придружим до портите на града.
  

• 
  Сигурен съм, че жена ми ще оцени това — каза той с тон, който ни най-малко не издаде чувствата му. Той я погледна и студеното му, ухилено изражение я смрази.
  

• 
  Идваме да се поклоним на богинята Артемида.
  

• 
  Оттук нататък няма нищо страшно — каза войникът.
  
• 
  Приемете нашите благодарности — отвърна Атретис и се поклони дълбоко. Подигравката остана напълно скрита за тях. Войниците обърнаха конете си и тръгнаха отново на изток. — Римска измет! — каза той с отвращение и се изплю на земята.
  

Когато най-после достигнаха до доковете, тя вече се чувстваше съвсем изтощена.

• 
  Кой е корабът? — бяха първите думи, които Атретис изрече, след като часове не си бяха разменили и дума.
  
• 
  Трябва да е с Посейдон на носа.
  

• 
  Ето там — каза Атретис и посочи с пръст. Приличаше много на кораба, с който го бяха довели до Ефес.
  
• 
  Ето го и Йоан — каза Ризпа с толкова голямо облекчение, че й се прииска да се затича към него. Атретис я хвана за ръката и я спря.
  
• 
  Не казвай нищо за това, което се случи. Просто го забрави.
  
• 
  Да го забравя?! И как?
  
• 
  Казах ти да продължаваш напред. Помниш ли? Не бях предвидил да гледаш всичко това.
  
• 
  И да не бях видяла нищо, нещата нямаше да се променят — тя се опита да се отскубне, но той стисна пръстите си. — Пусни ме.
  
• 
  Не и преди да ми се закълнеш.
  
• 
  Не се кълна в нищо и на никого — тя отвърна лице, а проснатото на пътя тяло на Галий постоянно изплуваше в съзнанието й. — Иска ми се да не се бях обръщала — тя го погледна с гневен пламък в очите. — Иска ми се да не бях видяла какво си способен да причиниш на друго човешко същество.
  
• 
  Ти всъщност почти нищо не си видяла — каза той през зъби.
  

• 
  Никога през живота си не съм виждала нещо, което да смразява кръвта ми повече от това, дори когато живеех на улицата. У теб няма и капка милост!
  
• 
  Нямам милост? — нещо се разпали в погледа му и след това отново изгасна. — Можех да му счупя всяка кост поотделно и след това да го изпратя в Хадес, където му е мястото. А всъщност, го умъртвих по възможно най-бързия начин, който познавам. — Два къси и бързи удара. Едва ли е усетил нещо.
  
• 
  И сега е изгубен.
  
• 
  Изгубен? Напротив, намери си мястото. Жено, той заслужаваше да умре.
  
• 
  Изгубен за цяла вечност.
  
• 
  Като хиляди други. Като тебе, мене и Халев, ако го бях оставил да изпее всичко.
  
• 
  Не така, както той — отвърна тя. — Ти дори не знаеш за какво говоря. Дори не осъзнаваш какво си сторил.
  

• 
  Сега ще ревеш за него, така ли?
  
• 
  Душата му не беше спасена, а сега е мъртъв. Да, плача за него. Ти го уби без дори да му дадеш един последен шанс.
  
• 
  Шанс за какво? Да ме предаде? Не го убих. Аз го екзекутирах. Ако го бях оставил жив, щях да се сбогувам със свободата си, а също и с тази на сина си. Трябваше ли да го оставя да живее? Нека да си гние там!
  
• 
  Можехме да тръгнем и без той да знае.
  
• 
  Той вече беше предал информацията на Гай. Колко далеч мислиш, че щяхме да стигнем при условие, че Серт вече знае каквото му трябва? Къде мислиш, че щеше да е Халев в този момент?
  

• 
  Боже, прости ми. Не трябваше да казвам нищо.
  

• 
  За какво да ти прости? За това, че предпази сина си от робство? За това, че предпази мене?
  
• 
  Че ти дадох извинение да убиваш отново!
  
• 
  Говори по-тихо — каза той през зъби, изгледа свирепо един мъж, който ги гледаше и я дръпна зад някакви сандъци. — Ти ме предупреди за нещо, което бях твърде глупав, за да видя сам. Спаси всички ни от арената.
  
• 
  И това оправя нещата, така ли? — каза тя със сподавен от сълзи глас. — Двама души са мъртви заради мене. По-добре да бях пазила подозренията си за себе си.
  
• 
  Къде предполагаш, че щеше да е синът ми точно в този момент, ако си беше мълчала?
  
• 
  Където е и сега, но без да има кръв по бащините му ръце.
  

• 
  Ти си голяма глупачка, жено. Не знаеш нищо за нещата тук. И тримата щяхме да сме в лудуса.
  
• 
  И двамата сме свободни...
  
• 
  Да не мислиш, че Серт го е грижа за твоите или моите права? Той има високопоставени приятели. Приятели, които имат повече политическа власт от твоя апостол и от всичките му последователи взети заедно. Една дума където трябва и свободата ти заминава ей така — той щракна с пръсти пред лицето й. — Знаеш ли какво се случва с жените, които работят в лудуса? Изпращат ги на гладиаторите, които постигат някаква победа. Може би и моят ред щеше да дойде да съм с тебе. По някое време.
  

• 
  Това те шокира, нали? — каза Атретис и я дръпна отново назад. — Не знаеше ли, че това получава гладиаторът, когато се е представил добре? — лицето му се изкриви в сардонична усмивка. — Жена, с която да си поиграе, докато стражите гледат през решетките. Не е много приятна перспектива за жена с твоята чувствителност, а? Обаче не си мисли, че в същото това време Серт ще го е грижа.
  

• 
  Дори всичко, което казваш да е вярно, това ни най-малко не оправдава действията ти.
  

• 
  Убих двама тази вечер. Направих го за добро и изобщо не съжалявам. Колко още щеше да се наложи да убия, за да си върна сина, ако бях отишъл отново на арената? А ако след това ме бяха убили, каква полза щеше да има Серт от едно дете? Халев щеше просто да свърши в едно от ония тъмни и студени помещения под пейките на арената. Искаш ли да ти разкажа и за тях или това ти е достатъчно?
  
• 
  Не, не искам — едва промълви тя. Вече едва понасяше да слуша.
  
• 
  Тогава запази съжалението си за онези, които наистина го заслужават — той я пусна с презрителна гримаса на лицето.
  
• 
  Бог щеше да ни покаже друг път, Атретис. Сигурна съм, че щеше да го направи.
  
• 
  Защо ще му е на твоя бог да ми показва нещо?
  
• 
  Защото те обича, също както обича и Галий, и другия, когото ти уби тази вечер.
  

• 
  Кажи ми, жено, сърцето ти раздира ли се толкова и когато мислиш за онзи човек, който предаде твоя Христос?
  

• 
  Аз също нося вина за това, което ти направи.
  

• 
  Тогава този грях ти се опрощава— цинично каза той. — Кръвта на Гай и Галий е на моята глава, а не на твоята. Както и кръвта на много други по-добри мъже, които съм убил преди — той отново я обърна към кея.
  

Господи, какво да кажа на този човек, за да разбере? Отче, изведи го от тази яма, защото чувствам, че иначе той ще ме дръпне в нея.

• 
  Нищо не казвай — каза Атретис с мрачен тон.
  
• 
  Нищо не може да остане скрито.
  
• 
  Както искаш. Кажи му и виж какво ще последва.
  

• 
  Аз говорех за Бог, Атретис, а не за Йоан.
  

• 
  Другите вече се качиха на борда. Приготвили са ви място за спане, както и провизии за пътуването. Имахте ли неприятности по пътя?
  
• 
  Не — избърза с отговора Атретис.
  

Ризпа стисна в ръка книжата, които показваха, че пътуването им е платено, и се опита да се пребори със сълзите. Никога не беше напускала Ефес, а сега трябваше да отиде до Рим и след това да продължи до Германия. С един убиец.

Йоан я погали по бузата. Тя затвори очи и притисна ръка към неговата. Нямаше да го види повече, а в момента бъдещите й перспективи бяха доста мрачни.

• 
  Господ ще бъде с тебе, където и да отидеш, възлюбена — нежно каза той.
  
• 
  Дай ми момчето — каза Атретис и протегна ръце.
  

С детето в ръце Атретис се обърна към апостола.

• 
  Моите благодарности — дрезгаво каза той. — Никога не съм очаквал да получа помощ от тебе.
  

• 
  Господ използва неочаквани начини, за да помогне на хората си.
  
• 
  Но пък аз не съм от хората му, нали? — той стрелна Ризпа с поглед, след това пристъпи към мостчето към кораба и ги остави сами на дока.
  
• 
  Мисля, че се надява да остана тук — каза Ризпа. — И може би наистина трябва да го направя.
  
• 
  Напротив. Той взе Халев, за да е сигурен, че няма да останеш.
  

• 
  О, Йоане, не знам дали това начинание е божията воля или тази на Атретис. Никога не съм срещала човек с по-мрачна душа — беше на езика й да каже какво беше сторил Атретис същата вечер, но запази мълчание. Не беше нейно право да разкрива чужди тайни. Кръвта им е на моята глава,... както и кръвта на много други по-добри мъже, които съм убил преди тях. Гневните му думи бяха изпълнени с болка и терзание.
  

• 
  Стой твърда, възлюбена — каза Йоан. — Преди и ние бяхме заблудени. Не бяхме по-различни от това, което е той сега. Живеехме в бунт и бяхме изпълнени с омраза. Стой непоклатима във вярата. Христос ни е освободил от всяко беззаконие и ни е очистил за неговата превъзходна цел.
  
• 
  Но Атретис...
  
• 
  Има ли нещо прекалено трудно за Бог?
  
• 
  Не — каза тя, защото знаеше, че това е очакваният отговор.
  
• 
  Нека Христовата светлина да свети у тебе толкова силно, че Атретис да види твоите добри дела и да прослави Исус Христос. Старай се във всичко, което вършиш, да си му за пример. За чистите, Ризпа, всичко е чисто. Тъй както ти си чиста в Христос. Говори му за тези неща. За нещата, които ще проправят пътя му и ще го изведат от мрака.
  
• 
  Ще се опитам.
  
• 
  Не се опитвай. Направи го — той се усмихна пълен с увереност. — Обичай го, както Христос те обича. Носи товарите на Атретис. Господ ще завърши делото, което е почнал в теб — когато видя сълзите в очите й, той обгърна лицето й с шепи. — Помни, че присъствието на Светия Дух е неотменно с тебе. Предавай се в неговите ръце. Той ще ти открие пътя —Йоан целуна челото й. — А аз ще се моля за тебе.
  

• 
  Ще имам нужда и ще съм благодарна за всяка една твоя молитва — тя го прегърна и се вкопчи в него. Объркана и притеснена от отслабналата си вяра, тя взе ръката му и я целуна, после се обърна
  

• 
  Нищо не съм му казала. Каквото се е случило е между тебе, мене и Господ — тя с изненада усети как ръката му се отпусна, сякаш думите й успокоиха изтормозеното му съзнание. Мускулите на лицето му също се отпуснаха и го направиха да изглежда не толкова предпазлив и отдалечен.
  
• 
  Искаш ли да го вземеш в себе си?— попита Атретис и се наведе, за да може тя да вземе детето от ръцете му.
  

• 
  Изглежда доволен в ръцете на баща си.
  

Йоан беше долу на кея. Ризпа някак се успокои от това, че той е там. Апостолът винаги беше извор на сигурност и божия мъдрост. Сега обаче той си тръгваше като си проправяше път през работниците на пристанището към ефеските улици. Като гледаше как Йоан бавно се стопява в тълпата, тя се почувства съвсем сама и се уплаши.

• 
  Ако се науча да ти вярвам, може би и ти ще се научиш да ми имаш доверие — каза й Атретис.
  

• 
  Ризпа — за нейно успокоение тя чу гласа на Патриция. — Толкова се страхувах, че няма да пристигнете навреме. Корабът трябва да отплава до няколко часа.
  

• 
  За нас е удоволствие да си тук — каза тя, но думите и усмивката й замръзнаха. Атретис я гледаше напълно безизразно, а сините му очи дори не премигваха. Ризпа усети нарастващото опасение у жената. — Има само петдесет и седем пътници на кораба, така че ще имаме достатъчно място — продължи тя, когато другите приближиха към тях.
  

• 
  Нямахме време да приготвим нищо — каза тя.
  
• 
  Йоан и Клеопа ни дадоха постелки и завивки, както и провизии за вас — каза Пармена.
  
• 
  Има ли много пътници освен нас?
  
• 
  Около двадесет и пет-тридесет. Няколко илирианци и останалите са македонци — обади се Мнасон. — Корабът е натоварен със скъп товар, предназначен за Коринт. Ароматите от Сава дори могат да се подушат. Сандъците, които мъжете товарят сега, са пълни с виолетови платове от Килмад и фини бродирани ленени платове от Арам.
  
• 
  Има и черги от Кана — добави Тимон.
  

• 
  Какво ще кажете. Дали капитанът ще ни разреши да развием няколко, а?
  
• 
  Всички от нашите ли са тук? — попита Ризпа.
  
• 
  Един липсва — каза Прокорус.
  
• 
  Това е Теофил — Патриция вдигна вежди и погледна към стълбите. — Какво ли може да го е забавило?
  
• 
  Успокой се, Патриция — Тимон се опита да утеши жена си.
  
• 
  Но корабът няма да го чака.
  
• 
  Йоан каза, че ще дойде и той наистина ще дойде. Въпреки че мисля, че ако не успее, това би било по-добре за него, защото тук, в Ефес ще е на най-сигурно място от всички нас. Има приятели в управата на града.
  

• 
  Кой е този Теофил, за когото говорите?
  

• 
  Това е човекът, който се съгласи да ни посочи пътя до Германия — отвърна му тя.
  

• 
  Трябва да си намерим място.
  
• 
  Можеш да дойдеш при нас, Атретис — каза Тибелий, изражението му беше ведро и приятелско. — От екипажа ни показаха едно място, където можем да разпънем палатка и да сме скрити от ветровете.
  
• 
  Аз оставам с Ризпа и сина ми.
  

• 
  Аз ще съм с жените, Атретис.
  

• 
  Мястото на съпругата е до мъжа й.
  

• 
  Аз не съм ти съпруга.
  
• 
  Не, ти не си, но предполагам, че тези жени пътуват с техните съпрузи и аз дълбоко се съмнявам, че те ще се зарадват на натрапчивата ти компания.
  

Камела мина напред между Прокорус и Тимон.

• 
  Чух какво каза, Атретисе, и мисля, че си напълно прав. Ризпа, аз пътувам с брат си и с жена му. И съм уверена, че ще са благодарни, ако ги лиша от натрапчивата си компания — тя се усмихна на Ризпа. — Ще се радвам да се присъединиш към нас с дъщеря ми Лидия. Ела. Ще ти покажа къде сме оставили нещата си.
  
• 
  Благодаря ти — Ризпа си пое въздух с облекчение, нетърпелива да отиде някъде другаде.
  
• 
  Вартимей и другите не са много далече — каза Рода и погледът на Камела трепна. Ризпа усети, че забележката, която Рода направи, бе отправена не толкова към Атретис, колкото щеше да намекне за неприличие в поведението на етърва си.
  
• 
  Ако предпочитате да останем с вас, ще го сторим — каза Камела, като пренебрегна снаха си, и се обърна направо към брат си.
  

• 
  Както ти е удобно, Камела.
  
• 
  Ама, разбира се. Както ти е удобно — промърмори под носа си Рода и се обърна.
  

• 
  Вземи го — каза Атретис на Ризпа и го подаде в ръцете й.
  

• 
  Атретис не е християнин, нали — каза Камела, без да обръща внимание на коментарите на моряците по неин адрес.
  
• 
  Не, не е — отвърна със съжаление Ризпа.
  
• 
  Е, и ние не се държим както подобава на християни — каза Камела и се усмихна някак извинително. — Мислиш ли, че той искаше да си тръгне заради напрежението между мене и Рода?
  
• 
  Не, не мисля така — тя не смяташе, че Атретис изобщо го бе грижа за това. — Просто беше доста трудна вечер — тя потръпна, като си спомни какво преживя тази вечер. Обърна се назад и видя, че Атретис се беше отделил от останалите. Дали размишляваше над това, което беше сторил? Чувстваше ли вина или съжаление? Беше казал, че не изпитва подобни неща, но в гневните думи, които й каза по пътя до Ефес, имаше много мъка.
  

Халев започна да се върти в ръцете й и да хленчи недоволно.

• 
  Чакай да си взема нещата — каза Камела и се спря до една купчина близо до вътрешната стена на палубата, за да вземе постелка и провизии. — Има място ей там, близо до мачтата и до онези бурета — тя погледна към бебето в ръцете на Ризпа. — Изглежда гладен. Ти го нахрани, а аз ще отида да потърся завивките, които Йоан ти е приготвил. Атретис може и сам да се оправи.
  

• 
  Трябва веднага да слезем от този кораб.
  
• 
  Защо — попита тя.
  
• 
  Ще го нахраниш по-късно — каза той и се обърна назад. — Един римски стотник току-що се качи заедно с шест войника.
  
• 
  О, Господи!
  
• 
  Хайде, жено.
  
• 
  Чакай. Ако сега спра, той ще се разпищи и това само ще привлече вниманието им — бързо му отвърна тя. — Седни тук до мене.
  

• 
  Не прави нищо — каза Ризпа и бързо се изправи. Когато спря да храни Халев, той заплака. Сърцето й в този момент биеше лудо. — Моля те, почакай.
  
• 
  Предадени сме — каза Атретис, когато стотникът се обърна и погледна право към него. Ризпа никога не беше виждала поглед, изпълнен с толкова страх и гняв в очите му. — Няма да ме хванат жив този път.
  
• 
  Атретис, недей — тя се протегна да го спре.
  

• 
  Не, Атретис!
  

• 
  Не го убивай! — извика отчаяно Ризпа. — Моля те!
  

• 
  Не съм дошъл да го убивам — рязко отвърна той.
  

• 
  Моите извинения, Атретис. Рефлекс — той протегна ръка да му помогне да се изправи на крака.
  

• 
  Стой спокойно — каза стотникът. Той свали шлема си и го затъкна под мишница. Изглеждаше изискан, с посивели отстрани коси и силно загоряло и набраздено лице. — Името ми е Теофил — представи се той на Ризпа и Атретис. Тогава очите му срещнаха гневния поглед на германеца и устата му леко се изви в усмивка. — Дойдох да ви покажа пътя до дома.