Неизбежно като зората Франсин Ривърс

10

• 
  Господарю! — каза Лагос, като едва не събори масата, докато ставаше от мястото си.
  

• 
  Ризпа върна ли се?
  

• 
  Не, господарю. Аз мислех, че си я отпратил.
  
• 
  Така е. Отпратих я.
  
• 
  Желаеш ли да пратя някого за нея, господарю?
  
• 
  А да не би да знаеш къде? — дрезгаво измърмори той.
  
• 
  Където кажеш, господарю.
  

Той довърши безмълвно храната, която беше пред него. С пълно пренебрежение към елегантната сребърна чаша на масата, той отпи на големи глътки вино от каната. Пресуши я до дъно и така я тръшна на масата, че и двамата слуги подскочиха. Погледна ги презрително и изтри уста с ръката си, докато ставаше от масата.

• 
  Изпратете Сила в стаята ми! — каза той и излезе.
  

• 
  Отиваме в града — каза той, като взе една кама и я пъхна в ножницата ú.
  
• 
  Ще изпратя за още стражи, господарю.
  
• 
  Не. Само ти ще дойдеш. Повече стражи ще привлекат много внимание — той напъха оръжието в колана и наметна една дълга арабска роба. — Онази Ризпа взе нещо, което искам да си върна обратно.
  
• 
  Ризпа ли, господарю? Та тя беше тука преди малко.
  

• 
  Тука?
  
• 
  При портата. Преди не повече от час — лицето му почервеня. — Каза че иска да говори с тебе, но аз я отпратих.
  
• 
  Без да ми се обадиш?
  

• 
  Ти я изгони, господарю. Заповедта беше пределно ясна.
  

• 
  Къде е тя сега? Говори, песоглавецо!
  

• 
  Ами, тръгна си, господарю.
  
• 
  Накъде тръгна?
  
• 
  Не знам, господарю — измънка той. — Тя се обърна и аз затворих вратата.
  

• 
  Тогава ти предлагам да отидеш и да я потърсиш. Веднага! — каза Атретис и го блъсна назад.
  

Къщата беше безмълвно стихнала. Без съмнение слугите вече бяха намерили и заели своите убежища.

Атретис отново излезе на терасата. Портата стоеше отворена. Сила бягаше по пътя към града. Атретис стисна зъби.

• 
  Атретис — дойде зад него един тих глас.
  

Раздразнен от начина, по който сърцето му се разтуптя при вида й, той стана рязък.

• 
  Закъсня!
  

• 
  Не бях много подходящо посрещната на портата. Трябваше да намеря начин да се промъкна.
  

• 
  Сила каза, че те е отпратил. Как успя да влезеш? — гласът му звучеше сякаш той искаше да не се беше върнала.
  
• 
  Някой беше оставил задната порта отворена — тя разви шала си, докато минаваше през стаята. — Ти ли?
  
• 
  Пропуск — не се беше замислил за това, когато се прибираше тази сутрин от хълма.
  

• 
  Дори и да не беше оставена отворена, щях да прескоча стената — синът му се засмя и рипна няколко пъти с крачета, явно доволен от това, че е развит.
  
• 
  Тъкмо щях да тръгвам да те търся — каза Атретис и я побутна в страни, за да може да вдигне сина си.
  

• 
  Мислеше ли си да ми прережеш гърлото, когато ни откриеш?
  
• 
  Мина ми през ум — отвърна той и се усмихна на Халев, докато бебето се опитваше да хване косата му. Той го целуна по врата, спокоен, че синът му е отново при него.
  
• 
  Можеш да ми имаш доверие, Атретис.
  
• 
  Може би — каза той, без да я поглежда. — Спази обещанието си. Този път — той сложи Халев обратно на леглото. След това дръпна от пояса си камата, без да я вади от ножницата, и я подхвърли до сина си. Детето се обърна настрани и се протегна към нея.
  
• 
  Какво правиш? — възкликна Ризпа и се завтече към леглото.
  

• 
  Остави го.
  
• 
  Няма да го оставя! — опита се тя да се измъкне от схватката.
  

• 
  Не е толкова силен, за да измъкне камата от ножницата.
  
• 
  По-скоро ме притеснява, това, което тя представлява — каза Ризпа и се опита да стигне до оръжието с другата си ръка.
  

• 
  Той е син на войн — каза Атретис вгледан в устните й — и сам ще бъде войн един ден.
  
• 
  Мисля, че няма нужда да започва обучението си на седем месеца.
  

Атретис се усмихна доволно.

• 
  Да, това е моят син.
  
• 
  Да, без съмнение — изръмжа Ризпа, като гледаше зачервеното от плач лице на Халев.
  

• 
  Тъп е — каза той. — Не виждаш ли? — Той закопча кожената катарама с един пръст и захвърли камата до леглото на Халев. Ризпа отново понечи да я вземе, но той я хвана за ръка и я обърна към себе си. — Остави го. Не може да се нарани с нея. Сега ми кажи какво научи през последните два дни.
  

• 
  Можем да отплаваме за Рим утре сутринта при изгрев. Само трябва да стигнем навреме до кораба.
  
• 
  Добре — каза той. Кръвта му се разбушува. Отиваше си у дома! — Приемам, че парите, които ти дадох, са ти стигнали.
  
• 
  Достатъчни са за една част от пътя, но не се притеснявай. Йоан и останалите се погрижиха за другата част.
  

• 
  Останалите? Какви са тези останали? — погледът му потъмня. — На колко души си казала за тези планове?
  
• 
  Някъде около двайсетина...
  
• 
  Двайсет!
  
• 
  ...човека ще бъдат с нас —Ризпа вдигна ръка към него. — Преди да изпуснеш нервите си и да избухнеш, послушай ме — тя му разказа за положението на останалите, колкото е възможно по-накратко. Когато привърши с изброяването на различните членове на групата — всички без един, който беше най-добре да не се споменава до момента, когато вече е неизбежно — Атретис каза някаква дума на гръцки, която я накара да се свие от страх, а след това да се изчерви.
  
• 
  И аз ще служа за охрана на тая ваша малка банда — каза той с остър поглед, впит в нея.
  
• 
  Не съм казала това. Просто ще бъдем в тяхната компания.
  
• 
  По-добре да тръгна сам.
  
• 
  Щом това е което искаш, прав ти път и Господ да е с тебе. Халев и аз оставаме тука.
  

О, Боже, пак прекалих — тя стисна очи и след малко отново погледна нагоре към него.

— Атретис, би ли пренебрегнал благополучието на другите, също както Рим толкова лесно пренебрегна твоето? Ще позволиш ли да бъдат използвани, също както и ти беше използван? Нуждата им да напуснат Ефес е огромна. Ако останат, ще свършат на арената.

Лицето му трепна, но той не каза нищо.

• 
  Рим става все по-малко и по-малко толерантен към Пътя — каза тя. — Държавниците от всички нива не разбират нашата вяра. Повечето вярват, че проповядваме бунт срещу Империята.
  
• 
  Бунт ли? — интересът на Атретис се възбуди.
  
• 
  Рим гледа на империята си като на бог, но има само един Бог, Исус Христос нашият Господ, който умря за нас и възкръсна отново. Самият Исус ни каза да даваме на Цезар това, което му принадлежи. Ние си плащаме всички данъци. Подчиняваме се на законите. Даваме уважението си там, където е необходимо, и почитта си на тези, които я заслужават, но ние отдаваме живота си и телата си на Бога за негова слава. И поради това лукавият ги е подтикнал да ги унищожат.
  

• 
  Бунт — каза той, сякаш вкусваше от тази дума и я намираше сладка като отмъщение. — Значи, ако тази вяра се разпространи по цялата империя, може да накара Рим да падне на колене.
  
• 
  Но не и по начина, по който ти си мислиш.
  
• 
  Обаче може да я отслаби.
  
• 
  Не, но може да отнеме меча от ръката й.
  

• 
  Ако се отнеме меча от ръката й, неизбежно следва смърт.
  

• 
  Не смърт, Атретис. Промяна.
  
• 
  Ще тръгнем с тях — решено каза той. — Ще пазя всичко, от което Рим се страхува.
  

Атретис се приближи.

• 
  Кой е? — каза той със заповеден тон и приближи глава до вратата.
  
• 
  Галий, господарю. Сила все още не е намерил жената.
  
• 
  Тя е тук с мене.
  

• 
  На него много ще му олекне, господарю. А доведе ли и сина ти?
  

• 
  Атретис недей...
  

• 
  Доведе го. Връщай се на поста си сега. Ще имаме нужда от тебе по-късно тази нощ.
  
• 
  Ще се връща в града ли, господарю?
  
• 
  Аз ще тръгна с нея — каза Атретис, затвори вратата и се обърна назад. — Какво те притеснява? — сбърчи той вежди.
  

• 
  Може би ставам като тебе. Недоверчива. Не бих казала на никого в тази къща, че Халев е тука или, че заминаваме някъде тази нощ. Най-малко на Галий.
  

• 
  Аз го купих от лудуса, измъкнах го от там. Той дължи живота си на мене.
  

Сега, когато гледаше студеното изражение на Атретис, й се искаше да не беше казвала нищо за подозренията си. Страхуваше се от това, което той може да направи.

• 
  Можем да тръгнем, без да казваме нищо повече — каза тя. — Той не знае къде отиваме всъщност.
  

Халев се разхленчи и Ризпа седна на леглото да го занимава. Започна да го гъделичка по пръстите на краката, а неговият смях караше и нея да се смее. Той изпусна камата, с която си играеше, и тя започна да му говори, докато бавно и незабележимо я издърпа надалеч. Каква отвратителна играчка за едно такова дете!

Атретис все още стоеше близо до балкона, гледаше навън и не казваше нищо. Тя се притесни от втренчения му поглед. Защо й трябваше да говори?

Атретис изруга нещо и се обърна.

• 
  Какво има? — попита Ризпа.
  
• 
  Ти беше права — каза той и тръгна през стаята.
  

• 
  Почакай — тя стана и се затича към вратата, като застана пред него, за да препречи пътя му. — Къде отиваш? Какво смяташ да направиш?
  
• 
  Каквото е необходимо да се направи в случая — отвърна той и грубо я бутна встрани.
  
• 
  Атретис, моля те...
  
• 
  Накърми бебето и го приготви за път.
  

Вратата се затръшна след него.

Тя се опита да я отвори, но Атретис я дръпна отново и я заключи.

• 
  Тихо — заповяда й той, когато тя за пореден път извика името му.
  

Атретис слезе бързо по стъпалата и мина през атриума. Тръгна по коридора, който водеше към входната врата. С Галий щеше да се справи по-късно. Сега трябваше да прекъсне пътя на съобщението до Серт.

Докато минаваше през гимнастическия салон грабна една фрамея от стената. Влезе в баните, мина между басейните, излезе навън и тръгна към задната врата. Когато вече беше зад стената, той се затича покрай нея към южната страна на имението — по-отдалечената от пътя, където Галий и Сила нямаше да го забележат.

Веднага видя човека, с когото Галий говореше при портата. Беше сам и се отправи доста забързано да занесе информацията на Серт. Атретис го разпозна от лудуса.

• 
  Гай! — извика той и мъжът се обърна рязко. Когато видя Атретис, той замръзна за секунда, а след това хукна да бяга с все сила. Колебанието му, обаче, се оказа фатално за него, защото фрамеята го застигна и го запрати напред в прахта.
  

Дръпна фрамеята от трупа и погледна към слънцето да прецени колко остава до залез. Още два часа. След като изпращането на посланието до Серт вече беше осуетено, можеха да почакат, докато падне нощта.

*

Когато отвори вратата на спалнята, Атретис видя Ризпа да стои близо до прозореца и да гледа навън. Тя се обърна рязко, лицето й беше пребледняло и подпухнало от сълзи.

• 
  О, слава богу — промълви тя с огромно облекчение от това, че го вижда. — Толкова се страхувах, че ще го убиеш. Молех се да не навлечеш грях върху себе си заради моите... — Атретис просто стоеше и гледаше безизразно и студено. Спокойствието й тутакси се изпари. — Къде ходи? — попита тя с разтреперан глас. — Какво се е случило?
  

• 
  Ще тръгнем, след като залезе слънцето — той грабна камата от леглото и я затъкна в пояса си. Обърна се към нея — очите му бяха стъклено сини и безжизнени. — Не се опитвай да предупредиш Галий. Помни, че животът на Халев е поставен на везна.
  

• 
  Стой тук! — заповяда й той и излезе в коридора, като затвори вратата след себе си.
  

• 
  Кажи й, че ще ми танцува.
  

• 
  Колко златни монети имаме в имението?
  

• 
  Донеси ги. Искам да ги преброя лично.
  
• 
  Да, господарю — каза Лагос, привикнал със странните настроения на Атретис. Той отиде някъде и се върна след броени минути.
  
• 
  Задната порта беше забравена отворена тази сутрин — чу го да казва Ризпа. — Кажи на Сила да застане да пази там, докато не му кажа — на всеки от домакинството беше намерена работа. — Първо златото, обаче. Върви! — каза Атретис и Ризпа чу как сандалите на Лагос се отдалечават, тракайки забързано по коридора.
  

• 
  Ела — каза Атретис и тя го последва.
  

Галий излезе от сенките, където ги чакаше.

Сърцето й се разтуптя и тя погледна към студеното и безизразно лице на Атретис.

• 
  Атретис...
  
• 
  Мълчи — тросна й се веднага той. — Една дума от устата ти и... — думите му увиснаха в мрака на спускащата се нощ.
  

• 
  Да извикам ли Сила и останалите, господарю?
  
• 
  Недей. Ти си напълно достатъчен — Атретис мина покрай него и сам отвори портата. Направи знак на Галий да върви напред.
  

• 
  Когато ти кажа да вървиш напред, тръгваш.
  
• 
  Атретис, за Бога...
  

Те тръгнаха надолу по пътя и приближиха терпентиновото дърво. Там нямаше никого. Продължиха нататък по пътя, който правеше голям завой и скоро имението изчезна от погледа им.

• 
  Спри тук — заповяда Атретис на Галий. — Ти продължавай, Ризпа.
  
• 
  Атретис.
  
• 
  Върви!
  

• 
  Да я съпроводя ли, господарю?
  
• 
  Не — Атретис я хвана силно за ръката, обърна я напред и я тласна. Тя бавно започна да се отдалечава. Спря се за малко и се обърна назад. Знаеше какво ще направи той. За нея беше по-добре да не гледа всичко това. Той изруга по неин адрес.
  
• 
  Прави, каквото ти казвам, жено!
  

• 
  Мислех, че ще отидеш с нея, господарю.
  

• 
  Това ли каза на Гай?
  

• 
  Господарю, кълна се...
  

• 
  Гай е мъртъв — изръмжа Атретис, а Галий се свлече на колене, като се давеше и със сетни сили се опитваше да поеме глътка въздух. Атретис издърпа шлема му и го сграбчи за косата. Изви главата му назад и впи свиреп поглед в ужасените му очи. — Бягай при приятелчето си в Хадес! — Атретис така заби дланта си в лицето му, че това, което преди беше носът му, сега потъна някъде в мозъка му. Галий падна назад, сгърчи се в предсмъртна конвулсия и след това замръзна.