Неизбежно като зората Франсин Ривърс

18

• 
  Значи си спечелил свободата си? — каза Пугна с поглед към плочката от слонова кост, която висеше на златния синджир на врата му. Той погледна с възхищение към Ризпа и добави ухилено: — И имаш да покажеш повече от мене.
  

• 
  Трябва да спечеля достатъчно пари, за да стигна до Германия.
  

• 
  Напразно се надяваш, Атретис. Не можеш да се върнеш там. Ти вече не си германец, нито аз съм гал.
  
• 
  Говори за себе си.
  
• 
  Мислиш, че греша? Независимо дали ти харесва или не, ти не си онзи, когото римляните хванаха преди десет години. Рим те е променил.
  
• 
  Може и да е така, но аз все още съм чати.
  
• 
  Какъвто и да си бил, твоите хора ще видят разликата, дори ти да не я виждаш — той махна с ръка. — Но пък какво значение има това? Чатите отдавна са измрели.
  
• 
  Аз съм жив. А сигурен съм — и други.
  
• 
  Да, разпръснати навсякъде — Пугна усети тишината в помещението и забеляза как посетителите му са вперили поглед в Атретис и нещо си шушукат.
  

• 
  Колко ще ми платиш, за да остана тук?
  

• 
  У тебе няма никаква изтънченост.
  
• 
  Участвах в достатъчно игри на арената.
  
• 
  Фило, донеси на мене и на Атретис най-доброто вино — каза той достатъчно силно, за да го чуе всеки в залата. Ризпа потръпна, когато видя вълнението между посетителите.
  
• 
  Това наистина е той — каза някой, докато минаваха покрай хората.
  
• 
  О, богове, бих дал половината от това, което имам, за да го видя да се бие отново! — чу се друг.
  

• 
  Ела, приятелю. Седни и пийни вино. Ще си поговорим за старите времена.
  

• 
  Не са те забравили — каза Пугна с нотка на завист.
  
• 
  Факт, който ще ти донесе печалба. Помисли колко много хора ще дойдат и ще купят от виното ти, когато знаят, че аз съм тука — сухо отвърна Атретис.
  
• 
  Ще носят дарове и ще легнат в краката на своя идол.
  

• 
  Подиграваш ли ми се, Пугна?
  
• 
  Не повече, отколкото на себе си. Светлината на славата не огрява дълго никого. Възползвай се от нея, докато можеш.
  
• 
  Единственото, от което имам нужда, е достатъчно злато, за да стигна до вкъщи.
  

• 
  Един двубой в игрите през следващата седмица и го имаш. Ще назовеш цената си и Тит ще ти я осигури.
  

Атретис се усмихна студено.

• 
  Предпочитам ти да платиш — отвърна той. — Моите условия са прости: равен дял от печалбата, докато съм тука — когато Пугна започна да протестира, той добави: — Ако предпочиташ, мога да отида при конкурента ти малко пó надолу и да му направя същото предложение.
  
• 
  Няма нужда да го правиш. Съгласен съм с условията ти.
  
• 
  Сто динарии...
  
• 
  Сто динарии!
  
• 
  ... предварително и стража, за да не се повтори случката от последното ми посещение. Не искам полудели жени да разкъсват дрехите ми — той пренебрегна повдигнатите вежди на Ризпа. — И се погрижи жената и детето да са на сигурно и удобно място — добави той и кимна към нея, сякаш му беше хрумнало в последния момент.
  

• 
  В страноприемницата или някъде другаде? — той отправи към него позната усмивка. — Можеш да решиш да занимаваш почитателите си.
  

• 
  Искам я близо до мене, но не чак в леглото ми — Ризпа се изчерви и му хвърли раздразнен поглед. — Освен ако не пожелая да е там — добави той.
  
• 
  Смятай, че е уредено — каза Пугна и се изправи, за да се разпореди за необходимото.
  

• 
  Изглеждаш притеснена, мила моя. Да не би да съм казал нещо?
  
• 
  Много добре знаеш какво каза и какво имаше предвид пред приятеля си.
  
• 
  Той не ми е приятел. И най-добре беше да знае, че ти ми принадлежиш.
  
• 
  Фактът, че съм тук с тебе беше достатъчно красноречив.
  
• 
  Не. Трябваше да го кажа.
  

• 
  Сигурен ли си, че тук сме в безопасност? — тя се оглеждаше навсякъде. — Никога не съм предполагала, колко добре те познават тука.
  

• 
  Има и някои предимства да те познават — студено каза той. Задоволството вече беше изчезнало от погледа му.
  
• 
  Какви предимства? Бато ни предупреди за Домициан. Ти оставяш живота си в ръцете на Пугна, който без съмнение ще наеме викачи, да разгласят из града, че си тук.
  
• 
  Нямам намерение да се задържам дълго.
  
• 
  Може и завинаги да останеш тук, щом братът на императора те иска окован във вериги.
  

• 
  Жено, защо постоянно трябва да изпитваш търпението ми? — той се надигна леко и се приведе към нея.
  

• 
  Защо трябва да се ядосваш на всичко, което ти се казва? Ти своеволно се излагаш на опасност тук, а заедно със себе си и Халев. Не очаквай от мене да се радвам на това.
  

• 
  Не ме интересува дали се радваш или не. Важното е, че ми трябват пари, за да стигнем там, накъдето сме тръгнали. Това е най-почтеният и бърз начин, по който се сещам да ги спечеля.
  
• 
  Най-почтеният?
  
• 
  Без съмнение, ти би предпочела да съм на арената.
  

• 
  Не, ни най-малко не искам да излизаш на арената. Искам те жив и здрав и в мир със себе си и с Бога.
  
• 
  Значи мислиш, че щеше да е така, ако се бях съгласил с оня твой проклет стотник?
  
• 
  Теофил спаси живота ти два пъти, Атретис. Той каза...
  

• 
  Арената щеше да е най-бързият начин. Или щях да спечеля златото и да си ида у дома, или щях да умра. И в двата случая аз печеля.
  

• 
  Ако моят непокорен език те е накарал да мислиш така, прости ми. Атретис, моля те — каза тя и докосна с ръка бузата му, — имаш много неща, заради които да живееш, за да си позволиш да мислиш по този начин.
  

• 
  Защо трябва винаги да ме разбираш погрешно? — каза тя и погледна встрани. Той обърна лицето й отново към себе си.
  
• 
  Може и да имам нещо, за което да живея, но се съмнявам, че причините, за които аз се сещам сега, имат нещо общо с твоите — харесваше му розовия цвят, който бликваше по бузите й и топлината на кожата й при допира на пръстите му.
  

• 
  Хората ни гледат — притеснена каза тя.
  
• 
  Много добре. Тъкмо ще знаят, че трябва да стоят далеч от тебе.
  

• 
  Оттук, господарке — каза Пугна.
  

• 
  Достатъчно близо ли е? — чу го тя след малко да пита Атретис. — Или искаш по-голямо уединение и отделна стая за нея?
  
• 
  Така е добре.
  
• 
  А ако искаш други жени?
  

Пугна направи точно това, от което се опасяваше Ризпа.

• 
  Атретис се завърна в Рим! — извика един викач точно под техния прозорец. — Можете да го видите в странноприемницата на Пугна. Гладиатор от великия Circus Maximus!
  

Ризпа остана горе в стаята, далеч от любопитните погледи и от смущаващите предположения. Атретис се връщаше в своята стая уморен, напрегнат и раздразнен. И с всеки изминал ден ставаше все по-лошо.

Халев постоянно нервничеше. Тя се боеше, че се е разболял, докато не усети леко боцкане в кожата си, докато го кърми. Тогава разбра какво всъщност става. Тя пипна с пръст възпалените му венци. Детето продължи да плаче и тя го сложи на одеялото. То изпълзя до средата на стаята и се приближи до дивана. Когато се опита да дъвче единия от краката му, тя го взе и го занесе отново на одеялото. Халев яростно се разкрещя.

Убедена, че плачът му се чува из цялата странноприемница, Ризпа грабна една от възглавничките и я хвърли върху него.

• 
  Халев — каза му тя и го плесна с пискюла на възглавницата по нослето.
  

Когато Атретис влезе в стаята, тя беше изтощена. Той захвърли една кесия с монети на леглото и за момент се вгледа мълчаливо в нея.

• 
  Поканиха ме на празненство — накрая каза той.
  

• 
  Ще отидеш ли?
  

— На благородната Пермена не й липсва чар — каза той, за да види как ще реагира Ризпа.

Тя се въздържа от силното си желание да скочи, да му зашлеви една плесница и да му се разкрещи така, както Халев крещеше цял следобед. Вместо това се изправи от пода и взе Халев с цялото достойнство, което беше способна да покаже.

— Прави каквото ти е угодно, господарю, с благородната Пермена или с който и друг да иска да целува краката ти — тя отнесе бебето в малката стаичка за прислугата.

Халев отново започна да плаче. Тя се опита да го притисне и да го успокои, но той се разкрещя още по-силно и я бутна с ръце.

• 
  О, Халев — прошепна тя съкрушено със сълзи на очи.
  
• 
  Защо не го накърмиш? — попита Атретис, застанал на вратата с лека усмивка на уста.
  
• 
  Докато стоиш там и гледаш? Мисля, че няма да стане.
  

• 
  Долу има доста повече за гледане.
  
• 
  Тогава слез долу.
  
• 
  Дай му да суче, жено, или ще ни пропищят ушите от виковете му.
  

• 
  Това няма да свърши работа. Той не е гладен.
  

• 
  Защо не си ми казала, че му има нещо?
  
• 
  Нищо му няма. Просто му растат зъби. Боли го и аз не мога да направя нищо, за да го успокоя...
  
• 
  Дай го на мене.
  
• 
  Мислех, че ще ходиш на пир тази вечер.
  

През лицето й премина горещина и тя се засрами. Държеше се като натякваща съпруга, а тя не му беше никаква. Той взе Халев от нея и тя сведе очи. Когато Атретис се изправи, тя почувства, че я гледа и че иска и тя да го погледне. Тя затвори очи и се опита да се пребори с объркващите я чувства. Ако той не тръгнеше скоро, тя щеше съвсем да се унижи и да избухне в сълзи. Той излезе от малката стаичка и тя си пое дълбоко въздух с облекчение, че не беше казал нищо, за да й се подиграе.

Тя знаеше какъв е проблемът. О, Господи, знаеше го, но се молеше Атретис да не го знае. Тя беше влюбена в този невъзможен мъж и ревнуваше от всички натруфени богати жени, които се въртяха и се умилкваха около него. Преди обичаше Шимей, но това беше сладка любов, изпълнена с нежност и близост до Бога. Никога не беше чувствала дивите, плашещи и каращи кръвта да кипи страсти, които Атретис възпламеняваше в нея. Това съвсем не й се нравеше, караше я да се чувства уязвима. Когато я докоснеше, тя потръпваше. Когато я погледнеше, всичко в нея се стапяше. Тя зарови лице в ръцете си.

Атретис се опъна на леглото и зачака Ризпа да дойде. Искаше му се да дойде. Сложи сина си на гърдите си и го остави да дъвче плочката му от слонова кост. Когато детето започна да утихва, той дръпна плочката, като знаеше, че плачът му ще привлече Ризпа по-бързо от всяка заповед, която той би изрекъл. Точно както си мислеше, след малко тя се появи в спалнята и той веднага върна плочката на Халев, за да го успокои. Тя се обърна, за да се върне обратно.

• 
  Преброй парите и ми кажи колко има — каза той раздразнено. Тя се приближи до леглото, взе кесията и изсипа златните монети в ръката си, след което му каза колко са събрани.
  
• 
  Това е повече отколкото парите, с които тръгна от Ефес.
  
• 
  Но не е достатъчно, за да стигнем до Германия.
  

Погледът й беше загрижен.

• 
  Имаш нещо да ми кажеш? — попита той с предизвикателен тон.
  

• 
  А ти би ли ме изслушал? — тихо попита тя.
  
• 
  Ако говориш с мярка.
  
• 
  Сега имаш достатъчно, Атретис — каза тя, без да се поддава на провокацията му. — Господ ти даде необходимото за пътя до вкъщи.
  
• 
  Има и други неща, за които трябва да се помисли — хладно отвърна той.
  
• 
  Какви неща? — лицето му трепна, но той не отговори. Тя се приближи до нощната масичка и остави кесията върху нея. — Понякога се чудя дали не си толкова свързан с битката за живота си, че да се чувстваш удобно само когато животът ти е в опасност.
  
• 
  Не говори като глупачка.
  
• 
  Глупаво ли е това? Колкото повече стоим, толкова по-голям става рискът. И ти го знаеш — тя се наведе да вземе Халев. — Мисля, че парите са последното, за което сме тук — каза тя и се изправи.
  

— Тогава, защо мислиш, че сме тук?

Тя се поколеба малко, но после му каза, това, което я измъчваше.

• 
  Една част от тебе иска да се бие отново.