Неизбежно като зората Франсис Ривър

24

Те пропътуваха пътя до древния етруски град Тарквиния — със своите изписани гробници, а след това продължиха към Орбетело, който беше в близост до полите на хълма Аргентарий. Прекосиха моста над Албеня и продължиха на север към река Умбро и Гросето. Не минаваха повече от дванадесет мили на ден, защото Ризпа не можеше да издържи на натоварването.

Времето стана студено и влажно.

• 
  Ще стигнем до Гросето до не повече от час — каза Теофил, а в същото време отряд войници мина покрай тях и се отправи на юг.
  

• 
  Оттук — каза Теофил и ги поведе из улиците на града покрай един пазар, където някои търговци все още продаваха по сергиите си.
  

• 
  Къде ни водиш?
  
• 
  Знам една страноприемница близо до едно укрепление — отвърна Теофил. — Изминаха десет години, откакто не съм идвал в този град, но ако все още е там, ще намерим добра храна и подслон.
  

Атретис беше напрегнат и докато стояха във вътрешния двор непрекъснато се оглеждаше. Навсякъде около него минаваха легионери. Много от тях имаха леки жени за компания.

Халев се раздразни, когато един от войниците мина с някаква жена и се протегна към него. Легионерът се усмихна на детето и посегна да го погали лекичко под брадичката.

• 
  Тази нощ май е доста мокро за пътуване, а, мъник? — каза той и замълча, когато Ризпа вдигна очи и го погледна. Веждите му се надигнаха леко от приятната изненада. — Господарке — измърмори провлачено той и леко се поклони, което пък раздразни спътницата му.
  

• 
  Върви си по пътя.
  

Войникът се изпъчи леко раздразнен от факта, че цивилен се опитва да го командва. Той огледа германеца от горе до долу и се спря на студения му поглед.

Атретис хвана Ризпа за лакътя. Не каза нищо повече, но посланието беше съвсем ясно. И войникът го разбра. Хвана ръката на компаньонката си и се отправи към стълбите. Докато се отдалечаваха, тя му прошепна нещо. Двамата се присъединиха към останалите от тяхната група. Поговориха малко и двама други се обърнаха да погледнат.

• 
  Нямаше да ми направи нищо лошо — прошепна Ризпа. — Хората често обръщат внимание на децата.
  
• 
  Той, обаче, гледаше тебе.
  

• 
  Няма да оставаме тука — каза Атретис и Теофил забеляза колко гневен беше погледът в очите му и накъде насочен.
  
• 
  Успокой се. Те си тръгват — беше забравил за другите удоволствия, с които се славеше заведението. — Дадоха ни стая в дъното на коридора. Уредих да ни донесат храна.
  

Атретис захвърли прогизналото си покривало, взе Халев и го остави на земята. след това взе наметалото от раменете на Ризпа и също го захвърли на пода.

• 
  Стопли се — кимна той с глава към камината.
  

Теофил се беше справил по-добре в дъжда с дебелото си вълнено покривало, със своята кожена кираса^* и туниката си. Той взе едно одеяло от друг диван и го уви около раменете на Ризпа. Тя му благодари, като все още трепереше, и се наведе да вдигне наметалото си от пода. Изтърси го и го преметна върху дървения край на облегалката на един от диваните с надеждата да изсъхне до сутринта.

• 
  Днес ще си починем — каза Теофил. — Никой няма да ни притеснява.
  
• 
  Може би дъждовете ще намалеят — каза Ризпа, но искрено се надяваше да не стане така. Отчаяно се нуждаеше от един ден почивка.
  

• 
  Манна от небето — каза Ризпа и накъса малко от пилето на ситни парченца за Халев. Той, обаче, предпочете яйцата.
  

• 
  Чудесна храна, топло място за спане — проговори Ризпа и се огледа наоколо. — Всичко, от което имам нужда сега, е топла баня и ще се почувствам като в рая.
  
• 
  Баните не са далече от тука — отвърна Теофил. — Можеш спокойно да отидеш и да се изкъпеш.
  
• 
  Твърде е изморена — каза Атретис с пълна с фазаново месо уста.
  
• 
  Бих искала да се изкъпя.
  

• 
  Нали снощи се изкъпа на потока.
  
• 
  Измих лицето си.
  

• 
  Ами детето?
  
• 
  Ще го взема със себе си, разбира се.
  
• 
  Ще отидем с нея — Теофил едва скри любопитството си относно поведението на Атретис.
  
• 
  А златото? Кой ще го пази?
  
• 
  Ще се редуваме. Ще го взема у мене, докато ти се къпеш, а след това ти можеш да го вземеш.
  
• 
  Надявам се да можем да изперем и дрехите си — каза Ризпа.
  
• 
  На същото място трябва да има и перачка — каза Теофил.
  

• 
  Боя се, че забравих моите в Ефес — каза Ризпа. — Нямахме време. . .
  
• 
  Там можем да купим всичко, от което се нуждаеш — отвърна Теофил.
  

• 
  Да свършваме и с това.
  

Атретис пристъпи в кънтящото преддверие с неохота и лоши предчувствия. Мразеше тълпите, а това място гъмжеше от мъже и жени.

Ризпа погледна към Атретис. Изглеждаше притеснен и раздразнителен. Той мина през вратата към съблекалните, застана до входа и надникна към тепидариума. Няколко полуголи жени минаха покрай него и влязоха в огромното помещение.

Ризпа тръгна към женските съблекални и усети как ръката на Атретис се стоварва върху нея.

• 
  Не — спря я грубо той.
  
• 
  Не? — объркана повтори тя. — Не те разбирам.
  

— Атретис! — каза тя притеснена и смутена. Хората се обръщаха към тях. — Какво правиш?

Теофил тръгна след тях. Той подозираше какъв може да е проблемът. Трябваше да се сети по-рано.

Влязоха в огромното помещение с тепидариума. Атретис спря и се втренчи. Басейнът беше пълен с хора, повечето голи, а някои — с къси туники. Няколко жени се излежаваха на пейките край басейна, небрежно метнали кърпи върху себе си. Двама напълно голи мъже седяха на ръба на басейна и разговаряха с тях. Замъгленото помещение миришеше на ароматни масла и тамян. Атретис огледа всичко това с погнуса. В голямата си част, мъжете, жените и децата сякаш бяха изгубили всякакво благоприличие. Няколко момчета минаха бегом покрай тях и скочиха във водата. Атретис забрави, че държи Ризпа за ръка, веднага щом видя как една млада жена с изящно тяло излиза от водата по стълбите — сякаш бе Венера от морето. Тя изцеди косата си и тръгна право срещу него, като му се усмихна. После взе една кърпа от полицата наблизо, а погледът й го обходи целия. Напомни му за Юлия.

Ризпа забеляза, че вниманието му е привлечено от младата жена. Сърцето й се сви.

• 
  Моля те, Атретис, пусни ръката ми.
  

Теофил й даде няколко монети.

• 
  В преддверието имаше пакети за баня — каза той. — Избери си който ти хареса.
  
• 
  Благодаря ти — каза тя, докато група младежи с хавлии през кръста минаха покрай тях. Те разговаряха и се смееха. Двама от тях се обърнаха и погледнаха към Ризпа. Атретис отново я сграбчи за ръката.
  
• 
  Ти оставаш с мене.
  
• 
  Предпочитам да бъда само с Халев.
  
• 
  Сама? На това място? Не ме разсмивай.
  
• 
  Никога преди не си бил в обществени бани, нали? — попита го Теофил, докато две жени с небрежно прехвърлени през раменете кърпи минаха покрай тях и се спряха да поговорят с двама мъже, седнали на ръба на басейна. Няколко голи момичета потичаха наоколо,и после се гмурнаха в тепидариума и започнаха да се пръскат една друга. — Виж, никой няма да я притеснява.
  
• 
  Ако някой се доближи до нея, ще го убия.
  

• 
  В местата като това има неписани правила за поведение — каза Теофил.
  
• 
  Мисля, че ще е по-добре да се върна — каза Ризпа. — Вие двамата останете. Ще се върна малко по-късно, когато има по-малко хора.
  

• 
  Няма да се къпя с тълпа зяпащи жени наоколо — каза Атретис, достатъчно силно, за да го чуят. Жената се изчерви и отмести погледа си. — Достатъчно ми беше това на арената — други около него го зяпнаха с любопитство.
  
• 
  Ще изпратим Ризпа обратно до странноприемницата, а след това ще отидем до форта. В баните там ще бъдеш само в мъжка компания.
  
• 
  Ха! Да се къпя с римски войници? Предпочитам кожата ми да окапе от костите! — гласът му този път стигна по-далече и привлече още мъжки погледи.
  
• 
  Дори и когато миришеш на чакал? — каза Ризпа и тръгна към изхода.
  
• 
  На чакал? — повтори Атретис и тръгна след нея.
  
• 
  О, извинявай — каза тя, без да се обръща. — На козел! Врякащ, мучащ, злонрав козел — тя пъхна Халев в ръцете му и без да обръща внимание на протестите му, отиде да купи два комплекта за баня. Обърна се и видя, че Атретис е дошъл в преддверието при нея.
  
• 
  Повече не го прави — изръмжа той.
  

• 
  Няма да ти навреди да се поизкъпеш. Не се тревожи за всички тези жени. Сигурна съм, че Теофил ще се погрижи да не те задяват.
  

• 
  Къде отиваш? — викна той след нея, а гласът му отекна в помещението.
  
• 
  Връщам се в странноприемницата — тя се скри в тълпата от хора, които постоянно влизаха и излизаха.
  
• 
  Имам странното чувство, че няма да мога да поплувам на спокойствие — обади се Теофил откъм гърба му. — Ти ли искаш да се изкъпеш първи или аз да вляза?
  

• 
  Атретис, почакай малко — тръгна след него Теофил. Атретис заби пояса и кесиите със злато в корема му. — Съблекалнята е. . .
  

За човек, който мрази да е център на внимание, той определено знаеше как да го привлече. Теофил седна с удивление на една от пейките и се облегна назад. Нямаше да му се наложи да чака дълго.

Вече в калидариума, Атретис отвори шишенцето и изля от ароматното масло в шепата си. След това го втри обилно в цялото си тяло. Искаше по-скоро да напусне това място.

Един мъж се приближи към него.

• 
  Искаш ли да те масажирам. . . — Атретис вдигна глава, погледна го и думите увиснаха във въздуха. Мъжът вдигна мирно ръка и бързо се оттегли.
  

Теофил го видя да се приближава със стегната около кръста хавлия. Грабна туниката си от пейката и я наметна.

• 
  Готово — каза Атретис и взе пояса си. Веднага щом го стегна около кръста си, той взе кесиите със златото и ги втъкна в него. След това направи знак с глава. — Можеш да отиваш и ти.
  

Теофил го последва със смях на улицата и го настигна.

• 
  Никога не съм виждал човек, който толкова да претупва удоволствието от това да си вземе една отморяваща баня.
  
• 
  Отиди и се отмори и ти, римлянино. Аз мога и сам да намеря пътя до странноприемницата — изръмжа Атретис, без да забавя ход.
  
• 
  И аз като тебе се притеснявам да се къпя, когато има жени наоколо. Ще се изкъпя във военния гарнизон. Пък и онова старо магаре Мариус прави доста добър масаж — така наричаха легионерите заради снаряжението, което трябваше да носят.
  

• 
  Колко още има до планините? — попита грубо Атретис.
  
• 
  Има планини по целия път. Дори и крайбрежният път до Генова може да се окаже доста труден за човек, несвикнал да пътува в сурови условия.
  
• 
  Тя не се е оплакала.
  
• 
  Няма и да го направи.
  

• 
  Ще останем да си починем два дни, вместо един.
  

• 
  Така да бъде.
  

• 
  Тука те оставям — каза Теофил. — Странноприемницата е на края на улицата. Аз ще отделя малко време за себе си. Може би моето отсъствие ще ви даде възможност да изгладите нещата помежду си. Каквото и да се е случило онази нощ, то прояжда и двама ви. Решете този проблем.
  

Когато Атретис влезе в стаята, Ризпа вдигна учудено глава. Тя стоеше на пода и играеше с Халев.

• 
  Не ти отне много време — каза тя и се огледа около него. — Къде е Теофил?
  

• 
  Отиде до баните в крепостта. — Той захвърли наметалото си на дивана и я погледна строго. Халев се беше вкопчил в туниката й и се опитваше да стои сам на крачета. Ризпа изглеждаше учудена.
  
• 
  Няма да те питам дали ти е харесала банята — каза тя. — Не се забави много... — тя хвана Халев, преди да е паднал на земята, и му помогна да запази равновесие.
  
• 
  Започва да става твърде тежък, за да го носиш.
  
• 
  На дълги разстояния — да.
  
• 
  Отсега нататък аз ще го нося.
  
• 
  Това означава ли, че аз ще нося багажа?
  
• 
  Не — отвърна той, без дори да се усмихне. — Няма да издържиш и миля.
  
• 
  Няма нужда да добавяш и Халев към товара си на гърба.
  
• 
  Ти си слаба.
  

• 
  По-слаба от тебе — да, но не твърде слаба, за да нося това, което ми се полага. А Халев — тя целуна бебето по вратлето — е това, което ми се полага — вдигна го и се изправи. — Може би докато стигнем родината ти, аз ще бъда не по-малко силна от една германка.
  

• 
  Как скъса туниката си?
  
• 
  Снощи я закачих на един храст, когато се връщах от потока.
  

— Ще отида да се изкъпя малко по-късно, когато вече няма толкова хора и е по-тихо.

• 
  Само през трупа ми.
  
• 
  Щом настояваш.
  

• 
  Атретис, имам нужда да се изкъпя. Халев също. Ще бъда с туника, ако това те успокоява. Трябва да я изпера, докато се къпя.
  

• 
  Кога се разотива тълпата?
  
• 
  Повечето хора ще са си тръгнали до около два часа. А има и малко помещение за кърмещи майки. Аз щях да отида там.
  
• 
  Трябваше да ми кажеш.
  
• 
  Ти не ми даде възможност. Би ли седнал, моля те? Изнервяш ме, като ходиш така напред-назад.
  

• 
  Германците не се ли къпят?
  

• 
  Да, германците се къпят, но не на тълпи, не мъже и жени заедно. Германците имат чувство за благоприличие.
  

• 
  Какво представляваше Аниа?
  
• 
  Аниа?
  

• 
  Съпругата ти. Каза, че името й било Аниа.
  
• 
  Защо искаш да знаеш?
  
• 
  Искам да разбера какъв си бил, преди Рим да те превърне в гладиатор.
  
• 
  Беше млада.
  
• 
  Просто млада? Само това ли помниш?
  
• 
  Помня! Помня всичко за нея. Беше красива. Руса. Бяла кожа. Сини очи.
  

• 
  Умря при раждането — каза той и пресуши чашата си. — С нея умря и синът ми — каната беше празна. Той я тръшна на масата.
  

• 
  Съжалявам. Не трябваше да те разпитвам.
  

• 
  Това беше доста отдавна.
  

• 
  Разкажи ми за твоя съпруг.
  

• 
  Беше мил. Също като Йоан и Теофил.
  

• 
  Просто мил? Само това ли помниш?
  
• 
  С моите камъни в моята градина.
  
• 
  Може и така да е. Все пак ти никога не си говорила за него. Бих искал да разбера каква си била, преди да станеш майка на сина ми.
  

• 
  Беше майстор зидар и доста добре си разбираше от работата. Работеше упорито и всичко, което вършеше, го вършеше пред Бога.
  
• 
  Предполагам, че е бил красив и с фигура на Аполон.
  
• 
  Не беше красив. Поне не според представите на повечето хора. Беше нисък и набит, и беше започнал да оплешивява. Но имаше красиви очи. Това беше едно от нещата, които ме порази, когато ме заговори за пръв път. Случвало ли ти се е някой да те гледа, а в погледа му да няма нищо? Да те гледа и изобщо да не те вижда?
  

• 
  Шимей беше различен. Когато ме гледаше, чувствах, че ме обича такава, каквато съм.
  

• 
  Каква си била, че хората не са те виждали такава, каквато си?
  

• 
  Може би трябва да попитам къде си била?
  
• 
  Бях сама.
  

• 
  Безопасен отговор, който не казва нищо.
  
• 
  Може би ще бъде по-добре, ако говорим за нещо друго — отвърна тя с разтуптяно сърце.
  

Атретис се изправи. Изглеждаше раздразнен.

• 
  Ти се закле, че никога не си ме лъгала.
  
• 
  Не съм те лъгала.
  
• 
  Тогава ми кажи истината.
  

• 
  Колко от истината искаш, Атретис?
  
• 
  Цялата.
  

“О, Боже, нека той да се задоволи с малка част от истината и да не ме кара да му казвам всичко.”

• 
  Баща ми пиеше — започна бавно тя. — Много. Понякога не знаеше какво прави. Изпадаше в гняв като тебе и трошеше и блъскаше всичко, ставаше нападателен. Често се нахвърляше върху майка ми — тя си пое треперейки дъх, докато си спомняше миналото. Разказваше й се за баща й точно толкова, колкото и Атретис искаше да говори за арената. Тя вплете ръцете си и се постара да не трепери повече. После погледна към Халев, който сега обикаляше около краката на дивана, от който Атретис току-що беше станал. — Избягах от къщи малко след като тя умря — не искаше да си спомня какво последва.
  
• 
  На колко години беше тогава?
  
• 
  На единадесет.
  

• 
  Къде живееше?
  
• 
  Където можех. Под мостове, в празни контейнери на пристанището, в изоставени общежития, навсякъде където можех да намеря подслон, там беше и домът ми.
  
• 
  А храна?
  
• 
  Крадях каквото ми попаднеше и, когато ме хванеха лъжех. Станах доста добра и в двете. Оцелях също като плъховете, които живеят от каквото им попадне. Единственото, което не правех, беше да прося — тя си спомни за отчаянието, в което живееше, и се изсмя мрачно. — Бях твърде гневна и горделива, за да го направя.
  

• 
  А някога. . .
  

• 
  Дали някога съм се продавала? — попита тя вместо него. — Да. Когато бях гладна, умирах от студ и мислех, че няма да преживея нощта.
  

• 
  Колко пъти?
  
• 
  Два.
  
• 
  Шимей?
  

• 
  Той ме намери в безсъзнание пред общежитието, в което живееше. Заведе ме при Клавдия, старица с много силна вяра, която живееше сама. Тя ме хранеше и се грижеше за мене, докато се оправих. Шимей идваше често. Той ме научи да чета. И двамата ме обичаха. Никой до тогава не ме е обичал така. Заведоха ме в събранието от вярващи в Христос. И те също ме обикнаха — просто такава, каквато си бях, окаяна и отчаяна. Съсипана. Мислех, че целият ми живот ще бъде такъв. Когато Исус ме изкупи и стана мой Спасител, Шимей ми предложи да се оженим.
  
• 
  И това те е направило добродетелна според техните представи — студено каза той.
  
• 
  Каквито и добродетели да имам, те са от Господ, Атретис, аз нямам никаква заслуга за това. Когато помолих Исус да живее в сърцето ми, той ме изми и ме направи чиста.
  
• 
  В реката — каза той почти презрително.
  
• 
  Бог ме направи отново цяла. Чувствах се възкресена. — Ризпа забеляза каква битка измъчваше душата му, докато я слушаше как се разкрива пред него. Не искаше да й повярва. На нея също й се искаше не всичко да е истина.
  

Той й вярваше, но какво значение имаше това?

• 
  Надявах се никога да не ми задаваш подобни въпроси — каза тя със сподавен в сълзи глас. Потърси лицето му. — Съжалявам, че истината ти причини болка.
  

• 
  Знаеш ли какво правят с жени като тебе в Германия? — попита дрезгаво той. — Обръсват им косата и ги хвърлят в тресавището. Това е бързият начин. В повечето случаи бащата или мъжът на момичето отрязва носа й и я налага с бич. Ако оцелее, я изгонват от селото и я оставят на произвола на съдбата.
  

• 
  Мама. . . мама. . .
  

• 
  Не го докосвай!
  

Атретис го взе, натрупа на пода няколко възглавнички от дивана и го сложи сред тях. Халев се заигра и се успокои.

• 
  Колко души знаят за миналото ти? — заповедно попита Атретис, като пак започна да ходи из стаята.
  
• 
  Всички в църквата в Ефес.
  

• 
  Да не си се гордяла с него, че си го разказала на толкова много хора?
  
• 
  Не! — отвърна тя. Очите й се напълниха със сълзи. — Споделих свидетелството си, когато приех Христос за мой спасител, а също и по-късно, когато се налагаше.
  
• 
  Защо?
  
• 
  За да помогна на други като мене да се измъкнат от калната тъмнина, в която живеят.
  

• 
  А защо каза на мене? Защо, в името на боговете, ми го каза сега?
  
• 
  Ти попита. Казах ти, че никога няма да те излъжа — отвърна тя съвсем тихо.
  
• 
  По-добре да ме беше излъгала.
  
• 
  По-добре за кого?
  
• 
  Какво трябва да направя сега?
  

• 
  Какво очакваш да направя сега, когато знам всичко за тебе?
  

• 
  Кажи ми!
  
• 
  Ще направиш това, което чувстваш, че трябва да направиш.
  

• 
  Каквото трябва.
  

• 
  Каквото трябва — усещаше препускащия й пулс под пръстите си, но тя не каза нищо.
  

“Лъжи, лъжи,. . . Юлия, Рим, всички останали, само лъжи.”

Той погледна черните очи на Ризпа и осъзна, че му е казала цялата истина. “Никога няма да те излъжа — му беше обещала малко след пристигането си в имението му в Ефес — без значение каква е цената”.

Той не видя никакъв страх в очите й. В тях се четеше само тъга. Стоеше пред него, животът й беше в ръцете му и не проронваше нито дума.

“Давам ти клетва, Атретис, никога няма да те излъжа.”

Сърцето му затуптя бързо. Един замах с ножа и с всичко щеше да свърши.

Ръката му се изпоти.

• 
  Би трябвало да те убия — в стаята беше тихо, не се чуваше нищо, освен туптенето на собственото му сърце.
  
• 
  Заслужавам смърт. Знам това. Хиляди пъти я заслужавам.
  

• 
  Поради божията милост моят живот е различен.
  

• 
  Толкова съжалявам, Атретис, — каза тя, като се опита да не се разплаче и да не направи нещата по-лоши, — никога не съм мислила, че изборът, който направих, ще има някакво значение. Майка ми беше мъртва. Баща ми. . . — тя сведе глава. — Не ме беше грижа за него. Беше достатъчно болезнено да остана жива и без да се замислям точно как, но сгреших. И то много.
  

Каквото и да беше решил да направи, тя трябваше да довърши.

• 
  Исус проля кръвта си на кръста, за да мога да бъда очистена от всичко, което съм правила преди. Той даде собствения си живот за всеки един от нас и ни прости всички грехове. Проправи нов път за всички, които искат да тръгнат по него. И аз тръгнах. И ще продължавам да вървя, независимо от цената. Уповавам на Христос с цялото си сърце и няма да се откажа.
  

• 
  Той ти предлага нов живот, Атретис. Само го приеми.
  

• 
  Значи и аз като този твой невидим бог трябва да забравя какво си правила? Трябва да простя?
  
• 
  Няма да можеш да забравиш повече от мене — отвърна тя. — Когато си спомня каква съм била, каква съм допуснала да стана, съм още по-благодарна за това, което Исус направи с мене.
  
• 
  Ами радвам се за тебе — подигравателно каза той. — Но не очаквай от мене нищо — той затъкна камата обратно в пояса си. — Аз не прощавам нищо.
  

• 
  Трябва да обмисля какво да правя сега — безизразно каза той.
  
• 
  Ами Халев? — попита тя с леко разтреперан глас.
  
• 
  Ще го отбиеш. Още сега.
  

Той се приближи до вратата.

• 
  Не напускай тази стая. Ясен ли съм? Ако го направиш, кълна се в Тиваз, ще те преследвам като куче и когато те открия, ще те убия.
  

Теофил се върна и намери Ризпа на пода с Халев, който спеше в скута й. Стана му ясно, че отношенията им с Атретис не са се изгладили.

• 
  Къде е той?
  
• 
  Преди малко беше тук, но излезе.
  
• 
  Каза ли накъде отива?
  

Предвид характера на Атретис, германецът можеше да се забърка в куп неприятности. Да се напие. Да се сбие с римски войници или да направи нещо още по-лошо. Да си намери проститутка и да прекара нощта с нея.

• 
  Аз ще те заведа до баните.
  
• 
  Атретис каза да стоя тука — гласът й се сподави и тя го погледна. — Разказах му за миналото си. Казах му всичко — очите й се насълзиха. — Всичко.
  
• 
  Бог да ни е на помощ — той коленичи до нея и я прегърна. Тялото й трепереше и тя не спираше да хлипа.