Неизбежно като зората Франсис Ривър

21

Подтискащата атмосфера на хипогеума все повече смущаваше Атретис. Той съзнаваше, че хората около него възприемаха това място като убежище, където можеха необезпокоявано да се покланят на техния бог и да си говорят за него, но за него то не беше нищо повече от подземна гробница и преддверие на Хадес.

Смъртта вече не просто се приближаваше. Тя беше навсякъде около него.

Когато Руфий донесе храна и я остави пред него, той не можеше да вкуси и хапка, независимо колко апетитно изглеждаше тя. Руфий просто я беше оставил върху един саркофаг. Цивилизованите хора погребват мъртвите си! Проклетите римляни си ги увиваха като подаръци и ги натикваха в ниши или каменни заграждения и ги оставяха за поколенията. Дори и онези, които бяха достатъчно богати, за да си позволят кубикула, си лежаха тука заедно с мъртвите си роднини и приятели. А наричаха германците варвари! Дори по-отвратителен му се струваше обичаят на тези хора, включително и на Ризпа, да се хранят с хляб и вино и да ги възприемат като тялото и кръвта на техния Христос.

• 
  Трябва да се измъкна оттука — каза той на Ризпа.
  
• 
  Теофил каза, че все още не е безопасно.
  
• 
  Игрите започнаха преди два дни!
  
• 
  Домициан е разпратил войници да те търсят навсякъде. Някои от тях дойдоха и в имението. Знаеш, че Домициан не иска нищо повече от това да те покаже на. . .
  

• 
  Атретис — извика разтревожена тя и веднага стана да увие ръка около кръста му и да му помогне.
  

• 
  Мога и сам да стоя на краката си — наведе се внимателно и вдигна постелката си заедно с малкия вързоп лични вещи, включително златото, и тръгна с нестабилна походка към изхода, като очакваше тя да го последва.
  
• 
  Този коридор ще те отведе по-навътре в катакомбите — каза спокойно тя и вдигна Халев на краката си. — Ето този ще ни изведе в криптопортика.
  
• 
  Не искам да ходя в криптопортика! Искам да се измъкна оттука — тя се изгуби в един тесен проход. — Ризпа! — гласът му отекна в кубикулата и това опъна нервите му още повече. Той изруга грубо на германски.
  

Коридорът продължаваше напред известно време и после зави. Разделяше се на три отделни коридора. Той пое по левия. В дъното имаше стъпала, които водеха надолу, а не нагоре. Тогава разбра, че не това е пътят, който му трябваше. Изруга силно и гласът му отекна някак зловещо. Това място го караше да настръхва.

Върна се до разклонението на коридора и пое по десния този път. Не след дълго, пътят отново се разтрояваше. Почти нямаше фенери да горят и тъмнината беше по-осезаема, а въздухът по-студен. Започна да чува биенето на сърцето си. По цялото му тяло изби студена пот. Беше изгубен в лабиринта на катакомбите, хванат в капан сред мъртъвци. Опита се да не изпада в паника и да се върне отново по стъпките си, но не можеше да си спомни по коя пътека беше минал.

Тишината го обгърна безмилостно. Чуваше единствено собственото си напрегнато дишане и ударите на сърцето си, които болезнено туптяха в главата му. можеше да усети как мъртвите го гледат с очи и да надуши миризмата на разлагащите се тела. Той изстена и се огледа ужасен наоколо.

• 
  Атретис — дойде до него нисък и плътен глас.
  

• 
  Оттук — каза той и въпреки че лицето му не се виждаше и гласът му беше изкривен във влажното и дълго помещение, Атретис беше уверен, че това е Теофил. За пръв път, откакто беше срещнал римлянина, той се радваше да го види.
  

• 
  Ти го откри — с облекчение въздъхна тя и стана. — Съжалявам Атретис. Мислех, че вървиш след мене.
  

• 
  Предпочитам да пробвам шанса си на арената, отколкото да стоя на това място.
  
• 
  Вчера отряд войници идваха тука — отвърна Теофил. — Все още патрулират из околността. Ако искаш да им се предадеш, давай.
  

• 
  Покажи ми откъде да изляза.
  
• 
  Върни се ей там и следвай коридорите отдясно. Когато стигнеш до стълбите...
  

• 
  Колко още ще трябва да стоя на това място?
  

• 
  Зависи от това какво ще реши Домициан.
  
• 
  Ти го познаваш по-добре от мене. Какво може да предприеме?
  
• 
  Бих казал, че ще е по-добре да поостанем тук.
  

Халев допълзя до Атретис и хвана един от ремъците около глезена му. Той се наведе и хвана ръцете на сина си. Момчето изпищя щастливо и направи усилие да се надигне, докато накрая, с помощта на баща си, се изправи на крака.

• 
  Скоро ще проходи — каза Ризпа.
  
• 
  Знам — мрачно отвърна той. — В някаква гробница.
  

Ризпа се засмя.

• 
  Опитва се да ти каже нещо.
  

Ризпа видя угрижения поглед в очите на Атретис и се приближи да седне на ръба на фонтана до него.

• 
  Няма да сме вечно тука, Атретис.
  

Той бутна Халев в ръцете й и стана.

• 
  Достатъчно стояхме тука — Халев се разплака и плачът му отекна в целия криптопортик.
  
• 
  А къде другаде можем да отидем, за да сме в безопасност? — Ризпа притисна детето до себе си и го помилва по гръбчето. Целуна го и му прошепна нещо успокоително.
  

• 
  Всяко друго място би било по-добро от това!
  
• 
  Дори тъмницата ли? — обади се Теофил, за да пренасочи гнева му в друга посока. Атретис гореше от желание за битка, но Ризпа не се поддаваше на предизвикателствата му. — Или вероятно ще се чувстваш като у дома си в клетка метър и половина на два и половина? — той си спечели един пронизващ поглед, но нищо повече.
  

Атретис го погледна с празен поглед.

• 
  Трябваше да е горе при живите, а не тука сред мъртъвци.
  
• 
  Ще бъде, Атретис — отвърна Теофил.
  
• 
  Изведи Ризпа и сина ми от този дом на Хадес. Да не би и те също да са затворници?
  
• 
  Ще останем с тебе, където ни е мястото — без никакво колебание отвърна Ризпа.
  
• 
  Никой от вас не е затворник — каза Теофил, след като забеляза, че Атретис не обърна внимание на думите й. — А що се отнася до преместване другаде, попитай Алфина, когато дойде довечера.
  

• 
  Тук е по-добре от мястото, където бях преди. Ще остана.
  

• 
  Алфина ти предложи това място още първия ден, когато дойде.
  
• 
  Предложи го на Ризпа и детето.
  
• 
  Поканата включваше и тебе. Тя ще се зарадва много, че си решил да останеш тука — смаяният поглед на Атретис му достави удоволствие и той се изтегна на мраморната пейка, сложи ръце зад тила си и кръстоса удобно глезени. — На мен също ми допада това място.
  

• 
  Какво ти е толкова забавно?
  
• 
  Начинът, по който работи Бог — той се засмя и затвори очи. Господ беше поставил този инат и твърдоглав гладиатор точно сред светилището си.
  

Руфий и Алфина дойдоха при тях същата вечер с още двама прислужника, които носеха подноси с храна и мехове с вино. Алфина наистина се зарадва, че те ще останат в криптопортика:

• 
  Тук е много по-приятно. И въздухът е свеж.
  

• 
  Радвам се, че апетитът ти се е възвърнал. Бяхме започнали да се тревожим.
  
• 
  Ако войниците дойдат да претърсват имението, някой от слугите веднага ще дойде да ви предупреди — каза Алфина.
  
• 
  Извикаха част от войниците обратно. В града е избухнал пожар — каза Руфий, докато един от слугите наливаше вино. Теофил взе две чаши и подаде едната на Атретис. — Започнал е в един от бедните квартали южно от Тибър и се опасявам, че се разпространява доста бързо.
  
• 
  Да, пушекът се вижда и оттук — тъжно добави Алфина. — Напомня ми за големия пожар по времето на Нерон.
  
• 
  Тит е изпратил легионери да помагат за потушаването, но май положението излиза извън контрол. Много от постройките са твърде стари и са се срутили напълно. Загиналите вече са стотици, а още повече хора са останали без никакъв подслон.
  

• 
  Ще последват епидемии — обади се Теофил. — Виждал съм го и преди.
  

• 
  Не се радвай толкова, Атретис. Невинни хора губят домовете си и живота си.
  
• 
  Невинни ли? — с присмех попита той. Всички погледнаха към него. — А бяха ли невинни, когато седяха по пейките на арената и викаха за кръв. Моята кръв или на някой друг, все едно. Нека горят. Нека да изгори целият отвратителен град! — той се изсмя и вдигна чашата си като за тост. Не го беше грижа дали обижда или наранява някого от присъстващите. В края на краищата и те бяха римляни. — Бих се наслаждавал на гледката.
  
• 
  Тогава с какво си по-различен? — попита тя ужасена от липсата на всякаква милост у него.
  

• 
  Аз съм различен.
  
• 
  Ти си страдал. Не можеш ли да съчувстваш на тези, които страдат сега?
  
• 
  А трябва ли? Те получават заслуженото си — той пресуши чашата си и огледа всички наоколо, чакайки само някой да го предизвика.
  
• 
  Евреите са съгласни с тебе, Атретис — каза Руфий. — Те смятат, че Бог е проклел Тит за онова, което е сторил с Ерусалим. Първо Везувий изригна и измряха хиляди. Сега този пожар. . .
  
• 
  Вашият Бог ми харесва все повече — отвърна Атретис и откъсна бута на сготвения фазан пред него.
  

Теофил разчупи неловката тишина.

• 
  Може би това ще ни даде възможността, от която се нуждаем, за да напуснем Латия.
  

Въпреки поканите да се присъедини към тях, Атретис взе една кана с вино и една чаша и се отдалечи в другия край на помещението. Остана малко изненадан от факта, че събранието водеше не Теофил, а слугата, който сервираше виното. Той беше млад, нямаше закалката на войн и изглеждаше смирен мъж. Имаше спокоен, но в същото време мощен глас.

— Който и да си ти, човече, нямаш извинение, когато съдиш някого, защото съдейки друг човек, произнасяш присъда и над себе си, тъй като ти, който съдиш, вършиш същите неща. Знаем, че божията присъда над хората, които вършат такива дела, е справедлива. Но ти, човече, който съдиш хората, защото вършат тези неща, а в същото време ги вършиш и ти, нима мислиш, че ще избегнеш божия съд?

Докато слушаше тези думи, Атретис усети неописуем страх. Сякаш авторът им беше надникнал в собственото му сърце. Докато думите се нижеха, нещо изригна в ума му и сякаш целия го посипа с нажежени въглени.

• 
  Бог съди всички без пристрастно. . . Той чрез Исус Христос ще съди тайните мисли на хората. . .
  

• 
  . . . гърлото им е отворен гроб. . .
  

Теофил забеляза това и благодари на Бога.

“Той те чува, Отче. Посей словото си в сърцето му и нека то даде изобилен плод.”

Ризпа плачеше незабелязано до римлянина — не защото се надяваше Атретис да се покае, а от отчаяние за собствения си грях. Нима не беше осъдила Атретис, когато той започна да съди всички? Попита го с какво беше различен. А не беше ли и тя същата?

“О, Татко небесни, искам да съм като тебе, а ето каква съм всъщност. Прости ми. Моля те, прости ми. Очисти сърцето ми и ме направи твой инструмент на любов и мир”

*

Когато всички си тръгнаха и нощта падна, Атретис легна неспокоен на сламеника си. Думите, които беше чул, все още го глождеха. Много мъже се бяха опитвали да го убият с мечове и копия. Беше оковаван, бит, жигосван, заплашван с кастрация и при всичко това не беше изпитвал толкова страх, колкото при четенето на това писмо, написано от човек, когото дори не познаваше.

• 
  . . . да се погребете с него чрез кръщението в смъртта. . .
  

Живей! Възкръсни и живей!

Да възкръсне от какво?

Когато най-накрая заспа, при него се върна старият кошмар, сънят, който го измъчваше в пещерите на хълмовете край Ефес.

Върви през тъмнина, а тя е толкова тежка и осезаема, че я чувства как се притиска в тялото му. Вижда единствено ръцете си. Върви дълго, без да усеща каквото и да било, сякаш търси нещо вечно. Тогава вижда Артемидона. Красотата му го привлича, но когато се приближава, забелязва, че гравюрите са живи, гърчат се и се простират по мраморното здание. Каменни лица са се втренчили в него и наблюдават как влиза във вътрешния двор. Стига до средата и вижда една гротескна богиня. Тогава стените около нея започват да се рушат. Той хуква да бяга и огромните каменни блокове едва не го смазват. Храмът около него се руши и потъва в огън и прах. Усеща жегата и чува писъците на онези, които са вътре. Той също иска да вика, но не му стига въздух, докато бяга сред огромните колони. Когато храмът се срутва, цялата земя се разтърсва и той пада на земята.

Отново е тъмнина. Нито светлина, нито цвят, нито звук. Той се изправя и се спъва. Сърцето му започва да бие все по-бързо и по-бързо, докато той търси нещо, което не може точно да назове.

Пред него изниква скулптор, който работи над каменна фигура на човек. Атретис се приближава и вижда, че камъкът придобива форми. Това е негова статуя. Същата като онези, които продават край арената. Той чува рева на тълпата като рев на гладен звяр, но не може да помръдне.

Скулпторът надига чука.

• 
  Не — изревава Атретис, като знае какво ще последва. — Не! Иска да се втурне към него и да го спре, но някаква сила го задържа на място. Скулпторът стоварва чука с все сила и каменната фигура се пръска на хиляди парченца.
  

Намира се в родните гори. Стои в едно тресавище. Около него има много хора, но никой не прави нищо, за да му помогне. Вижда баща си, жена си, приятели — всички отдавна умрели — да го гледат с празни погледи.

• 
  Помогнете ми — вика той и усеща как някаква тежест дърпа краката му надолу. Напорът на блатото притиска дробовете му. — Помогнете ми!
  

— Хвани ръката ми, Атретис.

Атретис не може да види добре лицето му. Облечен е в бяла роба и е различен от всички останали.

• 
  Не мога да те стигна.
  
• 
  Хвани ръката ми и аз ще те измъкна от ямата.
  

Дланите му кървят...

Атретис се събуди стреснат. Дишаше бързо. Някой го докосна и той извика и се изправи.

• 
  Ш-ш-ш. Всичко е наред, Атретис — каза Ризпа с притихнал глас. — Сънуваше кошмар.
  

Ризпа свали одеялото от раменете си и го наметна върху него.

• 
  Нещо за арената ли сънуваше?
  
• 
  Не — той усети тишината в криптопортика. Едно малко огънче мъждукаше в маслена лампа някъде в помещението. Теофил го нямаше на постелката си. Той си спомни, че римлянинът тръгна заедно с Алфина и Руфий веднага след събирането им.
  

• 
  Теофил още не се е върнал. Искаше сам да се увери в това, което става в града. Каза ми, че ще е тук на зазоряване.
  
• 
  Искам да се измъкна от това място.
  
• 
  Аз също — отвърна му тя.
  
• 
  Ти не разбираш. Аз наистина трябва да изляза оттука.
  

• 
  Всичко ще бъде наред — тя го погали по гърба. — Опитай се да мислиш за нещо друго. Имаш нужда от сън.
  

• 
  Какво правиш?
  
• 
  Искаш да ме утешиш, нали? Тогава ме утеши като жена — той я хвана за брадичката и я целуна ядосано, като я притискаше въпреки протестите й.
  

• 
  Каква съм аз за тебе, Атретис? Някаква римлянка от крещящата тълпа ли? Не съм била там! Кълна ти се пред Бога, че никога не съм била там! — гласът й се сподави. Тя обърна глава и продължи да плаче.
  

• 
  Почакай — тихо каза той.
  
• 
  Пусни ме — тя се тресеше силно.
  
• 
  Не, чакай — той докосна косата й, но тя се дръпна назад. Отново се опита да се измъкне, но когато не успя, извърна лицето си и заплака още по-силно. Плачът й разкъсваше сърцето му. — Недей. . .
  
• 
  Аз те обичам. Бог да ми е на помощ, обичам те. А ти ми причиняваш това!
  

— Няма да те нараня. Кълна се в меча си — той отпусна ръце на рамената й. — Позволи ми да те прегърна — тялото й се тресеше и тя не спираше да плаче. Почти не издаваше звук, което беше още по-лошо. Нямаше му доверие. А и защо трябваше да му има?

Аз съм различен.

С какво беше различен, след като изля гнева си върху нея? И защо? Защото го докосна с нежността, с която докосва сина му, а не със страстта, за която той жадуваше?

• 
  Когато се отнесе с мене като с дете, сякаш побеснях — каза той, като се опита да намери начин да изтрие непоправимото. Затвори очи и ги стисна. — Изобщо не мислех какво правя.
  
• 
  Ти винаги си бесен. И никога не мислиш. Пусни ме — каза тя през сълзи.
  
• 
  Не и докато не те накарам да разбереш. . .
  
• 
  Да разбера какво? Че за тебе съм нищо? Че гледаш на мене не по-различно, отколкото на жените в лудуса? — тя отново се опита да се освободи.
  
• 
  Ти започваш да означаваш твърде много за мене — дрезгаво отвърна той и усети как тя застина в ръцете му. — Обичал съм три жени през живота си. Майка ми, жена ми Аниа и Юлия Валериан. И трите сега са мъртви. Жена ми умря при раждането и взе със себе си и детето ни. Майка ми беше убита от римляните, а Юлия Валериан. . . — той затвори очи. — Нямам намерение да изпитвам същата болка отново — той я пусна.
  

• 
  И затова затваряш сърцето си за всичко добро.
  
• 
  Никога няма да мога да обичам по този начин.
  

• 
  Ти би предпочел да ти се отдам като уличница, нали? Предпочиташ боклука пред златото.
  
• 
  Не съм казал това.
  
• 
  Няма нужда да го казваш. Показваш го всеки път, когато ме погледнеш, всеки път, когато ме докоснеш! — по лицето й се изписаха гняв и мъка. — Ти ме виниш за нейните действия и си отмъщаваш за тях.
  
• 
  Трябваше да се сетя, че няма начин да ме разбереш. Как може една жена да разбере един мъж?
  
• 
  Разбирам, че не можеш да си позволиш да обичаш собствения си син, защото може да умре или да го отведат в робство, или да порасне и да те разочарова като майка си. Как може един мъж да е толкова глупав?
  

• 
  Внимавай!
  
• 
  За какво? Да не се разгневиш ли? Вече съм виждала най-лошото. Много си смел с меч и копие в ръка, Атретис. Нямаш равен в двубой. Но в нещата от живота, които наистина имат значение, си един страхливец!
  

Атретис се отпусна назад върху постелята си, но не можа да заспи, слушаше тихото й хлипане.