Неизбежно като зората Франсис Ривър

22

Когато Теофил се върна, Атретис лежеше в полумрака и гледаше втренчено. Римлянинът прекоси тихо стаята и застана над Ризпа. Халев се беше събудил и тя вече го беше нахранила. След това го бе оставила до себе си. Теофил се наведе и намести одеялото, за да я завие.

Атретис се изправи бавно. Някакво неприятно усещане мина през него, докато гледаше този внимателен жест. Теофил обърна поглед към него и се изправи. Не беше изненадан от това, че Атретис е буден. Той веднага се усмихна и тръгна към него, но щом видя изражението му, усмивката му тутакси се стопи.

• 
  Какво има?
  
• 
  Кога мога да се измъкна от тука?
  
• 
  Днес тръгваме — каза Теофил с приглушен глас. — Градът е в хаос. Войската е събрана, за да се бори с огъня и да потуши паниката и страха. Ще бъде лесно да се слеем с тълпата и да напуснем веднага града.
  

• 
  Ами откъде ще намерим коне?
  
• 
  Ще купим когато сме на север. Там са по-евтини. Между другото, ако бързаме ще стигнем по–бързо, но ще привлечем вниманието на патрулите по пътя.
  
• 
  Ще имаме нужда и от храна и вода.
  
• 
  Руфий вече се е погрижил за това. Ще вземем достатъчно провизии за една седмица и ще се придържаме към главните пътища, където е по-малко вероятно войниците на Домициан да те потърсят.
  
• 
  А самият Домициан?
  
• 
  За сега гневът му е утихнал.
  

• 
  Какво си разбрал, а не искаш да ми кажеш, римлянино?
  

• 
  Пугна е мъртъв.
  
• 
  Мъртъв? Как?
  
• 
  Изпратили са го на арената с обвинението, че е приютил враг на императора в страноприемницата си.
  

• 
  Е, Пугна получи каквото искаше — възможността за повече славни дни.
  
• 
  Страхувам се, че не е точно така.
  

• 
  Домициан го хвърли на глутница диви кучета.
  
• 
  Кучета? — каза Атретис в недоумение. Нямаше по-срамно нещо от това, човек да стане храна на диви животни. Това беше унизителна смърт. Той погледна Теофил и сбърчи челото си. — Има и друго, нали?
  
• 
  Домициан е наредил да разпитат ланиста на лудуса.
  
• 
  Бато — името заседна на гърлото му. Сърцето му се сви.
  
• 
  Домициан го е хвърлил в затвора и го е измъчвал, но тъй като това не било достатъчно, за да изкопчи необходимата му информация, го е пуснал срещу друг африканец на арената. Бато ранил противника си и когато тълпата насочила палците си надолу в знак на polluce verso, приятелят ти е обърнал острието към себе си.
  

Теофил разбираше колко поразен остана Атретис.

• 
  Домициан ще отговаря за постъпките си — тихо каза той и сложи ръка на рамото му.
  

• 
  Ще отговаря? И пред кого? Пред брат си — императора? — просъска той, а в сините му очи проблеснаха гневни сълзи. — Или пък пред Рим, който предлага човешки жертви на олтарите си просто ей така, за забавление?
  
• 
  Пред Бога — отвърна Ризпа, която стоеше в другия край на помещението с Халев в ръце.
  
• 
  Моите извинения, Ризпа — каза Теофил, — не исках да те събудя.
  
• 
  Скоро ще се съмне — каза тя и погледна към отворите отгоре. — Ще приготвя Халев и себе си да тръгваме.
  

• 
  Какво гледаш?
  

• 
  Събери това, което възнамеряваш да вземеш. До час трябва да тръгнем — каза той и се захвана със същото.
  

При изгрев слънце Теофил, Атретис и Ризпа с Халев, вързан за гърба й, се сляха с тълпата, излизаща от Рим. Небето бе потъмняло от пушек, а въздухът беше натежал от сажди и пепел. Те се движеха покрай пътя заедно с другите селяни, докато по-богатите граждани собственически бяха заели пътя с каретите си, забързани към имотите си в провинцията.

Ризпа намести Халев. Въпреки че сутринта го беше вдигнала с лекота, за да го сложи на гърба си, всеки километричен камък, който подминаваха, сякаш прибавяше килограми върху малкото му телце. Когато Халев започна да недоволства и да хленчи от продължителното неудобство, тя развърза шала си и го махна, за да го облекчи малко, но след още една миля, той съвсем се разплака, а тя се изтощи.

Теофил забеляза измъченото й изражение.

• 
  Ще си починем до онзи поток.
  

Ризпа въздъхна и остави Халев на земята. След това седна до него при потока. Детето изпищя весело и запълзя направо към водата.

• 
  О, Халев — каза тя изтощена и раздразнена. Копнееше да седне и да натопи уморените си крака в хладната вода, но знаеше, че Халев не би я оставил на мира.
  
• 
  Седни и си почини — каза Атретис. Ризпа се изправи, без да му обръща внимание. Той измърмори нещо на германски и грубо я бутна отново на земята, като сложи ръка на рамото й. — Казах, седни!
  

Кръвта нахлу в главата й и тя се изправи раздразнена и разтревожена.

— Не го носи така, Атретис. Той не е чувал със зърно.

Теофил се насили да се усмихне, докато гледаше как крачетата на Халев се мятат.

• 
  Остави го. Халев няма да се нарани в ръцете на баща си.
  

• 
  Иска ми се да имах твоята увереност — тъжно каза тя. Прехапа устни и погледна встрани.
  

• 
  Давай, поплачи за него, Ризпа. Това ще те успокои.
  
• 
  Не бих плакала за него. По-скоро за себе си — тя преглътна с болка. — Той е най-разочароващият, твърдоглав, дебелокож. . . — Ризпа се опита да превъзмогне бурните си емоции, седна и зарови глава в ръцете си, за да скрие лицето си от погледа на Теофил.
  
• 
  Какво стана снощи?
  

• 
  Нищо, което да ме изненада — тъжно отвърна тя.
  

• 
  Има трески за дялане, но му дай малко време — той получи горещ поглед, който го изненада и му даде да разбере какво е станало. Това го раздразни силно. — Да не би той. . .
  
• 
  Не — веднага отвърна тя и свърна притеснено поглед встрани. — Промени решението си.
  

• 
  Той е бил оковаван във вериги, бит, налаган с камшик и трениран като животно — Теофил се почувства задължен да обясни поведението на варварина. — Не може да стане цивилизован гражданин за един ден.
  
• 
  Аз не съм му причинила нито едно от тези неща.
  
• 
  Да, но ти си по-голяма заплаха за него от всичко останало, с което се е сблъсквал до сега. Чувствата му са разгорещени.
  
• 
  Само че аз не съм ги разпалвала.
  
• 
  Близостта ти е достатъчна, за да го направи. Или не си го забелязала?
  
• 
  Единственото чувство, което Атретис притежава в огромни количества, е гняв! — каза тя и черните й очи проблеснаха.
  
• 
  Налагало му се е да го разпалва, за да оцелее. Можеш ли да го обвиниш за това?
  
• 
  Мога да го виня за това, което ми причинява — отвърна тя наранена, че Теофил изобщо го защитава.
  
• 
  И колко ще се приближиш така към онова, което желаеш? — той забеляза, че въпросът му я накара да се почувства неудобно. Изглежда не бяха разпалени единствено чувствата на Атретис. — Не се ли криеш сега зад собствения си гняв, заради това, че той те е наранил? Обичай го по начина, по който би трябвало. Ако не можеш, как за бога ще разбере разликата между това, което той има и това, което ние можем да му предложим?
  

— Не е толкова лесно.

Той се усмихна нежно.

• 
  А кое изобщо е лесно?
  
• 
  Ти не разбираш — каза тя и погледна надолу към сключените си ръце. В гласа й се чувстваше слабост. А и как можеше да я разбере Теофил, след като тя самата не разбираше напълно себе си.
  

• 
  Обзалагам се, че и Атретис ти е казал същите неща снощи — Теофил отново се облегна назад. — Разочароваща, твърдоглава, дебелокожа. . . — повтори той нейните думи, докато се наместваше удобно на тревата. Прозя се широко и затвори очи. — Вие двамата май много си подхождате.
  

• 
  Помогни ми да съсредоточа ума си върху тебе, Отче. Атретис е твърдоглав, безчувствен, глупав и невъзможен — прошепна тя, така че да не събуди Теофил.
  

• 
  Господи, аз не съм заслужила подобно отношение. Имах намерение да го утеша, не да го съблазня, а той искаше да ме използва като уличница.
  

• 
  Отче, направи така, че повече да не го харесвам. Моля се да стопиш чувствата ми към него. Те ме объркват и смущават. Страшно трудно е да вървя по този път, без да се поддам на подтика на плътта ми. Не искам да ходя в Германия. Не можеш ли да промениш решението му? Може би едно малко селце в северна Италия? Германия е толкова далече, а и ако хората там са като него. . .
  

Стихът от Писанията, който си припомни, не й говореше нищо на фона на бурните чувства в душата й, но знаеше, че каквото и да мисли или чувства, Бог я бе призовал да бъде покорна. Исус Христос беше казал “Прощавайте!” и тя щеше да прости, независимо как се чувстваше.

Като продължи да се моли, тя се изправи и тръгна по високия бряг на реката.

• 
  Не искам да му прощавам, Отче. Имам нужда от сърце като твоето, за да го направя, защото моето се свива, когато Атретис развихри гнева си — или аз моя. В такива моменти ми се иска да му зашлевя шамар и да му кресна с все сила. Ако бях мъж и имах силата му. . .
  

Ризпа спря и наведе засрамено глава. Сърцето й трепна.

• 
  Ако е волята ти да му простя, Господи, моля те, промени сърцето ми, защото сега е помрачено. И този мрак е толкова гъст, че не мога да намеря изхода от ямата, в която Атретис снощи ме захвърли. Помогни ми да извърша волята ти. Покажи ми го от другата му страна.
  

Това я трогна и гневът й веднага се стопи. Същият онзи варварин, който я нападна снощи, сега люлееше сина си с нежност, която свидетелстваше за любовта му по-силно от който и да е вик. Когато Халев отново се успокои, Атретис го остави на пясъка и нежно прокара ръката си по тъмната, пухкава коса на детето. Халев плесна радостно с ръчички.

Ризпа ги наблюдаваше през сълзи.

“Помолих те, Господи, и ти ми отговори.”

Тя се отърси от надигналите се в нея емоции и тръгна надолу към брега. Имаше лоши предчувствия за отношението на Атретис към нея, защото раната от снощното скарване беше все още отворена и това я караше да бъде особено внимателна. Няколко малки камъчета се изтърколиха под сандалите й. Атретис се сепна и се обърна назад. Изражението му се вкамени. Той й обърна отново гръб, без да й отделя повече внимание. Детето радостно изпищя и размаха ръчички:

• 
  Мама,. . . мама,. . . мама. . .
  

Смутена от физическата красота на Атретис, Ризпа сведе поглед към ръцете си. Тогава събра кураж и проговори, преди гордостта й да се е изпречила на пътя й:

• 
  Колкото и да се опитваш да предпазиш сърцето си, вече е твърде късно, нали, Атретис?
  

“О, Господи, дай ми необходимите думи. Не моите думи, които нараняват, а твоите, които лекуват.”

Тя стана и се приближи, но внимаваше да не бъде твърде близо, така че да може да реагира навреме, в случай че Атретис реши отново да се прояви като варварин. В никакъв случай не искаше да изтълкува погрешно това скъсяване на разстоянието.

Атретис сякаш прочете мислите й и хвърли припрян поглед към нея.

• 
  Ако си дошла да го вземеш, вземай го.
  
• 
  Не можеш да направиш нещо спокойно, нали? — пиперливо отвърна тя и веднага млъкна. В душата й бушуваше борба. Искаше й се да го блъсне с все сила и да му се развика. А с какво пък право той й беше ядосан? Той беше този, който разруши и без това крехките им отношения с осъдителното си държание.
  

Споменът за думите на Теофил я обезкуражи. Искаше да разбере Атретис, да го накара да види колко различен би могъл да бъде животът му с Господ. Но как можеше да достигне до сърцето на един мъж, който е бил оковаван във вериги, бит, използван и предаван? Можеше ли изобщо да достигне до него, когато той бе толкова настроен срещу любовта?

“О, Господи, помогни ми.”

• 
  Всички сме като деца, Атретис. Искаме да се изправим и да тръгнем да вървим съвсем сами. Точно както Халев и ние имаме нужда да се хванем за нещо в усилията си да се измъкнем от калта — тя обърна поглед към него. Слушаше ли я изобщо? Дали нещо от това, което му говореше, имаше значение за него? — Понякога се протягаме и се хващаме за погрешни неща и се строполяваме на земята.
  

• 
  Някога и аз живеех без никаква надежда, също като теб. Дори в много отношения все още се чувствам така. Не мога да направя и една крачка без Господ да ме привдигне. Всеки път, когато се пусна и тръгна сама, се препъвам и падам по лице на земята. Точно както снощи.
  

• 
  Съжалявам за болезнените си думи снощи — очите му се присвиха и Ризпа се усъмни, дали й вярва. — Наистина съжалявам — повтори тя. Думите й извираха направо от сърцето й. — Иска ми се да можех да ти обещая, че няма да се повтори, но не мога.
  

— Моля те, Атретис, не се вкопчвай в гнева. Той ще те довърши.

Отговор не последва и тя се обезкуражи още повече.

• 
  Това е всичко, което исках да знаеш — каза тя и понечи да си тръгне.
  

Тя затаи дъх от уплаха и отстъпи назад. Това беше инстинктивна реакция на самозащита и тя говореше по-ясно от всички изречени думи за това какво представляваше той за нея. Трябваше ли сега, след снощното си държание, да бъде изненадан или наранен от недоверието й?

Халев запълзя към реката. Атретис направи крачка напред, вдигна го и го хвана отново под мишница.

• 
  Не трябва да го държиш по този начин.
  

• 
  Повече няма нужда да се страхуваш от мене. Това, което направих снощи, няма да се повтори
  
• 
  Не съм си и помисляла обратното.
  
• 
  Не си ли? — сухо попита той, като забеляза пулсиращите артерии по врата й.
  
• 
  Стресна ме. Това е всичко.
  

Тя го почака да каже нещо. Потърси лицето му и погледът й се смекчи. Черните й очи се изпълниха със състрадание и нежност.

• 
  Аз ти прощавам, Атретис. Няма повече да говоря за това.
  

• 
  Ризпа — гласът му прозвуча грубо и дрезгаво, не по начина, по който му се искаше. Изчака, докато тя се обърна назад и го погледна. — Ако снощи не беше казала точно това, нямаше да те пусна, а щях да запратя чувствата ти в Хадес — каза той с болезнена откровеност.
  
• 
  Знам — отвърна тя открито както подобаваше. — Знам и други начини да се защитавам, но не исках да те нараня.
  

• 
  Не мога да ти обещая, че няма да се случи отново — устата му се изви в горчива усмивка. — Това идва от моята същност.
  
• 
  Идва от това, което си позволил Рим да направи с тебе.
  

• 
  Не съм докосвал друга жена, откакто ти дойде в имението ми. Не защото ми е липсвала възможност.
  

“Господи, не позволявай този мъж да бъде моят провал. Ти знаеш всичките ми слабости. Господи, сложи препятствия между мене и Атретис. Иначе не зная дали ще имам възможност да му устоя.”

Атретис се вгледа в лицето й и видя голяма част от онова, което знаеше, че тя иска да прикрие. Тръгна бавно към нея, като с всяка измината крачка усещаше напрежението й. Тя се дръпна леко назад. И той разбра. Тя искаше дистанция помежду им. Погледна в очите й и видя и друго — искаше тази дистанция не защото го ненавиждаше, а за да му попречи да премине преградите й.

• 
  Вземи го със себе си — той протегна ръцете си с Халев в тях. Ризпа трябваше да се приближи, за да го вземе. Тя отново го погледна в очите. Атретис се вгледа в зениците й и сякаш потъна в погледа й. Отново го обзе желание. Тогава се усмихна тъжно и каза: