Нередактиран превод

Че на­й-­вис­ши­те ис­ти­ни не са ни­как­ви ис­ти­ни на познанието, а мо­рал­ни истини, то­ва Кант счи­та­ше за свое откритие. Човек тряб­ва да се от­ка­же от вник­ва­не­то в един свръх­се­ти­вен свят; от не­го­ва­та мо­рал­на при­ро­да за не­го из­ви­ра един за­мес­ти­тел на познанието. Нищо чудно, че Кант виж­да в не­въз­дър­жа­но­то на дъл­га най-вис­ше­то изис­к­ва­не към човека. Ако дъл­гът не би от­во­рил на чо­ве­ка един из­г­лед на­вън от се­тив­ния свят, той би бил през це­лия си жи­вот зат­во­рен в то­зи свят. Следователно, как­во­то и да из- ис­к­ва се­тив­ния свят, то тряб­ва да отс­тъ­пи зад изис­к­ва­не­то на дълга. И се­тив­ни­ят свят не мо­же от са­мо се­бе си да съв­па­да с дълга. Той ис­ка прия- тното, удоволствието. Срещу тях тряб­ва да зас­та­не дългът, за да из­пъл­ни чо­век сво­ето оп­ределение. Това, ко­ето чо­век вър­ши от удоволствие, не е добродетелно; доб­ро­де­тел­но е са­мо това, ко­ето той вър­ши в без­ко­рис­т­но­то от­да­ва­не на дълга. Подчини тво­ите же­ла­ния на дълга: та­зи е стро­га­та за­да­ча на Кантовото уче­ние за морала. Не ис­кай нищо, ко­ето те за­до­во­ля­-

От раз­цъф­тя­ва­не­то на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки насам, пътят, кой­то те са поели, е пре­диз­ви­кал у мно­го хо­ра чувството, че от образа, кой­то мис­ле­не­то си съз­да­ва за природата, тряб­ва да бъ­де отс­т­ра­не­но всичко, ко­ето не но си ха­рак­те­ра на стро­га необходимост. Кант съ­що е имал то­ва чувство. В сво­ята "Естествена ис­то­рия на небето" той да­же бе­ше на­чер­тал един та­къв об­раз на оп­ре­де­ле­на об­ласт на природата, кой­то от­го­ва­ря на то­ва чувство. В та­къв един об­раз ня­ма ни­как­во мяс­то пред­с­та­ва­та на се­бе­съз­на­тел­ния Аз, ко­ято тряб­ва­ше да си със­та­ви чо­ве­кът на 18-то­то столетие. Платоно- вата, а съ­що и Аристотеловата ми­съл мо­же­ше да бъ­де взе­та ка­то от­к­ро­ве­ние как­то на природата, та­ка как­то та­зи при­ро­да тряб­ва­ше да бъ­де взе­та в епо­ха­та на ней­на­та действителност, та­ка и ка­то от­к­ро­ве­ни­ето на чо­веш­ка­та душа. В жи­во­та на мис­ли­те се сре­ща­ха при­ро­да­та и другата. От об­ра­за на природата, та­ка как­то из­с­лед­ва­не­то на но­во­то вре­ме из­г­леж­да да го изисква, ни­що не во­ди до пред­с­та­ва­та за се­бе­съз­на­тел­на­та душа. Кант има­ше чувството: в об­ра­за на при­рода­та не му се пред­ла­га нищо, вър­ху ко­ето да мо­же да ос­но­ве си­гур­нос­т­та на себесъзнанието. Тази си­гур­ност тряб­ва­ше да бъ­де създадена. Защото но­во­то вре­ме пос­та­ви пред чо­ве­ка се­бе­съз­на­тел­ния Аз ка­то факт. Трябваше да бъ­де съз­да­де­на въз­мож­нос­т­та за приз­на­ва­не­то на то­зи факт. Обаче всичко, ко­ето умът мо­же да приз­нае ка­то знание, пог­лъ­ща об­ра­за на природата. Така Кант се по­чув­с­т­ву­ва зас­та­вен да съз­да­де за се­бе­съз­на­тел­ния Аз, а съ­що и за свър­за­ния с то­ва ду­хо­вен свят нещо, ко­ето не е ни­как­во зна­ние и въп­ре­ки то­ва да­ва сигур- ност.

Кант нап­ра­ви от без­ко­рис­т­но­то от­да­ва­не на гла­са на ду­ха ос­но­ва­та на морала. В об­лас­т­та на доб­ро­де­тел­ното дейс­т­ву­ва­не ед­но та­ко­ва от­да­ва­не не се по­на­ся с то­ва на се­тив­ния свят. Съществува оба­че ед­но поле, на ко­ето се­тив­но­то е та­ка възвисено, че то се явя­ва ка­то не­пос­ред­с­т­вен из­раз на духовното. Това е об­лас­т­та на кра­со­та­та и на изкуството. Във все­кид­нев­ния жи­вот ние же­ла­ем сетивното, за­що­то то съ­буж­да на­ше­то желание, на­шия его­ис­ти­чен интерес. Ние про­явя­ва­ме же­ла­ние към това, ко­ето ни
дос­та­вя удоволствието. Но ние мо­жем да има­ме съ­що и един без­ко­рис­тен ин­те­рес по от­но­ше­ние на един предмет. Ние мо­жем да сто­им с удив­ле­ние пред него, из­пъл­не­ни с бла­же­но удо­вол­с­т­вие и то­ва удо­вол­с­т­вие мо­же да бъ­де съ­вър­шено не­за­ви­си­мо от при­те­жа­ни­ето на вещта. Дали аз ис­кам да при­те­жа­вам ед­на кра­си­ва къща, пок­рай ко­ято минавам, то­ва ня­ма ни­що об­що с без­ко­рис­т­ния ин­те­рес към ней­на­та красота. Когато от­де­ля вся­ко же­ла­ние от мо­ето чувство, ос­та­ва още нещо, ед­но удоволствие, ко­ето е свър­за­но чис­то с кра­си­во­то про­из­ве­де­ние на изкуството. Красивото се раз­ли­ча­ва от при­ят­но­то и доброто. Приятното въз­буж­да моя интерес, за­що­то съ­буж­да мо­ето желание; доб­ро­то ме интересува, за­що­то то тряб­ва да бъ­де осъ­щес­т­ве­но от мене. Срещу краси­во­то аз стоя без ня­ка­къв инте- рес, кой­то е свър­зан с мо­ята личност. С как­во кра­си­во­то мо­же да прив­ле­че към се­бе си мо­ето без­ко­рис­т­но удоволствие? Дадена вещ мо­же да ми хареса, ко­га­то тя е та­ка устроена, че слу­жи на сво­ята цел. Следователно при кра­си­во­то аз мо­га да до­ло­вя ед­на цел. Целесъобразността се ха­ресва; не­це­ле­съ­об­раз­но­то не се харесва. Но тъй ка­то аз ня­мам ни­ка­къв ин­те­рес към дейс­т­ви­тел­нос­т­та на кра­си­вия предмет, а ми пра­ви удо­вол­с­т­вие са­мо не­го­во­то гледане, то и кра­си­во­то не е нуж­но да слу­жи на ед­на цел. Целта ми е безразлична, аз же­лая са­мо целесъобразността. Ето за­що Кант на­ри­ча "красиво" онова, при ко­ето до­ла­вя­ме целесъобразност, без при то­ва да мис­лим за оп­ре­де­ле­на цел.

С то­ва Кант да­де не са­мо ед­но обяснение, но съ­що и ед­но оп­рав­да­ние на изкуството. Това се виж­да най-добре, ко­га­то си представим, как той се пос­та­вя­ше със сво­ето чув­с­т­во спря­мо своя светоглед. Той из­ра­зя­ва то­ва в дълбоки, кра­си­ви думи: "Две не­ща из­пъл­ват ду­ша­та с пос­то­ян­но но­во и на­рас­т­ва­що удив­ле­ние и благоговение: звез­д­но­то не­бе над ме­не и мо­рал­ни­ят за­кон в мене". Първото виж­да­не на без­б­рой­но ко­ли­чес­т­во све­то­ве уни­що­жа­ва ня­как­си мо­ето значение, ка­то зна­че­ние на ед­но жи­во­тин­с­ко създание, ко­ето от­но­во трябва да вър­не материята, от ко­ято е станало, на планетата, на ед­на прос­та точ­ка във всемира, след ка­то за кратко вре­ме /не се знае как/ е би­ла на­да­ре­на с жиз­не­на сила. Напротив пог­ле­дът в мо­ята вът­реш­ност по­ви­ша ва мо­ята стойност, ка­то ед­на интелигентност, той по­ви­ша­ва та­зи стойност без­к­рай­но чрез мо­ята /се­бе­съз­нател­на и свобод- на/ личност, в ко­ято мо­рал­ни­ят за­кон ми раз­к­ри­ва един жи­вот не­за­ви­сим от жи­во­тин­с­т­во­то и да­же от це­лия се­ти­вен свят, по­не толкова, кол­ко­то чрез то­зи за­кон мо­же да се при­еме от целесъобразното определение на мо­ето съществуване, ко­ето оп­ре­де­ле­ние не е ог­ра­ни­че­но в ус­ло­ви­ята и гра­ни­ци­те на то­зи живот, а оти­ва в безкрайността". Човекът на из­кус­т­во­то по­саж­да то­ва целесъобразно определение, ко­ето в дейс­т­ви­тел­ност ца­ру­ва са­мо в цар­с­т­во­то на мо­рал­ния живот, в се­тив­ния свят. Чрез то­ва про- из­ве­де­ни­ето на из­кус­т­во­то стои меж­ду об­лас­т­та на наб­лю­да­ва­ния свят, в

Различни ста­ват нещата, ко­га­то на­ми­ра­ме в при­род­ни­те същества, ко­ито но­сят в се­бе си цел­та не са­мо случайно, а действително. А спо­ред Кант съ­щес­т­ву­ват съ­що и такива. Това са ор­га­ни­чес­ки­те същества. За тяхно­то обяс­не­ние не са дос­та­тъч­ни необходимите, за­ко­но­мер­ни връзки, в ко­ито се из­чер­п­ва све­тог­ле­дът на Спиноза и ко­ито Кант счи­та ка­то та­ки­ва на чо­веш­кия дух. Защото един ор­га­ни­зъм е ед­но про­из­ве­де­ние на природата, в ко­ето всяка цел и вза­имо­об­раз­но съ­що средство, при­чи­на и вза­имо­об­раз­но следствие". Следо­ва­тел­но ор­га­низ­мът не мо­же как­то не­ор­га­нич­на­та при­ро­да да бъ­де обяс­нен чрез прос­то не­об­хо­ди­мо действу­ва­щи же­лез­ни закони. Ето за­що Кант, кой­то в сво­ята "Обща ис­то­рия на при­ро­да­та и те­ория на небето" сам бе­ше пред­п­ри­ел "да раз­г­ле­да ус­т­ройс­т­во­то и ме­ха­ни­чес­кия про­из­ход на ця­ла­та ми­ро­ва сгра­да спо­ред Нютоновите принципи", счита, че един по­до­бен опит за ор­га­ни­чес­ки­те съ­щес­т­ва тряб­ва да се

Който си пред­с­та­вя струк­ту­ри­те на Кантовото схва­ща­не на света, как­то то бе ски­ци­ра­но тук, той ще раз­бере сил­но­то въз­дейс­т­вие на то­ва схва­ща­не вър­ху не­го­ви­те съвременници, а съ­що и вър­ху след­ва­щи­те по­коления. Защото то не до­кос­ва ни­коя от представите, ко­ито се бя­ха от­пе­ча­та­ли в чо­веш­ка­та ду­ша в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на за­пад­на­та култура. То ос­та­вя на ре­ли­ги­оз­ния дух: Бога, сво­бо­да­та и безсмъртието. То за­дово­ля­ва пот­реб­нос­т­та от познание, ка­то му раз­г­ра­ни­ча­ва ед­на област, вът­ре в ко­ято приз­на­ва бе­зус­лов­но оп­ре­де­ле­ни истини. Даже то ос­та­ва ва­лид­но и мне- нието, че чо­веш­ки­ят ра­зум има пра­во да си слу­жи за обясне­ни­ето на жи­ви­те съ­щес­т­ва не са­мо с вечните, же­лез­ни при­род­ни закони, но и с по­ня­ти­ята за це­ле­съ­об­разност, ко­ето со­чи към един прес­лед­ван ред в ми­ро­ва­та същност.

Но на как­ва це­на пос­тиг­на Кант всич­ко това! Той пре­не­се ця­ла­та при­ро­да вът­ре в чо­веш­кия дух и нап­ра­ви ней­ни­те за­ко­ни та­ки­ва на са­мия то­зи дух. Той из­го­ни по­-вис­шия ред на све­та на­пъл­но от при­ро­да­та и го пос­та­ви вър­ху ед­на чис­та мо­рал­на основа. Кант пос­та­ви ед­на ряз­ка раз­г­ра­ни­ча­ва­ща ли­ния меж­ду не­ор­ганич­но­то и ор­га­нич­но­то царство; и обяс­ни пър­во­то спо­ред чис­то механически, стро­го не­об­хо­ди­ми закони, а вто­ро­то спо­ред пъл­но­цен­ни идеи. Най-после той от­къс­на цар­с­т­во­то на кра­со­та­та и на из­
кус­т­во­то от не­гова­та връз­ка с ос­та­на­ла­та действителност. Защото целесъ- образността, ко­ято се наб­лю­да­ва в красивото, ня­ма ни­що об­що с дейс­т­ви­тел­ни цели. Как един кра­сив пред­мет се включ­ва във връз­ка­та на света, то­ва е без­различно; дос­та­тъч­но е той да въз­бу­ди в нас пред­с­та­ва­та за це­ле­съ­об­раз­но­то и с то­ва да пре­диз­ви­ка на­ше­то удоволствие, на­ша­та прият- ност.

Кант не са­мо зас­тъп­ва възгледа, че зна­ни­ето на чо­ве­ка е въз­мож­но дотол- кова, до­кол­ко­то за­ко­но­мер­нос­т­та на то­ва зна­ние про­из­хож­да от са­ма­та се­бе­съз­на­тел­на душа, и че си­гур­нос­т­та вър­ху та­зи ду­ша иде от дру­ги из- точници, а не от природознанието; той по­каз­ва също, че чо­веш­ко­то зна­ние тряб­ва да спре пред при­ро­да­та там, къ­де­то как­то в жи­вия ор­га­ни­зъм ми­съл­та из­г­леж­да да ца­ру­ва в са­ми­те при­род­ни същества. С то­ва Кант изразява, че той не мо­же да си пред­с­та­ви мисли, ко­ито чо­век мо­же да си пред­с­та­ви дейс­т­ву­ва­щи в са­ми­те съ­щес­т­ва на природата. Признаването на та­ки­ва мис­ли предполага, че чо­веш­ка­та ду­ша не са­мо мисли, но и мислейки съизживява жи­во­та на природата. Ако ня­кой би намерил, че чо­век мо­же да при­еме мис­ли не са­мо ка­то възприятие, ка­къв­то и слу­ча­ят при иде­ите на Платон и на Аристотел, но че той мо­же да изживее мисли, ка­то се по­то­пя­ва в съ­щес­т­ва­та на природата, то­га­ва от­но­во би бил на­ме­рен един елемент, кой­то би мо­гъл да бъ­де при­ет как­то в об­ра­за на при­ро­да­та та­ка и в пред­с­та­ва­та на се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Себесъзнателният Аз не на­ми­ра за се­бе си ня­как­во мяс­то в об­ра­за на при­ро­да­та на по­-но­во време. Ако се­бе­съз­на­тел­ни­ят Аз се из­пъл­ва с ми­съл­та не са­мо така, да знае: аз об­ри­су­вах та­зи мисъл, а така, че поз­на­ва в нея един живот, за кой­то мо­же да знае: той мо­же да се осъ­щес­т­ви съ­що и вън от мене, то­га­ва той мо­же да се каже: Аз но­ся не­що в се­бе си, ко­ето мо­га да на­ме­ря и вън от мене. Следователно по­-но­во­то раз­ви­тие на све­тог­ле­ди­те на­пи­ра към стъп- ката: да бъ­де на­ме­ре­на в се­бе­съз­на­тел­ния Аз мисълта, ко­ято да бъ­де чув- ству­ва­на ка­то жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи.