ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ

ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ

Разглеждани от нас­то­яще­то Кант и Гьоте мо­гат да бъ­дат счи­та­ни ка­то духове, и ко­ито раз­ви­ти­ето на све­тогле­ди­те на по­-но­во вре­ме се раз­бул­ва ка­то в един ва­жен мо­мент на своя раз­во­ен про­цес чрез това, че в те­зи ду­хо­ве въп­ро­си­те на за­гад­ка­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то са чув­с­т­ву­ва­ни силно, въпроси, ко­ито по­-ра­но се под­готвя­ха по­ве­че в по­дос­но­ви­те на ду­шев­ния живот.

За да онаг­ле­дим дейс­т­ви­ето на пър­вия вър­ху не­го­ва­та епоха, ще при­ве­дем още из­каз­ва­ни­ята на два­ма мисли­те­ли вър­ху него, ко­ито се на­ми­ра­ха на ви­со­та­та на об­ра­зо­ва­ни­ето на тях­но­то вре­ме Жан Пол пи­са в 1788 го­ди­на на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на ед­на ме­та­фи­зи­ка на нра­ви­те и Кантовата /Критика на прак­ти­чес­кия ра- зум. Кант не е ед­на свет­ли­на на света, а ед­на ця­ла лъ­чезар­на слън­че­ва си- с­те­ма наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант пред­п­рие и из­вър­ши на­й-­ве­ли­ко­то дело, ко­ето мо­же би фи­ло­соф­с­т­ву­ва­щи­ят ра­зум тря- б­ва да дъл­жи на един един­с­т­вен човек... Три не­ща остават, ко­га­то ис­ка­ме да оп­ре­де­лим славата, ко­ято Кант до­не­се на сво­ята нация, ползата, ко­ято тъй пре­да­де на спе­ку­ла­тив­но­то мислене, три не­ща ос­та­ват си­гур­но оче- видни: Някои неща, ко­ито той пре­вър­на в развалини, не ще се въз­диг­нат ни­ко­га отново, ня­кои неща, ко­ито той основа, ни­ко­га не ще умрат, и, ко­ето е най-важното, той пос­та­ви ос­но­ва­та на ед­на реформа, как­ва­то ця­ла­та ис­то­рия на чо­веш­ко­то мис­ле­не не показва".

Виждаме, че в де­ло­то на Кант не­го­ви­те съв­ре­мен­ни­ци са виж­да­ли ед­но пот­ре­са­ва­що въз­дейс­т­вие сред разви­ти­ето на светогледите. Но той са­ми­ят счи­та­ше то­ва въз­дейс­т­вие за тол­ко­ва важно, че пос­та­вя­ше не­го­во то зна­че­ние на ед­нак­во рав­ни­ще с онова, ко­ето Коперниковото от­к­ри­тие на дви­же­ни­ето на пла­не­ти­те има­ше за природопознанието.

Някои яв­ле­ния в раз­ви­ти­ето на све­тог­ле­ди­те в ми­на­ли­те вре­ме­на дейс­т­ву­ват по­-на­та­тък в мис­ле­не­то на Кант и са се офор­мят в не­го ка­то за­га­дъч­ни въпроси, ко­ито оп­ре­де­лят ха­рак­те­ра на не­го­вия светоглед. Кой то чув­с­т­ву­ва ха­рак­тер­на­та осо­бе­нос­ти на Кант в не­го­ви­те съчинения, ко­ито имат на­й-­го­ля­мо зна­че­ние за не­го­вия светоглед, на не­го вед­на­га му се по­каз­ва ка­то ед­на от те­зи осо­бе­нос­ти ви­со­ко­то це­не­не от стра­на на Кант на ма­те­ма­ти­чес­кия на­чин на мислене. Това, ко­ето се поз­на­ва по начина, как­то ма­те­ма­ти­ка­та поз­на ва, то но­си в се­бе си си­гур­нос­т­та на ед­на истинност, та­ка чув­с­т­ву­ва Кант. Че чо­ве­кът мо­же да има ма­те­матика, то­ва доказва,
че той мо­же да има истина. Ние мо­жем да се съм­ня­ва­ме във всичко, но в ис­ти­на­та на ма­те­ма­ти­ка­та не мо­жем да се съмняваме.

С то­ва це­не­не на ма­те­ма­ти­ка­та в ду­ша­та на Кант се явя­ва он­зи на­чин на мис­ле­не и чув­с­т­ву­ва­не но по­-но­во­то раз­ви­тие на светогледите, кой­то бе­ше пос­та­вил своя от­пе­ча­тък в кръ­го­ве­те на пред­с­та­ви­те на Спиноза. Спи- ноза ис­ка та­ка да из­г­ра­ди ре­да на сво­ите мисли, че те да се раз­ви­ват стро­го ед­ни от дру­ги как­то чле­но­ве­те на ма­те­ма­ти­чес­ка­та наука. Нищо дру­го ос­вен мис­ле­не­то по ма­те­ма­ти­чес­ки на­чин не да­ва здрава­та основа, вър­ху ко­ято в сми­съ­ла на Спиноза чув­с­т­ву­ва­щи­ят се в ду­ха на но­во­то вре­ме чо­веш­ки Аз знае се­бе си за сигурен. Така мис­ле­ше съ­що още Декарт, от ко­го­то Спиноза по­лу­чи мно­го подбуди. Той тряб­ваше да из­в­ле­че от съм­не­ни­ето ед­на опо­ра на светогледа. Декарт не мо­же­ше да виж­да ед­на та­ка­ва опо­ра само във въз­п­ри­ема­не­то на ед­на ми­съл в душата. Този гръц­ки под­ход за взе­ма­не ста­но­ви­ще към све­та на мис­ли­те не е ве­че въз­мо­жен за чо­ве­ка на по­-но­во­то време. В се­бе­съз­на­тел­на­та ду­ша тряб­ва да се на­ме­ри нещо, ко­ето да под­к­ре­пи мисълта. За Декарт и от­но­во за Спиноза то­ва е из­пъл­не­ни­ето на изискването, съг­лас­но ко­ето ду­ша­та тряб­ва да се от­на­ся към ми­съл­та така, как­то се от­на­ся в ма­те­ма­ти­чес­кия на­чин на мислене. Когато от съм­не­ни­ето Декарт сти­га до сво­ето "Аз мисля, сле­до­ва­тел­но съм" и до това, ко­ето е свърза­но с него, той се по­чув­с­т­ву­ва си­гу­рен във всич­ко това, за­що­то за не­го то из­г­леж­да­ше да има съ­ща­та яснота, как­ва­то е при­съ­ща на математиката. Същото убеж­де­ние до­ве­де Спиноза до там, да си из­г­ра­ди един об­раз на света, в кой­то всич­ко дейс­т­ву­ва със стро­га необходимост, как­то ма­те­ма­ти­чес­ки­те закони. Единна­та бо­жес­т­ве­на Субстанция, ко­ято се раз­ви­ва с ма­те­ма­ти­чес­ка за­ко­но­мер­ност във вси- ч­ки съ­щес­т­ва на света, поз­во­ля­ва на чо­веш­кия Аз да ва­жи са­мо тогава, ко­га­то то­зи Аз се из­губ­ва на­пъл­но в бо­жес­т­ве­на­та Субстанция, ко­га­то той ос­та­вя не­го­во­то съ­бе­съз­на­ние да пре­ми­не в ней­но­то ми­ро­во съзнание. Това ма­те­мати­чес­ко схващане, ко­ето из­ви­ра от коп­не­жа на "Аза" за ед­на сигурност, от ко­ято той се нуж­дае за се­бе си, во­ди то­зи "Аз" до един об­раз на света, в кой­то чрез стре­ме­жа към сво­ята си­гур­ност той е из­гу­бил самия себе си, сво­ето са­мос­то­ятел­но съ­щес­т­ву­ва­не в ед­на ду­хов­на Основа на света, сво­ята сво­бо­да и сво­ята на­деж­да в ед­но са­мос­то­ятел­но веч­но съществуване.

В про­ти­во­по­лож­на по­со­ка се дви­же­ше мис­ле­не­то на Лайбниц. За не­го чо­веш­ка­та ду­ша е самостоятелна, стро­го зат­во­ре­на в се­бе си монада. Но та­зи мо­на­да из­жи­вя­ва са­мо това, ко­ето е в нея; ми­ро­ви­ят ред, кой­то се пред­ла­га "ка­то от вън", е са­мо ед­на илюзия. Зад не­го се на­ми­ра ис­тин­с­ки­ят свят, кой­то се със­тои са­мо от монади, и чий­то ред е пре­доп­ре­де­ле­на хар- мония, ко­ято е не­дос­тъп­на за наблюдението. Този све­тог­лед ос­тавя на чо­веш­ка­та ду­ша самостоятелността, са­мос­то­ятел­но­то съ­щес­т­ву­ва­не във все
мира, сво­бо­да­та и на­дежда­та в ед­но веч­но зна­че­ние в раз­ви­ти­ето на света; но, ко­га­то ос­та­ва ве­рен на са­мия се­бе си, той не мо­же всъщност да сто­ри ни­що друго, ос­вен да твърди, че всичко, ко­ето ду­ша­та познава, е са­мо са- мата тя, че тя не мо­же да из­ле­зе вън от са­мо­съз­на­тел­ния Аз и че все­ле­на­та не мо­же да и се изя­ви в ней­на­та ис­ти­на от вън.

Убежденията до­би­ти по ре­ли­ги­озен път бя­ха още та­ка сил­но дейс­т­ву­ва­щи за Декарт и за Лайбниц, че и двама­та ги при­еха в своя об­раз на све­та по­ра­ди мотиви, раз­лич­ни от тези, ко­ито опо­ри­те на то­зи об­раз на све­та им даваха. При Декарт в об­ра­за на све­та се вмък­на въз­г­ле­дът за ду­хов­ния свят, кой­то той бе­ше до­бил по ре­ли­ги­озен път; то­зи въз­г­лед проникна, не­съз­на­тел­но за него, стро­га­та ма­те­ма­ти­чес­ка не­об­хо­ди­мост за не­го вия ми­ров ред и та­ка той не почувствува, че всъщ­ност не­го­ви­ят об­раз на сва­та му за­ли­ча­ва­ше "Аза". По съ­щия на­чин дейс­т­ву­ва­ха ре­ли­ги­оз­ни­те им­пул­си при Лайбниц, по­ра­ди ко­ето той не долавяше, че в своя об­раз на све­та ня­ма ни­как­ва въз­мож­ност да на­ме­ри не­що друго, ос­вен са­мо соб­с­т­ве­но­то ду­шев­но съ­дър­жание. Въпреки то­ва той вярваше, че мо­же да при­еме ду­хов­ния свят на­ми­ращ се вън от "Аза". Спиноза из­в­лече с един го­лям за­мах в сво­ята лич­ност из­во­да на своя об­раз на света. За да има си­гур­ност за своя об­раз на света, ко­ято си­гур­ност изис­к­ва­ше себесъзнанието, той се при­ми­ри по от­но­ше­ние са­мос­то­ятел­нос­ттта на то­ва съ­бе­съз­на­ние и на­ме­ри бла­жен­с­т­во­то в това, да се чув­с­т­ву­ва ка­то член на ед­на бо­жес­т­ве­на Субстанция. Поглеждайки към Кант ние мо­жем да под­х­вър­лим въпроса: Как тряб­ва­ше той да чув­с­т­ву­ва по от­но­шение на све­тог­лед­ни­те направле- ния, ко­ито бя­ха съз­да­ли сво­ите на­й-­из­пък­ва­щи пред­с­та­ви­те­ли в ли­це­то на Декарт, Спиноза и Лайбниц? Защото всич­ки ду­шев­ни импулси, ко­ито бя­ха дейс­т­ву­ва­ли в те­зи тримата, действу­ва­ха в него. И в не­го­ва­та ду­ша те дейс­т­ву­ва­ха ед­ни вър­ху дру­ги и про­из­веж­да­ха нат­рап­ва­щи­те му се за­гад­ки на све­та и на човечеството. Един пог­лед вър­ху ду­хов­ния жи­вот от епо­ха­та на Кант да­ва на­со­ка­та за начина, как Кант е чув­с­т­ву­вал вър­ху те­зи загадки. Този ду­хо­вен жи­вот се явя­ва в един ва­жен сим­п­том в ста­но­ви­ще­то на Лесинг /1729-1781 г./ към све­тог­лед­ни­те въпроси. Лесинг ре­зю­ми­ра сво­ето ве­ро­из­по­ве­дание в думите: "Развитието на ис­ти­ни­те да­де­ни чрез от­к­ро­ве­ние в ис­ти­ни на ра­зу­ма е нап­ра­во необходимо, ако с то­ва ис­ка­ме да по­мог­нем на чо­веш­кия род". 18-ият век е бил на­ре­чен век на просве- тлението. Духо­ве­те на Германия раз­би­ра­ха прос­вет­ле­ни­ето в сми­съ­ла на Лесинговото изказване. Кант обяс­ни прос­ветле­ни­ето ка­то "Излизане на чо­ве­ка от не­го­во­то непълнолетие, и ко­ето той се на­ми­ра­ше по соб­с­т­ве­на ви на", и по­соч­ва ка­то не­гов девиз: "Имай сме­лост да си слу­жиш със своя собствен ум". Но да­же та­ки­ва из­пък­ва­щи мис­ли­те­ли ка­то Лесинг от­на­ча­ло не бя­ха стиг­на­ли с прос­вет­ле­ни­ето та­ка далече, ос­вен до ед­но ум­с­т­ве­но пре­об­ра­зу­ва­не на по­лу­че­ни­те по пре­да­ние ве­ро­уче­ния от със­то­яни­ето

Пред то­зи из­бор сто­еше и Кант. Какво ста­но­ви­ще зае той по от­но­ше­ние на не­го и как­во ре­ше­ние взе, то­ва яс­но се виж­да от из­ло­же­ни­ето в пред­го­во­ра към вто­ро­то из­да­ние на "Критика на чис­тия разум": "Ако приемем сега, че мо­ра­лът пред­по­ла­га по не­об­хо­ди­мост сво­бо­да­та /в стро­гия сми- съл/ ка­то свойс­т­во на на­ша­та воля, ка­то из­пъл­ня­ва прак­ти­чес­ки прин­ци­пи на­ми­ра­щи се в на­шия разум, ко­ито би­ха би­ли нап­ра­во не­въз­можни без пред­по­ла­га­не­то на свободата, но че спе­ку­ла­тив­ни­ят ра­зум би доказал, как­во то­ва не мо­же и да се помисли, то­га­ва го­рес­по­ме­на­то­то предположе- ние, а имен­но моралното, тряб­ва по не­об­хо­ди­мост да отс­тъ­пи пред онова, чи­ято про­ти­во­по­лож­ност съ­дър­жа ед­но яв­но противоречие, сле­до­ва­тел­но сво­бо­да­та е за­ед­но нея мо­рал­нос­т­та тряб­ва да отс­тъ­пи мяс­то на природ- ния механизъм. Но тъй ка­то за мо­ра­ла аз не се нуж­дая по­-на­та­тък от ни­що друго, ос­вен сво­бо­да­та да не про­ти­во­ре­чи на се­бе си и да мо­га да си я пред­с­тавя без да имам нужда да я разбера по-нататък, сле­до­ва­тел­но да не пос­та­вя ни­как­ва преч­ка в пъ­тя на при­род­ния ме­ха­ни­зъм на съ­що­то дейс­т­вие /взе­то в дру­го отношение/, в та­къв слу­чай уче­ни­ето на ети­ката ут­вър­ж­да­ва сво­ето място. Това оба­че не би се случило, ако пред­ва­ри­тел­но кри­ти­ка­та не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отно- шение на вещта в себе си, и всичко, ко­ето ние мо­жем да поз­на­ем теоре- тично, тя би го ог­ра­ни­чи­ла са­мо вър­ху явленията. Именно то­ва обяс­нение за по­ло­жи­тел­на­та пол­за от кри­ти­чес­ки­те прин­ци­пи на чис­тия ра­зум мо­же да се до­ка­же по от­но­ше­ние на по­ня­ти­ето за Бога и за простата природа на на­ша­та душа, но за да сък­ра­тя мо­ето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мо­га да при­ема Бога, свободата и безсмъртието за пол­зу­ва­не по не­обхо­ди­мия на­чин на прак­ти­чес­кия разум, ако съ­щев­ре­мен­но не ли­ши спе­ку­ла­тив­ния ра­зум от не­го­ви­те пре­тенции за чрез­мер­но прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От то­ва из­каз­ва­не виждаме, че по от­но­ше­ние на зна­ни­ето и вя­ра­та Кант стои на ед­на по­доб­на поч­ва как­то Якоби.

Пътят, по кой­то Кант стиг­на до сво­ите резултати, бе­ше ми­нал през света, на мис­ли­те на Юм. При то­зи послед­ния той на­ме­ри възгледа, че не­ща­та и
про­це­си­те на све­та не раз­к­ри­ват на чо­веш­ка­та ду­ша ни­как­ви мисли­тел­ни връзки, че чо­веш­ки­ят ум са­мо по на­вик си пред­с­та­вя та­ки­ва връзки, ко­га­то той въз­п­ри­ема не­ща­та и про­це­си­те на све­та в прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то ед­ни до дру­ги и ед­ни след други. Че чо­веш­ки­ят ум не по­лу­ча­ва от све­та това, ко­ето му се стру­ва познание: то­ва мне­ние на Юм нап­ра­ви впе­чат­ле­ние на Кант. За не­го се от­к­ри ка­то ед­на въз­мож­ност мисълта: поз­на­ни­ята на чо­веш­кия ум не идват от дейс­т­ви­тел­нос­т­та на света.

Чрез из­ло­же­ни­ята на Юм Кант бе съ­бу­ден от не­го­вия сън, в който, спо­ред не­го­ва­та изповед, го бе­ше по­то­пи ла идей­на­та по­со­ка на Волф. Как Ра- зумът мо­же да про­из­не­се съж­де­ния вър­ху Бога, Свободата и Безсмъртие- то, ко­га­то не­го­ви­те изис­к­ва­ния вър­ху на­й-п­рос­ти­те съ­би­тия по­чи­ват във тол­ко­ва не­си­гур­ни закони? Душата, ко­ято Кант тряб­ва­ше да пред­п­ри­еме се­га сре­щу зна­ни­ето на разума, се прос­ти­ра­ше мно­го по­-да­лече от­кол­ко­то то­зи на Якоби. Този пос­лед­ни­ят мо­же по­не да ос­та­ви на зна­ни­ето въз- можността, да раз­би­ра при­ро­да­та и ней­ни­те не­об­хо­ди­ми връзки. Кант из­вър­ши ед­но важ­но де­ло в об­лас­т­та на при­ро­доз­на­ни­ето с не­го­вия из­ля­зъл през 1755 го­ди­на труд "Обща ис­то­рия на при­ро­да­та и те­ория на небето". Той вяр­ва­ше да е показал, че мо­жем да си пред­с­та­вим ця­ла­та на­ша пла­не­тар­на сис­те­ма про­из­ляз­ла от ед­но га­зо­об­раз­но кълбо, ко­ето се вър­ти око­ло сво­ята ос. Чрез стро­го не­об­хо­ди­ми ма­те­ма­ти­чес­ки и фи­зи­чес­ки си­ли сред то­ва къл­бо са се сгъс­ти­ли слън­це­то и пла­не­ти­те и са при­ели движе- нията, ко­ито те имат съг­лас­но уче­ни­ята на Коперник и Кеплер. Следова- телно Кант бе­ше до­ка­зал пло­до­ви­тос­т­та на Спинозовия на­чин на мис­лене, спо­ред кой­то всич­ко ста­ва със стро­га ма­те­ма­ти­чес­ка необходимост, чрез ед­но свое го­ля­мо от­к­ри­тие в ед­на спе­ци­ал­на област. Той бе­ше та­ка убе­ден от та­зи плодотворност, че в го­рес­по­ме­на­тия труд сти­га до изказ- ването: "Дайте ми ма­те­рия а от нея аз ще ви пос­т­роя един свят". И бе­зус­лов­на­та си­гур­ност на ма­те­мати­чес­ки­те ис­ти­ни бе­ше за не­го та­ка здра­во установена, че в сво­ята кни­га "Начални ос­но­ви на ес­тес­т­ве­на­та наука" той из­каз­ва твърдението: същинската на­ука е са­мо онази, в ко­ято е въз­мож­но при­ла­га­не­то на математиката. Ако Юм би бил прав, то­га­ва не би мог­ло да ста­ва ду­ма за ед­на си­гур­ност на ма­те­ма­ти­чес­ки­те и при­ро­до­на­уч­ни­те познания. Защото то­га­ва те­зи поз­на­ния не би­ха би­ли ни­що дру­го ос­вен на­ви­ци на мислене, ко­ито чо­век е усвоил, за­що­то е ви­дял хо­дът на све­та да ста­ва в тех­ния смисъл. Обаче не би съ­щес­т­вува­ла и на­й-мал­ка­та си­гур­ност вър­ху това, че те­зи на­ви­ци на мис­ле­не имат не­що об­що със за­ко­но­мер­на­та връз­ка на нещата. От сво­ите пред­пос­тав­ки Юм ва­ди заклю- чението: "Явленията се ме­нят непрес­тан­но в света, ед­но след­ва дру­го­то в неп­ре­къс­на­та редица; оба­че за­ко­ни­те и силите, ко­ито дви­жат все мира, са на­пълно скри­ти за нас и не се по­каз­ват в ни­кое въз­п­ри­ема­но свойс­т­во на телата..." Следователно ко­га­то поста­вим све­тог­ле­да на Спиноза в свет­ли­-

За Кант бе­ше не­въз­мож­но да при­еме за се­бе си то­ва зак­лю­че­ние на Юм. Защото, как­то видяхме, за не­го при­ро­до­на­уч­ни­те и ма­те­ма­ти­чес­ки­те поз­на­ния бя­ха бе­зус­лов­но здра­во установени. Той не ис­ка­ше да се по­ся­га вър­ху та­зи сигурност, оба­че въп­ре­ки то­ва не мо­же­ше да се от­ка­же от схващането, че Юм има­ше право, ко­га­то казваше: всич­ки поз­на­ния вър­ху дейс­т­ви­тел­ни­те не­ща ние ги до­би­ва­ме са­мо тогава, ко­га­то наблю­да­ва­ме те­зи не­ща и във ос­но­ва на наб­лю­де­ни­ето си об­ра­зу­ва­ме мис­ли вър­ху тях­на­та връзка. Ако в не­ща­та се на­ми­ра ня­как­ва за­ко­мер­на връзка, то­га­ва ние тряб­ва съ­що да я из­в­ли­ча­ме от нещата. Обаче то­ва, ко­ето ние из­в­ли­ча­ме от нещата, на не­го ние не зна­ем не­що повече, ос­вен че до­се­га то е би­ло така; но ние не знаем, да­ли ед­на та­ка­ва връз­ка е дейс­т­ви­тел­но та­ка срас­т­на­та с нещата, че да не мо­же във вся­ко вре­ме да се изменя. Когато днес въз ос­но­ва на на­ши­те наб­лю­де­ния си об­ра­зу­ва­ме един светоглед, ут­ре мо­гат да нас­тъпят явления, ко­ито ще ни при­ну­дят да си об­ра­зу­ва­ме съ­вър­ше­но друг възглед. Ако бих­ме из­в­ли­ча­ли всички на­ши поз­на­ния от нещата, то­га­ва не би съ­щес­т­ву­ва­ла ни­как­ва сигурност. Обаче съ­щес­т­ву­ва ед­на си­гурност, каз­ва Кант. Математиката и ес­тес­т­ве­на­та на­ука до­каз­ват това. Кант ис­ка­ше да при­еме от Юм въз­г­леда, че све­тът не да­ва на чо­веш­кия ум не­го­ви­те познания; но той не ис­ка­ше да нап­ра­ви извода, че те­зи поз­на ния не съ­дър­жат си­гур­ност и истина. Така Кант бе­ше из­п­ра­вен пред раз­тър­с­ва­щия го въпрос: как е въз­можно чо­ве­кът да има ис­тин­с­ки и си­гур­ни поз­на­ния и въп­ре­ки то­ва да не мо­же да знае ни­що за дейс­т­ви­тел­ността на све­та в се­бе си? И Кант на­ме­ри един отговор, кой­то спа­си ис­тин­нос­т­та и си­гур­нос­т­та на чо­веш­ко­то поз­на­ние чрез това, че по­жер­т­ву­ва чо­веш­ко­то вник­ва­не в ос­но­ви­те на света. Нашият ра­зум ни­ко­га не би мо­гъл да твър­ди за един свят, кой­то е раз­п­рос­т­рян вън от нас и кой­то ние ос­та­вя­ме да дейс­т­ву­ва вър­ху нас са­мо чрез наблюдение, че в то­зи свят има не­що сигурно. Следователно на­ши­ят свят мо­же да бъ­де са­мо един такъв, кой­то ние са­ми­те изграждаме: един свят, кой­то се на­ми­ра вът­ре в на­шия дух. Това, ко­ето ста­ва вън от мене, ко­га­то един ка­мък па­да и пра­ви дуп­ка в земята, аз не зная. Законът на це­лия то­зи про­цес се ра­зиг­ра­ва в