ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО

ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО

В пър­во­то вре­ме на своя жи­вот чо­ве­кът се раз­ви­ва така, че в не­го ук­реп­ва си­ла­та на паметта, с ко­ято по­-къс­но в жи­во­та той си спом­ня за сво­ите опит­нос­ти до оп­ре­де­лен мо­мент в детството. Това, ко­ето се на­ми­ра пре­ди то­зи момент, той го чув­с­т­ву­ва ка­то съ­ну­ва­не на живота, от кой­то се е пробудил. Човешката ду­ша не би би­ла това, ко­ето тряб­ва да бъде, ако от смът­ния дет­с­ки жи­вот не би въз­ник­на­ла си­ла­та на спомена. По съ­щия на­чин мо­же да мис­ли чо­веш­ка­та ду­ша на ед­на по­-къс­на сте­пен на съ­щес­т­ву­ва­не­то за из­жи­вя­ва­не­то с "Познай се­бе си". Тя мо­же да почувствува, че все­ки ду­ше­вен живот, кой­то не се про­буж­да чрез то­ва из­живя­ва­не от съ­ну­ва­не­то на живота, не от­го­ва­ря на ней­ни­те заложби.

Философите чес­то са подчертавали, че сти­гат до затруднение, ко­га­то тря- б­ва да кажат, що е фи­ло­со­фия в истин­с­кия сми­съл на думата. Обаче по­ло­жи­тел­но е, че в нея тряб­ва да виж­да­ме ед­на осо­бе­на форма, да да­дем за­до­во­ле­ние на чо­веш­ка­та ду­шев­на потребност, на она­зи ду­шев­на потреб- ност, ко­ято из­ра­зя­ва сво­ето ис­кане в "Познай се­бе си". И ние тряб­ва да зна­ем за то­ва искане, как­то знаем, що е глад, въп­ре­ки че бих­ме се затруд- нили, ако би тряб­ва­ло да да­дем ед­но обяс­не­ние на глада, кой­то да за­до­во­ли все­ки един.

Една ми­съл от то­зи род жи­ве­еше в Й. Г. Фихте, жи­ве­еше в не­го­ва­та душа, ко­га­то той изказва, че ви­дът фи­лософия, ко­ято чо­век си из­би­ра за­ви­си от това, ка­къв чо­век е той. Оживени от та­зи мисъл, мо­жем да прис­тъпим към раз­г­леж­да­не­то на опитите, ко­ито са би­ли нап­ра­ве­ни в те­че­ние на исто- рията, да се на­ме­рят ре­шения на за­гад­ки­те на философията. Тогава в те­зи опи­ти ние ще от­к­ри­ем изя­ви на са­мо­то чо­веш­ко същество. Защото, въп­ре­ки че ко­га­то ис­ка да го­во­ри ка­то философ, чо­век тряб­ва да на­ло­жи пъл­но мъл­ча­ние на сво­ите лич­ни интереси, все пак в ед­на фи­ло­со­фия се явя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но това, ко­ето човешката личност мо­же да нап­ра­ви от се­бе си чрез раз­ви­ти­ето на сво­ите пър­вич­ни сили.

Как го­во­рят фак­ти­те за то­ва раз­ли­ча­ва­не на те­зи епохи, то­ва ще се ви­ди от пред­с­то­яща­та книга. Нейният ав­тор би искал, до­кол­ко­то му е възмож- но, да ос­та­ви да го­во­рят са­ми­те те­зи факти. Тук ще пос­та­вим пред­вари­тел­но са­мо ня­кои ръ­ко­вод­ни линии, от ко­ито не е изходил - но при раз- глеждането, ко­ето до­ве­де до тази книга, но ко­ито се получиха като резул- тат от то­ва разглеждане. Някой мо­же да бъ­де на мнение, че те­зи на­соч­ва­щи ли­нии би­ха би­ли по на мяс­то в края на книгата, тъй ка­то тях­на­та ис­тин­ност про­из­ти­ча ед­ва от съ­дър­жа­ни­ето на изложението. Обаче те тряб­ва да про­из­хож­дат ка­то ед­но предварително съобщение, за­що­то оп­рав­да­ват вът­реш­но­то раз­п­ре­де­ле­ние на изложението. Защото, въп­ре­ки че за ав­то­ра те се по­лу­чи­ха ка­то резултат на не­го­ви­те разглеждания, те по ес­тес­т­вен на­чин сто­яха пред не­го­вия дух преди из­ло­же­ни­ето и бя­ха ме­ро­дав­ни за то­ва изложение. Но за чи­та­те­ли­те мо­же да бъ­де от значение, да уз­нае не ед­ва нак­рая на ед­на книга, защо ав­то­рът из­ла­га не­ща­та по оп­ре­де­лен начин, а още през вре­ме на че­те­нето да мо­же да си със­та­ви ед­но съж­де­-

Във вре­ме­то на раж­да­що­то се Християнство за­поч­ва ед­на но­ва епоха. Сега чо­веш­ка­та ду­ша не мо­же ве­че да чув­с­т­ву­ва ми­съл­та как­то ед­но въз­п­ри­ятие от външ­ния свят. Тя я чув­с­т­ву­ва ка­то про­из­ве­де­ние на сво­ето соб­с­т­ве­но /вътрешно/ същество. От ос­но­ви­те на ду­хов­но­то раз­ви­тие в ду­ша­та из­п­ра­ща сво­ите лъ­чи един им­пулс мно­го по­-си­лен от­кол­ко­то мис­лов­ния живот. Едва се­га сред чо­ве­чес­т­во­то се про­буж­да се­бе­съз­нани­ето по начин, кой­то от­го­ва­ря на ис­тин­с­ка­та същ­ност на то­ва себесъзнание. Това, ко­ето хо­ра­та из­жи­вя­ва ха по-рано, бе­ше са­мо пред­вес­т­ник на това, ко­ето би тряб­ва­ло да на­ре­чем в на­й-­дъл­бо­кия сми­съл вът­реш­но из­жи­вя­но себесъзнание. Можем да се надяваме, че ед­но бъ­де­що раз­г­леж­да­не на ду­хов­но­то раз­ви­тие ще на ре­че времето, за ко­ето го­во­рим тук, вре­ме на "про­буж­да­не­то на се­бе­съз­на­ни­ето­". ­Ед­ва се­га чо­ве­кът за­бе­лязва, съ­зи­ра в ис­тин­с­кия сми­съл на ду­ма­та об­х­ва­та на своя ду­ше­вен жи­вот ка­то "Аз". Цялата те­жест на то­зи факт фи­ло­со­фи­те на то­ва вре­ме чув­с­т­ву­ват по­ве­че смът­но от­кол­ко­то да осъз­на­ват ясно. Този ха­рак­тер има фи­ло­соф­с­ки­ят стре­меж до Скотус Еригена /по­чи­нал в 880 г. сл. Хр. /. Философите на та­зи епо­ха се по­то­пя ват с фи­ло­соф­с­ко­то мис­ле­не на­пъл­но в ре­ли­ги­оз­ни­те представи. Чрез то­ва мис­ле­не чо­веш­ка­та душа, ко­ято в про­бу­де­но се­бе­съз­на­ние се виж­да пос­та­ве­на из­ця­ло на соб­с­т­ве­ни­те си основи, се стре­ми да до­бие съз­нани­ето за ней­на­та вклю­че­ност в жи­во­та на ми­ро­вия органи- зъм. Мисълта се прев­ръ­ща в ед­но прос­то средство, за да бъ­де из­ра­зен въз- гледът, кой­то е до­бит от ре­ли­ги­оз­ни­те из­точ­ни­ци вър­ху от­но­ше­ни­ето на чо­веш­ката ду­ша към света. Потопен в то­зи въз­г­лед мис­лов­ни­ят живот, под­х­ран­ван от ре­ли­ги­оз­ни­те представи, из­раства ка­то рас­ти­те­лен за­ро­диш в ло­но­то на земята, до­ка­то по­ка­ра на­вън от та­зи почва. В гръц­ка­та фи­ло­софия мис­лов­ни­ят жи­вот раз­г­ръ­ща сво­ите соб­с­т­ве­ни сили; той до­веж­да чо­веш­ка­та ду­ша до чув­с­т­ву­ва­не­то на ней­на­та самостоятелност; след то­ва от ос­но­ви­те на ду­хов­ния жи­вот в чо­ве­чес­т­во­то нах­лу­ва това, ко­ето е същес­т­ве­но раз­лич­но от мис­лов­ния живот. Това, ко­ето из­пъл­ва ду­ша­та с но­во вът­реш­но изживяване, ко­ето я ка­ра да съзре, че тя е един соб­с­т­вен свят, по­чи­ващ на своя вът­ре­шен цен­тър на тежестта. Себесъзна- нието е пър­во изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се раз­ви­ва по­-на­та­тък скри­том в топ­лина­та на ре­ли­ги­оз­но­то съзнание. Така про­ти­чат пър­ви­те 7 до 8 сто­ле­тия след ос­но­ва­ва­не­то на Християнството.

Следващата епо­ха по­каз­ва един съ­вър­ше­но друг характер. Водещите фи­ло­со­фи чув­с­т­ву­ват си­ла­та на мислов­ния жи­вот от­но­во пробудена. Човеш- ката ду­ша е зат­вър­ди­ла вът­реш­но жи­вя­на­та сто­ле­тия на­ред самостоятел- ност. Тя за­поч­ва да търси: Що е всъщ­ност ней­но­то на­й-­пър­вич­но прите- жание. И намира, че то­ва е мис­лов­ни­ят живот. Всичко дру­го и е да­де­но от
вън; тя раж­да ми­съл­та от ос­но­ви­те на сво­ето соб­с­т­ве­но същество, та­ка що­то при то­ва раж­да­не тя при­със­т­ву­ва с пъл­но съзнание. В нея се раж­да подтикът, да до­бие в ми­съл­та ед­но познание, чрез ко­ето мо­же да си изяс­ни сво­ето от­но­ше­ние към света. Как в мис­лов­ния живот мо­же да се из­ка­же нещо, ко­ето не е из­мис­ле­но са­мо от душата? Това ста­ва въп­рос на фи­ло­со­фи­те от тази епоха. Духовните те­че­ния на номинализма, на реализма, на схоластиката, на сред­но­ве­ков­на­та мистика: всич­ки те раз­к­ри­ват то­зи ос­но­вен ха­рак­тер на фи­ло­со­фи­ята на та­зи епоха. Човешката ду­ша се стре­ми да из­пи­та жи­во­та на мис­ли­те по от­но­ше­ние на не­го­вия дейс­т­ви­те­лен характер.

С из­ти­ча­не­то на та­зи тре­та епо­ха се про­ме­ня ха­рак­те­рът на фи­ло­соф­с­кия стремеж. Себесъзнанието на ду­ша­та е ук­реп­на­ло чрез про­дъл­жи­ла ве­ко­ве на­ред работа, ко­ято е би­ло из­вър­ше­на в из­пит­ва­не дейс­т­ви­телнос­т­та на мис­лов­ния живот. Хората се на­учи­ха да чув­с­т­ву­ват жи­во­та на мис­ли­те свър­зан със същ­нос­т­та на ду­ша­та и в та­зи връз­ка да чув­с­т­ву­ват ед­на вът­реш­на си­гур­ност на съществуването. Като ед­на мощ­на звезда све­ти на ду­хов­но­то не­бе ка­то от­ли­чи­те­лен бе­лег за та­зи сте­пен на раз­ви­ти­ето из­ре­че­ни­ето "Аз мисля, сле­до­ва­тел­но съм", ко­ето Декарт /1596-1650 г. / изказа. Хората чув­с­т­ву­ват същ­нос­т­та на ду­ша­та да те­че в жи­во­та на мислите- лите; и в зна­ни­ето за то­ва те­че­ние те смятат, че из­жи­вя­ват ис­тин­с­ко­то би­тие на са­ма­та душа. Те се чув­с­т­ву­ват та­ка си­гур­но в то­ва съ­щес­т­ву­ва­не съз­ря­но в жи­во­та на мислите, че сти­гат до убеждението: ис­тин­с­ко­то поз­на­ние мо­же да бъ­де са­мо онова, ко­ето е из­жи­вя­но така, как­то тряб­ва да го из­пи­та в ду­ша­та пос­т­ро­ени­ят на са­мия се­бе си мис­ло­вен живот. Това ста­ва гле­ди­ще на Спиноза /1632-1677 г. /. Сега се раж­дат философи, ко­ито та­ка пос­т­ро­яват об­ра­за на света, как­то чо­век тряб­ва да си го представи, ко­гато об­х­ва­на­та­та от мис­лов­ния жи­вот себесъзнателна чо­веш­ка ду­ша тряб­ва да има в не­го сво­ето под­ходя­що място. Как тряб­ва чо­век да си пред­с­та­ви света, за да мо­же в не­го чо­веш­ка­та ду­ша да бъ­де мис­ле­на така, как­то тя тряб­ва да бъ­де мис­ле­на в сми­съ­ла на това, ко­ето той тряб­ва да си пред­с­та­ви вър­ху се­бе­съз­нанието? Този е въпросът, кой­то при без­п­рис­т­рас­т­но раз­г­леж­да­не на фи­ло­со­фи­ята на Джордано Бруно /1548 -1600 г./ стои на ней­на­та основа; и той съв­сем яс­но пос­та­вя ка­то въпрос, на кой­то Лайбниц / 1646-1716 г. / тър­си отговор.

С пред­с­та­ви на един та­къв об­раз на света, кой­то се раж­да от по­до­бен въп- рос, за­поч­на 4-та­та епо­ха на раз­вити­ето но фи­ло­соф­с­ки­те въз­г­ле­ди за света. Нашето съв­ре­мие об­ра­зу­ва ед­ва приб­ли­зи­тел­но сре­да­та на та­зи епоха. Изложенията на та­зи кни­га тряб­ва да покажат, до­къ­де е стиг­на­ло фи­ло­соф­с­ко­то поз­на­ние и схва­ща не­то на един об­раз на света, в кой­то се­бе­съз­на­тел­на­та ду­ша на­ми­ра за се­бе си ед­но та­ко­ва си­гур­но място, че мо­же да раз­бе­ре своя сми­съл и сво­ето зна­че­ние в съществуването. Когато
пър­ва­та епо­ха на философския стре­меж то­зи стре­меж по­лу­чи сво­ите си­ли от про­бу­де­ния мис­ло­вен живот, в не­го се ро­ди на­деж­да­та да до­бие поз­на­ние за един свят, на кой­то чо­веш­ка­та ду­ша при­над­ле­жи със сво­ята ис­тин­с­ка същност; с онази същност, ко­ято не се из­чер­п­ва с живота, кой­то на­ми­ра сво­ята изя­ва чрез се­тив­но­то тяло.

В 4-та­та епо­ха ес­тес­т­ве­ни­те на­уки пос­та­вят до фи­ло­соф­с­кия об­раз на све­та един об­раз на природата, кой­то пос­те­пен­но зас­та­ва са­мос­то­ятел­но на ед­на соб­с­т­ве­на почва. С нап­ред­ва­не­то на раз­ви­ти­ето в то­зи об­раз на при­ро­да­та не се на­ми­ра ве­че ни­що от света, кой­то се­бе­съз­на­тел­ни­ят Аз /из­жи­вя­ва­ща­та се ка­то се­бе­съз­на­телно съ­щес­т­во чо­веш­ка душа/ тряб­ва да приз­нае в се­бе си. В пър­ва­та епо­ха чо­веш­ка­та ду­ша за­поч­ва да се от­къс­ва от външ­ния свят и да раз­ви­ва ед­но познание, ко­ето се об­ръ­ща към соб­с­т­ве­ния ду­ше­вен живот. Този ду­ше­вен жи­вот на­ми­ра сво­ята си­ла в про­буж­да­щия се мис­ло­вен елемент. В 4-та­та епо­ха се явя­ва един об­раз на при- родата, кой­то от своя стра­на се е от­къс­нал от ду­шев­ния соб­с­т­вен живот. В хо­ра­та се раж­да стре­ме­жът да си пред­с­та­вят при­ро­да­та така, че в пред­с­та­ви­те за нея да не се вмес­ва ни­що от това, ко­ето душа­та чер­пи от се­бе си, а не от са­ма­та природа. Така в та­зи епо­ха ду­ша­та се виж­да на­со­че­на със сво­ето вътреш­но из­жи­вя­ва­не към са­ма­та се­бе си. Тя е зас­т­ра­ше­на да тряб­ва да си признае, че всичко, ко­ето мо­же да поз­нае за се­бе си, има съ­що та­ка зна­че­ние са­мо за са­ма­та нея и не съ­дър­жа ни­как­во ука­за­ние за света, в кой то тя се ко­ре­ни с ней­но­то ис­тин­с­ко същество. Защото в об­ра­за на при­ро­да­та тя не мо­же да на­ме­ри ни­що от са­ма­та се­бе си.

Развитието на мис­лов­ния жи­вот е ми­на­ло през 4 епохи. И пър­ва­та епо­ха ми­съл­та дейс­т­ву­ва ка­то въз­п­риятие от вън. Тя пос­та­вя поз­на­ва­ща­та чо­веш­ка ду­ша вър­ху ней­на­та соб­с­т­ве­на почва. Във 2-та тя е из­чер­пи­ла сво­ята си­ла в та­зи насока. Душата ук­реп­ва в се­бе­из­жи­вя­ва­не­то на сво­ето соб­с­т­ве­но същество; ми­съл­та живее в по­дос­но­ва­та и се пре­то­пя­ва със се- бепознанието. Сега тя не мо­же ве­че да бъ­де гле­да­на ка­то ед­но възпри­ятие от вън. Душата се на­уча­ва да я чув­с­т­ву­ва ка­то ней­но соб­с­т­ве­но създание. Тя тряб­ва да стиг­не до там, да се запита: Какво об­що има то­ва вът­реш­но про­из­ве­де­ние на ду­ша­та с един вън­шен свят? В свет­ли­ната на то­зи въп­рос про­ти­ча 3-та­та епоха. Философите раз­ви­ват един поз­на­ва­те­лен живот, кой­то из­пит­ва ми­сълта по от­но­ше­ние на ней­на­та вът­реш­на сила. Фило- софската си­ла на та­зи епо­ха се изя­вя­ва ка­то ед­но вжи­вява­не в еле­мен­та на мисълта, ка­то сила, да се раз­ра­бо­ти ми­съл­та в ней­на­та соб­с­т­ве­на същ- ност. В те­че­ние на та­зи епо­ха фи­ло­соф­с­ки­ят жи­вот на­рас­т­ва в спо­соб­нос­т­та да си слу­жи с мисълта. В на­ча­ло­то на 4-та­та епо­ха поз­на­ва­що­то се­бе­съз­на­ние иска, из­хож­дай­ки от сво­ето мис­лов­но съдържание, да си из­г­ра­ди един фи­ло­софски об­раз на света. Срещу не­го зас­та­ва об­ра­зът на при- родата, кой­то не ис­ка да при­еме ни­що от то­ва се­бе съзнание. И се­бе­съз­на­
тел­на­та душа стои пред то­зи об­раз на при­ро­да­та с чувството: как мо­га да стиг­на аз до един об­раз на света, в кой­то вът­реш­ни­ят свят с не­го­ва­та ис­тин­с­ка същ­ност и при­ро­да­та съ­щев­ре­мен­но да бъ­дат си­гур­но закотвени? Импулсът, кой­то про­из­хож­да от те­зи въпроси, вла­дее - по­ве­че или по­-мал­ко съз­на­тел­но за фи­ло­со­фи­те - фи­ло­соф­с­ко­то раз­ви­тие от на­ча­ло­то на 4-та­та епо­ха насам. И той е ме­ро­да­вен им­пулс във фи­ло­соф­с­кия жи­вот на на­ша­та съвременност. В та­зи кни­га ще бъ­дат оха­рак­те­ри­зи­ра­ни от­делни­те факти, ко­ито раз­к­ри­ват ца­ру­ва­не­то на то­зи импулс. Първият том на кни­га­та ще пред­с­та­ви фи­ло­соф­с­ко то раз­ви­тие до сре­да­та 19-то­то столетие; вто­ри­ят ще прос­ле­ди то­ва раз­ви­тие до нас­то­ящия мо­мент и ще по ка­же накрая, как до­се­гаш­но­то фи­ло­соф­с­ко раз­ви­тие на­соч­ва ду­ша­та към из­г­ле­ди за един раз­ви­ващ се поз­на­ва­те­лен живот, чрез кой­то ду­ша­та мо­же да раз­вие от сво­ето се­бе­съз­на­ние един об­раз на света, в кой­то чо­век мо­же да си пред­с­та­ви соб­с­т­ве­на­та ис­тин­с­ка същ­ност на ду­ша­та съ­щев­ре­мен­но с об­ра­за на при­ро­дата, кой­то но­во­то раз­ви­тие е донесъл.

В та­зи кни­га тряб­ва­ше да бъ­де раз­вит един от­го­ва­рящ на съв­ре­ми­ето фи­ло­соф­с­ки из­г­лед от са­мо­то ис­то­ричес­ко раз­ви­тие на фи­ло­соф­с­ки­те въз­г­ле­ди на света.