Нередактиран превод

Ако об­гър­нем с пог­лед та­ка оха­рак­те­ри­зи­ра­но­то по­ло­же­ние на но­ва­та све­тог­лед­но развитие, по­лу­ча­ва се ка­то не­го­ва на­й-­из­пък­ва­ща ха­рак­тер­на чер­та натискът, кой­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­ят на­чин на мис­ле­не е уп­раж­нил вър­ху ду­хо­ве­те от не­го­во­то раз­цъф­тя­ва­не насам. И ка­то при­чи­на на то­зи на­тиск ние поз­на­ва­ме плодовитостта, но­се­ща­та си­ла на то­зи на­чин на мислене. За да видим, че то­ва се потвърждава, не­ка хвърлим пог­лед вър­ху един мис­ли­тел на ес­тес­т­ве­на­та на­ука ка­то Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./. Този мис­ли­тел не е съг­ла­сен с възгледа, че в поз­на­ни­ето на ес­те­ти­чес­ка­та на­ука мо­же да се виж­да нещо, ко­ето да­ва от­говор на пос­лед­ни­те въп­ро­си вър­ху чо­веш­ка­та душа. Обаче той вярва, че чо­веш­ко­то из­с­лед­ва­не тряб­ва да ос­та не в рам­ки­те на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на раз­г­леж­да­не не­ща­та и да си признае, че чо­ве­кът не раз­по­ла­га с ни­как­во средство, чрез ко­ето да до­бие ед­но зна­ние вър­ху това, ко­ето се на­ми­ра зад природата. Резулта- тът на то­ва мне­ние е: ес­тес­т­ве­на­та на­ука не каз­ва ни­що вър­ху на­й-­вис­ши­те на­деж­ди на поз­на­ни­ето на чо­века; но тя да­ва чувството, че пос­та­вя из­с­лед­ва­не­то вър­ху ед­на си­гур­на почва; сле­до­ва­тел­но всич­ко друго, което не се на­ми­ра в ней­на­та област, да го ос­та­вим да по­чи­ва на се­бе си или да бъ­де обект на вярата.

Ясно из­ра­зе­но се виж­да въз­дейс­т­ви­ето на то­зи на­тиск ид­ващ от ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мис­ле­не във фи­ло­соф­с­ко­то течение, ко­ето под име­то
"Прагматизъм" на пов­ра­та на 19-то­то и 20-то­то сто­ле­тие ис­ка да по ста­ви вър­ху ед­на си­гур­на поч­ва все­ки чо­веш­ки стре­меж към истината. Името "Прагматизъм" про­из­хожда от ед­на ста­тия на Чарлз Пеърс пуб­ли­ку­ва­на в 1878 го­ди­на в аме­ри­кан­с­ко­то спи­са­ние "Popular Sсience". Най-действени- те пред­с­та­ви­те­ли на то­зи на­чин на мис­ле­не са Уйлям Джейма /ро­ден в 1842 г. / в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този пос­лед­ни­ят упот­ре­бя­ва име­то "Хуманизъм": Виж "Humanism" /1903 г. /; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да на­ре­чем праг­ма­тиз­ма без­ве­рие в си­ла­та на мисълта. Той от­ри­ча мисленето, ко­ето ис­ка да ос­та­не в се­бе си, спо­соб­нос­т­та да ро­ди нещо, ко­ето мо­же да се до­ка­же ка­то истина, ка­то оп­рав­да­но чрез се­бе си познание. Чо­ве­кът стои сре­щу про­це­си­те на све­та и тряб­ва да дей- ствува. При то­ва ка­то по­мощ­ник му слу­жи мисленето. То резюмира, об­х­ва­ща фак­ти­те на външ­ния свят в идеи, ком­би­ни­ра ги. И на­й-­доб­ре са оне­зи идеи, ко­ито под­по­ма­гат чо­ве­ка да дейс­т­ву­ва пра­вил­но така, че да мо­же да на­ме­ри сво­ите це­ли в хар­мо­ния с яв­ле­ни­ята на света. В от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към све­та гос­подар е волята, а не мисленето. В сво­ята кни­га "Волята за вяра" пре­ве­де­на на нем­с­ки език в 1899 година. Джейма се из­каз­ва така: "Волята оп­ре­де­ля живота, то­ва е ней­но­то пър­вич­но право; сле­до­ва­тел­но тя ще има съ­що и правото, да уп­раж­ня­ва вли­яние и вър­ху ми- слите. Наистина тя не ще уп­раж­ня­ва то­ва вли­яние вър­ху ус­та­но­вя­ва­не­то на фак­ти­те по отделно: тук те един­с­т­ве­но тряб­ва да се на­соч­ва спо­ред са­ми­те факти; а вли­яни­ето на во­ля­та ще се уп­раж­ня­ва вър­ху схва­ща­не­то и тъл­ку­ва­не­то на дейс­т­ви­тел­нос­т­та в ней­ната цялост. Ако на­уч­но­то поз­на­ние би стиг­на­ло до края на нещата, то­га­ва ние бих­ме мог­ли да жи­ве­ем единстве­но чрез науката. Но тъй ка­то то ни ос­вет­ля­ва мал­ко са­мо пок­рай­ни­ни­те на тъм­ния континент, кой­то на­ри­ча­ме вселена, и тъй ка­то тряб­ва да си об­ра­зу­ва­ме на наш риск ня­как­ви мис­ли за вселената, към ко­ято при­над­ле­жим с на­шия живот, ние ще пос­тъ­пим правилно, ко­га­то си об­ра­зу­ва­ме та­ки­ва мисли, ко­ито от­го­варят на на­ше­то същество; мисли, ко­ито ни да­ват въз­мож­ност да действуваме, да се надяваме, да живеем".

Според то­зи въз­г­лед ми­съл­та ня­ма ни­ка­къв соб­с­т­вен живот, кой­то да мо­же да се за­дъл­бо­чи в се­бе си и, в сми­съ­ла на Хегел, да про­ник­не до из­точ­ни­ка на съществуването; тя проб­ляс­ва са­мо в чо­веш­кия Аз, за да след­ва Аза, ко­га­то той се на­мес­ва про­явя­вай­ки во­ля и жи­ве­ей­ки в света. Праг- матизмът съб­ли­ча ми­съл­та от силата, ко­ято тя е има­ла от въз­ник­ва­не­то на гръц­кия све­тог­лед насам. Чрез то­ва поз­на­ни­ето е пре­върна­то в ед­но про­из­ве­де­ние на волята; тя не мо­же всъщ­ност да бъ­де ве­че елементът, в кой­то чо­ве­кът се по­топява, за да на­ме­ри са­мия се­бе си в не­го­ва­та ис­тин­с­ка същност. Себесъзнателният Аз не се по­то­пя­ва в се­бе си мислейки; той се из­губ­ва в тъм­ни­те по­дос­но­ви на волята, в ко­ито ми­съл­та не ос­вет­ля­ва ни­що друго, ос­вен це­ли­те на живота, ко­ито оба­че ка­то та­ки­ва не про­из­ли­зат

По съ­щи­те пъ­ти­ща как­то праг­ма­тиз­ма вър­ви в Германия "Философията на­"Ка­то че ли" на Ханс Вайхингер /ро­ден в 1852 г. /. Този фи­ло­соф виж­да в ръ­ко­вод­ни­те идеи, ко­ито чо­век си об­ра­зу­ва вър­ху яв­ле­ни­ята на света, немис­ло­ви образи, чрез ко­ито поз­на­ва­ща­та ду­ша зас­та­ва в ед­на ду­хов­на действителност, а фикции, въображения, ко­ито го ръководят, ко­га­то се ка­сае той да се ори­ен­ти­ра в света. "Атомът" нап­ри­мер е не възприемаем. Човекът си об­ра­зу­ва ми­съл­та за "атома". Той не мо­же да об­ра­зу­ва та­зи ми­съл така, че с то­ва да знае не­що за ед­на действителност, а така, "ка­то че" външ­ни­те при­род­ни яв­ле­ния се раж­дат чрез съв­местно­то дейс­т­вие на атоми. Когато чо­век си представи, че съ­щес­т­ву­ват атоми, то­га­ва в ха­оса на въз­п­ри­ема­ните при­род­ни яв­ле­ния се вна­ся ред. И та­ка е с всич­ки ръ­ко­вод­ни идеи. Те не се приемат, за да изоб­ра­зя­ват не­що фактическо, ко­ето е да­де­но един­с­т­ве­но чрез възприятието; те се из­мис­лят и по то­зи на­чин дейс­т­ви­телнос­т­та се подрежда, "ка­то че" това, ко­ето си пред­с­та­вя­ме с тях, ле­жи на ос­но­ва­та на та­зи действителност. С то­ва без­си­ли­ето на ми­съл­та съз­на­тел­но е пос­та­ве­но в цен­тъ­ра на философствуването. Силата на вън- шни­те фак­ти на­тис­ка та­ка мощ­но вър­ху ду­ха на мислителя, че той не се ос­ме­ля­ва да про­ник­не с "го­ла­та мисъл" в оне­зи области, от ко­ито външ­на­та дейс­т­ви­тел­ност бли­ка ка­то от своя пър­вич­на основа. Но тъй ка­то на­деж­да да се раз­к­рие не­що вър­ху същ­нос­т­та на чо­ве­ка съ­щес­т­ву­ва са­мо тогава, ко­га­то има­ме ед­но ду­ховно средство, с ко­ето мо­жем да про­ник­нем до по­со­че­ни­те области, не мо­же и ду­ма да ста­ва за ед­но приб­лижа­ва­не до на­й-­вис­ши­те за­гад­ки на све­та при "Философията на Като че ли".

Но как­то праг­ма­тиз­ма та­ка и фи­ло­со­фи­ята на "Като че ли" са из­рас­на­ли от прак­ти­ка­та на мис­ле­не­то на епо­ха­та в ко­ято ца­ру­ва ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни-­
ят на­чин на мислене. За ес­тес­т­ве­на­та на­ука е важ­но са­мо из­с­ледва­не­то на връз­ка­та на външ­ни­те факти, на оне­зи факти, ко­ито ста­ват в по­ле­то на се­тив­но­то наблюдение. При то­ва за нея не се касае, що­то и връзките, ко­ито тя изследва, да бъ­дат се­тив­но възприемаеми, а за то­ва, те­зи връз­ки да се по­лу­чат на по­со­че­но­то поле. Чрез спаз­ва­не­то на те­зи ней­ни ос­но­ви но­ва­та ес­тес­т­ве­на на­ука е ста­на­ла об­ра­зец за вся­ка на­уч­но познание. И приб­ли­жа­вай­ки се до нас­то­яще­то вре­ме тя е би­ла все по­ве­че до­ве­де­на до ед­на прак­ти­ка на мисленето, ко­ято е в сми­съ­ла на праг­ма­тиз­ма и на фи­ло­со­фи­ята на "Като че ли". Например дар­ви­низ­мът бе­ше зас­та­вен пър­во да ус­та­но­ви ед­на ли­ния на раз­ви­ти­ето на жи­ви те съ­щес­т­ва от на­й-­не­съ­вър­ше­но­то до най-съвършеното; при то­ва маймуните. Анатомът Карл Гегенбауер /виж по­-го­ре стр. 29/ обър­на още през 1870 го­ди­на вни­ма­ни­ето на това, че начинът на изследване, кой­то се при­ла­га за ед­на та­ка­ва ево­лю­ци­он­на идея, е плодотворен. Този на­чин на из­с­лед­ва­не бе про­дължен в по­-но­во­то време; и оп­рав­да­ни сме да кажем, че то­зи под­ход на изследването, ос­та­вяй­ки ве­рен на са мия се­бе си, е из­вел над възгледите, с кой­то той бе­ше свър­зан отначало. Изследваше се, "Като че" чо­ве­кът тряб­ва да се тър­си в нап­ред­ва­ща­та ли­ния на чо­ве­ко­по­доб­ни­те маймуни; и по­нас­то­ящем се е стиг­на­ло почти до там, да се познае, че то­ва не мо­же да бъ­де и че нап­ро­тив в ми­на­ло­то тряб­ва да е има­ло ед­но съ­щество, ко­ето има в чо­ве­ка своя ис­тин­с­ки потомък, до­ка­то чо­ве­ко­по­доб­ни­те май­му­ни са се от­к­ло­ни­ли от то­ва съ­щес­т­во и са об­ра­зу­ва­ли един не­съ­вър­шен вид. Така пър­во­на­чал­на­та но­ва ево­лю­ци­он­на ми­съл бе­ше са­мо един по­мощ­ник на изследването.

Щом ед­на та­ка­ва прак­ти­ка на мис­ле­не­то ца­ру­ва в ес­тес­т­ве­на­та наука, из­г­леж­да при нея оп­рав­да­но да се от­ри­ча на ед­но чис­то из­с­лед­ва­не с мисъл- та, на ед­но мис­ле­не вър­ху ре­ше­ни­ето на ми­ро­ва­та за­гад­ка в се­бе съз­на­тел­ния Аз вся­ка на­уч­на поз­на­ва­тел­на стойност. Природоизследователят чувствува, че стои на ед­на по­-си­гур­на почва, ко­га­то виж­да в мис­ле­не­то са­мо ед­но средство, за да се ори­ен­ти­ра в све­та на външ­ни­те факти. Голе- мите постижения, ко­ито ес­тес­т­ве­на­та на­ука ни по­каз­ва на пов­ра­та на 19-то­то и 20-то­то сто­летие, се по­на­сят доб­ре с ед­на та­ка­ва прак­ти­ка на ми- сленето. В из­с­ле­до­ва­тел­с­кия под­ход на ес­тес­т­ве­на­та на­ука дейс­т­ву­ва пра- г­ма­тиз­мът и "фи­ло­со­фи­ята на ка­то че ли"; ма­кар и те да се явя­ват още ка­то фи­ло­софски мис­ли­тел­ни направления, в то­зи факт се изя­вя­ва ос­нов­ни­ят ес­тес­т­ве­но­на­учен от­пе­ча­тък на но­во­то све­тог­лед­но развитие.

Така изглежда, че но­ва­та фи­ло­со­фия се об­ръ­ща в лицето на Бергсон към ней­на­та изис­к­ва­на от вре­ме­то задача, към за­дъл­бо­ча­ва­не­то и из­жи­вя­ва­не­то на се­бе­съз­на­тел­ния Аз; оба­че тя пра­ви та­зи стъпка, ка­то пос­тано­вя­ва без­си­ли­ето на мисълта. Там, къ­де­то Азът би тряб­ва­ло да из­жи­вя­ва се­бе си в сво­ята същност, той не мо­же да из­вър­ши ни­що с мисленето. Така е съ­що за Бергсон и с из­с­лед­ва­не­то на живота. Това, ко­ето действу­ва в раз­ви­ти­ето на жи­ви­те същества, ко­ето пос­та­вя те­зи съ­щес­т­ва в ед­на по­ре­ди­ца от не­съ­вър­ше­но­то до съвършеното, не е дос­тъп­но на поз­на­ни­ето чрез мис­ли­тел­но­то раз­г­леж­да­не на жи­ви­те същества, та­ка както те зас­та­ват пред чо­ве­ка в тях­на­та форма. Не, ко­га­то чо­ве­кът из­жи­вя­ва се­бе си ка­то ду­шев­но съ­щес­т­во в са­мо­то се­бе си, той стои в еле­мен­та на живота, кой­то жи­вее в съ­щес­т­ва­та и кой­то в не­го съ­зер­ца­ва са­мия се­бе си познавайки. Този еле­мент на жи­во­та е тряб­ва­ло пър­во да се из­лее в без­б­рой­ни­те фор- ми, за да се под­гот­ви чрез то­ва из­ли­ва­не на онова, ко­ето той е ста­нал в човека. Устремът на живота, кой­то в чо­ве­ка се из­ди­га до мис­ле­що­то съ- щество, е ве­че налице, ко­га­то се изя­вя­ва в на­й-п­рос­то­то жи­во същество; то­га­ва той та­ка се е из­раз­ход­вал в съз­да­ва­не­то на жи­ви­те същества, че при изя­ва­та в чо­ве­ка му е ос­та­на­ла са­мо ед­на част от не­го­ва­та ця­ла същ- ност, без съм­не­ние онази, ко­ято се изя­вя­ва ка­то плод на ця­ло­то пре­ди­ду­що творчес­т­во на живота. Така същ­нос­т­та на чо­ве­ка съ­щес­т­ву­ва пре­ди всич­ки дру­ги жи­ви същества; оба­че тя може да се про­яви ка­то чо­век ед­ва тогава, ко­га­то е от­х­вър­ли­ла от се­бе си дру­ги­те фор­ми на живота, ко­ито след то­ва чо­ве­кът мо­же да наб­лю­да­ва са­мо отвън, той са­ми­ят ка­то една форма меж­ду те­зи форми. Бергсон ис­ка да ожи­ви ре­зул­та­ти­те на ес­тес­т­ве­на­та на­ука от сво­ето ин­ту­итив­но поз­на­ние така, че да мо­же да каже:

С то­ва Бергсон съз­да­ва от лес­но изтъкано, лес­но пос­ти­жи­мо /мислене/ раз­миш­ле­ние ед­на идея на раз­витието, ко­ято по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс бе­ше из­ка­зал дъл­бо­ко­мис­ле­но в сво­ята кни­га "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за то­зи мис­ли­тел чо­век не е про­из­ля­зъл от дру­ги при­род­ни същества, а той от са­мо­то на­ча­ло е ос­нов­но­то същество, ко­ето само, пре­ди да мо­же да си да­де на Земята по­ла­га­ща­та му се форма, тряб­ва­ше пър­во да от­х­вър­ли от се­бе си по­-дол­ни­те сте­пе­ни в ли­це­то на дру­ги­те жи­ви съ­щества. В спо­ме­на­та­та кни­га мо­жем да про- четем: "Би трябвало... да е ве­че време, да бъ­де съз­да­де­но ед­но учение за въз­ник­ва­не­то на ор­га­ни­чес­ки­те видове, ко­ето да се ос­но­ва­ва не са­мо на ед­нос­т­ран­чи­во из­г­ра­де­ни из­ре­че­ния от опи­са­тел­на­та ес­тес­т­ве­на наука, а ко­ето да бъ­де в пъл­но съг­ла­сие и с ос­та­на­ли­те при­род­ни закони, ко­ито същевременно, ко­ето да бъ­де ос­во­бо­де­но от вся­как­во хипотетизиране и да по­чи­ва в на­й-­ши­ро­кия сми­съл вър­ху стро­ги зак­лю­че­ния от ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те наблюдения; ед­но учение, ко­ето да спаси по фак­ти­чес­ка въз­мож­ност по­ня­ти­ето за вид, но съ­щев­ре­мен­но да при­еме в не­го­ва­та об­ласт и да го оп­ло­дот­во­ри съз­да­де­но­то от Дарвин по­ня­тие за развитието. Цен- търът на то­ва но­во уче­ние е човекът, само вед­нъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по­-с­та­ри­те наб­лю­да­те­ли са за­поч­на­ли при при­род­ни­те пред­ме­ти и след то­ва та­ка са се обърка- ли, че не са мог­ли да на ме­рят пъ­тя към човека, ко­ето съ­що и Дарвин ус­пя по на­й-­ос­къ­ден и не­за­до­во­ли­те­лен начин, ка­то по­тър­си гос­по­да­ря на сът­во­ре­ни­ето меж­ду жи­вот­ни­те - до­ка­то при­ро­до­из­с­ле­до­ва­те­лят тряб­ва­ше да за­поч­не при се­бе си ка­то човек, за да се върне обратно към човечеството нап­ред­вай­ки та­ка през цялата област на битието и на мисленето... фак- тът, че чо­веш­ка­та при­ро­да е въз­ник­на­ла от зем­на­та природа, не е би­ло случайност, а необходимост. Човекът е цел на всич­ки зем­ни про­це­си и вся­ка дру­га въз­ник­ва­ща до не­го фор­ма е взе­ла сво­ите чер­ти от не­го­ва­та форма. Човекът е пър­во­род­но­то съ­щес­т­во на ця­ла­та вселена... Когато се бя­ха ро­ди­ли не­го­ви­те зародиши, ос­та­на­ли­ят ор­га­ни­чес­ки ос­та­тък ня­ма­ше ве­че не­об­хо­ди­ма­та сила, за да съз­да­де по­-на­та­тъш­ни чо­веш­ки зародиши. Това, ко­ето още се роди, ста­на жи­вот­но или растение. . . . "

Такъв един въз­г­лед се стре­ми да поз­нае човека, кой­то но­ва­та ес­тес­т­ве­на на­ука пос­та­ви на не­го­ви­те собстве­ни ос­но­ви - вън от при­ро­да­та -, за да на­ме­ри след то­ва в ед­но та­ко­ва поз­на­ние на чо­ве­ка нещо, ко­ето хвър­ля свет­ли­на вър­ху за­оби­ка­ля­щия чо­век свят. В мал­ко из­вес­т­ния мис­ли­тел от Елсфлет, В. Х. Пройс, възник­ва копнежа, да до­бие чрез поз­на­ни­ето на чо­ве­ка съ­щев­ре­мен­но и поз­на­ва­не­то на света. Неговите енергич­ни и за­бе­ле­жи­тел­ни идеи са не­пос­ред­с­т­ве­но на­со­че­ни към чо­веш­ко­то същество. Той наблюдава, как това съ­щес­т­во си про­би­ва път в съществуването. И това, ко­ето то тряб­ва да ос­та­ви на­зад - да от­х­вър­ли от се­бе си - то го ос­та­вя да стои на по­-нис­ка сте­пен ка­то при­ро­да с ней­ни­те съ­щес­т­ва в раз­ви­ти­ето и се пред­с­та­вя ка­то за­оби­ка­лящ свят на човека. Че пъ­тят към ми­ро­ви­те за­гад­ки в по­-но­ва­та фи­ло­со­фия тряб­ва да ми­не през ед­но ос­нов­но раз­би­ра­не на чо­веш­ко­то същество, ко­ето се изя­вя­ва в се­бе­съз­на­тел­ния Аз: то­ва по­каз­ва раз­ви­ти­ето на та­зи философия. Колкото по­ве­че се стре­мим да про­ник­нем в нейния стре­меж и търсене, тол­ко­ва по­ве­че мо­жем да съзрем, как то­ва тър­се­не е на­со­че­но към та­ки­ва из­жи­вя­ва­ния в чо­веш­ката душа, ко­ито хвър­лят свет­ли­на не са­мо вър­ху та­зи чо­веш­ка душа, а в ко­ито проб­ляс­ва нещо, ко­ето ни дава си­гур­но по­яс­не­ние вър­ху на­ми­ра­щия се вън от чо­ве­ка свят. Погледът вър­ху въз­г­ле­да на Хегел и на дру­ги срод­ни мис­ли­те­ли ро­ди при но­ви­те фи­ло­со­фи съм­не­ние вър­ху това, че в живота на мислите мо­же да се на­мери силата, ко­ято да ос­вет­ли за­оби­ка­ля­щия чо­веш­ка­та ду­ша свят. Струваше се, че еле­ментът на ми­съл­та е твър­де слаб, за да раз­вие в се­бе си един та­къв живот, в кой­то би­ха мог­ли да се съ­дър­жат от­к­ро­ве­ния вър­ху същ­нос­т­та на света. Естественонаучният на­чин на мис­ле­не изис­к­ва­ше ед­но та­ко­ва проник­ва­не в яд­ка­та на душата, ко­ето да зас­та­не на ед­на по­-з­д­ра­ва поч­ва от­кол­ко­то тази, ко­ято ми­съл­та мо­же да достави.

Забележителни в то­ва тър­се­не и в то­зи стре­меж на но­во­то вре­ме са уси­ли­ята на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съ­чи­не­ния ка­то "Въведение в ду­хов­ни­те науки" и в не­го­ва­та ака­де­мич­на сту­дия "Принос към раз­ре­ша­ва­не­то на въп­ро­са за про­из­хо­да на на­ша­та вя­ра във външ­ния свят и към ней­на­та правота" /1890 г./ той нап­ра­ви изложения, ко­ито са не­пос­ред­с­т­ве­но из­пъл­не­ни от това, ко­ето те­жи ка­то фи­ло­соф­с­ки за­гадки вър­ху но­во­то све­тог­лед­но развитие. Обаче по­не­же из­ло­же­ни­ето на Дилтей е нап­ра­ве­но в при­ета­та днес уче­на из­раз­на форма, то­ва пречи, що­то това, ко­ето има­ше да каже, да про­из­ве­де ед­но все­об­що впечатление. Възгледът на Дилтей е, че с това, ко­ето жи­вее в ду­ша­та на чо­ве­ка под фор­ма­та на мисли, на пред­с­тави, чо­век не мо­же да стиг­не до ед­на сигурност, да­ли на това, ко­ето се­ти­ва­та възприемат, от­го­ва­ря ед­на действителна, не­за­ви­си­ма от чо­ве­ка същност. Всичко, ко­ето има фор­ма на мисли, на представи, на се­тив­ни усеща­ния с образ; и светът, кой­то за­оби­ка­ля човека, би мо­гъл да бъ­де

Такъв ход на мис­ли­те на един фи­ло­соф мо­же да из­г­леж­да за "здра­вия чо­веш­ки ум" ка­то един вид "це­пе­не на косъма". Обаче ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не не мо­же да се съг­ла­си с ед­но та­ко­ва съждение. За не­го е важно да до­бие поглед, да про­ник­не с пог­лед в трудността, ко­ято но­ва­та фи­ло­со­фия са­ма тряб­ва да си съз­даде по от­но­ше­ние на простия, да­же из­ли­шен за "здра­вия чо­веш­ки разум" въпрос: Дали мо­жем с пра­во да на­ре­чем дей- ствителен света, кой­то чо­век вижда, чу­ва и т.н.? "Азът", кой­то - как­то по­ка­за раз­г­ле­да­на­та в нас­то­яща­та кни­га ис­то­рия на раз­ви­ти­ето на фи­ло­соф­с­ки­те ми­ро­ви за­гад­ки - се е от­къс­нал от света, ис­ка от­но­во да на­ме­ри пъ­тя об­рат­но към све­та в сво­ето същество, ко­ето е ста­на­ло са­мот­но за соб­с­т­ве­но­то му разглеждане. Дилтей счита, че то­зи път не мо­же да бъ­де намерен, ка­то чо­век си казва: ду­ша­та из­жи­вя­ва об­ра­зи /мисли, представи, усещания/, и тъй ка­то те­зи об­ра­зи се явя­ват в съзнанието, те тряб­ва да имат своята при­чи­на в един един­с­т­вен дейс­т­ви­те­лен вън­шен свят. Според мне­ни­ето на Дилтей, ед­но та­ко­ва зак­люче­ние не би ни да­ло ни­как­во пра­во да го­во­рим за един дейс­т­ви­те­лен вън­шен свят. Защото то­ва зак­лю­че- ние е нап­ра­ве­но вътре в душата, съг­лас­но нуж­ди­те на та­зи душа; и ни­що не гарантира, че това, за ко­ето ду­ша­та Вярва спо­ред ней­ни­те нужди, дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва във външ­ния свят. Не, ду­ша­та не мо­же да нап­ра­ви зак­лю­че­ние на съ­щес­т­ву­ва­не­то на един вън­шен свят; с то­ва тя се из­ла­га на опасността, че ней­но­то зак­лю­че­ние има жи­вот са­мо в са­ма­та нея и ос­та­ва без зна­че­ние за външ­ния свят. Душата мо­же да до­бие си­гур­ност за съ­щес­т­ву­ва­не­то на един вън­шен свят са­мо тогава, ко­га­то то­зи вън­шен свят про­ник­не във вътреш­ния жи­вот на "Аза", та­ка що­то в то­зи "Аз" жи­вее не са­мо "Азът", а и са­ми­ят вън­шен свят. Според мнени­ето на Дилтей, то­ва ста­ва ко­га­то в ней­но­то воление и чувствуване ду­ша­та из­пит­ва нещо, ко­ето не про­из­хож­да от са­ма­та нея. Дилтей се ста­рае при на­й-­са­мо­по­нят­

При раз­г­леж­да­не­то све­тог­ле­да на Гьоте бе обър­на­то вни­ма­ние вър­ху то- ва, как в то­зи све­тог­лед са тър­сени та­ки­ва из­жи­вя­ва­ния в душата, ко­ито из­на­сят та­зи ду­ша в ед­на действителност, ко­ято се на­ми­ра зад се­тивно­то въз­п­ри­ятие ка­то един ду­хо­вен свят. Следователно тук се по­ла­гат уси­лия да бъ­де из­жи­вя­но вът­ре в самата ду­ша нещо, чрез ко­ето тя не стои ве­че

До ед­но по­доб­но приз­на­ва­не на един са­мос­то­яте­лен ду­хо­вен свят сти­га Рудолф Ойкен /ро­ден в 1846 г./ Той намира, че ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­ят на­чин

Едно чув­с­т­во за то­зи въп­рос жи­вее в оне­зи философи, ко­ито ис­кат да раз­г­леж­дат ду­хов­ния свят чрез това, че на­соч­ват пог­лед вър­ху нещо, което, спо­ред тях­но­то мнение, не мо­же да се яви сред прос­то­то раз­г­леж­да не на природата. Ако би съ­щес­т­ву­ва­ло нещо, по от­но­ше­ние на ко­ето ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­ят на­чин на мис­лене се оказ­ва безсилен, то­га­ва в по­доб­но Нещо мо­же да има га­ран­ция за оп­рав­да­но при­ема­не на съ­щес­т­вува­не­то на един ду­хо­вен свят. Такава ед­на на­со­ка на мис­ле­не­то е от­бе­ля­за­на още от Лот- це /виж стр. 60 и следв./; тя е на­ме­ри­ла в днеш­но вре­ме енер­гич­ни пред­с­та­ви­те­ли в ли­це­то на Вилхелм Винделбанд /ро­ден в 1848 г. /, Хейнрих Ри- керт /ро­ден в 1863 г. / и в то­ва на дру­ги философи. Те са на мнение, че в раз­г­леж­да­не­то на све­та се явя­ва един елемент, на кой­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­ят на­чин на мис­ле­не рикошира, ко­га­то вни­ма­ни­ето би­ва на­со­че­но вър­ху "стойностите", ко­ито са оп­ре­де­ля­щи в чо­веш­кия живот. Светът не е ни­ка­къв сън, а ед­на действителност, ако мо­же да се докаже, че в из­жи­вя­ва­ни­ята на ду­ша­та жи­вее не­що не­за­ви­си­мо от са­ма­та душа. Действията, стремежите, во­ле­ви­те им­пул­си на ду­ша­та не са проб­ляс­ва­щи и от­но­во из­чез­ва­щи ис­к­ри в мо­ре­то на съществуването, ко­га­то тряб­ва да признаем, че не­що им пре­да­ва стойности, ко­ито са не­за­ви­си­ми от душата. Такива стойнос­ти ду­ша­та тряб­ва да счи­та за ва­лид­ни за ней­ни­те воле­ви им­пул­си , за ней­ни­те дейс­т­вия точ­но така, как­то тряб­ва да счи­та за ва­лид­но по от­но­ше­ние на ней­ни­те възприятия, че те не са прос­то са­мо про­из­ве­де­ни в нея. Едно действие, един во­лев акт на чо­ве­ка не се явяват прос­то ка­то при­род­ни факти; те тряб­ва да бъ­дат об­мис­ле­ни от глед­на­та точ­ка на ед­на правна, морална, социална, естетическа, на­уч­на стойност. И ко­га­то се твърди ма­кар и с право, че въз­г­ле­ди­те на хо­ра­та върху прав­ни­те и мо­рал­ни­те стойности, вър­ху стойнос­ти­те на кра­со­та­та и на ис­ти­на­та се из­ме­нят в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на на­ро­ди­те и в те­че­ние на времената, ма­кар и Ницше мо­жа да го­во­ри за ед­на "пре­оцен­ка на стойностите", тряб­ва все

Много от на­й-­но­ви­те нап­рав­ле­ния на мис­ли­те се пред­с­та­вят ка­то опити, да се тър­си в се­бе­съз­на­тел­ния Аз, кой­то в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на фи­ло­со­фи­ята се чув­с­т­ву­ва все по­ве­че от­къс­нат от света, мо­же ли да се тър­си в то­зи се­бе­съз­на­те­лен Аз нещо, ко­ето да до­ве­де от­но­во до не­го­во­то свър­з­ва­не със света? Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и дру­ги са та­ки­ва опи­ти в съв­ре­мен­на­та философия, ко­ито ис­кат да дър­жат смет­ка за изис­к­ва­ни­ята на при­ро­доз­на­ни­ето и на раз­г­леж­да­не­то на ду­шев­но­то из­жи­вя­ва не по та­къв начин, че на­ред с ес­тес­т­ве­на­та на­ука да мо­же да съ­щес­т­ву­ва и ед­на ду­хов­на наука. Същата цел прес­лед­ват с на­со­ка­та на сво­ите мис­ли и Херман Коен /ро­ден в 1848 г. виж стр. 50 на нас­то­ящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кин- кел и тех­ни­те съмишленици. Насочвайки своя пог­лед нап­ра­во вър­ху мис- ленето, те­зи мис­ли­те­ли вярват, че до­ла­вят в на­й-­вис­ша­та мис­ли­тел­на дейност на се­бе­съз­на­тел­ния Аз ед­но при­те­жа­ние на душата, ко­ято поз­во­ля­ва на ду­ша­та да се по­то­пи в действи­тел­но­то съществуване. Те на­соч­ват тях­но­то вни­ма­ние вър­ху онова, ко­ето им се явя­ва ка­то на­й-­висш плод на мисленето: вър­ху мисленето, ко­ето не е ве­че свър­за­но с възприятието, а е чис­то мислене, ра­бо­те­що са­мо с мис­ли /понятия/. Един прост при­мер за то­ва би би­ло мис­ле­не­то на един кръг, при ко­ето се аб­с­т­ра­хира­ме на­пъл­но от пред­с­та­ва­та за то­зи начин, до­тол­ко­ва се прос­ти­ра в ду­ша­та си­ла­та на онова, ко­ето мо­же да се по­то­пи в действителността. Защото това, ко­ето чо­век мо­же да мис­ли по то­зи начин, то из­ра­зя­ва своята соб­с­т­ве­на същ­ност чрез мис­ле­не­то в чо­веш­ко­то съзнание. Чрез сво­ите наблюдения, екс- перименти, ме­тоди на­уки­те се стре­мят да стиг­нат до та­ки­ва ре­зул­та­ти вър­ху света, ко­ито би­ват об­х­ва­на­ти в чис­то­то мис­лене. Обаче те ще тряб­ва да ос­та­вят пос­ти­га­не­то на та­зи цел на ед­но да­леч­но бъдеще; въп­ре­ки то­ва мо­же да се каже: Доколкото се стре­мят да имат чис­ти мис­ли те во­дят бор­ба за това, да до­ве­дат в при­те­жа­ни­ето на се­бе­съз­на­тел­ния Аз ис­тин­с­ка­та същ­ност не­ща - ко­ито чо­век наб­лю­да­ва не­що н се­тив­ния вън­шен свят или съ­що в те­че­ние на ис­то­ри­чес­кия живот, той ня­ма - в сми­съ­ла на то­зи на­чин на мис­ле­не - ни­как­ва действи­тел­ност пред се­бе си. Това, ко­ето наб­лю­де­ни­ето на се­ти­ва­та предлага, е са­мо ед­на подкана, да се тър­си ед­на действителност, а не са­ма­та действителност. Едва ко­га­то чрез дейнос­т­та на ду­ша­та ня­как­си на мяс­тото, на ко­ето се явя­ва наблюдението, виж­да­ме ед­на мисъл, ние поз­на­ва­ме дейс­т­ви­тел­нос­т­та на това, ко­ето се на­ми­ра на то­ва място. Напредващото поз­на­ние пос­та­вя на мяс­то­то на това, ко-

В то­зи све­тог­лед жи­вее ед­но чув­с­т­во за раз­ви­ти­ето на мис­ли­тел­ния жи­вот от не­го­во­то раз­цъф­тя­ва­не сред гръц­кия ду­хо­вен жи­вот е дал на се­бе­съз­на­тел­ния Аз силата, да знае се­бе си с пъл­на си­ла в сво­ята са­мос­тоятел­на същност. В нас­то­яще вре­ме та­зи си­ла на ми­съл­та мо­же да бъ­де из­жи­вя­на в ду­ша­та ка­то импулс, който схва­нат в се­бе­съз­на­тел­ния Аз да­ва на то­зи пос­лед­ния ед­но съз­на­ние за това, че той не е са­мо един външен наб­лю­да­тел на нещата, а жи­вее съ­щес­т­ве­но с дейс­т­ви­тел­нос­т­та на нещата. В са­ма­та ми­съл ду­ша­та може да почувствува, че в та­зи ми­съл има истинско, пос­та­ве­но на соб­с­т­ве­ни ос­но­ви съществуване. Когато ду­ша­та се чув­с­т­ву­ва по то­зи на­чин втъ­ка­ва с ми­съл­та ка­то с ед­но съ­дър­жа­ние на живот, ко­ето ди­ша действителност, тя от­но­во мо­же да чув­с­т­ву­ва но­се­ща­та си­ла на ми­съл­та така, как­то та­зи си­ла е би­ла чув­с­т­ву­ва на в гръц­ка­та философия, а име- н­но в она­зи философия, за ко­ято ми­съл­та бе­ше ед­но възприятие. Обаче за све­тог­ле­да на Коен и на срод­ни­те не­му ду­хо­ве ми­съл­та не мо­же да ва­жи ка­то въз­п­ри­ятие в сми­съ­ла на гръц­ка­та философия; но то­зи све­тог­лед чув­с­т­ву­ва вът­реш­на­та втъ­ка­ност на Аза с раз­ра­бо­те­ния от то­зи Аз свят на мис­ли­те така, че с то­ва из­жи­вя­ва­не е чув­с­т­ву­ва­но съ­щев­ре­мен­но из­жи­вя­ва­не­то на дейс­т­ви­тел­ността. Мислителите, ко­ито раз­г­леж­да­ме тук, под­чер­та­ват връз­ка­та с гръц­ка­та философия. Коен каз­ва следното: Трябва да се ос­та­не при отношението, ко­ето Парменид е из­ка­зал за тъж­дес­т­ве­нос­т­та на мис­ле­не­то и битието". И един друг при­вър­же­ник на то­зи възглед, Вал- тер Кинкел, е убе­ден в това, че "са­мо мис­ле­нето... мо­же да поз­нае битие- то, за­що­то и двете, мис­ле­не­то и битието, са всъщ­ност ед­но и съ­що нещо. Чрез то­ва уче­ние Парменид е ста­нал на­ис­ти­на съз­да­тел на на­уч­ния иде­али­зъ­м"­/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от из­ло­же­ни­ето на те­зи мис­ли­те­ли ста­ва съ­що явно, как те из­ко­ва­ват сво­ите ду­ми по един начин, кой­то има ка­то пред­пос­тав­ка въз­дейс­т­ви­ето в те­че­ние на сто­ти­ци го­ди­ни на­ред на мис­ли­телния жи­вот във фи­ло­соф­с­ко­то раз­ви­тие на ду­ши­те от древ­на­та гръц­ка епо­ха насам. Въпреки че те­зи мисли­те­ли взе­мат сво­ята из­ход­на точ­ка от Кант, кой­то би мо­гъл да бъ­де за тях по­вод да счи­тат ми­съл­та ка­то нещо, ко­ето жи­вее са­мо в ду­ша­та и вън от ис­тин­с­ка­та действителност, при тях про­ли­ча­ва схва­ща­не­то за но­се­ща­та си­ла на

* * * * *

Как све­тог­лед­ни­ят стре­меж мо­же да бъ­де зат­во­рен в ок­ръж­нос­т­та на се­бе­съз­на­тел­ния Аз, без да се позна­ва ед­на възможност, да се на­ме­ри от та­зи ок­ръж­ност един път во­дещ до там, къ­де­то то­зи Аз би мо­гъл да свър­же сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не с ми­ро­во­то съществуване, то­ва ни по­каз­ва един фи­ло­соф­с­ки на­чи­на на мис­лене, кой­то са раз­ра­бо­ти­ли А. Ф. Льоклер, Вил- хелм Шупе, Йоханес Ремке /ро­ден в 1848 г. /Ф. Шуберт - Золдерн /ро­ден 1852 г. / и други. Техните фи­ло­со­фии по­каз­ват различия, но ха­рак­тер­но­то за тях е, че преди всич­ко те на­соч­ват пог­ле­да вър­ху това, как всичко, ко­ето чо­век мо­же да чис­ли към ок­ръ­жа­ва­щия свят, тряб­ва да се изя­ви в об­лас­т­та на неговото съзнание. На тях­на­та поч­ва не мо­же да се ро­ди ни­как ми­сълта, до­ри да се пред­по­ло­жи не­що вър­ху ед­на об­ласт на света, ако при то­ва пред­по­ло­же­ние ду­ша­та би ис­кала да из­ле­зе със сво­ите пред­с­та­ви вън от об­лас­т­та на съзнанието. Понеже всичко, ко­ето "Азът" познава, той тряб­ва да го схва­не вът­ре в сво­ето съзнание, сле­до­ва­тел­но тряб­ва да го дър­жи вът­ре в сво­ето съз­на­ние, за­то­ва за то­зи въз­г­лед це­ли­ят свят се явя­ва съ­що ка­то на­ми­ращ се вътре в пре­де­ли­те на то­ва съзнание. За то­зи све­тог­лед е не­що не­въз­мож­но ду­ша­та да се запита: как стоя аз с при­те­жа­ни­ето на мо­ето съз­на­ние в един свят не­за­ви­сим от то­ва съзнание? От не­го­ва глед­на точ­ка чо­век би тряб­ва­ло да се реши, да се от­ка­же от всич­ки въпроси, ко­ито са в та­зи насока. Човек би тряб­ва­ло да се от­ка­же да на­соч­ва сво­ето вни­ма­ние вър­ху факта, че в об­лас­т­та на са­мия съз­на­те­лен ду­ше­вен жи­вот съ­щес­т­ву­ват подробности, да на­со­чи поглед вън от та­зи об­ласт и над нея, как­то при че­те­не­то на ед­но съ­чи­не­ние ние тър­сим не­го­вия сми­съл не сред то­ва, ко­ето виж­да­ме вър­ху лис­то­ве­те хартия, а в това, ко­ето съ­чи­не­ни­ето изразява. Както при че­те­нето не мо­же да ста­ва ду­ма за това, да изу­ча­ва­ме фор­ми­те на буквите, а та­ка как­то то­ва е не­съ­щес­т­ве­но за съ­дър­жа­ни­ето на съчинението, та­ка и за вник­ва­не­то в ис­тин­с­ка­та дейс­т­ви­тел­ност би мог­ло да бъ­де не­същес­т­ве­но това, че вът­ре в "Аза" всичко, ко­ето поз­на­ва­ме но­си ха­рак­те­ра на съзнанието.

Като един про­ти­во­по­ло­жен по­люс на то­ва фи­ло­соф­с­ко мне­ние стои сред но­во­то раз­ви­тие на све­тог­ле­ди­те оно­ва на Карл дю Прел. Той при­над­ле­жи към оне­зи духове, ко­ито дъл­бо­ко са по­чув­с­т­ву­ва­ли не­дос­та­тъчнос­т­та на възгледа, кой­то на­ми­ра един­с­т­ве­ния на­чин на обяс­не­ние на све­та в ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мислене, ста­нал не­що при­вич­но за мно­го хора. Той об­ръ­ща вни­ма­ни­ето на това, как при сво­ите обяс­не­ния то­зи на­чин на мис­ле­не гре­ши про­тив сво­ите соб­с­т­ве­ни твърдения. Нали, из­хож­дай­ки от сво­ите резултати, ес­тес­т­ве­на­та на­ука тряб­ва да допусне, "че ние въ­об­ще не въз­п­ри­ема­ме обек­тив­ни­те про­це­си на природата, а са­мо тех­ни­те въз­дейс­т­вия вър­ху нас, че ние не въз­п­ри­ема­ме треп­те­ни­ята на етера, а свет- лината, не треп­тени­ята на въздуха, а звуци. Следователно ние има­ме та­ка

В нас­то­яще­то из­ло­же­ние тряб­ва­ше да бъ­де опи­са­но раз­ви­ти­ето в съ­щин­с­ка­та фи­ло­соф­с­ка ра­бо­та за раз­реша­ва­не на ми­ро­ви­те загадки. Ето за­що тряб­ва да ос­та­вим нас­т­ра­на бор­ба­та на та­ки­ва ду­хо­ве ка­то Рихард Вагнер, Лев Толстой и други; кол­ко­то и важ­но да из­г­леж­да­ше раз­г­леж­да­не­то на та­зи борба, ко­га­то би се ка­са­ело за това, да прос­ле­дим теченията, ко­ито во­дят от фи­ло­со­фи­ята в об­ща­та ду­хов­на култура, трябва­ше да се от­ка­жем от то­ва намерение.