Нередактиран превод

Чрез един та­къв въз­г­лед те­ори­ята на поз­на­ни­ето е пос­та­ве­на на ед­на пъл­на с пер­с­пек­ти­ви основа. Хората ще стиг­нат до ед­на... пред­с­та­ва вър­ху Аза" от гле­ди­ще­то на те­ори­ята на познанието, не ко­га­то си пред­с­тавят, че той /Азът/ се на­ми­ра вът­ре в тялото, в ор­га­ни­за­ци­ята на тя­ло­то и че при­ема впе­чат­ле­ни­ята "от вън", а ко­га­то узнаят, че то­зи "Аз" се на­ми­ра в са­ма­та за­ко­но­мер­ност на нещата, и виж­дат и ор­га­ни­за­ци­ята на тя­ло­то са­мо не­що ка­то ед­но огледало, ко­ето от­ра­зя­ва чрез ор­га­ни­чес­ка­та дейност на тя­ло­то от­ра­зя­ва сре­щу Аза това, ко­ето то­зи Аз тъ­че в ис­тин­с­ка­та същ­ност на света"./ С та­ки­ва ду­ми се опи­та ав­то­рът на нас­то­яща­та кни­га да оха­рак­те­ри­зи­ра пер­с­пек­ти­ва­та за ед­на те­ория на познанието, ко­ято той бе­ше раз­ра­ботил за про­ве­де­ния в 1911 го­ди­на фи­ло­соф­с­ки Конгрес в Болоня: "Психологическите ос­но­ви и те­оре­ти­ко­-поз­на­ва­телно­то ста­но­ви­ще на Духовната наука". /

През време, ко­га­то чо­век спи, от­ра­зя­ва­що­то вза­имо­дейс­т­вие меж­ду тя­ло­то и ду­ша­та е прекъснато: "Азът жи­вее са­мо в тъ­ка­не­то на душевно-ду- ховното. Обаче ед­но из­жи­вя­ва­не на ду­ша­та не съ­щес­т­ву­ва за обик­нове­но­то съзнание, ако тя­ло­то не от­ра­зя­ва те­зи изживявания. Ето за­що съ­нят про­ти­ча несъзнателно. Чрез посо­че­ни­те тук и дру­ги по­доб­ни уп­раж­не­ния ду­ша­та пос­ти­га да раз­вие ед­но съз­на­ние раз­лич­но от обик­но­веното. Бла-
годарение на то­ва тя до­би­ва спо­соб­нос­т­та не са­мо да из­жи­вя­ва по чис­то ду­шев­но­-ду­хо­вен начин, но та­ка да за­си­ли в се­бе си изживяното, че то да се от­ра­зи в са­мо­то се­бе си та­ка да се ка­же без по­мощ та на тя­ло­то и да стиг­не по то­зи на­чин до ду­хов­но­то възприятие. Едва в та­ка из­жи­вя­но­то ду­ша­та мо­же да поз­нае ис­тин­с­ки са­ма­та се­бе си, мо­же да из­жи­вее се­бе си съз­на­тел­но в сво­ята същност. Както спо­ме­нът извик­ва на бял свят ми­на­ли фак­ти на фи­зи­чес­ко­то изживяване, та­ка пред душата, ко­ято се е под­гот­ви­ла чрез оха­рак­те­ри­зи­ра­ни­те тук упражнения, из­вик­ват от вът­реш­ни­те глъ­би­ни ис­тин­с­ки изживявания, ко­ито не при­над­ле­жат на све­та на се­тив­но­то битие, а на един свят, в кой­то ду­ша­та има сво­ята ос­нов­на същност.

Много близ­ко е се­га до ума, че вяр­ва­щи­ят в ня­кой от съв­ре­мен­ни­те на­чи­ни на мис­ле­не да счи­та то­зи свят, кой­то се явя­ва пред но­во­съз­да­де­но­то съзнание, за греш­ки на спомена, илюзии, ха­лю­ци­на­ции и т.н. на такъв чо­век мо­жем да въз­ра­зим само, че един се­ри­озен стре­меж на душата, ко­ято ра­бо­ти по го­ре­по­со­че­ния път, на­ми­ра в ду­хов­но­то състояние, ко­ето тя е развила, съ­що та­ки­ва си­гур­ни сред­с­т­ва да раз­ли­ча­ва илю­зията от ду­хов­на­та действителност, как­то в обик­но­ве­ния жи­вот пред ед­но здраво със­то­яние на ду­ша­та чо­век мо­же да раз­ли­ча­ва об­ра­зи­те на фан­та­зи­ята от въз- приятията. Напразно ще се тър­сят те­оре­ти­чес­ки до­ка­за­телства за това, че го­ре­опи­са­ни­ят свят на ду­ха е действителен; но та­ки­ва те­оре­ти­чес­ки до­ка­за­тел­с­т­ва не съ­щес­т­ву­ват и за дейс­т­ви­тел­нос­т­та на све­та на възприятията. Как тряб­ва да се съ­ди тук, вър­ху то­ва ре­ша­ва са­мо­то изживяване в еди­ния и в дру­гия случай.

Това, ко­ето за­дър­жа мно­зи­на да пред­п­ри­емат стъпката, ко­ято спо­ред го­ре­из­ло­же­но­то е един­с­т­ве­но пер­с­пектив­на за фи­ло­соф­с­ки­те за­га­дъч­ни въ- проси, то е, че се страхуват, да не би чрез не­го да из­пад­нат в ед­на област на мъг­ли­ва­та мистика. Който ня­ма пред­ва­ри­тел­но в ду­ша­та си вле­че­ние към ед­на та­ка­ва мъг­ли­ва мистика, той ще си от­го­во­ри по го­ре­опи­са­ния път дос­тъ­па до ед­ни свят на ду­шев­но изживяване, ко­ето е кристал­но яс­но в се­бе си ка­то ма­те­ма­ти­чес­ки­те идей­ни построения. Обаче ако ня­кой има склон­ност да тър­си ду­хов­но­то в "тъм­но­то неизвестно", в това, "ко­ето не мо­же да се обясни", той не ще мо­же да се ори­ен­ти­ра по го­ре­опи­са­ния път ни­то ка­то не­гов познавач, ни­то ка­то не­гов противник.

Лесно мо­же да се раз­бе­ре също, че та­ки­ва личности, ко­ито ис­кат да счи­тат на­чи­на на мислене, с кой­то ес­тестве­на­та на­ука си слу­жи за поз­на­ни­ето на се­тив­ния свят, за един­с­т­ве­но ис­тин­с­ки на­учен път, ще се на­дигнат ос­т­ро про­тив тук изложеното. Обаче кой­то се ос­во­бож­да­ва от та­ка­ва ед- ностранчивост, ще мо­же да разбере, че ос­но­ва­та за при­ема­не­то на из­ло­же­но­то тук се на­ми­ра в ис­тин­с­ко­то ес­тес­т­ве­но­на­уч­но разбиране. В идеи- те, ко­ито в та­зи кни­га бя­ха опи­са­ни ка­то те­зи на но­вия ес­тес­т­ве­но­на­учен на­чин на мислене, ние имаме на­й-­доб­ри­те мис­ли за упражнение, на ко­ито

Ние изживяваме със знание същ­нос­т­та на чо­веш­ка­та душа, ко­га­то я тър­сим по го­ре­оха­рак­те­ри­зи­рания път. Развитието на фи­ло­соф­с­ки­те све­тог­ле­ди в гръц­ка­та епо­ха до­ве­де до раж­да­не­то на ми­съл­та в поле­то на те­зи светогледи. Напредването на то­ва раз­ви­тие пре­ми­на по­-къс­но към това, да до­ве­де фи­ло­софско­то раз­г­леж­да­не чрез из­жи­вя­ва­ни­ята на ми­съл­та до се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Гьоте се стре­ме­ше в се­бе­съзна­тел­ния Аз до та­ки­ва изживявания, които, раз­ра­бо­те­ни от чо­веш­ка­та душа, пос­та­вят съ­щев­ре­мен­но та­зи ду­ша в об­лас­т­та на она­зи действителност, ко­ято е не­дос­тъп­на за сетивата. Когато той се стре­ми към ед­на та­ка­ва идея за растението, ко­ято не мо­же да бъ­де виж­да­на със сетивата, но въп­ре­ки то­ва съ­дър­жа в се­бе си свръх­се­тив­на­та същ­ност на всич­ки рас­те­ния така, че, из­хож­дай­ки от нея, мо­гат да бъ­дат из­мис­ле­ни рас­тения, ко­ито е въз­мож­но да съществу- ват, с един та­къв ду­хо­вен спо­соб Гьоте стои на оха­рак­те­ри­зи­ра­на­та тук почва.

След това, в из­жи­вя­ва­не­то на мис­ли­те в са­ма­та чо­веш­ка ду­ша Хегел е виж­дал пре­би­ва­ва­не­то в ис­тин­с­ката същ­ност на света"; за не­го све­тът на ис­тин­с­ки­те мис­ли ста­на вът­реш­на същ­ност на света. Едно без­п­ристрас­т­но прос­ле­дя­ва­не на фи­ло­соф­с­ко­то раз­ви­тие показва, че из­жи­вя­ва­не­то на мис­ли­те бе­ше на­ис­ти­на елементът, чрез кой­то се­бе­съз­на­тел­ни­ят Аз тряб­ва­ше да бъ­де пос­та­вен на не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни основи, но че тряб­ва да се пре­ми­не над жи­во­та в мис­ли към ед­но та­ко­ва ду­шев­но изживяване, ко­ето во­ди над обик­но­вено­то съзнание. Защото и Хегеловото из­жи­вя­ва­не на мис­ли­те про­ти­ча в об­лас­т­та на то­ва обик­но­ве­но съзнание.

По то­зи на­чин в ду­ша­та се раз­к­ри­ва пер­с­пек­ти­ва­та към ед­на действи- телност, ко­ято е не­дос­тъп­на за се­ти­вата. Това, ко­ето би­ва из­жи­вя­но в ду­ша­та чрез про­ник­ва­не­то в тази действителност, се пред­с­та­вя ка­то по­-дъл­бо­ка­та същ­ност на ду­ша­та към из­жи­вя­ва­ни­ята пос­ред­с­т­вом тя­ло­то вън­шен свят? Душата, ко­ято из­живя­ва се­бе си сво­бод­но от тя­ло­то по го­ре­по­со­че­ния начин, се чув­с­т­ву­ва вът­ре в ед­но ду­шев­но­-ду­хов­но тъ­ка не. Тя се на­ми­ра с ду­хов­но­то вън от тялото. И тя знае, че и в обик­но­ве­ния

имал в него. Така в чо­ве­ка се на­ми­ра ед­на ду­хов­но­-ду­шев­на същност, ко­ято съ­дър­жа за­ложба­та за един нов човек.

Такива мис­ли мо­гат да бъ­дат са­мо бег­ло за­сег­на­ти тук. Това, ко­ето те съдържат, раз­к­ри­ва пер­с­пек­ти­ва­та за ед­на Духовна наука, ко­ято в ней­на­та вът­реш­на същ­ност е из­г­ра­де­на по об­ра­зе­ца на ес­тес­т­ве­на­та наука. Разра- ботващият ед­на та­ка­ва на­ука на ду­ха ще пос­тъ­пи нап­ри­мер ботаникът. Ботаникът прос­ле­дя­ва рас­тението, как то пус­ка корени, раз­ви­ва стеб­ло и листа, об­ра­зу­ва цве­то­ве и плод. В пло­да той виж­да за­ро­ди­ша на един нов рас­ти­тел­ни живот. И ко­га­то виж­да да се раж­да ед­но растение, той тър­си не­го­вия про­из­ход в зародиша, кой­то про­из­хож­да от ед­но дру­го растение. Последователят на Духовната на­ука ще проследи, как един чо­веш­ки жи- вот, не­за­ви­си­мо от не­го­ва­та външ­на страна, раз­ви­ва съ­що и ед­на вът­реш­на същ­ност; той ще констатира, че външ­ни­те из­жи­вя­ва­ния уми­рат по­доб­но на лис­та­та и цве­то­ве­те на растението, но вът­ре в чо­ве­ка ще прос­ле­ди ду­хов­но­-ду­шев­на­та ядка, ко­ято крие в се­бе си за­лож­ба­та на един нов чо­веш­ки живот. В човека, кой­то вли­за чрез раж­да­не­то и живота, той ще вижда, как от­но­во ид­ва в се­тив­ния свят онова, ко­ето е из­ляз­ло от не­го чрез смъртта. Той ще се на­учи да наблюдава, как онова, ко­ето е пре­да­де­но на чове­ка в нас­лед­с­т­ве­но­то те­че­ние от прадедите, е са­мо вещество, материалът, кой­то ду­шев­но­-ду­хов­ния чо­век из­г­раж­да да­вай­ки му форма, за да до­ве­де във фи­зи­чес­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не това, ко­ето се бе­ше об­ра­зу­ва­ло ка­то за­ро­диш в един пре­ди­дущ живот.

От гле­ди­ще­то на то­зи све­тог­лед ня­кои не­ща в на­ука­та за ду­ша­та /пси- хологията/ ще бъ­дат виж­да­ни в ед­на но­ва светлина. Тук би­ха мог­ли да бъ­дат по­со­че­ни мно­го неща. Ще се спрем са­мо на ид­но от тях. Нека наблю- даваме, как чо­веш­ка­та ду­ша се про­ме­ня чрез изживявания, ко­ито в из­вес­тен сми­съл пред­с­тав­ля­ват ед­но въз­в­ръ­ща­не на пре­диш­ни изживявания. Когато ня­кой е про­чел ед­на пъл­на със съ­чи­не­ние кни­га в сво­ята 20-та година, а след то­ва от­но­во я про­чи­та в сво­ята 40-та година, той я из­жи­вя­ва как­то един друг човек. И ко­га­то без­п­рис­т­рас­т­но се за­пи­та за при­чи­на­та на то­зи факт, той установява, че това, ко­ето е при­ел чрез книга­та в 20-та година, е про­дъл­жи­ло да жи­вее в не­го и е ста­на­ло ед­на част от не­го­во­то същество. Той има в сво­ето соб­с­т­ве­но ду­хов­но­-ду­шев­но ес­тес­т­во силата, ко­ято се съ­дър­жа в книгата; и в та­зи кни­га се на­ми­ра силата, ко­ято бе­ше про­ник­на­ло в не­го пре­ди 20 години, та­зи съ­ща си­ла се съ­дър­жа и сега, в 40-та го­ди­на на човека, в книгата. Така е и с опит­нос­ти­те в живота. Тези опит­нос­ти ста­ват са­мия човек. Те жи­ве­ят в не­го вия "Аз". Обаче ние виж­да­ме също, че през вре­ме на еди­ния жи­вот то­ва вът­реш­но ук­реп­ва­не на по­-вис шия чо­век тряб­ва да ос­та­не в ду­шев­но­-ду­хов­на форма./ То не мо­же да се про­яви в тялото, по­ра­ди из­тък­ната­та при­чи­на - тя­ло­то не се по­да­ва на преобразуване. Бележка на превод./. Но ние за­бе­ляз­ва­ме съ­що и

Към то­ва се при­ба­вя още, че вжи­вя­ва­не­то на ду­ша­та в не­за­ви­си­ми от тя­ло­то ду­хо­вен жи­вот до­на­ся до нейно­то съз­на­ние ду­хов­но­-ду­шев­но­то по един по­до­бен начин, как­то в спо­ме­на из­ник­ва миналото. Обаче то­ва ду­хов­но­-ду­шев­но ес­тес­т­во се по­каз­ва ка­то нещо, ко­ето над­х­вър­ля един от­де­лен живот. Както това, ко­ето се­га но­ся в мо­ето съзнание, съ­дър­жа в се­бе си ре­зул­та­ти­те на мо­ето ми­на­ло фи­зи­чес­ко изживяване, та­ка на ду­ша­та ми­на­ла през по­со­че­ни­те уп­раж­не­ния се раз­к­ри­ва ця­ло­то фи­зи­чес­ко изжи- вяване, с осо­бе­но­то из­г­ражда­не на тялото, ка­то об­ра­зу­ва­но от ду­хов­но­-ду­шев­на­та същност, ко­ято е пред­шес­т­ву­ва­ла об­ра­зу­ва­не­то на тялото. И то­зи пред­хож­дащ из­г­раж­да­не­то на тя­ло­то жи­вот се по­каз­ва ка­то един жи­вот пре­ка­ран в един чис­то ду­хо­вен свят, в кой­то ду­ша­та е живяла, пре­ди тя да мо­же да раз­вие за­ро­диш­ни­те за­лож­би на един минал фи­зи­чес­ки жи­вот в един нов фи­зи­чес­ки живот. Човек тряб­ва да си зат­во­ри очи­те пред ед­на тол­ко­ва оче­вид­на възможност, че си­ли­те на чо­веш­ка­та ду­ша са спо­соб­ни да се развиват, ако не ис­кат да приз­нае, че ис­ти­на го­во­ри ед­на ду- ша, ко­ято съ­об­ща­ва за сво­ята опит­ност със­то­яща се в това: чрез вът­реш­на­та рабо­та тя дейс­т­ви­тел­но е стиг­на­ла да знае за един ду­хо­вен свят бла­го­да­ре­ние на ед­но съзнание, ко­ето се откло­ня­ва от обикновеното. И то­ва зна­ние во­ди до ду­хов­но­то схва­ща­не на един свят, от кой­то ста­ва наг­лед но, че ис­тин­с­ка­та същ­ност на ду­ша­та се на­ми­ра зад обик­но­ве­но­то изжи- вяване, че та­зи същ­ност се за­паз­ва при смъртта, как­то рас­ти­тел­ни­ят за­ро­диш се за­паз­ва фи­зи­чес­ки след уми­ра­не­то на растението. То во­ди до поз- нанието, че чо­веш­ка­та ду­ша жи­вее в пов­та­ря­щи се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния и че меж­ду те­зи зем­ни съ­ществу­ва­ния тя во­ди ед­но чис­то ду­хов­но съще- ствуване.

От та­ка­ва ед­на глед­на точ­ка се вли­ва дейс­т­ви­тел­ност в до­пус­ка­не­то на ед­ни ду­хо­вен свят. Самите чо­вешки ду­ши са тези, ко­ито пре­на­сят до­би­то­то в ед­на кул­тур­на епо­ха в ед­на следваща. Душата се явя­ва във фи­зи­чес­кия жи­вот с оп­ре­де­ле­но вът­реш­но устройство, раз­ви­ти­ето на ко­ето мо­же да се долови, ако чо­век не е та­ка предвзет, да иска да виж­да в то­ва раз­ви­тие са­мо един ре­зул­тат на фи­зи­чес­ко­то наследство. Това, ко­ето се пред­с­та­вя ка­то ду­хо­вен свят в схва­ща­не­то на Ойкен и Дилтей /те счи­тат за ду­хо­вен свят кул­турния живот/, е та­ка изградено, че след­ва­що­то е ви­на­ги не­пос­ред­с­т­ве­но свър­за­но с предидущото. Обаче в този про­цес зас­та­ват чо­веш­ки­те души, ко­ито до­на­сят със се­бе си ре­зул­та­та от тех­ни­те ми­на­ли съ­щес­т­ву­вания във фор­ма­та на нас­т­ро­ение на душата, ко­ито оба­че тряб­ва
да ус­во­ят чрез външ­но­то уче­ние това, ко­ето се е раз­ви­ло във фи­зи­чес­кия кул­ту­рен жи­вот през време, ко­га­то те са се на­ми­ра­ли в ед­но чис­то ду­хов­но съществуване.

В ед­но ис­то­ри­чес­ко из­ло­же­ние не мо­жем да бъ­де да­де­но пъл­но­то обяс­не­ние вър­ху Духовната наука, ко­ято раз­би­ра­ме тук. Който тър­си ед­но та­ко­ва пъл­но обяснение, не­го аз си поз­во­ля­вам да на­со­ча към мо­ите книги, ко­ито съм на­пи­сал вър­ху та­зи Духовна наука. Макар и те­зи кни­ги да се стре­мят да да­дат в ед­на об­що дос­тъп­на фор­ма на из­ло­же­ни­ето светогле- да, глед­ни­те точ­ки и це­ли­те на ко­ито са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е въз­мож­но и в та­зи фор­ма на из­ло­же­ни­ето да се види, как то­зи све­тог­лед по­чи­ва на ед­на стро­го прес­лед­ва­на фи­ло­соф­с­ка ос­но­ва и от та­зи ос­но­ва се из­ди­га в един свят, кой­то чо­веш­ка­та ду­ша може да види, ко­га­то чрез вът­реш­на­та ра­бо­та до­бие сво­бод­но­то от тя­ло­то наблюдение.

С Духовната наука, ко­ято тук разбираме, ние ни­къ­де не се на­ми­ра­ме в про­ти­во­ре­чие с по­-но­вия ес­тес­т­вено на­уч­ния на­чин на мислене. Ще тряб­ва са­мо да се съгласим, че със то­зи на­чин на мис­ле­не не мо­жем да до­би­ем ни­как­ви раз­би­ра­ния вър­ху об­лас­т­та на ду­хов­ния живот. Щом познаем, че чо­век мо­же да до­бие и ед­но дру­го съзнание, раз­лич­но от обикновеното, ние ще видим, че чрез то­ва съз­на­ние мо­жем да стиг­нем до пред­с­та­ви вър­ху ду­хов­ния свят, ко­ито да­ват за то­зи свят ед­на за­ко­но­мер­на връз­ка на­пъл­но по­доб­на на тази, ко­ято ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то из­с­лед­ва­не по­лу­ча­ва за фи­зи­чес­кия свят.