Нередактиран превод

СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ

Вълните, ко­ито са пре­диз­ви­ка­ли мис­ли­те на Холбах, Кондияк и на други, са още по­-­яс­но до­ло­ви­ми в лекци­ите вър­ху "Отношението на ду­ша­та към тялото", ко­ито Пиер Жан Жорж Кабанис е дър­жал в съз­да­дено­то от Кон- вента вис­ше учи­ли­ще в Париж в 1797 -1798 година. Въпреки то­ва те­зи лек­ции мо­гат да се считат ка­то на­ча­ло на све­тог­лед­но­то раз­ви­тие на Франция в 19-то­то столетие. В тях се из­ра­зя­ва ед­но яс­но съзна­ние за това, че начинът, по кой­то Кондияк раз­г­леж­да не­ща­та за яв­ле­ни­ята на ду­шев­ния живот, е твър­де сил­но ко­пи­ран от възгледите, ко­ито хо­ра­та имат за въз­ник­ва­не­то на чис­то ме­ха­ни­чес­ки­те про­це­си на не­орга­нич­на­та природа. Кабанис про­уч­ва вли­яни­ето на възрастта, на пола, на на­чи­на на живот, на тем­пе­ра­мента вър­ху начина, по кой­то чо­век мис­ли и чувствува. Той об­ра­зу­ва представата, че ду­хов­но­то и те­лес­но­то не сто­ят ед­но до дру­го ка­то две същности, ко­ито ня­мат ни­що об­що ед­но с друго, а със­тав­ля­ват ед­но не­разрив­но цяло. Това, ко­ето го раз­ли­ча­ва от не­го­ви­те предшественици, не е ос­нов­ни­ят възглед, а начинът, по който той из­г­раж­да то­зи възглед. Неговите пред­шес­т­ве­ни­ци прос­то пре­на­сят възгледите, ко­ито си до­би­ват в не­ор­га­нич­ния свят, вър­ху органичния; Кабанис си казва: Нека раз­г­ле­да­ме и ду­хов­ния свят съ­що та­ка без пристрастно, как­то раз­г­леж­да­ме неорга- ничния; то­га­ва той ще ни каже, как се от­на­ся той спря­мо дру­ги­те при­род­ни явления. По съ­щия на­чин пос­тъп­ва и Дестют дьо Траси /1754-1836 г./. Той съ­що ис­ка­ше пър­во да раз­г­ле­да ду­хов­ни­те про­це­си безпристраст- но, как те се представят, ко­га­то чо­век прис­тъп­ва към тях без философски, но съ­що и без при­ро­до­на­учен предразсъдък. Според мне­ни­ето на то­зи ми- слител, човек се по­да­ва на ед­на грешка, ко­га­то си пред­с­та­вя ду­ша­та та­ка автоматична, как­то са сто­ри­ли то­ва Кондияк и не­го­ви­те последователи. Това ав­то­ма­тич­но схва­ща­не не мо­же да се удържи, ко­га­то чо­век наб­лю­да­ва ис­к­ре­но са­мия се­бе си. Ние не на­ми­ра­ме в нас ни­ка­къв автомат, не на­ми­ра­ме ед­но същество, ко­ето е во­дено от вън за ходилката. Ние ви­на­ги на­ми­ра­ме в нас са­мо­дейност и соб­с­т­ве­на същност. Даже ние не бих­ме знае ли ни­що за дейс­т­вия на външ­ния свят, ако не бих­ме чув­с­т­ву­ва­ли в на­шия соб­с­т­вен жи­вот сму­ще­ния чрез съв­мес­т­но­то сблъс­ка­не с външ­ния свят. Ние из­жи­вя­ва­ме се­бе си; раз­ви­ва­ме от нас на­ша­та дейност; но през време, ко­га­то вър­шим това, ние се на­тък­ва­ме на съпротивление; забеляз- ваме, че съ­щес­т­ву­ва не са­мо ние, а съ­що още нещо, ко­ето ни се противо- поставя, външ­ния свят.

Привлекателната стра­на на мъд­рос­т­та на Биран се със­тои в ин­тим­ния начин, по кой­то той я изнася, го­вори за нея. Той не на­ме­ри съ­що ед­на по­-под­хо­дя­ща фор­ма на из­ло­же­ни­ето ос­вен та­зи на един "Интимен днев- ник". Съчиненията на Биран, ко­ито во­дят на­й-­дъл­бо­ко в све­та на не­го­ви­те мисли, са би­ли из­да­де­ни ед­ва след не­го­ва­та смърт от Е. Навил /Виж не­го­ва­та книга: Мен дьо Биран. Неговият жи­вот и не­го­ви­те мисли, 1857 г.; и из­да­де­ни­те от не­го Неиздадени Съчинения на М. Д. Биран/. Кабанис и Дестют дьо Траси при­над­ле­жа­ха ка­то по­-въз­рас­т­ни мъ­же на един по­-те­сен кръг от философи, Биран жи­ве­еше меж­ду тях ка­то по-млад.

Към тези, ко­ито още през време, ко­га­то Биран бе­ше още жив, бя­ха пос­ве­те­ни в не­го­ви­те възгледи, при­надле­жа­щи на Ампер, кой­то е из­вес­тен ка­то при­ро­до­из­с­ле­до­ва­тел чрез раз­ши­ря­ва­не на наб­лю­де­ни­ята на Осрецед вър­ху от­но­ше­ни­ето на елек­т­ри­чес­т­во­то и магнетизма. Бирановият на­чин на
раз­г­леж­да­не на не­ща­та е по-интимен, то­зи на Ампер на­уч­но по-методи- чен. Ампер прос­ле­дя­ва от ед­на страна, как в ду­шата се свър­з­ват усе­ща­ни­ята и представите, а от дру­га страна, как с по­мощ­та на мис­ле­не­то ду­хът сти­га до ед­на на­ука на яв­ле­ни­ята на света.

Голямото зна­че­ние на то­ва све­тог­лед­но течение, ко­ето по вре­ме се пред­с­та­вя ка­то ед­но про­дъл­же­ние на уче­ни­ето на Кондияк, тряб­ва да се тър­си в това, че се под­чер­та­ва ре­ши­тел­но соб­с­т­ве­ния жи­вот на ду­шата, че са­мо­дейнос­т­та на чо­веш­ка­та вът­реш­на лич­ност се пос­та­вя на пре­ден план на разглеждането, и че при то­ва все пак всич­ки раз­г­леж­да­ни тук мис­ли­те­ли ра­бо­тят за пос­ти­га­не на поз­на­ния в стро­го ес­тес­т­ве­но на­учен смисъл. Те из­с­лед­ват ду­ха на ме­то­да на ес­тес­т­ве­на­та наука; оба­че не ис­кат пред­ва­ри­тел­но да пос­та вят не­го­ви­те яв­ле­ния на ед­нак­ва поч­ва с дру­ги­те про­це­си на природата. И от тех­ни­те по­ве­че ма­те­ри­алистич­ни на­ча­ла се по­лу­ча­ва нак­рая един све­тог­лед кло­нящ из­рич­но към духа.

Като един си­лен и ак­ти­вен за­щит­ник на та­зи ми­съл за един­с­т­ве­но­то пра­во на на­уч­но­то мис­ле­не в ду­ховния жи­вот на Германия се яви Ойген Дюринг /ро­ден в 1833 г. / в 1865 го­ди­на със сво­ята "Природна диалектика". По-нататък той из­ло­жи пред све­та сво­ите въз­г­ле­ди в 1875 го­ди­на в кни­га­та "Курс на фи­ло­со­фията ка­то стро­го на­учен све­тог­лед и ус­т­рой­ва­не на жи- вота", и в мно­го дру­ги математически, ес­тес­т­ве­но­на­учни, философски, на­уч­но­ис­то­ри­чес­ки и на­ци­она­ли­ко­но­ми­чес­ки съчинения. Цялото твор­чес­т­во на Дюринг про­из­ли­за от един в на­й-с­т­ро­гия сми­съл ма­те­ма­ти­чес­ки и ме­ха­ни­чен на­чин на мислене. В пре­мис­ля­не­то на всич­ко онова, ко­ето мо­же да се пос­тиг­не с ма­те­ма­ти­чес­ка за­ко­но­мер­ност в яв­ле­ни­ята на света, Дюринг съ­буж­да удивление. Обаче там, къ­де­то ед­но та­ко­ва мис­ле­не не е достатъчно, там той из­губ­ва вся­ка въз­можност да се ори­ен­ти­ра в живота. От то­зи не­гов ду­хо­вен ха­рак­тер мо­же да се обяс­ни произвола, пре­ду­бе­де­ността, с ко­ято Дюринг об­съж­да тол­ко­ва мно­го неща. Там, къ­де­то тряб­ва да се раз­съж­да­ва спо­ред по­-вис­ши идеи, ка­къв­то е слу­ча­ят при слож­ни­те от­но­ше­ния на чо­веш­кия съв­мес­тен живот, там той ня­ма по­ра­ди то­ва ни­как­ва дру­га опор­на точ­ка ос­вен при­до­би­ти­те чрез слу­чай­ни лич­ни от­но­ше­ния сим­па­тии и антипатии. Той, ма­те­ма­ти­чес­ки­-­обек­тив­ни­ят ум, из­па­да в пъ­лен произвол, ко­га­то се за­ло­вя да оце­ни това, ко­ето са из­върши­ли хо­ра­та от ис­то­ри­чес­ко­то ми­на­ло или от съвременността. Неговият трез­вен ма­те­ма­ти­чес­ки на­чин на мис­ле­не го до­ве­де до там, да ока­чес­т­ви ка­то на­й-­не­на­учен ум на но­ва­та вре­ме ед­на лич­ност ка­то Гьоте, ця­ло­то зна­че­ние на който, спо­ред не­го­во­то мнение, се из­чер­п­ва в ня­кол­ко ли­ри­чес­ки произведения. В подце­ня­ва­не­то на всич­ко онова, ко­ето над­ви­ша­ва трез­ва­та действителност, не мо­же да си оти­де по­-да­ле­че от кол­ко­то е оти­шъл Дюринг в сво­ята книга? Величията на мо­дер­на­та литература". Въпреки та­зи ед­нос­т­ранчивост, Дюринг е ед­на от на­й-­под­буж­да­щи­те фи­гу­ри на мо­дер­но­то раз­ви­тие на светогледите. Никой, който се е за­дъл­бо­чил в не­го­ви­те бо­га­ти с мис­ли книги, не мо­же да си приз­нае не­що друго, ос­вен че е по­лу­чил дъл­бо­ки въз­дейс­т­вия от тях.

Нека си помисли, как ис­тин­с­ки­ят механик, ис­тин­с­ки­ят фи­зик мисли, ко­га­то те се при­дър­жат към това, ко­ето се­ти­ва­та възприемат, ко­ето умът мо­же да ком­би­ни­ра и из­чис­ле­ни­ето да установи. Всичко, ко­ето из­ли­за вън от та­зи област, е ле­ни­ва иг­ра на понятия. Така си каз­ва Дюринг. Обаче той ис­ка да по­мог­не на то­ва мис­ле­не да до­бие сво­ите съ­вър­ше­ни права. Ко- йто се при­дър­жа из­к­лю­чи­тел­но към то­ва мислене, той мо­же да бъ­де си- гурен, че то ще му да­де ос­вет­ле­ние на действителността. Всяко раз­миш­ле­ние вър­ху това, да­ли с на­ше­то мис­ле­не мо­жем фак­ти­чес­ки да про­ник­нем в тай­ни­те на ми­ро­ви­те процеси, всич­ки изследвания, кои то как­то те­зи на Кант ис­кат да ог­ра­ни­чат поз­на­ва­тел­на­та способност, про­из­хож­дат от ед­на ло­ги­чес­ка извратеност. Не тряб­ва да се из­па­да в по­жер­т­ву­ва­що­то се­бе от­ри­ча­не на ума, ко­ето не смее да про­из­не­се не що по­ло­жи­тел­но вър­ху света. Това, ко­ето мо­жем да знаем, е ед­но дейс­т­ви­тел­но не­раз­мъ­те­но пред­с­та­вя­не на действителното. "Цялостта на не­ща­та има ед­на сис­те­ма­тич­на ор­га­ни­за­ция и вът­реш­на ло­ги­чес­ка пос­ледователност. Природата и ис­то­ри­ята имат ед­но ус­т­ройс­т­во и развитие, чи­ято същ­ност от­го­ва­ря в го­ля­ма част на об­щи­те ло­ги­чес­ки от­но­ше­ния на понятията. Общите свой- с­т­ва и от­но­ше­ния на мис­ли­тел­ни­те по­нятия, с ко­ито се за­ни­ма­ва логика- та, тряб­ва да ва­жат съ­що и за осо­бе­но от­ли­чи­тел­ния случай, че те­хен обект е ця­лос­т­та на би­ти­ето на­ред с не­го­ви­те глав­ни форми. Тъй ка­то най-­об­що­то мис­ле­не ре­ша­ва в един широк об­х­ват вър­ху това, ко­ето тряб­ва да бъ­де и как­то тряб­ва да бъде, то­га­ва на­й-г­лав­ни­те прин­ци­пи и глав- ни­те фор­ми на ло­ги­ка­та тряб­ва да до­би­ят ме­ро­дав­но зна­че­ние съ­що и за вся­ка дейс­т­ви­тел­ност и за ней­ни те фор­ми­"­/Курс по фи­ло­со­фия стр. 11/. Действителността си е съз­да­ла в чо­веш­ко­то мис­ле­не един орган, чрез

Когато мис­ле­не­то за­па­зи съз­на­ние за то­ва не­го­во раз­де­ля­не с действител- ността, тогава, спо­ред мне­ни­ето на Дюринг, то ня­ма нуж­да да се въз­дър­жа в пре­на­ся­не­то на понятия, ко­ито са взе­ти от чо­веш­ка­та дейност, вър­ху природата. Изхождайки от та­ки­ва гледища, Дюринг не се спи­ра пред това,

"Фантазията се простира... на­до­лу в са­ма­та природа, тя се корени, как­то въ­об­ще вся­ко мислене, във въз­буди, ко­ито пред­хож­дат го­то­во­то съз­на­ние и да­же не об­ра­зу­ват ни­как­ви еле­мен­ти на су­бек­тив­но усе­ща­ното". /Курс по фи­ло­со­фия стр. 50/. Защищаваната от Конт мисъл, че все­ки све­тог­лед не би мо­гъл да бъ­де ни­що друго, ос­вен ед­но под­реж­да­не на чис­то факти- ческото, Дюринг я вла­дее та­ка съвършено, че той прена­ся фан­та­зи­ята в све­та на фактите, за­що­то вярва, че тряб­ва прос­то да я отхвърли, ако тя би се яви­ла са­мо в об­лас­т­та на чо­веш­кия дух. Изхождайки от те­зи представи, той сти­га още и до дру­ги пре­на­ся­ния на по­нятия, ко­ито са взе­ти от чо­веш­ка­та дейност, вър­ху природата. Например, той не са­мо мисли, че при не­го­ва­та дейност чо­ве­кът мо­же да нап­ра­ви без­ре­зул­тат­ни опити, от ко­ито се отказва, за­що­то те не во­дят до целта, но че съ­що и в дейс­т­ви­ята на при­ро­да­та мо­гат да се ви­дят опи­ти в из­г­раж­да­не­то на фор­ми­те съв­сем не е чужд на дейс­т­ви­тел­нос­т­та и аз не виждам, за­що чо­век по­ра­ди това, че му ха­рес­ва ед­на по­вър­х­нос­т­на фи­лософия, ще счи­та за ва­лид­на са­мо на­по­ло­ви­на ус­по­ред­нос­т­та на при­ро­да­та вън от чо­век и на при­ро­да­та вътре в човека. Щом су­бек­тив­на­та греш­ка на мис­ле­не­то и въ­об­ра­же­ни­ето про­из­хож­да от от­но­си­тел­на­та от­де­ле­ност и са­мос­то­ятел­ност на та­зи сфера, за­що то­га­ва и ед­на прак­ти­чес­ка греш­ка или пог­реш­на хват­ка на обек­тив­на­та и не­мис­ле­ща при­ро­да да не мо­же да бъ­де пос­лед­с­т­вие на ед­но от­но­си­тел­но от­де­ля­не и вза­им­но от­чуж­да­ва­не на ней­ни­те раз­лич­ни час­ти и дви­га­тел­ни сили? Една ис­тин­с­ка философия, ко­ято не се пла­ши пред при­ети­те предразсъдъци, ще приз­нае нак­рая пъл­на­та ус­по­ред­ност и об­що­то еди- н­с­т­во на ус­т­ройс­т­во­то в по­со­ка­та на две­те страни". /Курс по фи­ло­со­фия стр. 51/.

ДЮРИНГ при­пис­ва на при­ро­да­та мисли, да­же це­ли и мо­рал­ни тенден- ции, без да допусне, че с то­ва той я идеализира. За обяс­не­ни­ето на при­ро­да­та са не­об­хо­ди­ми по-висши, из­ди­га­щи се над дейс­т­ви­тел­но­то идеи; оба­че спо­ред Дюринг та­ки­ва идеи не мо­гат да съществуват; сле­до­ва­тел­но той ги пре­тъл­ку­ва във факти. Нещо по­доб­но се про­яви и в све­тог­ле­да на Й. Х. Ф. Кирхман, кой­то се яви по съ­що­то вре­ме със сво­ята "Фило­со­фия на знанието", как­то Дюринг със сво­ята "Природна диалектика" /1864 г. /. Действително е са­мо това, ко­ето възприемаме: от то­ва из­хож­да Кирхман. Чрез сво­ето въз­п­ри­ятие чо­ве­кът стои във връз­ка със съществуването. Всичко, ко­ето чо­век до­би­ва не от възприятието, той тряб­ва да го от­де­ля от сво­ето поз­нание на действителното. Това той постига, ко­га­то от­х­вър­ля всич­ко противоречиво. "Противоречието не съществува"; то­зи е вто­ри­ят прин­цип на Кирхман на­ред с пър­вия "Възприятието съществува".

Ако ис­ка­ме да съ­дим пра­вил­но за по­ло­же­ни­ето на Кирхман в ду­хов­ния живот, тряб­ва да взе­мем под внима­ние го­ле­ми­те трудности, ко­ито по вре­ме­то на не­го­ва­та по­ява из­пит­ва­ше някой, кой­то има­ше в се­бе си стре­ме­жа да пос­т­рои ед­на са­мос­то­ятел­на све­тог­лед­на сграда. Резултатите на ес­тес­т­ве­на­та наука, ко­ито трябва­ше да имат ед­но дъл­бо­ко про­ник­ва­що вли­яние вър­ху раз­ви­ти­ето на светогледите, бя­ха още млади. Тяхно­то със­то­яние дос­ти­га­ше са­мо за това, да бъ­де раз­к­ла­те­на вя­ра­та в класическия, иде­алис­ти­чен светоглед, кой­то тряб­ва­ше да пос­т­рои сво­ята гор­да сгра­да без по­мощ­та на но­ва­та ес­тес­т­ве­на наука. Обаче не бе­ше лес­но да се стиг­не спря­мо изо­би­ли­ето от от­дел­ни ре­зул­та­ти до ос­нов­ни мисли, ко­ито тряб­ва­ше да бъ­дат ори­ен­ти­ра­ни в но­ва форма. В ши­ро­ки кръ­го­ве се из­губ­ва­ше нишката, ко­ято от на­уч­но­то поз­на­ние на факти­те во­де­ше до един за­до­во­ли­те­лен общ възглед. Мнозина бя­ха зав­ла­де­ни от из­вес­т­на без­по­мощ­ност във въп­ро­си­те за светогледа. Едва ли мо­же­ше да се на­ме­ри раз­би­ра­не за един по­лет на мисълта, ка­къв­то се бе­ше про­явил в све­тог­ле­да на Хегел.