Нередактиран превод

Ще бъ­де от зна­че­ние да не се мис­ли за та­зи Духовна наука, че тя взе­ма ней­ни­те поз­на­ния от ня­как­ви по­-с­та­ри ре­ли­ги­оз­ни форми. Хората лес­но ще бъ­дат склон­ни да по­мис­лят това, по­не­же нап­ри­мер въз­г­ле­дът за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния е със­тав­на част на ня­кои вероизповеда-
ния. За мо­дер­ния ду­хо­вен из­с­ле­до­ва­тел не мо­же да ста­ва ду­ма за ед­но та­ко­ва за­ема­не от ре­ли­ги­оз­ни­те вероизповедания. Той на­ми­ра, че до­би­ва­не­то на ед­но съз­на­ние про­ник­ва­що в ду­хов­ния свят мо­же да ста­не факт за ед­на душа, ко­ято из­вършва оп­ре­де­ле­на вът­реш­на ра­бо­та - тази, ко­ято опи­сах­ме по-горе. И ка­то ре­зул­тат на то­ва съз­на­ние той установява, че ду­ша­та пре­би­ва­ва по оха­рак­те­ри­зи­ра­ния на­чин в ду­хов­ния свят. Наблю- давайки ис­то­ри­ята на фи­ло­со­фи­ята от проб­ляс­ва­не­то на ми­съл­та в древ­на­та гръц­ка епо­ха насам, за не­го се раз­к­ри­ва пътят, по кой­то мо­же да се стиг­не фи­ло­соф­с­ки до убеждението, че ис­тин­с­ка­та същ­ност на ду­ша­та мо­же да бъ­де наме­ре­на тогава, ко­га­то счи­та­ме обик­но­ве­ни­те ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния ка­то повърхност, под ко­ято тряб­ва да слезем. Мисълта се е ока­за­ла ка­то въз­пи­та­тел­ка на душата. Тя е до­ве­ла ду­ша­та до там, да се чув­с­т­ву­ва на пъл­но са­мот­на в се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Но до­веж­дай­ки я до та­зи самотност, тя е ка­ли­ла ней­ни­те сили, бла­года­ре­ние на ко­ето тя мо­же да ста­не спо­соб­на та­ка да се вглъ­би в се­бе си, че, на­ми­рай­ки се в сво­ите дъл­бо­ки основи, съ­щев­ре­мен­но да се на­ми­ра в по­-дъл­бо­ка­та дейс­т­ви­тел­ност на света. Защото от глед­на точ­ка на оха­рак­те­ри­зи­ра­ния тук ду­хов­но­на­учен све­тог­лед не ста­ва въп­рос да се пред­п­ри­еме един опит да се про­никне зад се­тив­ния свят със сред­с­т­ва­та но обик­но­ве­но­то съз­на­ние чрез прос­то раз­миш­ле­ние /хи­по­те­ти­за­ране/. Този све­тог­лед признава, че свръх ­се­тив­ни­ят свят тряб­ва да ос­та­не за­бу­лен за­то­ва обик­но­ве­но­то съз­на ние и че ду­ша­та тряб­ва да про­ник­не в свръх­се­тив­ния свят чрез ней­но­то соб­с­т­ве­но вът­реш­но пре­об­ра­зу­ване, ако ис­ка да до­бие ед­но съз­на­ние за то­зи свят.

По то­зи път се сти­га съ­що до познанието, че про­из­хо­дът на мо­рал­ни­те им­пул­си се на­ми­ра в он­зи свят, който ду­ша­та виж­да сво­бод­на от тялото. От то­зи свят в жи­во­та на ду­ша­та про­ник­ват подтиците, ко­ито не произ­хож­дат от те­лес­на­та при­ро­да на човека, а тряб­ва да оп­ре­де­лят дейс­т­ви­ята на чо­ве­ка не­за­ви­си­мо от те­зи на те­лес­на­та природа.

Когато чо­век се за­поз­нае с това, че със своя ду­шев­но­-ду­хо­вен свят "Азът" жи­вее вън от тялото, че сле­до­вател­но той са­ми­ят до­на­ся до то­ва тя­ло изживяванията, ко­ито има във външ­ния свят, той ще на­ме­ри съ­що и пъ­тя към ед­но ду­хов­но­съ­об­раз­но схва­ща­не на за­гад­ка­та на съдбата. В сво­ето ду­шев­но из­жи­вя­ва­не чо­векът е на­пъл­но свър­зан с това, ко­ето той из­жи­вя­ва ка­то съдба. Нека раз­г­ле­да­ме ду­шев­но­то ус­т­ройс­т­во на един 30 го­ди­шен човек. Действителното съ­дър­жа­ние на не­го­во­то вът­реш­но би­тие би би­ло съ­вър­ше­но друго, ако през пре­ди­ду­щи­те го­ди­ни той би из­жи­вял не­що раз­лич­но от това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но е изживял. Неговият "Аз" е не­мис­лим без те­зи изживявания. И ако те са го за­сег­на­ли ка­то пъл­ни със стра­да­ние уда­ри на съдбата, чрез те­зи уда­ри на съд­ба­та той е ста­нал това, ко­ето е. Те при­над­ле­жат към силите, ко­ито действу­ват в не­го­вия "Аз", ко­
ито не го улуч­ват от вън. Както чо­век жи­вее ду­шев­но­-ду­хов­но с цвета, и то­зи цвят е до­ве­ден до не­го­во­то съз­на­ние са­мо чрез от­ра­зя­ва­не­то от не­го­во­то тяло, та­ка жи­вее той ка­то в ед­но единство със сво­ята съдба. С цве­та чо­ве­кът е свър­зан душевно; оба­че той мо­же да го въз­п­ри­еме са­мо тогава, ко­га­то го от­ра­зя­ва тялото; с при­чи­ни­те на един удар на съд­ба­та чо­ве­кът е съ­щес­т­ве­но ед­но от пре­ди­ду­щите съществувания, но той го из­жи­вя­ва бла­го­да­ре­ние на това, че не­го­ва­та ду­ша е сляз­ла до един нов живот, ка­то се е по­то­пи­ла не­съз­на­тел­но в изживяванията, ко­ито от­го­ва­рят на те­зи причини. В обик­но­ве­но­то съз­нание той не знае, че неговата воля е свър­за­на с та­зи съдба; в до­би­то­то сво­бод­но от тя­ло­то съз­на­ние той мо­же да открие, че не би мо­гъл да про­яви сво­ята во­ля спря­мо се­бе си, ако с она­зи част на сво­ята душа, която стои жи­во в ду­хов­ния свят, не би сам ис­кал всич­ки под­роб­нос­ти на сво­ята съдба. Също и за­гад­ки­те на съд­ба­та не се ре­ша­ва така, ка­то че из­мис­ля­ме хи­по­те­зи вър­ху нея, а чрез това, че се на­уча­ва­ме да раз­би­ра­ме, как с то­ва из­жи­вя­ва­не на душата, ко­ето има­ме вън от обик­но­ве­но­то съз­на­ние и над него, ние се срас­т­ва­ме в ед­но с на­ша­та съдба. Тогава познаваме, че в за­ро­диш­ни­те за­лож­би на зем­ния жи­вот пред­хож­дащ нас­тоящия се на­ми­рат съ­що и причините, по­ра­ди ко­ито из­жи­вя­ва­ме то­ва или оно­ва в на­ша­та съдба. Така как­то се пред­с­та­вя на оби- к­но­ве­но­то съз­на­ние съд­ба­та не се явя­ва в нейния ис­тин­с­ки облик. Тя про­ти­ча ка­то послед­с­т­вие от пре­ди­ду­щи зем­ни съществувания, ко­ито чо­веш­ко­то обик­но­ве­но съз­на­ние не мо­же да виж­да и да познава. Да раз­бе­ре чо- век, че с уда­ри­те на не­го­ва­та съд­ба той е свър­зан чрез ми­на­ли­те същест- вувания, то­ва зна­чи той да се примири със съдбата.

И за та­ки­ва за­гад­ки на философията, ка­то тази, бих­ме ис­ка­ли да на­со­чим вни­ма­ни­ето на читателите, за по­-го­ле­ми подробност, към съ­чи­не­ни­ята на ав­то­ра вър­ху Духовната наука, ко­ито ве­че цитирахме. Тук мо­жахме да раз­г­ле­да­ме са­мо по­-важ­ни­те резултати на та­зи наука, оба­че не мо­жах­ме да по­ка­жем в под­роб­ности пътищата, ко­ито мо­гат да до­ве­дат до ед­но убеж­де­ние по от­но­ше­ние на тях.

Философията во­ди чрез ней­ни­те соб­с­т­ве­ни пъ­ти­ща до познанието, че от ед­но раз­г­леж­да­не на све­та тя трябва да прис­тъ­пи към ед­но изживяване на света, кой­то търси. В раз­г­леж­да­не­то на све­та ду­ша­та из­жи­вя­ва нещо, при ко­ето тя не мо­же да спре, ако не ис­ка да ос­та­не пос­то­ян­но ед­на за­гад­ка за се­бе си. С то­ва раз­г­лежда­не ра­бо­та­та стои дейс­т­ви­тел­но така, как­то със семето, ко­ето се раз­ви­ва в растението. Когато е уз­ря­ло, то­ва се­ме мо­же да на­ме­ри своя път по два начина. То мо­же да бъ­де из­пол­зу­ва­но за хра­на на човека. Когато го из­с­лед­ва­ме от та­зи глед­на точка, ние има­ме пред­вид не­що раз­лич­но от това, ко­ето има­ме предвид, кога­то го раз­г­леж­да­ме от глед­на точ­ка на не­го­во­то ес­тес­т­ве­но предназначение, ко­ето то има, а име- н­но да бъде по­ся­то в поч­ва­та и да ста­не за­ро­диш на ед­но но­во растение.
Това, ко­ето чо­век из­жи­вя­ва душевно, има по съ­щия на­чин два пътя. От ед­на стра­на то вли­за в служ­ба на раз­г­леж­да­не­то на външ­ния свят. Когато из след­ва­ме ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не от та­зи глед­на точка, ние из­г­раж­да­ме светогледите, ко­ито пре­ди всич­ко пи­тат за това: Как поз­на­ни­ето про­ник­ва в същ­нос­т­та на нещата; как­во мо­же да про­из­ве­де раз­г­леж­да­не­то на неща- та? Такова ед­но из­с­лед­ва­не мо­же да се срав­ни с из­с­лед­ва­не­то на хра­ни­тел­на­та стойност на се­мето. Обаче ние мо­жем съ­що да на­со­чим на­шия пог­лед вър­ху ду­шев­но­то изживяване, до­кол­ко­то то не е откло­не­но навън, а про­дъл­жа­вай­ки да дейс­т­ву­ва вът­ре в душата, я во­ди от ед­на сте­пен на дру­га на съ­щес­т­вуването. Тогава ние об­х­ва­ща­ме то­ва ду­шев­но из­жи­вя­ва­не в дви­га­тел­на­та сила, ко­ято му е всадена. Ние го поз­на­ва­ме ка­то един по­-висш чо­век в човека, кой­то в еди­ния жи­вот под­гот­вя другия, следва- щия. Тогава ще раз­бе­рем също, че познанието се от­на­ся към то­зи ос­но­вен им­пулс как­то из­пол­зу­ва­не­то на рас­ти­телно­то се­ме за хра­на се от­на­ся към ес­тес­т­ве­ния път на то­ва семе, кой­то пра­ви от не­го за­ро­диш на ед­но но­во растение. Ако чо­век не взе­ма под вни­ма­ние това, той жи­вее в изма- мата, че мо­же да тър­си в същ­нос­т­та на ду­шев­но­то из­жи­вя­ва­не същ­нос­т­та на познанието. Чрез то­ва той из­па­да в ед­на греш­ка по­доб­на на тази, коя то би възникнала, ко­га­то би из­с­лед­вал рас­ти­тел­но­то се­ме са­мо хи­ми­чес­ки по от­но­ше­ние на то­ва из­с­лед­ва не вът­реш­на­та същ­ност на семето. Оха- рактеризираната тук Духовна на­ука се стре­ми да из­бег­не та­зи из­мама, ка­то ис­ка да раз­к­рие соб­с­т­ве­на­та вът­реш­на същ­ност на ду­шев­но­то изжи- вяване, ко­ето в не­го­вия път може да се яви съ­що и в служ­ба на позна- нието, без да има в то­ва наблюдаващо познание сво­ята пър­вична природа.

Описаното тук "сво­бод­но от тя­ло­то съз­на­ние на душата" не тряб­ва да се смес­ва с оне­зи със­то­яния на душата, ко­ито не се пос­ти­гат чрез соб­с­т­ве­на­та ра­бо­та на душата, а се по­лу­ча­ват чрез един по­ни­жен ду­хо­вен жи­вот /в съ­но­вид­но­то ясновидство, в хип­но­за­та и т.н./. При те­зи със­то­яния на ду­ша­та ние ня­ма­ме ра­бо­та с ед­но дейс­т­ви­тел­но из­жи­вя­ва­не на ду­ша­та в ед­но сво­бод­но от тя­ло­то съзнание, а с ед­но свър­з­ва­не на тя­лото и на ду- шата, ко­ето се от­к­ло­ня­ва от то­ва на обик­но­ве­ния живот. Действителна Духовна на­ука мо­же да се пос­тиг­не са­мо тогава, ко­га­то ду­ша­та на­ми­ра в ед­на про­из­ве­де­на от са­ма­та нея вът­реш­на ра­бо­та прехо­да от обик­но­ве­но­то съз­на­ние към ед­но такова, при ко­ето тя ясно чувствува, че живее в ду­хов­ния свят. Това мо­же да се пос­тиг­не в ед­на вът­реш­на работа, ко­ято е повишение, а не по­ни­же­ние на обик­но­ве­но то съзнание.

Чрез та­ка­ва вът­реш­на ра­бо­та чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да пос­тиг­не това, към ко­ето се стре­ми философията. Значението на та­зи фи­ло­со­фия дейс­т­ви­тел­но не на­ма­ля­ва по­ра­ди това, че в пътя, по кой­то чес­то вър­вят нейни­те представители, тя не мо­же да стиг­не до това, ко­ето ис­ка да постигне. За- щото по­-важ­ни от са­ми­те фило­соф­с­ки ре­зул­та­ти са си­ли­те на душата, ко­
ито мо­гат да се раз­ви­ват във фи­ло­соф­с­ка­та работа. И нак­рая те­зи си­ли тряб­ва да до­ве­дат до там, къ­де­то фи­ло­со­фи­ята ще бъ­де въз­мож­но да приз­нае "сво­бод­но­то от тя­ло­то из­жи­вя­ва­не на душата". Там тя ще познае, че мировите загадки не ис­кат са­мо да бъ­дат на­уч­но мислени, а изживяни от чо­веш­ка­та душа, след ка­то та­зи ду­ша се е раз­ви­ла до състоянието, при ко­ето та­ко­ва из­жи­вя­ва­не е възможно.

Близко е се­га въпросът: Нима обик­но­ве­но­то познание, а съ­що и на­пъл­но на­уч­но­то познание, тряб­ва да от­рече се­бе си и да до­пус­не ка­то све­тог­лед са­мо това, ко­ето и се по­да­ва от ед­на област, на­ми­ра­ща се вън от неговата? Но ра­бо­та­та стои така, че из­жи­вя­ва­ни­ята на охарактеризираното, раз­ли­ча­ва­що се от обик­но­ве­но­то съз­на­ние вед­на­га ста­ват яс­ни и за обик­но­ве­но­то съзнание, до­кол­ко­то то­ва пос­лед­но­то не си пос­та­вя са­мо пречки, ка­то ис­ка да се зат­во­ри в сво­ята соб­с­т­ве­на област. Свръхсетивните ис­ти­ни мо­гат да бъ­дат на­ме­рени там, те мо­гат да бъ­дат на­пъл­но раз­б­ра­ни от обик­но­ве­но­то съзнание. За­що­то те с пъл­на не­об­хо­ди­мост се свър­з­ват с познанията, ко­ито мо­гат да се до­би­ят за се­тив­ния свят.

Не мо­же да се отрече, че в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на све­тог­ле­ди­те се явя­ват глед­ни точки, ко­ито са по­добни на тези, ко­ито в та­зи зак­лю­чи­тел­на гла­ва са свър­за­ни с раз­г­леж­да­не­то нап­ре­дъ­ка на фи­ло­соф­с­ки­те стремежи. Въпреки то­ва през ми­на­ли­те епо­хи те се явя­ват ка­то странични пътища на фи­ло­соф­с­ко­то тър­сене. Това тър­се­не тряб­ва­ше пър­во да про­ник­не вси- ч­ки онова, ко­ето мо­же да се счи­та ка­то про­дъл­же­ние на проб­ляс­ва­не­то на из­жи­вя­ва­не­то на ми­съл­та в древ­на Гърция, за да по­со­чи от сво­ите соб­с­т­ве­ни импулси, от чув­с­т­ву­ва­не­то на това, ко­ето са­мо­то то мо­же или не мо­же да постигне, към пъ­тя на свръх­се­тив­но­то съз­нание. През ми­на­ли­те епо­хи пъ­тят на ед­но та­ко­ва съз­на­ние бе­ше та­ка да се ка­же без фи­ло­соф­с­ко оп­рав­дание; той не се изис­к­ва­ше от са­ма­та философия. Обаче съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия го изис­к­ва чрез това, ко­ето тя из­ми­на­ва ка­то про­дъл­же­ние на до­се­гаш­но­то фи­ло­соф­с­ко раз­ви­тие без този път. Без то­зи път тя стигна до там, да на­со­чи ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не в посоки, ко­ито след­ва­ни по един ес­тес­т­вен на­чин се вли­ват в приз­на­ва­не­то на свръх­се­тив­но­то съзнание. Ето за­що в на­ча­ло­то на та­зи зак­лю­чи­тел­на гла­ва не бе по­ка­за но, как ду­ша­та го­во­ри вър­ху свръхсетивното, ко­га­то без дру­га пред­пос­тав­ка тя зас­та­ва на не­го­ва­та почва, а бе нап­ра­вен опит да се прос­ле­дят философски направления, ко­ито се по­лу­ча­ват от но­ви­те светогледи. И бе показано, как прос­ле­дя­ва­не­то на те­зи нап­рав­ле­ния во­ди чрез живеещата в самите тях душа до приз­на­ва­не­то на свръх­се­тив­на­та същ­ност на ду­шев­но­то естество.

КРАЙ НА ІІ ТОМ