Нередактиран превод


МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ



Изтегляне 1.53 Mb.
страница2/7
Дата14.01.2018
Размер1.53 Mb.
#46771
1   2   3   4   5   6   7

МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ


През вто­ра­та по­ло­ви­на на 19-то­то сто­ле­тие три­ма мис­ли­те­ли пре­то­пи­ха ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мисле­не с иде­алис­тич­ни­те тра­ди­ции за пър­ва­та по­ло­ви­на на то­ва сто­ле­тие и съз­да­до­ха три светогледа, ко­ито но­сят един ря­зък ин­ди­ви­ду­ален отпечатък. Това бя­ха Херман Лотце /1817-1881 г./, Густав Теодор Фехнер /1801-1887 г./ и Едуард фон Хартман /1842-1906 г./.

Със сво­ята пуб­ли­ку­ва­на в 1842 го­ди­на ра­бо­та "Живот и жиз­не­на сила" /в Малкия реч­ник по фи­зи­оло­гия на Р. Вагнер/ Лотце из­ле­зе ре­ши­тел­но про­тив вярването, че в жи­ви­те съ­щес­т­ва съ­щес­т­ву­ва ед­на осо­бе­на сила, жиз­не­на сила, и за­щи­ти мисълта, че яв­ле­ни­ята на жи­во­та тряб­ва да се обяс­ня­ват са­мо чрез слож­ни про­це­си от съ­щия род, как­ви­то ста­ват и в не­жи­ва­та природа. В то­ва от­но­ше­ние той зас­та­на на­пъл­но на стра­на­та на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мис­ле­не от но­во­то време, кой­то се стре­ме­ше да хвър­ли мост между ста­ра­та про­ти­во­по­лож­ност меж­ду не­жи­ва­та и жи­ва природа. В сми­съ­ла на те­зи гле­ди­ща са на­пи­са­ни не­го­ви­те книги, ко­ито раз­г­леж­дат въп­ро­си на ес­тес­т­ве­на­та наука: не­го­ва­та "Обща па­то­ло­гия и те­ра­пия като ме­ха­ни­чес­ки науки"/1842 г. / и "Обща фи­зи­оло­гия на те­лес­ния живот" /1851 г. /. В сво­ите "Елементи на психофизиката" /1860 г. / и "Въведение в Естетиката" /1876 г. /. Фехнер да­де съчинения, ко­ито но­сят в себе си ду­ха на строг ес­тес­т­ве­но­на­учен на­чин на мислене, и то­ва в


области, ко­ито пре­ди не­го бя­ха раз­ра­бо­тени поч­ти из­к­лю­чи­тел­но в ду­ха на иде­алис­тич­ния на­чин на мислене. Обаче Лотце и Фехнер чув­с­т­ву­ва­ха ка­те­го­рич­на­та нуж­да да си из­г­ра­дят един иде­алис­ти­чен мис­ло­вен свят из­ди­гай­ки се над ес­тес­т­ве­но­на­учния на­чин на раз­г­леж­да­не на нещата. Лотце бе под­тик­нат към то­ва от ус­т­ройс­т­во­то на не­го­ва­та душа, което изис­к­ва­ше от не­го не са­мо ед­но мис­ли­тел­но прос­ле­дя­ва­не на при­род­на­та за­ко­но­мер­ност в света, а го на­ка­ра да тър­си във всич­ки не­ща и про­це­си жи­вот и вът­реш­ност от ро­да на тези, ко­ито са­ми­ят чо­век чувству­ва в сво­ите гърди. Той ис­ка "пос­то­ян­но да се бо­ри про­тив представите, ко­ито ис­кат да поз­на­ят от све­та са­мо ед­на и по­-мал­ка­та половина, са­мо раз­ви­ти­ето на фак­ти в но­ви факти, на фор­ми в но­ви форми, но не пос­то­ян­но­то пре­овът­реш­ня­ва­не на всич­ки те­зи външ­ни не­ща и прев­ръ­ща­не­то им в това, ко­ето един­с­т­ве­но има стойност и ис­тин­ност в света, в щас­тие и отчаяние, в удив­ле­ние и отвращение, в лю­бов и омраза, в ра­достна си­гур­ност и съм­ня­ващ се копнеж, във всич­ки мъ­ки и тревоги, в ко­ито жи­во­тът протича, ко­ето единстве­но зас­лу­жа­ва име­то живот". Както и мно­зи­на дру­ги Лотце има чувството, че образът, кой­то чо­век представи, ко­ито са взе­ти от чо­веш­ка­та душа. /Виж по­-го­ре стр. 20/. Това, ко­ето при Лотце е ед­на ду­шев­на за­ложба, при Фехнер то се явя­ва ка­то ре­зул­тат на ед­на бо­га­то раз­ви­та фантазия, ко­ято дейс­т­ву­ва така, че от ед­но ло­ги­чес­ко схва­ща­не на не­ща­та тя неп­рес­тан­но во­ди до ед­но пъл­но с по­езия тъл­ку­ва­не на същите. Като ес­тес­т­ве­но­на­учен мис­ли­тел той не мо­же са­мо да тър­си ус­ло­ви­ята за въз­ник­ва­не­то на чо­век и за­ко­ни те, ко­ито пра­вят той да ум­ре след оп­ре­де­ле­но време. За не­го раж­да­не­то и смър­т­та се прев­ръ­щат в събития, ко­ито на­соч­ват не­го­ва­та фан­та­зия към един жи­вот пре­ди раж­да­не­то и към един та­къв след смъртта. "Човекът" - каз­ва Фехнер в не­го­ва­та "Книжка за жи­во­та след смъртта" - не жи­вее на Земята веднъж, а три пъти. Първата сте­пен на не­го­вия жи­вот е един неп­ре­къс­нат сън, вто­ра­та ед­на смя­на меж­ду сън и будност. Третата е ед­на веч­на будност. Но пър­ва­та сте­пен чо­век жи­вее са­мо­тен в тъмнина; на вто­ра­та той жи­вее в об­щес­т­во и от­дел­но до и меж­ду дру­ги­те в ед­на светлина, ко­ято по­вър­х­нос­т­та му отразява, на тре­та­та не­го­ви­ят жи­вот се преп­ли­та с то­зи на дру­ги­те в един по­-висш жи­вот во­ден в на­й-­вис­шия дух и той гле­да в същ­нос­т­та на ог­ра­ни­че­ни­те неща. На пър­ва­та сте­пен тя­ло­то се раз­ви­ва от за­ро­ди­ша и си съз­да­ва сво­ите ор­га­ни за втората, на вто­ра­та от за­ро­ди­ша се раз­ви­ва ду­хът и си съз­да­ва но­ви ор­га­ни за третата; на тре­та­та сте­пен се раз­ви­ва бо­жес­т­ве­ни­ят зародиш, кой­то се на­ми­ра във все­ки чо­веш­ки дух и още тук со­чи на­го­ре към ед­ни тъ­мен за нас, но не за ду­ха на тре­та­та сте­пен све­тъл ка­то ден от­въ­ден свят чрез предчувствие, вяра, чув­с­т­во и ин­с­тинкт на гения, свят на­ми­ращ се над човека. Преходът от пър­ва­та сте­пен до вто­ра­та на живо­та се на­ри­ча раждане; пре­хо­дът от вто­ра­та към тре­та­та се на­ри­ча смърт".
Лотце да­де ед­но тъл­ку­ва­ние на яв­ле­ни­ята на света, как­то то­ва от­го­ва­ря на нуж­ди­те на не­го­ва­та душа, в своя труд "Микрокосмос" /1856-1864 г./ и в сво­ите кни­ги "Три кни­ги на логиката" /1874 г. / и "Три кни­ги на мета- физиката" /1879 г./. Публикувани са съ­що за­пис­ки­те от сказките, ко­ито той е из­не­съл вър­ху раз­лични­те об­лас­ти на философията. Неговият под­ход се пред­с­та­вя ка­то ед­но прос­ле­дя­ва­не на стро­га­та при­родна за­ко­но­мер­ност в све­та и ед­но след­ва­що под­реж­да­не на та­зи за­ко­но­мер­ност в сми­съ­ла на един иде­ален, хармоничен, из­пъл­нен с ду­шев­ност ред и дейс­т­вие на Първопричината на света. Ние виждаме, как ед­на вещ дейс­т­ву­ва вър­ху друга; оба­че пър­ва­та не би мог­ла да про­из­ве­де ед­но дейс­т­вие на втората, ако меж­ду две­те не съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но пър­во­на­чал­но срод­с­т­во и единство. На вто­ра­та вещ би тряб­ва­ло да и ос­та­не без­раз­лич­но това, ко­ето пър­ва­та върши, ако тя не при­те­жа­ва спо­соб­нос­т­та да ус­т­рои сво­ето соб­с­т­ве­но действие в сми­съ­ла на това, ко­ето пър­ва­та иска. Една топка, ко­ято е уда­ре­на от друга, мо­же да бъ­де пос­та­ве­на от нея в дви­же­ние са­мо тогава, ко­га­то тя та­ка да се ка­же ид­ва нас­ре­ща на дру­га­та с раз­би­ра­не на дви­жение как­то в първата. Способността за дви­же­ние е нещо, ко­ето се съ­дър­жа как­то в ед­на­та та­ка и в дру­га­та топ­ка ка­то тях­на об­ща черта. Вси- чки не­ща и про­це­си тряб­ва да имат та­ки­ва об­щи черти. Фактът, че ние ги въз­п­ри­ема­ме ка­то не­ща и събития, ко­ито са от­де­ле­ни ед­ни от дру­ги ид­ва от там, че при на­ше­то раз­г­леж­дане ние се за­поз­на­ва­ме са­мо с тях­на­та външ­на страна; ако бих­ме мог­ли да виж­да­ме в тях­на­та вътрешност, то­га­ва бих­ме ви­де­ли това, ко­ето не ги разделя, а ги свър­з­ва в ед­но ве­ли­ко ми­ро­во дело. За нас съ­щес­т­ву­ва са­мо ед­но същество, ко­ето поз­на­ва­ме не са­мо от вън, а от вътре, ко­ето не са­мо гледаме, а про­ник­ва­ме с нашия пог­лед вът­ре в него. Това е на­ша­та соб­с­т­ве­на душа, ця­лос­т­та на на­ша­та ду­хов­на личност. Обаче по­неже всич­ки не­ща по­каз­ват в тях­на­та вът­реш­ност не­що общо, те тряб­ва да при­те­жа­ват ка­то об­що не­що съ­що и това, ко­ето със­тав­ля­ва тях­на­та на­й-­вът­реш­на ядка. Ето за­що ние тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме вът­реш­нос­т­та на не­ща­та по­доб­но на ус­т­ройс­т­во­то на на­ша­та соб­с­т­ве­на душа. А Първопричината на света, ко­ято ца­ру­ва ка­то не­що об­що във всич­ки неща, не мо­же да бъ­де мис­ле­на от нас по друг начин, ос­вен ка­то ед­на об­шир­на лич­ност по об­ра­зе­ца на на­ша­та личност. "Копне-жът на ду­ша­та да схва­не ка­то дейс­т­ви­тел­ност на­й-­вис­шето, ко­ето и е поз­во­ле­но да предчувствува, не мо­же да бъ­де за­до­во­лен от ни­коя дру­га фор­ма на ней­но­то съ­щес­т­ву­ва­не ос­вен от та­зи на лич­нос­т­та или пък та­зи фор­ма мо­же да бъ­де пос­та­ве­на под въпрос. Тя е та­ка мно­го убе­де­на от това, че живият, при­те­жа­ващ са­мия се­бе си и вкус­ващ се Аз е не­оп­ро­вер­жи­мо­то предва­ри­тел­но ус­ло­вие и един­с­т­ве­но въз­мож­но­то оте­чес­т­во на доб­ро­то и на всич­ки добрини, та­ка мно­го из­пълне­на от ти­хо­то пре­неб­рег­ва­не на вся­ко при­вид­но не­жи­во съществуване, че ние на­ми­ра­ме на­чи­на­еща­та
рели­гия пос­то­ян­но за­ета в ней­ни­те об­ра­зу­ва­щи ми­то­ве на­ча­ла за­ета с това, да пре­об­ра­зи при­род­на­та дейс­т­вител­ност в духовна, нап­ро­тив тя ни­ко­га не е чув­с­т­ву­ва­ла нуж­да­та да при­пи­ше ду­хов­ния жи­вот на ед­на сля па дейс­т­ви­тел­ност ка­то не­го­ва­та по­-з­д­ра­ва основа". И Лотце об­ли­ча сво­ето соб­с­т­ве­но чув­с­т­во по от­но­шение не­ща­та на при­ро­да­та в думите: "Аз не поз­на­вам мър­т­ви­те маси, за ко­ито вие говорите; за ме­не все­ки живот и движение, а съ­що по­кой и смърт е са­мо ед­на смът­на пре­ход­на илю­зия на нес­пи­ра­що­то вът­реш­но тъкане". И щом при­род­ни­те процеси, как­то те се явя­ват на наблюдението, са са­мо ед­на та­ка­ва смът­на преход­на илюзия, то­га­ва съ­що и тях­на­та на­й-­дъл­бо­ка същ­ност не мо­же да се тър­си в та­зи сто­яща пред наб­люде­ни­ето закономерност, а в "нес­пир­но­то тъкане" на оду­ше­вя­ва­ща­та ги об­ща Личност, в тех­ни­те на­ме­ре­ния и цели. Ето за­що Лотце си представя, че във вся­ко при­род­но дейс­т­вие се из­ра­зя­ва ед­на мо­рал­на цел пос­та ве­на от ед­на личност, към ко­ято све­тът се стреми. При- родните за­ко­ни са вън­шен из­раз на ед­на все­ца­ру­ваща етич­на за­ко­но­мер­ност на света. С то­ва етич­но тъл­ку­ва­не на све­та се на­ми­ра в пъл­но съз­ву­чие оно­ва, ко­ето Лотце из­на­ся вър­ху про­дъл­жа­ва­не­то на жи­во­та на чо­веш­ка­та ду­ша след смъртта: "Ние ня­ма­ме на на­ше раз­по­ло­же­ние ни­как­ва дру­га ми­съл из­вън об­що­то иде­алис­тич­но убеждение: ще про­дъл­жа­ва да жи­вее всич­ко създадено, чи­ято трайност при­над­ле­жи на сми­съ­ла на света; ще за­ги­не всичко, ко­ето за­ема сво­ето оп­рав­да­но мяс­то са­мо в ед­на пре­ход­на фа­за на те­че­ни­ето на света. Че то­зи прин­цип не поз­во­ля­ва ни­как­во дру­го при­ло­же­ние в чо­веш­ки­те ръце, ед­ва ли е нуж­но да спо­ме­на­ва­ме това; ние по­ло­жи­тел­но не поз­на­ва­ме заслугите, ко­ито мо­гат да спе­че­лят на ед­но съ­щес­т­во пре­тен­ци­ята за веч­но съществуване, ни­то не­дос­та­тъ­ците, ко­ито го ли­ша­ват от те­зи претенция". /Три кни­ги на метафизиката, па­раг­раф 245/. Там, къде­то Лотце пра­ви не­го­ви­те съ­зер­ца­ния да се вле­ят в об­лас­т­та на фи­ло­соф­с­ки­те за­га­дъч­ни въп­ро­си не­гови­те мис­ли до­би­ват един не­си­гу­рен характер. При тях мо­же да се забележи, че тех­ни­ят но­си­тел не мо­же да до­бие от не­го­ви­те два из­точ­ни­ка на познанието, от ес­тес­т­ве­на­та на­ука и от пси­хо­ло­ги­чес­ко­то са­мо­наблюдение, ни­как­ва си­гур­на пред­с­та­ва вър­ху от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към те­че­ни­ето на света. Вътреш- ното са­мо­наб­лю­де­ние не про­ник­ва до ед­на мисъл, ко­ято би мог­ла да да­де на Аза пра­во­то да се чув­с­т­ву­ва ка­то оп­ре­де­ле­на същ­ност сред ми­ро­во­то цяло. В не­го­ви­те лек­ции вър­ху "Философия на религията" мо­жем да про­че­тем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" ня­ма ни­как­ва си­гур­на ос­но­ва ос­вен "ре­ли­ги­оз­на­та нужда". Ето за­що и фи­ло­соф­с­ки не мо­же да се оп­ре­де­ли вър­ху на­чи­на на про­дъл­жи­тел­нос­т­та на жи­во­та ни­що повече, ос­вен това, ко­ето мо­же да про­из­ти­ча от един прост ме­та­фи­зи­чен принцип. А именно: Тъй ка­то раз­г­леж­даме вся­ко съ­щес­т­во са­мо ка­то създание на Бо- га, то не съ­щес­т­ву­ва аб­со­лют­но ни­как­во пър­вич­но ва­лидно право, на ко­-
ето от­дел­на­та ду­ша би мог­ла да се по­зо­ве ка­то "субстанция", за да пре­тен­ди­ра за веч­на инди­ви­ду­ал­на про­дъл­жи­тел­ност на нейния живот. На- против мо­жем са­мо да твърдим: Всяко съ­щес­т­во ще бъ­де за­па­зе­но от Бога до тогава, до­ка­то не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не има пъл­но зна­че­ние за ця­лос­т­та на ми­ро вия план... "В не­оп­ре­де­ле­нос­т­та на та­ки­ва из­ре­че­ния се изразява, как­во значение мо­гат да раз­ви­ят идеите на Лотце в об­лас­т­та на ве­ли­ки­те фи­ло­соф­с­ки за­га­дъч­ни въпроси.
* * * * *

В книж­ка­та "За жи­во­та след смъртта" Фехнер се из­каз­ва вър­ху от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към света. "Какво виж­да анатомът, ко­га­то той гле­да в мо­зъ­ка на човека? Една без­ре­ди­ца от бе­ли влакна, чи­ито сми­съл той не мо­же да разгадае. А как­во виж­да той в са­мия се­бе си? Един свят от светли- на, звучене, мисли, спомени, фантазии, чув­с­т­ва на лю­бов и омраза. Така по­мис­ли за от­но­ше­ни­ето на това, ко­ето ти, зас­та­нал външ­но сре­щу света, виж­даш в него, и това, ко­ето той виж­да в са­мия се­бе си, и не ис­кай що­то двете, външ­но­то и вът­реш­но то, да виждат, че си при­ли­чат повече, от­кол­ко­то в тебе, кой­то си са­мо ед­на част. И фактът, че ти си ед­на част от то­зи свят, ти да­ва въз­мож­ност да виж­даш в те­бе това, ко­ето той виж­да в се­бе си". Фехнер си пред­с­та­вя, че ми­ро­ви­ят дух има към ми­ро­ва­та ма­те­рия съ­що­то от­но­ше­ние как­то чо­веш­ки­ят дух към чо­веш­ко­то тяло. Той си каз­ва сега: Човекът го­во­ри за се­бе си, ко­га­то го­во­ри за сво­ето тяло, и той го­во­ри съ­що за се­бе си, ко­га­то го­во­ри за своя дух. Анатомът, кой­то из­с­лед­ва без­ре­ди­ца­та от мо­зъч­ни нишки, има пред се­бе си ор­га­на, от кой­то ня­ко­га са бли­ка­ли ми­ли и фантазии. Когато чо­ве­кът бе­ше още жив, то­зи човек, чий­то мозък се­га ана­то­мът разглежда, пред не­го­ва­та ду­ша не сто­яха мо­зъч­ни­те ниш­ки и тях­на­та те­лес­на дейност, а един свят от представи. Ка- кво се из­ме­ня сега, ако вмес­то човека, кой­то гле­да в сво­ята душа, ана­то­мът гле­да в мозъка, те­лес­ни­ят ор­ган на душата? Не е ли то­ва съ­що­то съ- щество, съ­щи­ят човек, кой­то е раз­г­леж­дан и в еди­ния и в дру­гия случай? Съществото е същото, смя­та Фехнер, а са­мо гле­ди­ще­то се е променило. Анатомът гле­да от вън това, ко­ето по­-ра­но чо­ве­кът е гле­дал от вътре. То- ва е съ­що как­то ко­га­то гле­да­ме един кръг вед­нъж от вън, и вед­нъж от вътре. В пър­вия слу­чай той се явя­ва възкръснал, във вто­рия празен. И два та пъ­ти то­ва е един и същ кръг. Така е и с човека: ко­га­то гле­да се­бе си отвътре, той е дух; ко­га­то при­ро­до­изсле­до­ва­те­лят го гле­да от вън, той е тяло, материя. В сми­съ­ла на Фехноровия на­чин на мис­ле­не не е уместно да се раз­миш­ля­ва вър­ху това, как тя­ло и дух дейс­т­ву­ват ед­но вър­ху друго. Защото две­те съв­сем не са раз­лич­ни същности; те са ед­но и съ­що нещо. Те се пред­с­та­вят ка­то раз­лич­ни са­мо тогава, ко­га­то са наб­лю­да­ва­ни от раз­лич­ни становища. Фехнер виж­да в чо­ве­ка ед­но тяло, ко­ето съ­щев­ре-­


мен­но е дух. От тази глед­на точ­ка за Фехнер се по­лу­ча­ва възможността, да си пред­с­та­вя ця­ла­та при­ро­да духовна, оду­ше­ве­на При са­мия се­бе си чо­ве­кът е в по­ло­же­ние да гле­да те­лес­но­то от вътре, сле­до­ва­тел­но да поз­нае вът­реш­на­та страна не­пос­ред­с­т­ве­но ка­то не­що духовно. Не е ли се­га близ­ко мисълта, че всич­ко телесно, ко­га­то то би мог­ло да бъ­де гле­да­но от вътре, би из­г­леж­да­ло ка­то духовно? Ние мо­жем да гле­да­ме рас­те­ни­ето са­мо от вън. Обаче не е ли възможно, що­то и то да бъ­де гле­да­но от вътре, да се ока­же ка­то душа? Тази пред­с­та­ва пре­рас­на във фан­та­зия на Фехнер в убеждението: Всичко те­лес­но е съ­щев­ре­мен­но духовно. И на­й-­малка­та ма­те­ри­ал­на час­ти­ца е одушевена. И ко­га­то ма­те­ри­ал­ни­те час­ти се сгло­бя­ват и об­ра­зу­ват по­-съ­вър­шени ма­те­ри­ал­ни тела, то­зи про­цес е не­що гле­да­но са­мо от вън; на не­го от­го­ва­ря един вът­ре­шен процес, кой то би се пред­с­та­вил ка­то съ­че­та­ва­не на от­дел­ни ду­ши в по­-съ­вър­ше­ни об­щи ду- ши, ако бих­ме мог­ли да го наблюдаваме. Ако ня­кой би бил в със­то­яние да гле­да от вът­ре те­лес­но­то ожив­ле­ние вър­ху на­ша­та Земя с жи­ве­ещи­те вър­ху нея растения, с дви­же­щи­те се на­сам и на­та­тък жи­вот­ни и хора, всич­ко то­ва би му се предста­ви­ло ка­то ду­ша на Земята. И съ­що­то би би­ло при ця­ла­та слън­че­ва система, да­же при це­лия свят. Вселената, гле­да­на от вън, е те­лес­ни­ят Космос; гле­да­на от вътре, тя е все­ми­рен Дух, на­й-­съ­вър­ше­на­та лич­ност, Бог.

Който ис­ка да стиг­не до един светоглед, тряб­ва да се из­диг­не над фак- тите, ко­ито му са да­де­ни без не­го­во съучастие. Това, ко­ето мо­же да се пос­тиг­не чрез ед­но та­ко­ва из­ди­га­не над све­та на не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз- приятие, вър­ху не­го ца­ру­ват на­й-­раз­лич­ни възгледи. В 1874 го­ди­на Кирх- хоф из­ка­за своя въз­г­лед /виж по­-го­ре стр. 38/ в смисъла, че и чрез на­й-с­т­ро­га­та на­ука не мо­же да се стиг­не до ни­що друго, ос­вен до ед­но пъл­но и прос­то опи­са­ние на фак­ти­чес­ки­те процеси. Фехнер из­хож­да от ед­на дру­га глед­на точка. Той е на мнение, че "го­ля­мо­то из­кус­т­во на зак­лю­че­ни­ето от от­сам­ния свят за от­въд­ния е това, не да пра­вим заклю­че­ние от причини, ко­ито не познаваме, ни­то от предположения, ко­ито правим, а от факти, ко­ито поз­на­ваме да зак­лю­ча­ва­ме за по­-го­ле­ми­те и по­-вис­ши фак­ти на от­въд­ния свят и чрез то­ва да ук­ре­пим и под­к­репим прак­ти­чес­ки изисквана- та, за­ви­се­ща от по­-вис­ши глед­ни точ­ки вя­ра от­до­лу и да я пос­та­вим в жи­ва връзка с живота". /Книжката за жи­во­та след смъртта, 4-то из­да­ние стр. 60/. В сми­съ­ла на то­ва мне­ние Фехнер тър­си не са­мо връз­ка­та с те­лес­ни­те явления, ко­ито са да­де­ни на наблюдението, с ду­хов­ни­те яв­ле­ния на на- блюдението, а той при­ба­вя към наб­лю­да­ва­ни­те пси­хи­чес­ки яв­ле­ния и други, ду­ха на Земята, ду­ха на пла­нетите, ми­ро­вия Дух.



Фехнер не се ос­та­вя не­го­во­то по­чи­ва­що на си­гур­на поч­ва ес­тес­т­ве­но­на­уч­но зна­ние да го въз­дър­жи да из диг­не мис­ли­те от се­тив­ния свят в области, къ­де­то пред тях се мяр­кат ми­ро­ви съ­щес­т­ва и ми­ро­ви процеси, ко­ито не
са дос­тъп­ни за се­тив­но­то наблюдение, ако съществуват. Той се чув­с­т­ву­ва под­бу­ден за ед­но та­кова из­ди­га­не от раз­г­леж­да­не­то на се­тив­ния свят, ед­но смис­ле­но наблюдение, ко­ето му каз­ва на не­го­во­то мис­ле­не по­ве­че от това, ко­ето прос­то­то се­тив­но въз­п­ри­ятие мо­же да му каже. Това "повече" му да­ва повод да прис­тъ­пи към из­мис­ля­не­то на съ­щес­т­ва из­вън се­тив­ния свят. По то­зи свой начин той се стре­ми да си на­ри­су­ва един свят, в кой­то обе­ща­ва да го въ­ве­де ожи­ве­на­та мисъл. Такова ед­но пре­ми­на­ва­не на гра- ни­ци­те на се­ти­ва­та не поп­ре­чи на Фехнер да пос­тъп­ва по на­й-с­т­ро­гия ес­тес­т­ве­но­на­учен ме­тод да­же в ед­на област, ко­ято гра­ни­чи с психиката. Той бе­ше онзи, кой­то съз­да­де за та­зи об­ласт на­уч­ни­те методи. Него­ва­та кни­га "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в та­зи об­ласт един труд, кой­то по­ла­га основи. Основни­ят закон, вър­ху кой­то той пос­та­ви психофизиката, е, че на­рас­т­ва­не­то на усещането, ко­ето е пре­диз­ви­ка но в чо­ве­ка чрез ед­но на­рас­т­ва­не на впе­чат­ле­ни­ето отвън, при оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние про­ти­ча по­-бав­но от кол­ко­то на­рас­т­ва­не­то на си­ла­та на впечатлението. Усеща- нето рас­те тол­ко­ва по-малко, кол­ко­то по­-го­ля­ма е би­ла съ­щес­т­ву­ва­ща ве­че си­ла на възбудата. Изхождайки от та­зи ми­съл е въз­мож­но да се по­лу­чи ед­но­мерно от­но­ше­ние меж­ду ед­на външ­на въз­бу­да /нап­ри­мер на фи­зи­чес­ка­та светлина/ и усе­ща­не­то /нап­ри­мер на светлината/. Пътят, по кой­то вър­ве­ше Фехнер до­ве­де до из­г­раж­да­не­то на пси­хо­фи­зи­ка­та ка­то ед­на нова на­ука на от­но­ше­ни­ето на въз­бу­да­та към усещанията, сле­до­ва­тел­но на тя­ло­то към душевното. Вилхелм Вундт, кой­то в та­зи об­ласт ра­бо­ти по­-на­та­тък в ду­ха на Фехнер, ха­рак­те­ри­зи­ра по от­ли­чен на­чин ос­но­ва те­ля на "психофизиката": "Може би в ни­коя от не­го­ви­те дру­ги на­уч­ни ра­бо­ти не из­пък­ва та­ка блестя­що ряд­ко­то съ­че­та­ние на дарби, с ко­ито раз­по­ла­га­ше Фехнер, как­то в не­го­ви­те ра­бо­ти вър­ху пси­хо­физиката. За ед­ни труд ка­то то­зи за Елементите на Психофизиката бе­ше не­об­хо­ди­мо поз­на­ва­не­то на прин­ципи­те на точ­ни­те фи­зи­ко­-ма­те­ма­ти­чес­ки ме­то­ди и съ­щев­ре­мен­но склон­нос­т­та към за­дъл­бо­ча­ва­не в на­й-­дъл­бо­ки­те проб­ле­ми на битието, как­ви­то той при­те­жа­ва­ше в то­ва съчинение. И за цел­та той се нуж­да­еше от оно­ва са­мо­бит­но мислене, ко­ето зна­еше да пре­об­ра­зи раз­по­ла­га­еми­те по­мощ­ни сред­с­т­ва спо­ред собстве­ни­те нуж­ди и не про­явя­ва­ше ни­ка­къв страх да тръг­не по но­ви и не­обик­но­ве­ни пътища. Гениалните в тях­на­та прос­то­та по­лу­зас­лу­жа­ва­щи удивление, но въп­ре­ки то­ва ог­ра­ни­че­ни наб­лю­де­ния на К. Х. Вебер, изолираните, чес­то пъ­ти по­ве­че слу­чай­но от­кол­ко­то пла­но­во на­ме­ре­ни опит­ни при­оми и ре­зул­та­ти на дру­ги пси­хо­ло­зи - те със­тав­ля­ва­ха скром­ния материал, с кой­то той из­г­ра­ди ед­на но­ва нау- ка". В та­зи об­ласт се по­лу­чи­ха важ­ни ос­вет­ле­ния от­нос­но ек­с­пе­ри­мен­та­лен метод. Вундт ха­рак­те­ри­зи­ра но­ва­та на­ука в сво­ите "Лекции вър­ху чо­веш­ка­та ду­ша и ду­ша­та на животните" /1863 г. /: "В след­ва­щи­те из­с­лед­ва­ния аз ще покажа, че ек­с­пе­ри­мен­тът в пси­хо­ло­ги­ята е глав­но­то средство,
ко­ето ни во­ди от фак­ти­те на съз­на­ни­ето до оне­зи процеси, ко­ито под­гот­вят съз­на­тел­ния жи­вот в тъм­ния за­ден план на душата. Наблюдението на душа­та ни доставя, как­то и наб­лю­де­ни­ето въобще, са­мо със­тав­но­то явле- ние. Едва в ек­с­пе­ри­мен­та ние съб­лича­ме яв­ле­ни­ето от всич­ки слу­чай­ни обстоятелства, с ко­ито то е свър­за­но в природата. Чрез ек­с­пе­ри­мен­та ние съз­да­ва­ме из­кус­т­ве­но яв­ле­ни­ето от условията, ко­ито има­ме под ръка. Ние про­ме­ня­ме те­зи ус­ло­вия и чрез то­ва про­ме­ня­ме по из­мер­ва­те­лен на­чин съ­що и явлението. Така ви­на­ги и нав­ся­къ­де ек­с­пе­ри­мен­тът ни на­соч­ва към при­род­ни­те закони, за­що­то са­мо в ек­с­пе­ри­мен­та мо­жем да об­гър­нем с пог­лед ед­нов­ре­менно при­чи­ни­те и резултатите". Без съм­не­ние съ­щес­т­ву­ва са­мо ед­на гра­нич­на област, в ко­ято ек­с­пе­ри­мен­тът е плодотворен, а имен­но областта, в ко­ято съз­на­тел­ни­те про­це­си ни при­веж­дат от­въд във ве­че не­съз­на­телните, в зад­ни­те ос­но­ви на ду­шев­ния живот, ко­ито во­дят в материалното. Истинските пси­хи­чес­ки яв­ле­ния мо­гат да се до­би­ят са­мо чрез ед­но чис­то ду­хов­но наблюдение. Въпреки то­ва на­пъл­но оп­рав­да­но е из­ре­чени­ето на Е. Крепелин, един психофизик, че "но­ва­та на­ука... ще бъ­де в със­то­яние да ут­вър­ди трай­но своето са­мос­то­ятел­но мяс­то на­ред с ос­та­на­ли­те от­рас­ли на ес­тес­т­ве­на­та на­ука и осо­бе­но на фи­зи­оло­гията". /Пси- хически тру­до­ве, из­да­де­ни от Е. Крепелин, том І, стр. 4/.
* * * * *

Когато в 1868 го­ди­на се яви със сво­ята "Философия на несъзнателното", Едуард фон Хартман има­ше пред­вид по­-мал­ко един светоглед, кой­то се съ­об­ра­зя­ва с фак­ти­те на мо­дер­на­та ес­те­ти­чес­ка наука, от­кол­кото нап­ро­тив един такъв, кой­то из­ди­га на по­-ви­со­ка сте­пен иде­ите на иде­алис­ти­чес­ка­та сис­те­ма от пър­ва­та по­ло­ви­на на 19-то­то столетие, ко­ито в мно­го точ­ки му из­г­леж­да­ха недостатъчни, един светоглед, кой­то да пре­чис­ти те­зи идеи от про­ти­во­ре­чия и да ги офор­ми всестранно. На не­го му се струваше, че как­то в Хегеловите идеи та­ка и в те­зи на Шелинг и на Шо- пенхауер се кри­ят зародиши, ко­ито би тряб­ва­ло да бъдат до­ве­де­ни до зря- лост. Човекът не мо­же да се за­до­во­ли с наб­лю­де­ни­ето на фактите, ко­га­то ис­ка да познае не­ща­та и про­це­си­те на света. Той тряб­ва да пре­ми­не по­-на­та­тък от фак­ти­те към идеите. Тези идеи не мо­гат да бъ­дат не­що при­ба­ве­но про­из­вол­но от мис­ле­не­то към фактите. На тях тряб­ва да от­го­ва­ря не­що в не­ща­та и събитията. Това съ­от­ветс­т­ву­ва­що не­що не мо­гат да бъ­дат съз­на­тел­ни идеи, за­що­то та­ки­ва се раждат са­мо чрез ма­те­ри­ал­ни­те про­це­си на чо­веш­кия мозък. Без мо­зък не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во съзнание. Следо­ва­тел­но тряб­ва да си представим, че на съз­на­тел­ни­те идеи на чо­веш­кия дух от­го­ва­ря не­що не­съз­на­тел­но идей­но в действителността. Както Хегел, Хартман раз­г­леж­да иде­ята ка­то дейс­т­ви­тел­но в нещата, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в тях на чис­то възприемаемото, дос­тъп­но за се­тив­но­то наблюдение.


Обаче чис­то­то идей­но съ­дър­жа­ние на не­ща­та не би мог­ло ни­ко­га да про­из­ве­де в тях един дейс­т­ви­те­лен процес. Идеята за ед­на топ­ка не мо­же да уда­ри иде­ята за ед­на дру­га топка. Също та­ка иде­ята за ед­на ма­са не мо­же да про­из­ве­де ни­как­ва впе­чат­ле­ние вър­ху чо­веш­ко­то око. Един дейс­т­ви­те­лен про­цес пред­по­ла­га ед­на дейс­т­ви­тел­на си­ла. За да до­би­ем пред­с­та­ва вър­ху ед­на та­ка­ва сила, Хартман се по­зо­ва­ва на Шопенхауер. Човек на­ми­ра в соб­с­т­ве­на­та си ду­ша ед­на сила, чрез ко­ято той пре­да­ва дейс­т­ви­тел­ност на сво­ите мисли, на сво­ите ре­ше­ния, волята. Така как­то во­ля­та се про­явя­ва в чо­веш­ка­та душа, тя има ка­то пред­пос­тав­ка съ­щес­т­ву­ва­не­то на чо­веш­кия организъм. Чрез ор­га­низ­ма во­ля­та ста­ва съзнателна. Ако ис­ка­ме да си пред­с­та­вим в не­ща­та една сила, ние мо­жем да си я пред­с­та­вим са­мо по­доб­на на волята, на един­с­т­ве­на­та не­пос­ред­с­т­ве­на поз­на­та за нас сила. Само че от­но­во тряб­ва да се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от съзнанието. Следова- телно вън от нас в не­ща­та ца­ру­ва ед­на не­съз­на­тел­на воля, ко­ято да­ва на иде­ите въз­мож­ност да се осъществят. Волевото и идей­но­то съ­дър­жа­ние на све­та със­тав­ля­ват в тях­но­то съ­еди­не­ние не­съз­на­тел­на­та ос­но­ва на све- та. Макар и в не­гово­то идей­но съ­дър­жа­ние све­тът да по­каз­ва ед­на на­пъл­но ло­ги­чес­ка структура, той все пак дъл­жи сво­ето дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва­не на нелогичната, не­ра­зум­на­та вола. Неговото съ­дър­жа­ние е разум- но; но че то­ва съ­дър­жа­ние е ед­на действителност, то­ва то дъл­жи на нера- зумността. Царуването на не­ра­зум­но­то се из­ра­зява в съ­щес­т­ву­ва­не­то на страданията, ко­ито из­мъч­ват всич­ки същества. В све­та стра­да­ни­ето над­де­ля­ва над удоволствието. Този факт, кой­то тряб­ва да се обяс­ни от не­ло­гич­ния во­лев еле­мент на съществуването, не­го се стре­ми Едуардт фон Хартман да пот­вър­ди чрез гриж­ли­во раз­г­леж­да­не на от­но­ше­ни­ето меж­ду удовол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­ето в света. Който не се по­да­ва на ни­как­ва илюзия, а раз­г­леж­да обек­тив­но злото в све­та, не мо­же да стиг­не до друг ре­зул­тат ос­вен до този, че не­удо­вол­с­т­ви­ето съ­щес­т­ву­ва в да­ле­че по­-го­лям раз­мер от­кол­ко­то удоволствието. От то­ва оба­че следва, че не­би­ти­ето тря- б­ва да се пред­по­чи­та пред съществуването. Обаче не­би­ти­ето мо­же да се пос­тиг­не са­мо тогава, ко­га­то ло­ги­чес­ки­-ра­зум­на­та идея унищо­жа­ва воля- та, съществуването. Ето за­що Хартман раз­г­леж­да ми­ро­вия про­цес ка­то пос­те­пен­но уни­щожа­ва­не на не­ра­зум­на­та во­ля чрез ра­зум­ния иде­ен свят. Най-висшата мо­рал­на за­да­ча на чо­ве­ка тряб­ва да бъ­де тази, да съ­дейс­т­ву­ва за по­беж­да­ва­не на волята. Всеки кул­ту­рен нап­ре­дък тряб­ва да до­ве­де нак­рая до това, да бъ­де про­из­ве­де­но то­ва побеждаване. Следователно чо­ве­кът е морален, ко­га­то той взе­ма учас­тие в кул­тур­ния напредък, ко­га­то не же­лае за се­бе си нищо, а се пос­ве­ща­ва без­ко­рис­т­но на ве­ли­ко­то де­ло на ос­во­бож­де­ни­ето от съществуването. Той ще вър­ши не­съм­не­но това, ко­га­то разбере, че не­удо­вол­с­т­ви­ето тряб­ва да бъ­де все по­-го­ля­мо от удо- волствието, сле­до­ва­тел­но щас­ти­ето е невъзможно. Само он­зи мо­же да же­
лае по его­ис­ти­чен на­чин щастието, кой­то счита, че то е възможно. Песи- мистичният въз­г­лед за над­де­лява­не­то на стра­да­ни­ето над удо­вол­с­т­ви­ето е на­й-­доб­ро­то ле­кар­с­т­во про­тив егоизма. Отделният чо­век мо­же да на­ме­ри сво­ето спа­се­ние са­мо ка­то се пре­лее в ми­ро­вия процес. Истинският пе­си­мист сти­га по то­зи на чин до не­его­ис­тич­но действуване. Обаче това, ко­ето чо­век вър­ши съзнателно, е са­мо пов­диг­на­то­то в съз­нани­ето несъзна- телно. На съз­на­тел­но­то сът­руд­ни­чес­т­во на чо­ве­ка за кул­тур­ния нап­ре­дък от­го­ва­ря един не­съз­на­те­лен общ процес, кой­то се със­тои в прог­ре­сив­но­то на Първичното Същество на све­та на волята. На та­зи цел тряб­ва да е слу­жи­ло съ­що и на­ча­ло­то на света. Първичното Същество тряб­ва­ше да съз­да­де света, за да се ос­во­бо­ди пос­те­пен­но с по­мощ­та на иде­ята на волята. "Действителното съ­щес­т­ву­ва­не е въп­лъ­ще­ние на Божественото, а ми­ро­ви­ят про­цес е ис­то­рия на стра­да­ни­ята на Бога ста­нал плът и съ­щев­ремен­но път за ос­во­бож­де­ние на раз­пъ­на­тия в плътта; мо­рал­нос­т­та оба­че е сът­руд­ни­чес­т­во­то за сък­ра­ща­ване на то­зи път на стра­да­ни­ето и спасението". /Хартман, фе­но­ме­но­ло­гия на мо­рал­но­то съзнание, 1879 г. стр. 871./. В ре­дица об­шир­ни съ­чи­не­ния и в го­лям брой мо­ног­ра­фии и ста­тии Хартман е из­г­ра­дил всестран­но своя све­тоглед. Тези съ­чи­не­ния кри­ят в се­бе си ду­хов­ни сък­ро­ви­ща от из­вън­ред­но го­ля­мо зна­чение. Това е имен­но та­ка по­ра­ди причината, че при тре­ти­ра­не­то на от­дел­ни­те въп­ро­си на на­ука­та и жи­во­та Хартман раз­би­ра да не се ос­та­вя да бъ­де ти­ра­ни­зи­ран от сво­ята ос­нов­на мисъл, а да се от­да­де на ед­но без­п­рис­т­рас­т­но раз­г­леж­да­не на не- щата. Това ва­жи до осо­бе­на ви­со­ка сте­пен за не­го­ва­та "Феноменология на мо­рал­ния живот", в ко­ято той из­ла­га и ло­ги­чес­ка връз­ка раз­лич­ни­те ви­до­ве чо­веш­ки мо­рал­ни учения. С то­ва той да­де един вид "Природознание" на раз­лич­ни­те мо­рал­ни глед­ни точки, ми­на­вай­ки от его­ис­тич­ната го­нит­ба на щас­ти­ето през мно­жес­т­во меж­дин­ни сте­пе­ни до без­ко­рис­т­но­то от­да­ва­не на все­об­щия ми­ров процес, чрез кой­то бо­жес­т­ве­но­то Първично Съще- ство се ос­во­бож­да­ва от зло­щас­ти­ето на съществуването.

Тъй ка­то Хартман при­ема в своя све­тог­лед ми­съл­та за целесъобразно- стта, по­нят­но е, че ес­тес­т­ве­но­на­учни­ят на­чин на мис­ле­не по­чи­ващ вър­ху дар­ви­низ­ма му из­г­леж­да ка­то ед­но ед­нос­т­ран­чи­во идей­но течение. Както иде­ята ра­бо­ти в ця­лос­т­та на све­та за цел­та на небитието, та­ка и в от­дел­ни­те съ­щес­т­ва идей­но­то съ­дър­жа­ние е целесъобразно. Хартман виж­да в раз­ви­ти­ето на ор­га­низ­ма ед­на осъ­щес­т­вя­ва­ща се цел; и бор­ба­та за съ­щес­т­ву­ва­не е са­мо прис­лу­га на це­ле­съ­об­раз­но ца­ру­ва­щи­те идеи. /Философия на не­съз­на­телното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/.


* * * * *

Мислителният жи­вот на 19-то­то сто­ле­тие се вли­ва от раз­лич­ни стра­ни в един све­тог­лед на не­си­гур­ност на ми­съл­та и на безутешността. Рихард


Вале обя­вя­ва мис­ле­не­то с ця­ла­та определеност, че то е нес­по­соб­но да нап­ра­ви не­що за раз­ре­ше­ни­ето на на­й-­вис­ши­те въпроси; а Едуард фон Хартман виж­да в ця­ла­та култур­на ра­бо­та един око­лен път, за да бъ­де про­из­ве­де­но нак­рая пъл­но­то ос­во­бож­де­ние от съ­щес­т­ву­ва­не­то, ка­то пос­лед­на­та край­на цел. Против та­ки­ва идей­ни те­че­ния мо­гат да бъ­дат ка­за­ни ху­ба­ви­те думи, ко­ито един гер­ман­с­ки езиковед, Вилхелм Вакернагел е на­пи­сал в 1843 го­ди­на /в сво­ята кни­га "За обу­че­нието на ма­тер­ния език"/. Той счита, че съм­не­ни­ето - не мо­же да да­де ни­как­ва ос­но­ва за ед­ни свето- глед; нап­ротив то­ва съм­не­ние е ед­но "оскърбление" про­тив личността, ко­ято ис­ка да поз­нае нещо, и съ­що та­ка про­тив нещата, ко­ито тряб­ва да бъ­дат познати. "Познанието за­поч­ва с доверието".

Такова до­ве­рие е про­яви­ло без съм­не­ние но­во­то вре­ме към идеите, ко­ито по­чи­ват на ме­то­ди­те на ес­тес­т­вено­на­уч­но­то изследване, не оба­че и за ед­но познание, ко­ето чер­пи си­ла­та на ис­ти­на­та от се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Им- пулсите, ко­ито ле­жат в глъ­би­ни­те на раз­ви­ти­ето на ду­хов­ния живот, изис­к­ват ед­на та­ка­ва си­ла на истината. Изследващата чо­веш­ка ду­ша чув­с­т­ву­ва инстинктивно, че мо­же да се счи­та за­до­во­ле­на са­мо чрез ед­на та­ка­ва си- ла. Но то не мо­же да я на­ме­ри в това, ко­ето мо­же да ро­ди от се­бе си ка­то мис­ли за един светоглед. Произведенията на мис­ли­тел­ния жи­вот ос­та­ват зад това, ко­ето ду­ша­та изисква. Представите на ес­тес­т­ве­на­та на­ука по­лу­ча­ват тях­на­та си­гур­ност от наб­лю­де­ни­ето на външ­ния свят. Вътре в ду­ша­та хо­рата не чув­с­т­ву­ват ед­на сила, ко­ято да га­ран­ти­ра съ­ща­та сигур- ност. Хората би­ха ис­ка­ли ис­ти­ни вър­ху ду­ховния свят, вър­ху съд­ба­та на ду­ша­та и ней­на­та връз­ка със света, ко­ито да са до­би­ти как­то пред­с­та­ви­те на ес­тес­т­ве­на­та наука. Един мислител, кой­то чер­пе­ше съ­що та­ка ос­нов­но от фи­ло­соф­с­ко­то мис­ле­не на ми­налото, как­то и се вжи­вя­ва­ше в ме­то­да на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то изследване, Франц Брентано, пос­та­ви за фи­ло­со­фи­ята изискването: тя тряб­ва да стиг­не до ней­ни­те ре­зул­та­ти по съ­щия на- чин, как­то ес­тес­т­ве­на­та наука. Той се надяваше, че нап­ри­мер на­ука­та за ду­ша­та /психологията/ не е не­об­хо­ди­мо по­ра­ди то­ва подра­жа­ва­не на ме­то­ди­те на ес­тес­т­ве­на­та на­ука да се от­ка­же от правото, да до­би­ва обяс­не­ния вър­ху пъл­но цен­ни­те въп­ро­си на ду­шев­ния живот". За на­деж­ди­те на един Платон и Аристотел да до­би­ят си­гур­ност от­нос­но без­с­мър­ти­ето на на­ша­та на­й-­доб­ра част, за­ко­ни­те на асо­ци­ята на представите, на раз­ви­ти­ето на убежде­ния и мне­ния и на въз­ник­ва­не­то в раз­ви­ти­ето на удо­вол­с­т­вие и лю­бов би­ха мог­ли да бъ­дат нап­ро­тив всич­ко друго, но не ед­но ис­тин­с­ко обезщетение... И ако дейс­т­ви­тел­но "но­ви­ят ес­тес­т­ве­но­на­учен на­чин на мислене" би го­во­рил за из­к­люч­ва­не на въп­ро­са за безсмъртието, то­га­ва то­ва из­к­люч­ва­не би мог­ло да се на­ре­че не­що из­вън­ред­но за­бе­ле­жи­тел­но за психологията". Това каз­ва Брентано в сво­ята "Психология от ем­пи­ри­чес­ка глед­на точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо зна­че­ние за


мал­ка­та пло­дот­вор­ност на пси­хи­ческо­то изследване, ко­ето ис­ка да под­ра­жа­ва на­пъл­но ес­тес­т­ве­на­та наука, има това, че един та­къв се­ри­озен тър­си­тел на ис­ти­на­та ка­то Франц Брентано и до се­га не е нап­ра­вил пър­ви­ят том на не­го­ва­та Психология, кой­то се за­ни­ма­ва­ше с въпроси, ко­ито "ко­ито мо­гат да бъ­дат всич­ко друго, но не ед­но обез­ще­те­ние " за най -вис­ши­те въп­ро­си на душата, да бъ­де пос­лед­ван от един вто­ри том, кой­то да раз­г­ле­да дейс­т­ви­тел­но на­й-­вис­ши­те въпроси. На мис­ли­те­ли­те им лип­с­ва еластичността, ко­ято дейс­т­ви­тел­но би мог­ла да от­го­во­ри на изис­к­ва­ни­ята на но­во­то време. Гръцката ми­съл ов­ла­дя­ва­ща об­ра­за на при­ро­да­та и об­ра­за на ду­шев­ния живот, ка­то и два­та об­ра­за се съ­еди­ня­ва­ха в ед­на об­ща картина. В след­ва­що­то вре­ме жи­во­тът на мис­ли­те се раз­ви са­мос­то­ятел­но в дъл­бо­чи­ни­те на ду­шев­ния живот, от­де­ляй­ки се от природата; но­ва­та ес­тес­т­ве­на на­ука дос­та­ви един об­раз на природата. Спрямо то­зи об­раз на при­ро­да­та се ро­ди не­об­хо­ди­мос­т­та да бъ­де на­ме­рен един об­раз на ду­шев­ния жи­вот - в се­бе­съз­на­тел­ния Аз - кой­то да се ока­же дос­та­тъч­но сигурен, за да мо­же за­ед­но с об­ра­за на при­ро­да­та да съ­щес­т­ву­ва в един общ об­раз на света. За цел­та е не­об­хо­ди­мо да се на­ме­ри в са­ма­та ду­ша ед­на опор­на точ­ка на сигурността, ко­ято да но­си та­ка сигурно, как­то ре­зул­та­ти­те на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то изследване. Спиноза вярваше, че е на­ме­рил та­зи опор­на точ­ка чрез това, че из­г­ра­ди своя об­раз на све­та под­ра­жа­вай­ки на ма­те­ма­ти­чес­кия подход; Кант по­жер­т­ву­ва поз­на­ни­ята на един съ­щес­т­ву­ващ по се­бе си свят и се ста­рае да до­бие идеи, ко­ито на­ис­ти­на не мо­гат да да­дат чрез тях­на­та си­ла на прив­ли­ча­не ня­как­во знание, не мо­гат да да­дат ед­на си­гур­на вяра. Ние виж­да­ме при фи­ло­со­фи­те из сле­до­ва­те­ли стре­ме­жа към ед­но за­кот­вя­не на ду­шев­ния жи­вот в об­ща­та сгра­да на света. Оба- че не мо­же да се на­ме­ри она­зи елас­тичност, ко­ято та­ка да из­г­ра­ди пред­с­та­ви­те вър­ху ду­шев­ния живот, че от то­ва да се по­лу­чат из­г­ле­ди за ед­но ре­ше­ние на въп­роси­те на душата. Ражда се не­си­гур­ност вър­ху ис­тин­с­ко­то зна­че­ние на това, ко­ето чо­век из­жи­вя­ва ка­то такъв в душата. Естестве- ната на­ука в сми­съ­ла на Хекел прос­ле­дява въз­п­ри­ема­еми­те чрез се­ти­ва­та при­родни про­це­си и вож­да в ду­шев­ния жи­вот ед­на по­-вис­ша сте­пен на та­ки­ва при­род­ни процеси. Други мис­ли­те ли намират, че във всичко, ко­ето ду­ша­та възприема, са да­де­ни са­мо дейс­т­ви­ята на непознати, ни­ко­га поз­нава­еми из­вън­чо­веш­ки процеси. За те­зи мис­ли­те­ли све­тът се прев­ръ­ща в "илюзия", ма­кар и в ед­на пре­диз­вика­на по при­род­на не­об­хо­ди­мост илю­зия чрез чо­веш­ка­та организация. "До­ка­то не бъ­де на­ме­ре­но из­кус­т­вото да се ог­леж­да­ме навсякъде, т.е. да си пред­с­та­вя­ме без представа, ще тряб­ва да се за­до­во­лим с Кантовото самосмирение, че от съ­щес­т­ву­ва­що­то мо­жем да поз­на­ем не­го­во­то Че, оба­че ни­ко­га не­го­во­то Що". Така го­во­ри един фи­ло­соф от вто­ра­та по­ло­ви­на на 19-то­то столетие: Роберт Цимер- ман. Човешката ду­ша плува към един та­къв светоглед, кой­то не мо­же да
знае ни­що за нейна­та същ­ност - за ней­но­то "що" -, към такъв све­тог­лед плу­ва тя в мо­ре­то на представите, без да осъз­на­ва ни­как­ва спо­соб­ност да на­ме­ри по­-на­та­тък в об­шир­но­то мо­ре на пред­с­та­ви­те нещо, ко­ето би мог­ло да да­де из­г­ле­ди в същ­нос­т­та на съществуването. Хегел смяташе, че до­ла­вя в са­мо­то мис­ле­не вът­реш­на­та жиз­не­на сила, ко­ято во­ди чо­веш­кия Аз в битието. За след­ва­що­то вре­ме "чис­то­то мис­ле­не­"с­та­ва ед­на ле­ка фор­ма на представата, ко­ято не включ­ва в се­бе си от същ­нос­т­та на ис­тин­с­ко­то битие. Там къ­де­то въз­ник­ва ед­но мне­ние вър­ху един цен­тър на те­жес­т­та на тър­се­не­то на ис­ти­на­та на­ми­ращ се в мисленето, там пред­с­та­ве­ни­те мис­ли на­вя­ват несигурност. Така, ко­гато Гидеон Шникер казва: "Ние ни­ко­га не мо­жем да научим, че мис­ле­не­то е пра­вил­но по се­бе си, ни­ко­га не мо­жем да ус­та­но­вим то­ва си­гур­но ни­то емпирически, ни­то логически... "/Светогледът на Лесинг, 1883 г. стр. 5/.

Филип Майлендер е из­ра­зил по един ув­ле­ка­те­лен на­чин лип­са­та на до­ве­рие спря­мо съ­щес­т­ву­ва­не­то в сво­ята "Философия на спасението" из­да­де­на през 1876 г. /Филип Майлендер, 1841-1876 г./. Майлендер се виж­да по- с­та­вен сре­щу об­ра­за на света, към кой­то се стре­ми мо­дер­на­та ес­тес­т­ве­на наука. Обаче той нап­разно тър­си ед­на въз­мож­ност да за­кот­ви се­бе­съз­на­тел­ния Аз в един ду­хо­вен свят. Той не мо­же да ус­пее да до­бие от то­зи се­бе­съз­на­те­лен Аз това, за ко­ето на­чен­ки се на­ми­ра­ха при Гьоте: а имен­но да по­чув­с­т­ву­ва, че в ду­ша­та въз­ник­ва вът­реш­на жи­ва същност, ко­ято се чув­с­т­ву­ва ка­то не­що ду­хов­но жи­во в не­що ду­ховно жи­во зад го­ла­та вън- ш­на природа. Та­ка за не­го све­тът се явя­ва без дух. Но по­не­же той мо­же да си го пред­с­та­ви са­мо така, ка­то че то­зи свят про­из­хож­да от духа, той се прев­ръ­ща за не­го в един ос­та­тък от един ми­нал ду­хо­вен живот. Завла- дяващо дейс­т­ву­ват из­ре­че­ни­ята на Майлендер ка­то следните: "Сега ние има ме пра­во­то да да­дем на то­ва съ­щес­т­во поз­на­то­то име, ко­ето от­к­рай вре­ме на­зо­ва­ва­ше това, ко­ето ни­как­ва си­ла на мисълта, ни­ка­къв по­лет на фантазията, ни­как­во абстрактно, ма­кар и мно­го дъл­бо­ко мислене, никак- во съсредоточено, ре­ли­ги­оз­но чувство, ни­ка­къв от­къс­нал се от зе­мя­та дух не са дос­тиг­на­ли някога: Бог. Обаче то­ва прос­то Единство е било; то не е вече. Изменяйки сво­ята същност, то се е раз­д­ро­би­ло из­ця­ло в един свят на множеството". /Обръщаме вни­ма­ние на кни­га­та Макс Зайлинг "Май- лендер"/. Щом из­г­ледът на съ­щес­т­ву­ва­не­то е са­мо не­що ли­ше­но от стой- ност, са­мо един ос­та­тък от не­що пълноценно, то­га­ва целта на све­та мо­же да бъ­де са­мо не­го­во­то унищожение. Човекът мо­же да виж­да сво­ята за­да­ча са­мо в това, да съ­дейс­т­ву­ва на умножението. /Майлендер за­вър­ш­ва своя жи­вот със самоубийство/. Според мне­ни­ето на Майлендер Бог е съз­дал све­та са­мо затова, за да се ос­во­бо­ди чрез не­го от мъ­че­ни­ето на сво­ето соб­с­т­ве­но съществуване. "Светът е сред­с­т­во­то за цел­та на небитието, а имен­но све­тът е един­с­т­ве­но­то сред­с­т­во за тази цел. Бог е познал, че са­мо
чрез ста­ва­не­то на един дейс­т­ви­те­лен свят на мно­жес­т­во­то "мо­же да вле­зе от ед­но свръх­би­тие в ед­но не­би­ти­е­"­/Фи­ло­со­фия на спасението, стр. 325/.

В сво­ята кни­га "Атомистика на во­ля­та­"­/ко­ято из­ле­зе след смър­т­та му/ по­етът Роберт Хамерлинг се е изпра­вил по един енер­ги­чен на­чин про­тив възгледа, кой­то про­из­хож­да от не­до­ве­ри­ето в света. Той от­х­вър­ля ло­ги­чес­ки из­с­лед­ва­ния вър­ху стойнос­т­та или лип­са­та на стойност на све­та и на съ­щес­т­ву­ва­не­то и из­хожда от ед­но пър­вич­но изживяване. "Главното не е, да­ли хо­ра­та са прави, че всич­ки те, с из­вън­ред­но мал­ко изключение, ис­кат да живеят, да жи­ве­ят на вся­ка цена, не­за­ви­си­мо от това, да­ли им вър­ви доб­ре или зле. Главно­то е, че те ис­кат това, а то­ва не мо­же ни­как да се отрече. Въпреки то­ва док­т­ри­нер­ни­те пе­си­мис­ти не държат смет­ка за то­зи ре­ша­ващ факт. Те ви­на­ги пре­це­ня­ват са­мо в уче­ни обяс­не­ния удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­волствието, ко­ито жи­во­тът ги но­си със се­бе си в от­дел­ни­те случаи, съ­пос­та­вят ги чрез ума ед­но с друго; оба­че тъй ка­то удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­ето са въп­рос на чувството, то­га­ва чув­с­т­во­то е това, ко­ето тряб­ва да нап­ра­ви рав­нос­мет­ка­та меж­ду удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­ето окон­ча­тел­но и решаващо, а не умът. И та­зи рав­нос­мет­ка по­каз­ва за ця­ло­то човечество, да­же мо­жем да ка­жем за всичко, ко­ето има живот, един превес в пол­за на удо­вол­с­т­ви­ето в съществуването. Че всичко, ко­ето живее, ис­ка да живее, да жи­вее при всички обстоятелства, да жи­вее на вся­ка цена, то­зи е ве­ли­ки­ят факт и спря­мо то­зи факт вся­ко док­т­ри­нер­но при каз­ва­не е безсилно". Следователно пред ду­ша­та на Хамерлинг стои мисълта: В глъ­би­ните на ду­ша­та съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето е свър­за­но с ед­но съ­щес­т­ву­ва­не и ко­ето из­ра­зя­ва същ­нос­т­та на ду­шата по-вярно от­кол­ко­то съжденията, ко­ито го­во­рят за стойнос­т­та на жи­во­та под те­жес­т­та на но­вия ес­тес­т­ве­но­научен на­чин на мислене. Бихме мог­ли да кажем, че Ха- мерлинг предчувствува в глъ­би­ни­те на ду­ша­та един ду­хо­вен цен­тър на тежестта, кой­то зат­вър­дя­ва се­бе­съз­на­тел­ния Аз в ми­ро­вия живот. Ето за­що той би ис­кал да виж­да в то­зи Аз нещо, ко­ето га­ран­ти­ра не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не по­ве­че от­кол­ко­то мис­ли­тел­ни­те пос­т­ро­ения на фи­ло­со­фи­те на но­во­то време. Той виж­да ед­на глав­на греш­ка на но­ви­те све­тог­ле­ди в мне­нието: "че в но­ва­та фи­ло­со­фия се кри­ти­кар­с­т­ву­ва та­ка мно­го за Аза", и би ис­кал да обяс­ни то­ва "от страх пред ед­на душа, пред ед­но ду­шев­но би­тие или да­же пред не­що душевно". Хамерлинг по­соч­ва пъл­ноз­начи­тел­но­то това, за ко­ето се касае: "В ми­съл­та за Аза иг­ра­ят вът­ре мо­мен­ти на чувството... Това, ко­ето духът не е изживял, той не е спо­со­бен съ­що да го мисли..." За Хамеринг все­ки по­-висш све­тог­лед за­ви­си от това, да бъ­де чув­с­т­ву­ва­но са­мо­то мислене, да бъ­де то изживявано. Пред въз­мож­нос­т­та за про­никва­не в оне­зи глъ­би­ни на душата, в ко­ито мо­гат да се до­би­ят жи­ви­те представи, ко­ито чрез но­се­ща­та си­ла на се­бе съз­на­тел­ния Аз во­дят до поз­на­ни­ето на ду­шев­на­та същност, за Хамерлинг се из­чер­п­ват про­из­-
хож­да­щите от по­-но­во­то раз­ви­тие на све­тог­ле­ди­те понятия, ко­ито прев­ръ­щат об­ра­за на све­та в ед­но го­ло мо­ре от представи. Така той за­поч­ва сво­ите раз­г­леж­да­ния вър­ху све­та с ду­ми­те ка­то тези: "Определени драз­нения раж­дат ми­ри­са в на­шия обо­ня­те­лен орган. Следователно ро­за­та не мирише, не ухае, ко­га­то ня­кой я ми­рише. Определени треп­те­ния на въз­ду­ха раж­дат в на­ше­то ухо звука. Следователно зву­кът не съ­щес­т­ву­ва без ухото. Следователно из­с­т­ре­лът на пуш­ка­та не би гърмял, ако ня­кой не го чуваше". Чрез си­ла­та на по­-но­во­то раз­ви­тие на све­тог­ле­ди­те та­ки­ва пред­с­та­ви са ста­на­ли ед­на тол­ко­ва здра­ва част на мисленето, че Хамерлинг при­ба­вя към ци­ти­ра­но­то обяс­не­ние думите: "Ако то­ва не ти е ясно, ми­ли читателю, и ако тво­ят ум нас­т­ръх­ва пред то­зи факт ка­то един плаш­лив кон, то­га­ва не че­ти по­-на­та­тък те­зи редове; ос­та­ви неп­ро­че­те­ни та­зи и всич­ки дру­ги книги, ко­ито раз­г­леж­дат фи­ло­соф­с­ки­те въпроси; за­що­то ти лип­с­ва не­обхо­ди­ма­та за то­ва спо­соб­ност да схва­неш без­п­рис­т­рас­т­но един факт и да го за­дър­жиш в мисълта". Хамерлинг съз­да­де за ду­ша­та ка­то свое пос­лед­но по­ети­чес­ко тво­ре­ние своя "Хомункулус". В не­го той ис­ка­ше да да­де ед­на кри­ти­ка на мо­дер­на­та цивилизация. Той раз­ви­ва по един ра­ди­ка­лен на­чин в по­ре­ди­ца от поети­чес­ки образи, на­къ­де оти­ва ед­но чо- вечество, ко­ето из­губ­ва ду­ша­та и вяр­ва са­мо в си­ла­та на външ­ни­те при­род­ни закони. Ка­то поет, ав­тор на Хомункулус той не спи­ра пред нищо, ко­ето в мо­дер­на­та ци­ви­ли­зация му из­г­леж­да да про­из­хож­да от та­зи вяра; ка­то мислител оба­че Хамерлинг сви­ва плат­на­та /ка­пи­тулира/ в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та пред на­чи­на на мислене, кой­то в нас­то­яща­та кни­га бе из­ло­жен в гла­ва­та "Светът ка­то илюзия". Той не се пла­ши да ка­же ду­ми ка­то тези: "Разпростреният, прос­т­ран­с­т­вен свят на те­ла­та съ­щес­т­ву­ва ка­то та­къв са­мо до­кол­ко­то ние го възприемаме. Който ус­та­но­ви това, ще разбере, как­ва на­ив­на греш­ка е да се вярва, че на­ред с представата, ко­ято на­ри­ча­ме "кон", съ­щес­т­ву­ва и не­що друго, а именно, че съ­щес­т­ву­ва исти- нският, дейс­т­ви­те­лен кон, на кой­то на­ша­та пред­с­та­ва е са­мо един вид изоб­ра­же­ние. Нека пов­тор­но кажем, че вън от ме­не съ­щес­т­ву­ва са­мо сбор от оне­зи условия, ко­ито правят, що­то и мо­ите се­ти­ва да се ро­ди ед­но въз- приятие, кой­то аз на­ри­чам кон". По от­но­ше­ние на ду­шев­ния жи­вот Ха- мерлинг се чув­с­т­ву­ва така, ка­то че в мо­ре­то от пред­с­та­ви на то­зи ду­ше­вен жи­вот не би мог­ло да дейс­т­ву­ва нищо от соб­с­т­ве­на­та същ­ност на света. Обаче той има ед­но чув­с­т­во за това, ко­ето ста­ва в глъ­би­ни­те на по­-но­во­то раз­ви­тие на душата. Той чувствува: Познанието на хо­ра­та от но­во­то вре­ме тряб­ва да проб­лес­не със соб­с­т­ве­на­та си­ла на ис­ти­на­та в се­бе­съз­на­тел­ния Аз, как­то то се е пред­с­та­ви­ло на гър­ци­те във въз­п­ри­емана­та мисъл. Той пос­то­ян­но на­пип­ва точката, къ­де­то се­бе­съз­на­тел­ния Аз се чув­с­т­ву­ва вът­реш­но на­да­рен със си­ла­та на не­го­во­то ис­тин­с­ко битие, ко­ето съ­щев­ре­мен­но се чув­с­т­ву­ва сто­ящо в ду­хов­ния жи­вот на света. Тъй като, ко­га­то
на­пип­ва това, не му се раз­к­ри­ва не­що друго, той се при­дър­жа към жи­ве­ещо­то в ду­ша­та чув­с­т­во за битието, ко­ето му се стру­ва по-живо, по­-пъл­но със съ­щес­т­ву­ва­не от­кол­ко­то го­ла­та пред­с­та­ва за Аза, ка­то ми­съл за Аз. "От съз­на­ни­ето или от чув­с­т­во­то за соб­с­т­ве­но­то би­тие ние до­би­ва­ме по­ня­ти­ето за ед­но битие, ко­ето над­х­вър­ля прос­то­то мислене, ко­ето е по­ве­че от това, ко­ето е са­мо мислено, а мисли". От то­зи об­х­ва­щащ се­бе си в сво­ето чув­с­т­во за съ­щес­т­ву­ва­не­то Аз Хамерлинг се ста­рае да до­бие един об­раз на света. Това, ко­ето Азът из­жи­вя­ва в сво­ето чув­с­т­во за съществува- нето, е - та­ка се из­каз­ва Хамерлинг - "чув­с­т­во­то за ато­ма в нас". Чувству- вайки се, Азът знае за се­бе си; и чрез то­ва той знае се­бе си ка­то "атом" спря­мо света". Той тряб­ва да си пред­с­та­вя дру­ги същества, как­то сам на­ми­ра се­бе си в се­бе си: като из­жи­вя­ващ се­бе си, ка­то чув­с­т­ву­ващ се­бе си атом; ко­ето за Хамерлинг се явя­ва рав­но­сил­но на атом на волята, на во­ля­ща монада. В "Атомистика на волята" на Хамерлинг све­тът се прев­ръ­ща в ед­но множес­т­во от во­ле­ви монади; а чо­веш­ка­та ду­ша е ед­на от те­зи во­ле­ви монади. Мислителят на един та­къв образ на све­та пог­леж­да око­ло се­бе си и гле­да на­ис­ти­на све­та ка­то дух, въп­ре­ки то­ва всичко, ко­ето той мо­же да съз­ре в то­зи дух, е изя­ва на волята. Нещо по­ве­че за то­ва не мо­же да се каже. От то­зи об­раз на све­та не го­во­ри нищо, ко­ето да от­го­во­ри на въп- росите: Как стои чо­веш­ка­та ду­ша вът­ре в раз­ви­ти­ето на света? Защото да­ли раз­г­леж­да­ме ду­ша­та ка­то това, ка­то ко­ето тя се явя­ва пред вся­ко фи­ло­соф­с­ко мис­ле­не, или да­ли я охарактеризираме, спо­ред то­ва мислене, ка­то во­ле­ва монада, и по от­но­ше­ние на две­те пред­с­та­ви тряб­ва да пов­диг­нем съ­щи­те за­га­дъч­ни въпроси. А един човек, кой­то мис­ли по­доб­но на Брен- тано, би могъл да каже: "За на­деж­ди­те на един Платон и Аристотел да до­би­ят си­гур­ност вър­ху без­с­мър­ти­ето на на­ша­та на­й-­доб­ра част след раз­ла­га­не­то на тялото, знанието, че ду­ша­та е во­ле­ва мо­на­да меж­ду дру­ги во­леви монади, е всич­ко друго, но не и ед­но ис­тин­с­ко обезщетение".

В мно­го те­че­ния на по­-но­вия жи­вот на све­тог­ле­ди­те се за­бе­ляз­ва един ин­с­тин­к­ти­вен /жи­ве­ещ в под­съз­нани­ето на мислителя/ стремеж, да бъ­де на­ме­ре­на в се­бе­съз­на­тел­ния Аз ед­на сила, ко­ято не е та­зи на Спиноза, Кант, Лайбниц и други, и чрез ко­ято то­зи Аз - яд­ка­та на чо­веш­ка­та ду­ша - мо­же да бъ­де пред­с­та­вян така, че да се изя­ви по­ло­же­ни­ето на чо­ве­ка в те­че­ни­ето и в раз­ви­ти­ето на света. Същевременно при те­зи све­тог­лед­ни те­че­ния се вижда, че средствата, ко­ито се използуват, за да се на­ме­ри ед­на та­ка­ва сила, ня­мат дос­та­тъч­но еластичност, за да из­пъл­нят "на­деж­ди­те на Пла- тон и Аристотел /в сми­съ­ла на Брентано/ така, как­то от­го­ва­ря на по­-но­ви­те изис­к­ва­ния на душата. Философите сти­гат до там, да раз­ви­ят мне- ние, как би мог­ло да се от­на­ся въз­п­ри­яти­ето към не­ща­та вън от душата, как се раз­ви­ват и свър­з­ват представите, как се раж­да споменът, как се от­на­сят чув­с­т­во­то и во­ля­та към мисленето; оба­че чрез соб­с­т­ве­ния на­чин на


мисле­не те си зат­ва­рят вратата, ко­га­то се ка­сае за "на­деж­ди­те на Платон и Аристотел". Счита се, че чрез всичко, ко­ето би мог­ло да се из­мис­ли вър­ху те­зи "надежди", се на­кър­ня­ват вед­на­га изис­к­ва­ни­ята на ед­на стро­га научност, ко­ито са пос­та­ве­ни чрез ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мислене.

Една фи­ло­соф­с­ка мис­ло­ва картина, ко­ято със сво­ите идеи не мо­же ни­къ­де да се из­диг­не по-високо, от­колко­то поз­во­ля­ва поч­ва­та на ес­тес­т­ве­на­та наука, е та­зи на Вилхелм Вундт /ро­ден в 1832 г. /. За Вундт фило­со­фи­ята е "об­ща­та наука", ко­ято има за­да­ча­та да съ­еди­ни в ед­на без­п­ро­ти­во­ре­чи­ва сис­те­ма поз­на­ни­ята дос­та­ве­ни от от­дел­ни­те науки". /Вундт, Система на философията, стр. 21/. По пътя, кой­то се тър­си с ед­на така­ва философия, е въз­мож­но са­мо да бъ­дат про­дъл­же­ни по­-на­та­тък хо­до­ве­те на мис­ли­те съз­да­де­ни отдел­ни­те науки, да бъ­дат те свър­за­ни и под­ре­де­ни в ед­но наг­лед­но цяло. Това из­вър­ши Вундт, и тук той пос­тъп­ва така, че отпечатъ- кът, кой­то пре­да­ва на сво­ите идеи, е на­пъл­но за­ви­сим от на­ви­ци­те на ми- слене, които се съз­да­ват у един мислител, кой­то и - как­то Вундт - е поз­на­вач на от­дел­ни­те на­уки и ед­на лич­ност, която е раз­ра­бо­ти­ла прак­ти­чес­ки от­дел­ни­те об­лас­ти на зна­ни­ето /нап­ри­мер пси­хо­фи­зи­чес­ка­та част на пси- хологията/. Погледът на Вундт е на­со­чен към об­ра­за на света, кой­то чо­веш­ка­та ду­ша из­г­раж­да чрез опита на сетивата, и вър­ху представите, ко­ито ду­ша­та из­жи­вя­ва под впе­чат­ле­ни­ето на то­зи об­раз на света. Естест- венонаучният на­чин на мис­ле­не раз­г­леж­да въз­п­ри­яти­ята на се­ти­ва­та така, че ги схва­ща ка­то действия на­ми­ра­щи се вън от чо­ве­ка процеси. За Вундт то­зи на­чин на мис­ле­не е в оп­ре­де­лен сми­съл не­що самопонятно. Ето за­що той счи­та за външ­на дейс­т­ви­тел­ност онази, ко­ято се до­би­ва чрез по­ня­тия въз ос­нова на се­тив­ни­те възприятия. Следователно та­зи външ­на дейс­т­ви­тел­ност не е изживявана; тя се пред­по­ла­га от ду­ша­та по та­къв начин, как­то се предполага: вън от чо­ве­ка съ­щес­т­ву­ва ня­ка­къв процес, кой­то дейс­т­ву­ва вър­ху око­то и в окото, чрез не­го­ва­та дейност, пре­диз­вик­ва усе­ща­не­то на светлината. Противоположно на то­ва про­це­си в ду­ша­та би­ват из­жи­вя­ва­ни непосредствено. При те­зи про­це­си поз­на­ни­ето ня­ма да­ва зак­лю­че­ние за нищо, а са­мо да наблюдава, как се об­ра­зу­ват и свър­з­ват пред- ставите, в как­ва връз­ка сто­ят те с чув­с­т­ва­та и во­ле­ви­те импулси. Сред то­ва наб­лю­де­ние ние има­ме ра­бо­та са­мо ра­бо­та с пси­хи­чес­ки дейности, ко­ито се пред­ла­гат в по­то­ка на про­ти­ча­щия ду­шен живот; ние ня­ма­ме ни­как­во оп­рав­да­ние да го­во­рим за ед­на изя­вя­ва­ща се в то­зи ду­ше­вен жи­вот душа, вън от то­ва те­че­ние на про­ти­ча­щия ду­ше­вен живот. Оправдано е да пос­та­вя­ме на ос­но­ва­та на при­род­ни­те яв­ле­ния материята, за­що­то тряб­ва да ва­дим заклю­че­ние за про­це­си­те в ма­те­ри­ал­но­то би­тие чрез по­ня­тия от се­тив­ни­те възприятия; оба­че не мо­жем по същия на­чин да зак­лю­чим за ду­ша­та от ду­шев­ни­те процеси. "Помощното по­ня­тие на ма­те­ри­ята е... свърза­но с не­пос­ред­с­т­ве­но­то или понятно ус­т­ройс­т­во на природопозна-
нието. Абсолютно не тряб­ва да се из пус­ка изпредвид, как не­пос­ред­с­т­ве­на­та и наг­лед­на вът­реш­на опит­ност изис­к­ва съ­що та­ка ед­но та­ко­ва по­мощ­но понятие..."/Система на философията, стр. 360 и следв. /. Така за Вундт въп­ро­сът за същ­нос­т­та на ду­ша­та е един проблем, до кой­то всъщ­ност не во­ди ни­то наб­лю­де­ни­ето на вът­реш­ни­те из­жи­вя­ва­ния, ни­то пък нещо, ко­ето би мог­ло да се зак­лю­чи от те­зи вът­реш­ни изживявания. Вун- дт не виж­да ни­как­ва душа, а са­мо пси­хи­чес­ка дейност. И та­зи пси­хи­чес­ка дейност се пред­с­та­вя така, че навсякъде, къ­де­то има пред се­бе си не­що психическо, се из­вър­ш­ва един ус­по­ред­но про­ти­чащ те­ле­сен процес. И двете, пси­хи­чес­ка дейност и те­ле­сен процес, об­ра­зу­ват ед­но единство: те са всъщ­ност ед­но и съ­що нещо; са­мо наб­лю­да­ващи­ят чо­век ги раз­де­ля в сво­ето виждане. Вундт мисли, че на­уч­ни­ят опит мо­же да приз­нае са­мо та­ки­ва ду­хов­ни процеси, ко­ито са свър­за­ни с те­лес­ни­те процеси. За Вун- дт се­бе­съз­на­тел­ни­ят Аз се раз­ли­ва в душев­ния ор­га­ни­зъм на ду­хов­ни­те процеси, ко­ито за не­го са ед­но и съ­що не­що как­то те­лес­ни­те процеси; са- мо че, пог­лед­на­ти отвътре, те­зи те­лес­ни про­це­си се явя­ват ка­то не­що ду- ховно-душевно. Обаче ко­га­то се­га Азът тър­си да на­ме­ри в се­бе си това, ко­ето да из­г­леж­да ка­то не­що ха­рак­тер­но негово, той от­к­ри­ва сво­ята во­ле­ва дейност. Само във волята той се раз­ли­ча­ва ка­то са­мос­то­ятел­но съ­щес­т­во от ос­та­на­лия свят. Чрез то­ва той се чув­с­т­ву­ва зас­та­вен да приз­нае във во­ля­та ос­нов­ния ха­рак­тер на битието. Азът си признава, че по от­но­ше­ние на сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност тряб­ва да при­еме из­точ­ни­ка на све­та в дей- нос­т­та на волята. Собственото би­тие на нещата, ко­ито чо­век наб­лю­да­ва във външ­ния свят, ос­та­ва за не­го скри­то зад наб­людението; в сво­ето вът­реш­но би­тие той поз­на­ва во­ля­та ка­то същественото; той тряб­ва да заклю- чи, че това, което от външ­ния свят се сблъс­к­ва с не­го­ва­та воля, е от съ­що­то ес­тес­т­во с та­зи воля. Когато во­ле­ви­те дей­ности на све­та вли­зат във вза- имодействие, те пре­диз­вик­ват ед­ни в дру­ги представите, вът­реш­ния жи­вот на во­ле­ви­те единици. От всич­ко то­ва се вижда, как Вундт е дви­жен от ос­нов­ния им­пулс на се­бе­съз­на­тел­ния Аз. Той сли­за вът­ре в соб­с­т­ве­но­то чо­веш­ко съ­щес­т­ва чак до дейс­т­ву­ва­щи ка­то во­ля Аз; и на­ми­рай­ки се във во­ле­ва­та същ­ност на Аза, той се чув­с­т­ву­ва оп­рав­дан да при­пи­ше на це­лия свят съ­ща­та същност, ко­ято ду­ша­та из­жи­вя­ва в се­бе си. Също и от то­зи свят на во­ля­та ни­що не от­го­ва­ря на "на­деж­ди­те на Платон и Аристотел".

Хамерлинг зас­та­ва сре­щу за­гад­ки­те на све­та и на ду­ша­та ка­то един чо­век на 19то­то столетие, с ед­но разбиране, ко­ето ожи­вя­ва в ду­ша­та ду­хов­ни­те им­пул­си дейс­т­ву­ва­щи в не­го­ва­та епоха. Той чув­с­т­ву­ва те­зи духов­ни им­пул­си от ед­на съ­вър­ше­но сво­бод­на човечност, за ко­ято е са­мо­по­нят­но да пос­та­вя за­гад­ки­те на съществуването, как­то на при­род­ния чо­век е са­мо­по­нят­но той да чув­с­т­ву­ва глад и жажда. Той каз­ва вър­ху сво­ето от­но­ше­ние към философията: "Преди всич­ко аз се чув­с­т­ву­вах ка­то човек, ка­то
ця­лос­тен човек, и от всич­ки ду­хов­ни ин­те­ре­си за ме­не бя­ха на­й-б­лиз­ки проб­ле­ми­те на съ­щес­т­ву­ва­не­то и живота". "Аз не се нах­вър­лих вне­зап­но вър­ху философията, по­ра­ди това, че то­ва слу­чай­но ми дос­та­ви удо­вол­с­т­вие или за­щото тряб­ва­ше да опи­там вед­нъж си­ли­те си в ед­на дру­га об- ласт. Още от ран­на мла­дост аз се за­ни­ма­вах с вели­ки­те проб­ле­ми на чо­веш­ко­то познание, вслед­с­т­вие на ес­тес­т­ве­ния не­из­бе­жен стремеж, кой­то тлас­ка чо­ве­ка въ­об­ще към из­с­лед­ва­не­то на ис­ти­на­та и раз­ре­ше­ни­ето на за­гад­ка­та на съществуването. Също та­ка аз ни­ко­га не съм мо­жал да виж­дам във фи­ло­со­фи­ята ка­то ед­на спе­ци­ал­на наука, изу­ча­ва­не­то на ко­ято може да се про­веж­да или да се изос­та­ви настрана, как­то нап­ри­мер ста­тис­ти­ка­та или лесовъдството, а съм я счи­тал ви­на­ги ка­то из­с­лед­ва­не на онова, ко­ето за все­ки чо­век е най-близкото, на­й-­важ­но­то и най-интерес- ното". По пътищата, ко­ито Хамерлинг по­ема за то­ва изследване, в не­го­во­то раз­г­леж­да­не се нат­рапи­ха оне­зи на­соч­ва­щи си­ли на мисленето, ко­ито при Кант бя­ха от­не­ли на зна­ни­ето силата, да про­ник­не в из­точ­ни­ка на съ­щес­т­ву­ва­не­то и ко­ито след то­ва през 19-то­то сто­ле­тие направиха, що­то све­тът да се яви като ед­на илю­зия на представата. Хамерлинг не се от­да­де бе­зус­лов­но на те­зи на­соч­ва­щи ли­нии и сили; въп­ре­ки то­ва те те­жа­ха вър­ху не­го­во­то разглеждане. Това раз­г­леж­да­не тър­се­ше в се­бе­съз­на­тел­ния Аз един цен­тър на тежестта, в кой­то мо­же да бъ­де из­жи­вя­но битието, и вярваше, че на­ми­ра то­зи цен­тър във волята. Мисленето не ис­ка­ше да дей- с­т­ву­ва вър­ху Хамерлинг така, как­то то дейс­т­ву­ва­ше вър­ху Хегел. За не­го то се явя­ва­ше са­мо ка­то "прос­то мислене", ко­ето не мо­же да об­х­ва­не в се­бе си битието, за да може, укре­пе­но в се­бе си, да плу­ва в мо­ре­то на ми­ро­во­то съществуване; та­ка Хамерлинг се от­да­де на волята, в която мислеше, че чув­с­т­ву­ва си­ла­та на битието; и ук­реп­нал чрез об­х­ва­на­та­та в Аза воля, Хамерлинг мис­леше, че се по­то­пя­ва със си­ла­та на би­ти­ето в един свят от во­ле­ви монади.

Хамерлинг взе­ма сво­ята из­ход­на точ­ка от това, ко­ето в чо­ве­ка ожи­вя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но въп­ро­си­те на ми­ро­ви­те за­гад­ки как­то ед­но ду­шев­но чув­с­т­во на глад. Вундт се ос­та­вя да бъ­де тлас­кан към пос­та­вя­не­то на те­зи въп­ро­си чрез всич­ко онова, ко­ето но­во­то вре­ме е нап­ра­ви­ло да уз­рее на ши­ро­ка­та поч­ва на от­делни­те науки. В начина, по кой­то из­хож­дай­ки той пос­та­вя въпросите, ца­ру­ва соб­с­т­ве­на­та си­ла и убеж­де­ние на те­зи науки; в това, ко­ето той тряб­ва да до­не­се за те­зи въпроси, жи­ве­ят при Хамерлинг на­соч­ва­щи­те си­ли на по­-но­во­то мислене, ко­ито пре­мах­ват от то­ва мис­ле­не си­ла­та да има из­жи­вя­ва­ния в из­во­ра на съ­ществуването. Поради то­ва всъщ­ност об­ра­зът на света, кой­то Вундт създава, е един "прост иде­ен образ" върху об­ра­за на при­ро­да­та на но­вия на­чин на мислене. Също и при Вундт са­мо во­ля­та се оказ­ва в чо­веш­ка­та ду­ша ка­то един елемент, кой­то не се ос­та­вя да бъ­де умър­т­вен от без­си­ли­ето на чо­веш­ко­то мислене. Волята се
нат­рап­ва на раз­г­леж­да­не­то на све­та така, че из­г­леж­да да се явя­ва ка­то все­ца­ру­ва­ща в ок­ръж­нос­т­та на съществуването.

С Хамерлинг и Вундт в све­тог­лед­но­то раз­ви­тие на но­во­то вре­ме сто­ят две личности, в ду­ши­те на ко­ито дейс­т­ву­ват силите, ко­ито то­ва раз­ви­тие е про­из­ве­ло в оп­ре­де­ле­ни течения, за да ов­ла­де­ят с мис­ле­не­то миро­ви­те загадки, ко­ито из­жи­вя­ва­не­то и на­ука­та пос­та­вят на чо­веш­ка­та душа. И в две­те лич­нос­ти те­зи си­ли дейс­т­ву­ват така, че в тях­но­то раз­ви­тие те не на­ми­рат в самите себе си нищо, чрез ко­ето се­бе­съз­на­телни­ят Аз да се чув­с­т­ву­ва в из­точ­ни­ка на съществуването. Напротив те­зи си­ли сти­гат до ед­на точка, в ко­ято още мо­гат да за­па­зят за се­бе си нещо, ко­ето не мо­же ве­че да се за­ни­ма­ва с ве­ли­ки­те ми­ро­ви загадки. Тези си­ли се хва­щат здра­во за волята; оба­че и с пос­тиг­на­тия свят на во­ля­та не зву­чи нищо, ко­ето поз­во­ля­ва да до­би­ем си­гур­ност "вър­ху без­с­мър­ти­ето на на­ша­та на­й-­доб­ра част след раз­ла­га­не­то на тялото", или ко­ето да до­кос­не та­ки­ва ду­шев­ни и ми­ро­ви загадки. Такива све­тог­ле­ди про­из­ли­зат от естествения, не­удър­жим стремеж, "кой­то тлас­ка хо­ра­та въ­об­ще към из­с­лед­ва­не­то на ис­ти­на­та и раз­ре­ше­ни­ето за­гад­ка­та на съ­ществуването"; оба­че слу­жей­ки си за то­ва раз­ре­ше­ние със средствата, ко­ито спо­ред мне­ни­ето на оп­ре­де­ле­ни тече­ния на епо­ха­та из­г­леж­дат ка­то един­с­т­ве­но оправдани, те про­ник­ват до ед­но раз­г­леж­да­не на нещата, сред ко­ето не съ­щес­т­ву­ват ве­че ни­как­ви еле­мен­ти на изживяването, за да про­из­ве­дат разрешението. Ние виж­даме: в оп­ре­де­ле­на епо­ха ми­ро­ви­те въп­ро­си се пос­та­вят на чо­ве­ка по един на­пъл­но оп­ре­де­лен начин; той чувству­ва ин­с­тин­к­тив­но това, ко­ето му пред­с­тои ка­то задача. От не­го за­ви­си да на­ме­ри сред­с­т­ва­та на от­го­вора. В пос­та­вя­не­то в дейс­т­вие на те­зи сред­с­т­ва той мо­же да ос­та­не зад това, ко­ето в глъ­би­ни­те на раз­ви­тие то зас­та­ва пред не­го ка­то изискване. Философи, ко­ито се дви­жат в та­ка­ва дейност, пред­с­тав­ля­ват борбата за пос­ти­га­не на ед­на цел, ко­ято не е още на­пъл­но об­х­ва­на­та в съзнанието. Целта на по­-но­во­то све­тог­лед­но раз­ви­тие е, да бъ­де из­жи­вя­но в се­бе­съз­на­тел­ния Аз нещо, ко­ето да пре­да­де би­тие и същ­ност на иде­ите на об­ра­за на света; оха­рак­те­ри­зи­ра­ни­те фи­ло­соф­с­ки те­че­ния се оказ­ват без­сил­ни да стиг­нат до та­къв жи­вот, до та­ко­ва битие. Възприеманата ми­съл не да­ва ве­че на Аза - на се­бе­съз­на­тел­на­та ду­ша - това, ко­ето да га­ран­ти­ра съществуване; за да мо­же да вяр­ва в та­зи га­ран­ция така, как­то мис­ли­те­ли­те са вяр­ва­ли в древ­на Гърция, то­зи Аз се е от­да­ле­чил твър­де мно­го от поч­ва­та на природата; и той не е ожи­вил още в се­бе си това, ко­ето ня­ко­га та­зи при­род­на поч­ва му е гарантирала, без да изис­к­ва соб­с­т­ве­но ду­шев­но творчество.




Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история

Изтегляне 1.53 Mb.

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание