МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД

МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД

Начинът на мис­ле­не на Карнери е из­дър­жан на­пъл­но в сми­съ­ла на ево­лю­ци­он­на­та идея, ко­ято не на­ми­ра по­-къс­но­то пред­ва­ри­тел­но об­ра­зу­ва­но в по-ранното, а за ко­ято по­-къс­но­то е ед­но дейс­т­ви­тел­но но­во­об­разуване. Химическия про­цес не съ­дър­жа ве­че раз­вит жи­во­тин­с­ки живот, щас­ти­ето се об­ра­зу­ва ка­то съ­върше­но нов еле­мент въз ос­но­ва на ин­с­тин­к­та на съх­ра­не­ние на животното. Трудността, ко­ято се крие в та­зи мисъл, да­де на един ос­т­ро­умен мислител, В. Х. Ролф, под­ти­ка да раз­вие разсъжденията, ко­ито той на­пи­са в сво­ята кни­га "Биологически проблеми, съ­щев­ре­мен­но опит за раз­ви­тие на ед­на ра­ци­онал­на етика". /Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, ед­на жи­ва фор­ма да не ос­та­не на оп­ре­де­ле­на сте- пен, а да се разви­ва по-нататък, да се усъвършенствува? Който до­пус­ка че по­-къс­но­то се на­ми­ра ве­че раз­ви­то в по­-ран­ното, не на­ми­ра в то­зи въп­рос ни­как­ва трудност. Защото за не­го е нап­ра­во ясно, че това, ко­ето се е раз- вило, то се е раз­гър­на­ло в оп­ре­де­лен момент. Обаче Ролф не ис­ка­ше да си да­де то­зи отговор. Но от дру­га стра­на за не­го не бе­ше дос­та­тъч­на прос­та­та "бор­ба за съществуване" на жи­вот­ни­те и въ­об­ще на жи­ви­те съ­щества. Ако ед­но жи­во съ­щес­т­во во­ди бор­ба са­мо за за­до­во­ля­ва­не на не­го­ви­те не­об­хо­ди­ми нужди, то на­ис­ти­на ще из­ка­ра от строя дру­ги по­-с­ла­би форми; но са­мо­то то ще ос­та­не това, ко­ето е. Ако не ис­ка­ме да вло­жим в не­го не­що пълнотайнствено, един мис­ти­чен стре­меж към съвършенство, то­га­ва тряб­ва да тър­сим при­чините за то­ва усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не във външните, при­род­ни условия. Ролф на­ми­ра те­зи при­чи­ни в това, че вся­ко съ­щес­т­во за­до­во­ля­ва в по­-бо­гат раз­мер сво­ите нужди, ко­га­то е на­ли­це въз­мож­нос­т­та за това, от­кол­кото изис­к­ва не­пос­ред­с­т­ве­на­та нужда. "Дарвиновият прин­цип на усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то в бор­ба­та за съ­ществу­ва­не е при­ем­лив са­мо чрез въ­веж­да­не­то на ненаситността. Защото са­мо в то­зи слу­чай има­ме ед­но обясне­ние за факта, че ко­га­то има въз­мож­ност съз­да­ва­не­то до­би­ва повече, от­кол­ко­то е нуж­но за не­го­во­то по държане, че то рас­те в изли- шък, ко­га­то има слу­чай да сто­ри това". /Биологически проблеми, стр. 96 и

В един вто­ри пе­ри­од на своя жи­вот съд­ба­та на Ницше бе­ше да изпита, как­во мо­же да бъ­де за чо­веш­ка­та ду­ша един светоглед, кой­то се опи­ра са­мо на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те на­чи­ни на мислене. Този пе­ри­од от живо­та на Ницше се из­ра­зя­ва в съ­чи­не­ни­ята "Човешкото, пре­ко­мер­но човешкото" /1878 г. /, "Зора", "Преуспява­ща наука" /1881 г. /. Идеалите, ко­ито ожи­вя­ват Ницше в не­го­вия пър­ви период, се­га из­с­ти­ват в него; те се оказ­ват ка­то ле­ки об­ра­зо­ва­ния от пя­на на познанието; ду­ша­та ис­ка да се про­ник­не със сила, да ук­реп­не в ней­но­то чув­с­т­ву­ва­не чрез "реалното" съ­дър­жа­ние на това, ко­ето мо­же да да­де ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­ят на­чин на мислене. Въп- реки то­ва ду­ша­та на Ницше е пъл­на с живот; си­ла­та на то­зи вът­ре­шен жи­вот се стре­ми на­вън от това, ко­ето мо­же да по­лу­чи от раз­г­леж­да­не­то на природата. Разглеждането на при­ро­да­та показва, как жи­вот­но­то ста­ва чо- век, и как в чув­с­т­ву­ва­не­то на вът­реш­на­та жиз­не­на си­ла се раж­да предста- вата: Живот­но­то е но­си­ло в се­бе си човека; не тряб­ва ли чо­ве­кът да но­си в се­бе си не­що по-висше, свръхчовека? И се­га Ницше из­жи­вя­ва в ду­ша­та си из­т­ръг­ва­не­то на свръх­чо­ве­ка от човека; та­зи ду­ша се опи­яня­ва в то­ва, да из­диг­не но­ва­та ево­лю­ци­он­на идея, ко­ято се опи­ра на се­тив­ния свят, в областта, ко­ято се­ти­ва­та не виждат, ко­ято се чувствува, ко­га­то ду­ша­та из­жи­вя­ва в се­бе си сми­съ­ла на развитието. Това, ко­ето Ролф си беше из­во­ювал чрез сво­ето разглеждане: "Само до­би­ва­не­то на не­об­хо­ди­мо­то за жи­во­та и на хра­на­та не е достатъчно, тряб­ва да се до­бие съ­що и удобство, ако не да­же богатство, си­ла и влияние. Жаждата, стре­межът за неп­рес­тан­но по­доб­ре­ние на жиз­не­но­то по­ло­же­ние е ха­рак­тер­ния стре­меж на жи­вот­но­то и човека"; при Ницше то­зи ре­зул­тат на раз­г­леж­да­не се прев­ръ­ща във вът­реш­но изживяване, във ве­ли­чес­т­вен химн на познанието. Познанието, ко­ето външ­ни­ят свят дава, познанието, ко­ето предава, въз­п­ро­из­веж­да външ­ния свят, не е достатъчно; то­ва поз­на­ние тряб­ва да се за­ви­ши в се­бе си по един пло­дот­во­рен начин; са­мо­наб­люде­ни­ето е вът­реш­на­та беднота; съз­да­ва­не­то на ед­на но­ва вътрешност, ко­ято да оза­ри всичко, ко­ето чо­ве­кът е ве­че в се­бе си, се раж­да в ду­ша­та на Ницше: в чо­ве­ка се раж­да не­съ­щес­т­ву­ва­що­то още, свръхчовекът, като сми­съл на съществуването. Поз- нанието из­рас­т­ва над това, ко­ето то е било; то се прев­ръ­ща в твор­чес­ка си­ла и създавайки, творейки чо­ве­кът зас­та­ва в сми­съ­ла на живота. Това, ко­ето ду­ша­та на Ницше чувствува, ко­ето тя из­жи­вя­ва в бла­жен­с­т­во­то на сът­во­ре­ни­ето на "свръхчовека" от човека, то об­ли­ча при Ницше един ли­-

Идеята на Ролф за "ум­но­же­ни­ето на живота" прес­та­ва при Ницше в пред­с­та­ва­та на "во­ля­та за сила, за власт", ко­ято той при­пис­ва на вся­ко би­тие и на все­ки жи­вот в жи­во­тин­с­кия и в чо­веш­кия свят. Ницше вижда в жи­во­та "усвояване, нараняване, из­на­сил­ва­не на чуж­до­то и на по-слабото, подтис- кане, жестокост, натрап­ва­не на соб­с­т­ве­ни­те форми, въп­лъ­ще­ние и най-малко, на­й-­мал­ко експлоатация". В "Тъй ка­за Заратустра" той из­пя на вя­ра­та в действителност, в раз­ви­ти­ето на чо­ве­ка в "свръхчовека" ед­на "въз­ви­ше­на песен"; в ос­та­на­ло­то не­за­вър­ше­но съ­чи­не­ние "Преоценка на вси- ч­ки стойности" той ис­ка­ше да нап­ра­ви ед­но пре­об­ра­зу­ва­не на всич­ки пре- д­с­та­ви от глед­на точка, че в чо­ве­ка ни­как­ва дру­га во­ля ня­ма на­й-­вис­ша­та власт ос­вен во­ля­та за "сила".

Стремежът към поз­на­ние се прев­ръ­ща при Ницше в ед­на жи­ва същност, ко­ято ожи­вя­ва в чо­веш­ка­та ду­ша Чувствувайки в се­бе си то­ва оживление, за Ницше животът се пос­та­вя над поз­на­ни­ето и истина, ко­ито не се за­пал­ват за живота. Това до­ве­де при не­го до от­ри­ча­не­то на вся­ка ис­ти­на и той ис­ка­ше да за­ме­ни воля­та за ис­ти­на чрез "во­ля­та за сила", ко­ято не пи­та вече: Вярно ли е ед­но познание? , а: по­дър­жа ли то жи­вота, по­ощ­ря­ва ли то живота? "При вся­ко фи­ло­соф­с­т­ву­ва­не съв­сем не се ка­са­еше за "ис- тина", а за не­що съвсем друго, да ре­чем за здраве, бъдеще, растеж, сила, живот..." Всъщност чо­ве­кът ви­на­ги се е стре­мил към сила; но са­мо се по­да­ва­ше на илюзията, че ис­ка "истината". Той смес­ва­ше сред­с­т­во­то с цел- та. Истината е са­мо сред­с­т­во към цел­та "сила". "Погрешността на ед­на съж­де­ние не е още ни­как­во въз­ра­же­ние про­тив съждението". Важното не е това, да­ли ед­но съж­де­ние е истинно, а "до­кол­ко то по­ощ­ря­ва живота, по­дър­жа живота, по­дър­жа вида, мо­же би въз­пи­та­ва вида". "Повечето мис­ле­не на фи­ло­со­фа е тай­но нап­рав­ля­ва­но чрез не­го­ви­те ин­с­тин­к­ти и е при­ну­де­но да вър­ви в оп­ре­де­ле­ни пътища". Светогледът на Ницше е лич­но чувствуване, той е ка­то ин­ди­ви­ду­ал­но из­жи­вя­ва­не и съдба. При Гьоте из­ле­зе на­яве дъл­бо­ки­ят им­пулс на по­-но­вия све­тог­ле­ден живот; той чувст- вуваше, че в се­бе­съз­на­тел­ния Аз иде­ята та­ка оживява, що­то с ожи­вена­та идея то­зи Аз мо­же да знае, че се на­ми­ра в ми­ро­во­то съществуване; при Ницше съ­щес­т­ву­ва стре­межът да нап­ра­ви чо­ве­ка да се почувствува, че жи­вее над се­бе си; той чувствува, че в това, ко­ето е би­ло са­мо съз­да­де но във вътрешността, тряб­ва да се раз­к­рие сми­съ­лът на живота. Въпреки то­-
ва той не про­ник­ва живо до това, ко­ето се раж­да в чо­ве­ка над чо­ве­ка ка­то сми­съл на живота. Той въз­пя­ва по ве­ли­чес­т­вен на­чин свръх­човека; но не му да­ва форма, не го изгражда; той чув­с­т­ву­ва не­го­во­то тъ­ча­що съществу- ване, оба­че не го вижда. Ницше го­во­ри за ед­но "веч­но възвръщане", оба­че не опис­ва това, ко­ето се връ­ща отново. Гово­ри за пови­ше­ние на жи­во­та чрез во­ля­та на сила; но фор­ма­та на по­ви­ше­ния живот, къ­де се на­ми­ра тя описана? Ницше го­во­ри за нещо, ко­ето тряб­ва да се на­ми­ра в неизве- стното; но се за­до­во­ля­ва са­мо с това, да по­со­чи към неизвестното; и при Ницше раз­ви­ти­те в се­бе­съз­на­тел­ния Аз си­ли не достигат, за да бъ­де съз- да­де­но наг­лед­но това, за ко­ето той знае, че то тъ­че и вее в чо­веш­ка­та при- рода.

Схващането на Ницше за све­та има ед­на про­ти­во­по­лож­ност в ма­те­ри­алис­тич­но­то схва­ща­не на ис­то­ри­ята и в ма­те­ри­алис­тич­ния въз­г­лед за живота, ко­ито са на­ми­ра­ли на­й-­ярък из­раз чрез Карл Маркс /1818-1883 г. /. Маркс от­ре­че на иде­ята ка­къв­то и да е дял в ис­то­ри­чес­ко­то развитие. Според не­го това, ко­ето тряб­ва да стои на ос­но­ва­та на то­ва развитие, са дейс­т­ви­тел­ни­те фак­то­ри на живота, от ко­ито са се ро­ди­ли мне­ния та вър­ху света, ко­ито хо­ра­та са мог­ли да си образуват, спо­ред това, в как­ви осо­бе­ни ус­ло­вия на жи­во­та са би­ли те поставени. Работещият физически, под влас­т­та на друг, има ед­но схва­ща­не за све­та раз­лич­но от това на ду­хов­но работещия. Една епоха, ко­ято за­мес­т­ва ед­на ста­ра сто­пан­с­ка фор­ма с друга, до­на­ся съ­що на по­вър­х­нос­т­та на ис­то­ри­ята дру­ги въз­г­ле­ди за живота. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем ед­на епоха, за ней­но­то обясне­ние тряб­ва да взе­мем под вни­ма­ние ней­ни­те со­ци­ал­ни отношения, ней­ни­те сто­пан­с­ки събития. Всички по­ли­ти­чес­ки и ду­хов­ни те­че­ния са ед­но ста­ва­що на по­вър­х­нос­т­та от­ра­же­ние на те­зи събития. Те се предста­вят ка­то иде­ал­ни пос­лед­с­т­вия на ре­ал­ни­те факти; те ня­мат ни­ка­къв дял в те­зи факти. Сле- дователно също та­ка един све­тог­лед въз­ник­нал чрез иде­ал­ни фак­то­ри не мо­же да има ни­ка­къв дял в раз­ви­ти­ето на съвре­мен­но­то по­ве­де­ние в жи- вота; на­ша­та за­да­ча е да при­емем ре­ал­ни­те кон­ф­лик­ти там, къ­де­то те са стиг­на ли днес и да ги про­дъл­жим в съ­щия смисъл. Този въз­г­лед се е ро­дил чрез ед­но ма­те­ри­алис­тич­но пре­тъл­кува­не на хегелианизма. При Хегел иде­ята се на­ми­ра във веч­но раз­ви­тие и пос­лед­с­т­ви­ята на то­ва про­дължа­ва­що раз­ви­тие са фак­ти­чес­ки съ­би­тия на живота. Това, ко­ето Огюст Конт из­г­раж­да от ес­тес­т­ве­но­на­учни представи, Карл Маркс ис­ка да стиг­не до не­го чрез не­пос­ред­с­т­ве­но наб­лю­де­ние на сто­пан­с­ко­то раз­витие. Марксизмът е на­й-с­ме­ло­то раз­ви­тие на ед­но ду­хов­но течение, ко­ето взе­ма сво­ята из­ход­на точ­ка в наблю­де­ни­ето на външното, на дос­тъп­ни­те за не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз­п­ри­ятие ис­то­ри­чес­ки явления, за да раз­бере ду­хов­ния живот, ця­ло­то кул­тур­но раз­ви­тие на човека. Това е мо­дер­на­та "социо- логия". Тя не взе­ма в никое нап­рав­ле­ние чо­ве­ка ка­то от­дел­но същество, а