Нева Кръстева
Яков Голососовкер и „Достоевски и Кант”
Изтегляне 199.5 Kb.
|
Свързани:
Бонов,Ангел-Митове и легенди за съзвездията, bgposlovici, DPS-Kniga, Milen Semkov - Zapiski po syvremenna istorija 1918-1945, Кратки отговори на големите въпроси - Стивън Хокинг - 4eti.me, Този път е различно - Райнхарт и Рогоф - 4eti.me-1
Яков Голососовкер и „Достоевски и Кант”
В книгата на Голосовкер „Логиката на мита” е експониран термин, който има особена тежест и за Чеслав Милош в неговата студия за Сведенборг – това е имагинацията, въображението13; по Голосовкер, „имагинативният абсолют”, разбиран като „висш инстинкт на културата”. Това изключително важно за романтизма и по-късно за символизма понятие е затвърдено от Голосовкер чрез изречението на Виктор Юго с една „шпенглерова» поправка: „Развитието на въображението служи за мярка на развитието на цивилизацията (при Голосовкер развитието е на „кулурата”) Имагинацията е както творческа, така и познавателна способност, а митът е въплощение на имагинативния абсолют. „Свободата е имагинативната идея в нейния абсолютен смисъл, не е „осъзната необходимост”(привежда се критиката на Хегел от Шопенхауер). Метафизиката се разбира като едно от създанията на висшия инстинкт, като „имагинативно убежище на абсолюта на въображението”. „Имагинацията има етически проекции – имагинация и морал, имагинация и съвест; изкуството не е сублимация (заместване, от лат.), както мислят Фройд и Адлер, освен ако не се замества нисша познавателна способност с висша” (Голосовкер Я. Э., 1987, с. 114-165)Голяма част от творбите на Голосовкер, както и философският му роман, замислен независимо от „Майстора и Маргарита” на Булгаков, но звучащ, поне в началните страници по сходен начин, биват изгорени след неговия арест. Сюжетът на романа, който предявява биографичните събития, се движи от един изгорен Ръкопис (думата се пише с главна буква); поразителни са героите – протагонистът е писател по име Исус, който се явява и като обитател на Юродома и като слизаща от стената фреска; идейната опора на романа е върху Данте, Гьоте и Достоевски. След изтърпяване на наказанието си Голосовкер се е опитал да възстанови творбата си по памет под название “Изгорелият роман” (Голосовкер, 1991). Ако мислим за Имагинацията като за „висша реалност” – в духа на Достоевски – срещата на обективното поле на въображението между писателите се е състояла; историческият резултат при Голосовкер остава по-скоро като гениално намерение (преводът на genialis, напомня той в друга връзка, е и „плодоносно”), а при Булгаков – като гениално, (в ренесансовия смисъл на думата), завършено произведение. Виртуозно написаната студия на Яков Голосовкер „Достоевски и Кант”е от 1963 г., четири години преди смъртта му и носи иронично-непретенциозното заглавие „Размишления на читателя над романа „Братя Карамазови” на Достоевски и трактата на Кант „Критика на чистия разум”. Тя открива гледка към някакво вътрешно и подвижно скеле на романа, което е скрито и загадъчно („секрет романа”). Всеки читател на Достоевски може постепенно да прозре музикално-полифоничната тъкан (по Бахтин), образите – идейно удвоени и дори утроени, детайлите, (ако използвам един израз на Ю. Карякин (Карякин 1988, 36) – „без ни одной зряшной ноты”), съвпаденията и съответствията на действия, сънища, спомени, предчувствия, кошмари и идеи фикс в града Скотопригоневск14. Но оттам, с помощта на Кантовите антиномии, които не са здрави подпорни колони на структурата на романа, а люлеещи се „кобилици” („карамысли”) сме изведени от анализа на Голосовкер нагоре към библейския Йов и Пролога към „Фауст” на Гьоте, към облога на Бог и Сатаната. За да продължим с проследяването по този път на стъпките на Голосовкер, нека си припомним характерни щрихи от рецепцията на Кант в Русия. Студията на Анатолий Ахутин „София и дяволът. Кант пред лицето на руската религиозна метафизика” дава такава панорама и подкрепа: „В заключение нека да се върнем към тази книга, която би могла да послужи за най- добър увод към същината на нашия проблем, а именно към книгата на Голосовкер „Достоевски и Кант” (Ахутин 1990, 69). Но в монографията за Кант на А. Гулига споменаването на Голосовкер (с типичното „вменяване”), звучи като отхвърляне: „Голосовкер уверява, че Достоевски е против Кант. Той греши, явно е сбъркал Кант с някой друг...” (Гулига, 1984, 314). К ато мото Акутин поставя стих от Андрей Бели, в който погледът на поета ”отлита далеч в пролетните лазурни висоти…”, но: “Критиките стоят пред поета, в кожените си подвързии”. Голосовкер е коментиран в първия раздел, защото изяснява връзката на Kантовите антиномии със съдбовните pro и contra на романа, следват А. Бели, П. Флоренски, Н. Фьодоров, С. Булгаков, И. Кирeевски, С. Трубецкой, Вл. Соловьoв, С. Франк. „Руската мисъл изпитва странна идиосинкразия към Kантовата философия. Тогава когато Шелинг, Хегел, Шопенхауер и Ницше в различно време са изучавани внимателно от неокантианците, усвоявани и критикувани, с други думи включвани в нормална философска работа, работата с Кант винаги е била заплашена от това да се превърне в скандал” (Ахутин 1990, 51). Павел Флоренски поставя в „Стълб и утвърждаване на истината” проблема за вярата и истината. Парадоксът за истината, противопоставена на вярата, един от ключовите за Достоевски, е документиран в известното писмо до Фонвизина: „Ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и действително истината е извън Христа, то за мен е по-добре да остана с Христа, отколкото с истината”15. Това курсивирано „действително” в писмото на Достоевски означава приемане на аргументите на философите на Пилатовия въпрос „що е истина?”16, но за разбирането на екзистенциалния смисъл на християнството на Достоевски е по-убедително да си послужим с изречението на Апостол Павел: „Съразпнах се с Христа, и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен” (Послание към Галатяните 2; 20). Ето думите на П. Флоренски от главата „Космологическите антиномии на Кант”: „Там, където Кант вижда ноуменалния мрак на „вещта в себе си”, за руските мислители сияе светлината на откровената истина. Там, където кантовият чист (теоретичен) разум като че увисва във въздуха без основа, руските мислители придобиват абсолютна свръхразумна основа и си припомнят, че винаги са стояли на нея. С други думи, там, където Кант по пътя на критиката на научния (в строгия, новоевропейски смисъл на думата) разум влиза в сферата собствено на философията, руските мислители стават теософи, софиолози, богослови” (цит. по: Ахутин 1990, 64). Главите на книгата на Голосовкер са единадесет, с послеслова са общо дванадесет, образувайки стройна, реторично осмислена форма. Нека да погледнем към тричастното деление на Послеслова – conclusio. Най-напред става дума за замисъла: „правото на учения да „разкрива тайните на живия свят. Към тези тайни се отнася и творческия свят на писателя”. „Размишлението на читателя” е посветено на „трагедията на човешкия ум”, пресъздадена от Достоевски – умът, който „напразно търси познание на цялата истина на битието и живота... зрелище, което никой от мировите художници на словото не е създавал с такава сила на проникновението” (Голосовкер, 1963, 95). Затова читателят желае да разкрие „тайния секрет”. После е изложена същността – „картината на великия дуел на автора на романа Достоевски с философа Кант”, който „не е само немският философ Кант, а репрезентира европейската, особено критическата философия, с която писателят съзнателно се бори, като води едновременно с това безсъзнателна борба със самия себе си” (Голосовкер, 1963, 96). Да си припомним едно от писмата на Достоевски към неговия брат М. М. Достоевски в периода от 30.01 до 22. 02.1854 г. с молба за книги в колонията, сред които е Critique de la raison pure на Кант. То съдържа подчертаната фраза „ С этим моя будущность соединена”17. Накрая „Размишлението”, което „неусетно се е превърнало в изследване”, показва единството на смисъла, което се дава „от мисълта на философа, образите на художника и съдбата на героите”, обединявайки фабулния, читателски първи план с авторския втори план. Книгата се нарича ”Достоевски и Кант”, а не „Кант и Достоевски”, защото става дума за Достоевски-читателя само на „Критиката на чистия разум” и именно за това „как Достоевски е чел Кант” (Голосовкер 1963, 99). „Достоевски изтънчено схваща значението на тайнописа на речника на писателя, в дадения случай на Кант-съчинителя. Той е разбирал, как трябва да се разшифрова този тайнопис и какво крие той в областта на ‘познанието’. В познанието се крие същността и на героя на романа, мислителя Иван Карамазов. Затова Достоевски го е създал като ‘диалектически герой на Кантовите антиномии’... Пред нас е любопитен случай: какво може да се види в книга, която в много отношения е определила пътя на световната философия, ако я четем с очите на такъв писател като Достоевски” (Голосовкер 1963, 100-101). Заглавията на главите подсказват изящния художествен изказ с преднамерено „криминален” ornatus: еxordium: „Кой уби старика Карамазов?”, narratio – “Убиецът –дубльор”. За inventio служaт „думичките „секрет’ и „тайна”, които се разполагат на много нива по стълбата, която извежда до дявола, “убиецa, по авторския план” (Голосовкер 1963, 24). Навлиза се във фаза на ожесточаване на конфликта, включващо confutatio: „Неназованите герои Теза и Антитеза (pro et contra) и тяхната битка под лика на персонажитe” (Голосовкер 1963, 35). Идва протагонистът: „Иван Карамазов като герой на кантовите антимомии”. Следва присъдата: „Вердикт, без вина виновен” (Голосовкер 1963, 55). В точката на златното сечение, argumentatio, изникват могъщите формулировки: „Чудовището на ‘необходимата илюзия на разума’ и неговите жертви като жертви на съвестта” и „Последната тайна на дявола, под секрет и за самия дявол”, „Бездните и истините на романа”. Confirmatiо, както се полага, включва „Разсекретената тайна” (Голосовкер 1963, 85). Острото аналитично чувство към езика на класическия филолог, вниманието към морфологичните конструкти в криминалната завръзка осветяват тези детайли от наратива, които са невидими, но разпознаваеми атрибути на действието. Така те се оказват амбивалентни и мистериозни (напр. „призракът”, „третият”, „шестият”) и продължават да звучат до развръзката. Местоимението „он” се отнася за Митя, за дявола и за Бога; в някои случаи и повторенията образуват сонорни паралелизми като трикратните възклицания на Митя: „Я не убил!” и „ Это черт сделал, черт отца убил, через черта и вы так скоро узнали!” или двукратните: „Не ты, не ты” на Альоша, противопоставено на “Это Вы, Вы” на Смердяков. Точно след смъртта на лакея, дяволът излиза в quasi-физическото си обличие пред Иван, който не крие отвращението си; за това, ако може да допълним Голосовкер, се досещаме отдавна чрез обонянието си („смердящий”– смрад, сяра), „он тоже лакей”. Но „и Смердяков, и дяволът, и двамата са неотделими от Иван, двамата са сън и призрак” (Голосовкер 1963, 20). Репликата за убиеца от началото на романа: “ръката на Небесата или Сатаната”18, резонира до развръзката, когато ( нека добавим) героят Митя влиза в лексиката на Миколка от „Престъпление и наказание”:„пострадать хочу” [14,458].19 Нека и ние от своя страна да добавим още наблюдения, които да допълнят извеждането на Голосовкер: Думата „черт”(„дявол“) се намира в самото начало на пряката реч в романа, репликата е на Миусов: “Черт, у кого здесь, однако, спросить в этой безтолковщине...” 20 Тази картина, изобразяваща гора, хаос, безпътица, (безумие, безверие) и последвалият разговор в скита е подобна на увертюра към опера, в която преди вдигането на завесата се появяват всички теми. Праобразът е “Lo sviamento, la falsa via е la guida sicura”, както е озаглавена Canto prima на Дантевия „Ад” : Nel mezzo del cammin di nostra vita/ mi ritrovai per una selva obscura,/ ché la diritta via era smarrita (Dante Alighieri 1920, 3). Семейството, чието греховно жизнено поприще – la falsa via – току-що е разказано от автора в началото на първата книга, се е загубило в пустошта сред надгробните камъни. Угодливият господин (Максимов), който не е guida sicura, „внезапно” се появява (след „евокацията” на Миусов) и ги праща без път в selva obscura („леском”) Той прилича на привидението на един зверски убит от блудници (фон Зон) и изглежда като антиципация на дявола на Иван. След споменаването на името на Зосима се появява и „сигурния водач” – монахът, който ги довежда до „затворените ограда и врати” на скита. Митя, излъган за часа на срещата от Смердяков („без вина виновен”), не участва; неговата функция на опонент се изпълнява до появата му от Миусов, заявен, както и Иван като „атеист”, но противопоставящ се на Фьодор Карамазов, напр. срещу гаврата с „капелмайстора Направник, необходим за хармонията”. След това се провежда не само идейния за писателя монолог от Иван за църквата и държавата (както при Разколников върху премислен и вече публикуван текст), а проблемът за вярата се е въплотил и в персонажи – pro: „Вярващите жени” (едната от изповядващите се е убила насилника си) и contra: “Mаловерната дама” с нейното малко дяволче – Лиза. При появата на Митя се припомнят съдбовните думи на Иван, които движат целия роман, за „необходимото злодейство”за това, че „без добродетелта няма безсмъртие” [14,65]. Тук Зосима прави „пълен, отчетлив, съзнателен поклон” пред Дмитрий [14,69] и благославя Иван, в чието сърце се борят Бог и дяволът:„горняя мудроствовати и горних искати, наше бо жительство на небесех есть” [14,65-66]. Според Голосовкер: „Стъпалата на натрупващите се обвинения към дявола водят от формално фактическия план към плана на съвестта, в плана на моралното, фантастическото, инферналното, където се разиграва потресаващия спектакъл, едновременно трагедия и водевил. Там играят „той” и „призракът” и „шестият”и „някой трети”,т.e. Богът и Дяволът, а не само Иван, Альоша, Митя, Смердяков” (Голосовкер 1963, 13). Изтегляне 199.5 Kb. Сподели с приятели:
|