Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Както се вижда, става дума за тотално потъване. Като се започне от производството, премине се през социалната сфера и се стигне до духовния живот!
- Мисля, че казаното не се нуждае от коментар. Каква чудна "идилия" се е ширила във Великото народно събрание...
- Това е едно от измеренията на споменатото вече потъване. Бяха задействани опасни детонатори
- Не е случайно, че сега открито се заговори за неизгодни за България договорености с международни финансови институти, както и за търсене на отговорност от подписалите тези договорености.
- Нека читателят ми прости, че разказът си по този въпрос аз разполагам повече в личностен план. Но нещата така се стекоха, че това е просто наложително.
- Малко по-късно всичко, или почти всичко, ми стана ясно! България е предадена! България е продадена!...
- Уви!... Най-реалното нещо, което възприемах осезаемо, бе пропагандата срещу мен, която течеше ли, течеше!...
- Но авторът на този акт явно е имал користна цел: да даде своя "принос" за преразпределението на народното богатство. Впрочем, не бих му завидял, ако това мое предположение се окаже вярно.
- Не мога да пропусна още два кардинални проблема. За да се затвори кръгът, така да се каже.
- Сигурен съм, че още преди да бъда освободен от длъжност от резерва са били похарчили 700 милиона. Оставаха милиард и 300 милиона долара, които бяха в чуждестранни банки.
Последваха опити да се заблуждава народът, че това било криза, но тя имала своето начало още в "тоталитарните времена". Аз вече споделих, че по наше време имаше криза на системата. Имаше проблеми изключително остри. Но се стремяхме да реагираме, без да се посяга върху благосъстоянието на милиони хора. Ето този капитал беше разпилян. Това е доминиращата реалност. И тази реалност не може да не смущава съня на немалко бивши и сегашни политически "герои". Ако им е останала поне капка съвест. Както се вижда, става дума за тотално потъване. Като се започне от производството, премине се през социалната сфера и се стигне до духовния живот! Това наследиха след изборите в края на 1994 г. социалистите! И, за съжаление, не съумяха да го променят. Бих си позволил да направя един извод с по-общ характер и значение, излизащ извън кръга на нашето национално развитие. Отнася се до следното. Новото историческо съдържание, за което стана вече дума и което по принцип подхожда на социалистическия обществен строй, се разви и утвърди първоначално в утробата на капитализма. Нещата така се стекоха, че социализмът остана в ариегарда, а капитализмът стана синоним на прогреса. Всичко това се отрази върху хода на процесите в социалистическите страни по време на преустройството. Обикновеният човек, милионите хора ратуваха за новото, а това ново беше във "витрините" на капитализма. Затова той трябваше да вземе връх в историческото съревнование между двете обществени системи. И взе връх! А всичко това даде своето отражение върху вътрешното положение в социалистическите страни... Създаде се по-специално обстановка, в която тона за прогреса си присвоиха, и не без основание, антисоциалистическите сили. Неслучайно по митинги и събрания техните искания бяха в духа на реформите. Много от обикновените хора вярваха в тези искания. Вярваха, че това е новото, прогресивното, което нашето време дава на обикновения човек. А силите, ратуващи за социализъм и изобщо за социалистическите идеали, бяха в неизгодно положение. Защото строят, който те провъзгласяваха за свой идеал, е чужд на много от атрибутите на съвременното историческо съдържание. Ето в такива условия се извършваше преустройственият процес още преди 10 ноември. Към посочените обстоятелства трябва да се прибавят фактите, свързани с ролята на партията и по-специално на нейното ръководство, след тази дата. Както вече изтъкнах, това ръководство се отказа от възприетата програма за преустройство. Така се утвърди подход, при който стъпка по стъпка се правеха отстъпления, а набързо избуялата опозиция вземаше връх. С решаващата помощ отвън, разбира се. В началото бяха откритите и закритите партийни събрания, на които се даде тон за отстъплението. Бързаха да се откажат от "модела на Живков". Нещо, което непосредствено след това бе взето на въоръжение от всички антисоциалистически сили под флага на формулата: "Напред към преход, към пазарно стопанство, към демокрация". Което на практика означаваше - назад към дивия капитализъм... Така "реформаторите" от всички цветове стигнаха до идеята за монтирането на "кръгла маса". Както беше замислена и осъществена, тази идея бе голям пробив в полза на силите, поставили си за задача да сринат всичко, създадено от социализма. И да осъществят реставрация. Нищо от това, че опозиционните сили бяха в своя зародиш. Но тъй като политическият плурализъм бил невъзможен без опозиция, "кръглата маса" се превърна в своеобразна "ясла" за отглеждане на родна опозиция. И тя бе произведена! За нея на бърза ръка се създадоха всички условия за изяви. Включително да бъдат осигурени сгради, леки коли, хартия, достъп до средствата за масова информация. Без да се съобразява с народния вот, избрал Народото събрание, "кръглата маса" вземаше решения, повечето от които бяха налагани от така наречената опозиция. А тогавашният парламент набързо ги превръщаше в "народна воля". Наистина бяха взети и някои правилни решения. Вместо да се върви обаче по пътя на нормалния демократичен процес в условията на стабилна политическа обстановка, икономически растеж и пазарно стопанство, политически плурализъм и т.н. бе избрана линия, която доведе до ожесточена политическа конфронтация, омраза, отмъщение. До разрушаване на единството на нацията. До разруха на страната... Създаването на нормативна база, която проправи пътя към развихряне на разрушителните сили в икономиката и другите сфери на обществения живот, се пренесе постепенно в кулоарите и в пленарната зала на Народното събрание. Едно от първите творения на тази законотворческа дейност беше налагането на монетарния модел, както и възприемането на така наречената шокова терапия. В България, както е известно, има добри икономисти, учени, специалисти. Те знаят какво означава шоковата терапия! Защо се допусна този пагубен за страната експеримент? След като шоковата терапия означава всички трудности по смяна на системата да се прехвърлят върху милионите хора, главно върху най-уязвимите слоеве от населението - подрастващи, стотици хиляди застрашени от безработица и фактически безработни, пенсионери. Печален е резултатът. Кризата набързо стана тотална. Какво ли оцеля?! По-сетне някои дейци на БСП и на други политически сили започнаха да настояват за смяна на модела. Но моделът на фалиралата шокова терапия вече беше свършил своята работа. Уви, безвъзвратно!... Бих искал наред с другото да приведа някои примери за провежданата тогава политика, която задълбочаваше бушуващата криза. Ще се позова на факти, изнасяни в печата. През декември 1990 г. Великото народно събрание прие промени в Указ 56. Предложението бе направено от СДС. А мнозинството бе "комунистическо". Тези промени отмениха съществуващото дотогава положение за задължителна регистрация в България на българските фирми в чужбина. Така чрез системата от дъщерни фирми се създаде законова база за безпрепятствен износ на капитали. А сега питат кой и кога е изнесъл националния капитал на България. Мисля, че казаното не се нуждае от коментар. Каква чудна "идилия" се е ширила във Великото народно събрание... Една година по-късно "първото демократично правителство" закри Министерството на външноикономическите връзки. Каква бе реакцията на "комунистите"? Пак в печата бе коментиран фактът, че те гласували измененията в Указ 56 и се "съпротивлявали" при закриване на Министерството, но нали били в "немилост"! Всичко, което предлагаха те, се интерпретираше като връщане на комунизма. Пък и не си даваха много зор... Това бе единият консенсус между "демократи" и "комунисти". Другият консенсус бе във връзка с премахването на контрола върху държавната собственост, която бе 95 на сто. Апаратът за този контрол бе сведен до група от 35 души! Мисля, че и тук коментариите са излишни! Какво се проявява в случая - наивност, лекомислие? Или преследване на користни цели и лични интереси?! Имало ли е в тогавашния парламент и във водещите политически сили компетентни, т.е. професионално подготвени хора, за да се допусне такова лековато решение?! Впрочем, то може да е било и много добре премислено от гледна точка на нечии лични интереси!... А защо да не допуснем, че с всичко това се създаде още един канал за масовото разграбване на националното богатство? Случайно ли беше, че тогава бяха взети на прицел и специалните служби, и армията, и дипломацията? Това е едно от измеренията на споменатото вече потъване. Бяха задействани опасни детонатори Във всеки случай днес едва ли може да се подценява и отрича, че след 10 ноември в България се създадоха всички условия, които щяха неизбежно да породят настъпилата тотална разруха и катастрофа. Сред тези условия се открояват три, така да се каже, детонатора-взриватели, които бяха задействани по всички правила на "разрушителния жанр". Къде прикрито, къде открито. Детонатори, които, взети поотделно, са имали и имат място и в други страни. Но у нас те сякаш намериха най-плодородна почва за съвместно действие. И това съвместно действие, раздухвайки още повече разрушителната сила на всеки отделен детонатор, не можеше да не ни доведе до невероятни катастрофални последици. Впрочем, без да навлизам в подробности, ще маркирам накратко тези детонатори. Първият детонатор, за който напоследък се заговори не само открито, но и с нарастваща тревога, това са управленският волунтаризъм и стратегическата немощ. Мисля, че едва ли е нужно да обосновавам защо в случая съм принуден да говоря именно за детонатор, а не за нещо друго. Не за традиционен дефект в управлението на обществото. В последна сметка именно управленският волунтаризъм и стратегическата немощ са в основата на провеждания практически курс. Провалите в управлението и стратегията са провали в цялото ни обществено развитие. Времето след 10 ноември изобилства с факти от подобен характер. Анализите, които напоследък правят експерти от висшите органи на изпълнителната власт, както и от научни институти, показват недвусмислено какви дестабилизаращи фактори са заложени в много, ако не във всички сфери вследствие на гафовете в управлението. Отнася се за дестабилизиращи фактори, които представляват в истинския смисъл на думата мощни взриватели в материалния и духовния живот. На редица от тях аз вече се спрях. Вторият детонатор е свързан с така наречения външен фактор, взет в най-широкия смисъл на думата. Далеч съм от мисълта да отричам необходимостта от широкото ни отваряне към външния свят и интегрирането ни в европейските структури. Та нали това бе един от препъни-камъните в разногласията ни със съветското ръководство. И не за това искам да говоря и да размишлявам тук. Въпросът е, че вместо двустранен, с отчитане на българските интереси, този процес се разви едностранчиво, с което се нанесоха трудно поправими пробойни в националната икономика. За никого вече не е тайна, че оттук, наред с другото дойдоха катастрофални последици. Цели отрасли и подотрасли бяха извадени от строя. Други бяха парализирани, какъвто е случаят с военнопромишления комплекс, електрониката, енергетиката и прочее. Някои пък бяха доведени до немощно състояние... Не е случайно, че сега открито се заговори за неизгодни за България договорености с международни финансови институти, както и за търсене на отговорност от подписалите тези договорености. Така или иначе и този детонатор е заложен дълбоко в самата тъкан на цялостния ни социален организъм. Парализата, за която споменах, доведе до унищожаването на не едно или две стратегически направления, до осакатяването на ред производства, по които бяхме завоювали позиции и в напредналите страни. И за които се говореше с уважение и от приятели, и от опоненти. Третият детонатор, на който искам да се спра по-подробно, се отнася до тоталното разграбване на народното богатство след 10 ноември. Спирам се подробно на този детонатор, защото това не е някакъв обикновен, нищожен детайл в трагичното развитие на нещата. Или пък една от проявите на реставрационния процес, на който сме свидетели. Става дума за явление, което се стовари с невиждана сила върху целокупния обществено-политически, материален и духовен живот на страната. За явление, което ще остане като една от най-позорните страници в съвременната история на България. Отнася се за уникално явление, но с отрицателен знак!... Вероятно малко са страните или регионите, които познават подобен случай. Нека читателят ми прости, че разказът си по този въпрос аз разполагам повече в личностен план. Но нещата така се стекоха, че това е просто наложително. Вече направих уговорката, че в края на мемоарите си аз се спирам на така наречения процес № 1. Още тук обаче искам да споделя, че след моето освобождаване на пленума на ЦК на БКП всичко, всичко, което беше говорено, рухна още на другия ден. Беше забравено! Започна се жестока кампания срещу мен. Аз бях изолиран. Във вилата си нямах телефон, нямах телевизор, нямах радио. Вестници не стигаха до мен. Вилата беше блокирана. Такава охрана беше поставена, че както казва народът, птичка не можеше да прехвръкне... По това време при мен три пъти идваха емисари от новото ръководство. Предупредиха ме, че никой няма право да ме посещава. Освен членовете на семейството ми! Един само дявол можеше да знае какво се е мътило в главите им?!... Това продължи до преместването ми в друга вила. Но и там бях поставен при трудни условия. Непривични. И бих добавил - по-строги. Тук забраниха да идват дори моите близки. Единственият ми "контакт" с тях беше вечер, когато наблюдавах светването и гасенето на лампите в тяхната вила. Втренчен в прозорците, очаквах да видя кога се събужда животът отстреща - в дома на моето семейство! И така! Бях поставен в пълна изолация. Всяка моя стъпка бе следена. Всяка моя дума, както научих по-късно, е преценявана и претегляна на десет кантара. Питах се: "Не е ли това някаква инсценировка?! Защо е всичко това - за да ми затворят устата? За да ме уплащат ли? Какво става в България?..." Малко по-късно всичко, или почти всичко, ми стана ясно! България е предадена! България е продадена!... На 18 януари 1990 г. ме арестуваха. Вече споменах - при много строга охрана. Лишен бях от всякаква информация. Но когато ме поставиха под домашен арест вече имах възможност да гледам телевизия. Можех да чета вестници, да слушам радио. Бях поразен. Бях като от гръм ударен. Пред себе си видях една съвсем друга, различна, непозната за мен България. Изненадата ми бе неописуема. Какво се бе случило у нас? Какво бе станало? Какъв "тайфун" бе преминал над страната ни?... Впечатли ме най-напред безредието! Тотално безредие, което долових с всичките си сетива. Да вземем най-елементарното - движението по улиците. Питам шофьора, който ме докара: "Какво е това безредие?" Той ми отговори: "Демокрация! Демокрация! Кой каквото иска, това прави..." Иронизираше колегите си, че и за тях вече фаталния знак "Забранено!" не съществува!... С всеки изминал ден от вестниците научавах, а чувах и по радиото, за разни пръкнали се новобогаташи. С някои от тях дори се "запознах" чрез публикуваните биографии. При това - с пикантни подробности. Всеки вестник с по нещо ме шашваше - прочитах за все нови и новоизлюпващи се милионери. Всичко изглеждаше не само невероятно. Не исках да го приема нито с разум, нито със сърце за възможно. За реално съществуващо!... Вярно е, че макар и под сурдинка за богаташи в България се заговори още по времето на моя арест. Но когато излязох от ареста аз бях, ще повторя, изумен. Меко казано - бях шокиран! Не можех и не исках да повярвам! Нямах обяснение! Искаше ми се всичко това да е само някакъв нагласен сценарий!... Уви!... Най-реалното нещо, което възприемах осезаемо, бе пропагандата срещу мен, която течеше ли, течеше!... За другото, мислех си, дано сънувам! Защото - вярно е, аз не разполагах с никакви документи! Но и пред мен, както пред всеки трезво мислещ български гражданин, средствата за масова информация ежедневно рисуваха картини на неприсъщия за додесетоноемврийска България парадокс: няколко стотин души забогатели по неведом, а може би - престъпен начин и няколко милиона бедняци, някои дори ровещи в кофите за боклук!... Кой можеше в онези смутни дни да оспори явния факт, че България е подложена на безмилостен грабеж? Че България се разграбва! Че България, както обичат да казват в подобни случаи, вече заприличала на разграден двор. Кой каквото можеше и откъдето можеше - грабеше! И този процес, за всенародна жалост, продължава!... Неволно и непрекъснато в съзнанието ми се натрапваше мисълта, че макар персонификацията на авторите и актьорите на посочената драма да остава скрита картинка, едно е безспорно: във всички случаи ще да е имало нещо като щаб. Силен щаб, който е организирал и ръководил това разграбване на народното имане. Иначе откъде така набързо, кажи-речи за месец-два, ще се пръкнат тези новобогаташи?! Може би случаят с мораториума върху външния дълг ни подсказа за някои детайли от конвулсиите на тази драма... Питам се и нямам отговор. Какво всъщност се целеше с този мораториум? Може би да се покаже, че България е фалирала? Че тя вече не е в състояние нормално да контактува със света?... Едно е ясно. Това е или сметка, правена от "лаборантите" в лабораториите на управленския волунтаризъм. Или е една "велика" глупост. Много са фактите, които показват, че България можеше да ползва заеми от редица западни страни. Че тя имаше тяхното доверие. А мораториумът бе един от факторите, който подкопа авторитета на България. Изключени бяха възможностите да решим успешно възникналите проблеми. Но авторът на този акт явно е имал користна цел: да даде своя "принос" за преразпределението на народното богатство. Впрочем, не бих му завидял, ако това мое предположение се окаже вярно. Бих искал да спомена за две важни страни на разглеждания въпрос. Страни, свързани с това, че едно нещо е т.нар. първоначално натрупване на капитал, което се извършва по описани от науката закони. А друго, съвсем друго - грабежът. Както народът ни сполучливо определи - пладнешкият грабеж на народно имане. В случая имаме работа именно с грабеж, осъществяван брутално, под лозунгите на една криво разбрана демокрация... Всеки нормален човек не може да не се запита днес, питам се и аз: какво ставаше в тази България? Наистина ли няма закони в нашата страна? Закони, които да изпратят там, където им е мястото всички - и от "върховете", и от "низините" - които престъпват не само държавната законност, а и неписаните морални норми на нормалното човешко общежитие. Като казах "върховете" си спомних за една хубава, вярна, много актуална мисъл, изречена преди десетилетия. Ако държавни деятели са извършили в семейството или в обществото такива престъпления, каквито са вършели в политиката, биха ги изпратили в затвора... Това е само от рода на "думам ти, дъще, сещай се, снахо!"... Питам ви, братя българи, вярно ли е, наистина ли няма закони в нашата държава? Не! Не е вярно! Има закони за крадците, има закони за престъпниците! Имало е и ги има! Друг е въпросът дали и доколко те се прилагат. Защото за жалост и огорчение много престъпни елементи - и от "върховете", и от "низините" - остават извън техния обсег. Извън "примката" на съществуващото българско законодателство... Мисля - не, уверен съм, че въпросът е свързан и с приватизацията. Приватизация, приватизация, приватизация! До втръсване ни занимават с тази приватизация. Да вземем обаче реалните факти. Известна приватизация се извърши. Но как? Отговорът може би не е еднозначен. Но и под формата на ограбване. И това е обяснимо. Цялата държавна промишленост с много малки изключения бе оставена, така да се каже, сляпа на входа и на изхода, окупирана от частни фирми. И то паразитни частни фирми. Такъв е случаят например с енергетиката, където именно такива фирми държат в ръцете си снабдителната, пласментната и голяма част от ремонтната дейност. Те диктуват неизгодни цени, включват многобройни посредници със солидни и тлъсти комисиони... И в крайна сметка приватизират част от доходите. Разбира се, това е само един от скритите механизми на безскрупулния грабеж. Прави чест на редица експерти, които напоследък разкриха същината на тези механизми... Не може да се пропусне още един "фрагмент" от тази трагична история. История, свързана с общото финансово състояние на банковата система, с проблемите и начините на създаване на частните банки, с приноса на всичко това в прането на мръсни пари. Мисля, че нещата около тази история ще изплуват тепърва. Много нейни страници все още се пазят в дълбока тайна. Но и това, което по един или друг начин е вече станало достояние ако не на цялата ни общественост, то на достатъчно широки кръгове, позволява да се направи един извод от по-общ характер и значение. Както показват фактите, сериозни промени в структурата на банковия капитал започват да се извършват през 1990-1991 г. Именно тогава на финансовия пазар навлизат акции, чрез чието изкупуване се увеличава уставния капитал предимно на търговските банки, като частният сектор в повечето от тях надхвърля 51 процента. През този период се създадоха и изцяло частни банки, някои от които сега са мощни финансови империи. Факт е също така, че бяха извършени сериозни банкови нарушения, като се изтеглиха огромни финансови средства под формата на кредити без необходимите обезпечения. Чрез злоупотреби с банкови заеми и чекове от държавните банки средствата се насочиха към частните банки, след което бяха обявени за безнадеждни събирания. Друга част от заемите беше обърната във валута и изнесена в чужди банки. Този начин на изсмукване на национални пари е типичен за банките, създадени от някои крупни икономически групировки. Например от ДСК са раздадени около 70 милиарда във вид на кредити, като болшинството от тях са използвани за създаване на частни банки и фирми. Мисля, че е излишно да се спирам по-детайлно на този скандален "фрагмент". Но и това, което е известно досега, е достатъчно, за да се види какви механизми за ограбване на народното богатство са създадени в прословутата пазарна икономика, оставена извън всякакъв контрол от страна на държавата. Дори нещо повече, някои бяха и "улеснявани"... Представляват интерес и коментарите на експертите на ООН по известния доклад на Програмата на ООН за развитието (1995 г.) В тях по-специално се изтъква, че у нас входовете и изходите на държавните предприятия са "обрасли" с частни предприемачи. От това се прави един логичен извод, а именно, че тази практика може да е ефективна за преразпределението на обществения продукт, но не и за неговото увеличаване и съхраняване. При това положение логично е също, че брутният вътрешен продукт на страната спада. Не мога да пропусна още два кардинални проблема. За да се затвори кръгът, така да се каже. Първият. Какво стана с държавния стратегически валутен резерв, който беше създаден и който ни проби пътя на Запад? Защото този резерв беше в западни банки. А те, известно е, обменят информация помежду си. Знаеше се, че България е стабилна. Оттук идваше и доверието към страната ни. Ние бяхме платежоспособни. Не сме просрочвали нито едно плащане. Напротив, през цялото време на управлението на Тодор Живков имаше валутен резерв. Къде отиде този валутен резерв след 10 ноември 1989 г.? Кой го присвои? Ето за това не може и не бива да се мълчи. Тук ще направя едно уточнение. Този валутен резерв беше под мой контрол. Аз председателствах валутната комисия към Политбюро. По късно, през 1985 г., прехвърлихме комисията към Министерския съвет. Не беше правилно държавният глава да се занимава с такъв въпрос. Това си беше задължение на изпълнителната власт. Спомням си, по някое време при мен дойде Васил Коларов - председател на Българската народна банка. Каза ми: "Другарю Живков, похарчени са 500 милиона долара". Министерският съвет тогава натоварил А. Луканов да оглави комисията по валутния резерв. След този разговор забраних на Коларов да дава каквато и да е сума във валута на правителството без мое разрешение. Така се договорихме. След известно време отново дойде Коларов: "Похарчени са още 200 милиона..." Придружаваше го директорът на Външнотърговска банка. Пред мен Коларов го разкритикува остро за похарчените още 200 милиона долара. Обърнах се тогава към него: "Вие участвате във всички заседания на Министерския съвет, а сега вините другите. Съгласен съм с вас за критиката към тях, но и вие участвате във вземането на решения..." А той започна да се оправдава: "Но те не ме викат, другарю Живков, когато разглеждат всички валутни въпроси..." Сигурен съм, че още преди да бъда освободен от длъжност от резерва са били похарчили 700 милиона. Оставаха милиард и 300 милиона долара, които бяха в чуждестранни банки. Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|