Общата теория на правото през погледа на Георги Денков
Същност на \"юридическото лице\" (ЮЛ)
Изтегляне 2.8 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 9. Държавата като особен субект на правото.
- 1. Същност на представителството
- 4. Основания за възникване на представителството.
- 5. Видове представителство
- Обекти на правото. Същност и видове.
- . Видове отделни обекти на правото
- 7. Вещите като обект на правото
- Прилагане и реализация на правото. Етапи на правоприлагането. Актове по прилагането и по реализацията на правото.
8. Същност на \"юридическото лице\" (ЮЛ). Това е правна категория, въведена от Жан Боден през ХVІІІ век. Тя е по-тясна по смисъл от категорията \"неиндивидуалните субекти на правото\". Често пъти обаче някои я използуват като синоним на категорията \"неиндивидуален субект на правото\". В този случай категорията ЮЛ се използува в широк смисъл. Нейният точен смисъл, обаче, е значително по-тесен - ЮЛ е само качество на някои от неиндивидуалните субекти на правото. Категорията ЮЛ идва като обобщение на такива предходни юридически категории от древността, като корпора, социетас, университас, солидация, муниция, персона фикта. Понастоящем ЮЛ е правно качество на някои неиндивидуални субекти на правото, позволяващо им те да придобиват имуществени права и задължения на собствено име, да имат собствена имуществена сфера, свои имуществени интереси, свой патримониум, различни от тези на съставляващите ги или управляващи ги субекти на правото. ЮЛ е легална категория, а \"неиндивидуален субект на правото\" само доктринална юридическа категория, което обуславя много по-голямата популярност и употреба на категорията ЮЛ и погрешното й отъждествяване с категорията "неиндивидуален субект на правото\". 9. Държавата като особен субект на правото. Държавата е първия и най-важен неиндивидуален субект на правото. Същевременно тя като субект на правото има свои особености, специфики, характерни черти, различаващи я коренно от останалите неиндивидуални субекти на правото. Тези особености са в три насоки: а) държавата създава позитивното право и същевременно е негов субект. Тя е единственият субект на правото, който изцяло и самостоятелно определя своите правомощия и компетенции; б) държавата като цяло е субект на правото, като нейните органи едновременно са и органи на държавата като субект на правото, и самостоятелни неиндивидуални правни субекти субекти на правото. По принцип всеки неиндивидуален субект на правото има свои органи, представляващи негова структурна част, изразяваща неговата разумна воля, насочена към защита на неговите законни интереси. Органите на другите неиндивидуални субекти на правото по начало не са самостоятелни субекти на правото, тъй като не изразяват своя воля и от свое име, а на и от името на друг правен субект - този, към който принадлежат. Единственото изключение са органите на държавата, които изразяват своя воля и от свое име, освен от името на държавата; в) държавните органи имат квази-качество \"юридическо лице\". То е квази, непълно, нецялостно, защото то не включва най-важното имуществено правомощие на юридическите лица - това да придобиват лично право на собственост от свое име и за своя сметка. Вместо това държавните органи придобиват право на собственост и някои други имуществени права от името и за сметка на държавата като субект на правото. 10. Създаване, развитие и прекратяване на неиндивидуалните субекти на правото. Неиндивидуалните правни субекти съществуват от момента на своето учредяване до момента на приключване на своята ликвидация, респективно вливане или сливане в друг правен субект. Значимите обстоятелства в тяхното съществуване (като създаване, промени, прекратяване) се създават под влиянието на определени юридически факти (средства, начини), които са най-различни с оглед многообразието на колективните субекти на правото. Сред основните начини за извършване на тези промени са: а) двустепенен: - вземане на съответното решение по установения нормативен ред от страна на ръководните органи на колективния субект, и -последващо вписване в съдебен регистър на взетото решение относно различните значими обстоятелства в развитието (като създаване, седалище, адрес на управление, предмет на дейност, начин на управление, начин на представителство, ликвидация, несъстоятелност и пр.) на неиндивидуалните правни субекти - такива са търговските дружества, кооперациите, политическите партии, читалищата, обществените организации, и пр.; б) едностепенен, като тук има два основни варианта: - вземане на съответното решение по установения нормативен ред от страна на ръководните органи на колективния субект без да е необходимо последващо вписване в съдебния регистър - това е приложимо спрямо неиндивидуалните правни субекти, които не се нуждаят от съдебна регистрация тъй като са създадени и съществуват само по силата на реализационен юридически акт, каквито са гражданските дружества, някои движения, някои клубове и пр.; - постановяване на нормативен или правоприложен юридически акт (закон, постановление, решение и пр.), включително и последващите му изменения, в който компетентен държавен орган се произнася относно различните значими обстоятелства в развитието на неиндивидуалните правни субекти, без да е необходимо този акт да се вписва в съдебен (но може да има административен регистър с удостоверително значение) регистър - такива са държавните органи (министерства, държавни агенции и пр.), етажната собственост и пр. ІІ. ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО 1. Същност на представителството: а) дефиниция - това е възможността на един правен субект да извършва по пълномощие или по силата на закона правомерни правни действия за друг правен субект от негово име и с непосредствено действие за него; б) неизбежност на съществуването на представителството - изискват го времето, разстоянието и умението, поради което съществуват два основни вида представителство: - представителство по необходимост (при малолетни, непълнолетни, поставени под запрещение); - представителство по целесъобразност (например при адвокатското представителство); в) сфери на недопустимост на представителството - те рядко се посочват легално, поради което тези сфери се определят доктринално и извеждат се чрез тълкуване: - упражняване на лични неимуществени права (женитба, родителски права, активно и пасивно избирателно право); - упражняване на права и задължения с оглед на личността (явяване на изпити, преподаване); - изпълнение на задължения за материални (трудови) действия (случаят с т. нар. заместване, което е различно от представителството); - извършване на неправомерни действия; - изтърпяване на юридическа отговорност. г) кой правен субект може да бъде представител на друг правен субект - само дееспособен субект на правото може да бъде представител на друг правен субект. Няма пречки неиндивидуален субект на правото да бъде представител на индивидуален субект на правото. Няма пречки и едно лице може да бъде едновременно представител на две и повече лица за едно и също правно действие, а две лица - на едно лице за едно и също правно действие. 2. Теории за представителството: Теоретичното осмисляне на представитеството започва през ХІХ век. Оттогава са трите основни теории за него: а) фикционна (Фр. Савини) - според нея представителят е пратеник, приносител на волята на представлявания. Представителят в нито един момент не изразява своя воля. Меродавна е само волята на представлявания; б) репрезентационна (Р. Йеринг) - според нея представителят не е просто пратеник, а изразява своята воля в съответствие с дадените му указания от страна на представителя. Представителят изрязява своята воля, а не просто волята на представлявания. Меродавна е само волята на представителя (тя е възприета у нас); в) теория на сътрудничеството (Митайс) - според нея са важни са волите и на представляващия, и на представлявания. Меродавни са и двете воли. 3. Отграничения на представителството от сродни правни явления. Представителството следва да бъде отграничено от сходни правни явления: а) пратеничеството - пратеникът не е оторизиран по закон или по пълномощие да изразява волята на друго лице, той само оказва техническо съдействие за нейното представяне, изразяване; б) посредничеството - посредникът не изразява волята на договорящите се страни, те сами се договарят; в) договора в полза на трето лице - договарящите се страни не извършват правни действия от името на третото лице, а само в негова полза; г) воденото на чужда работа без пълномощие - водещият чужда работа не е законен представител или представител по пълномощие, а неговите действия подлежат на одобряване за да имат ефект в патримониума на третото лице; д) техническото съдействие - не са представители преводачите, стенографите и пр., тъй като те не изразяват чужда воля и не извършват правомерни правни действия от името и за сметка на друго лице, а само подпомагат изразяването на волята на другите правни субекти; е) т. нар. \"сламен човек\" - това е лице, което само номинално, формално, официално, но не и фактически, не и реално, придобива права и задължения. Всъщност тези права и задължения са с истински носител друго лице; ж) пазача - той не изразява чужда воля, не договаря правни сделки, а само подпомага упражняването на правата и задълженията на друго лице; з) косвеното представителство - при него представителят придобива първо правата и задълженията за себе си, от свое име, след което ги прехвърля на представлявания. Правата и задълженията не възникват директно в патримониума на представлявания, а косвено - като минават през патримониума на представителя. 4. Основания за възникване на представителството. Съществуват две основни групи основания: а) по волята на представлявания - в този случай говорим за т. нар. \"упълномощаване\". Това е доброволно възлагане, делегиране на право за извършване на правомерни правни действия (придобиване на права или изпълняване на задължения) от страна на представлявания в полза на представителя. В резултат на упълномощаването възниква т. нар. представителна власт. Възможно е в редица случаи да има преупълномощаване от страна на упълномощения (представителя) в полза на преупълномощено лице. Упълномощаването може да се оттегля по начина, по който е създадено. Упълномощаването се извършва най-често с помощта на специален акт-документ, наречен \"пълномощно\"; б) по силата на юридически акт или на юридическо събитие - такива, например, са назначаване на представителна длъжност в държавна агенция, избор за ръководител (управител, изпълнителен директор и пр.) на неиндивидуален субект на правото, по силата на административен акт, по силата на съдебен акт (съдебно решение за определяне на настойник или попечител или пък за назначаване като прокурист), по силата на членство, по силата на раждане на дете и пр. 5. Видове представителство: а) според основанието на своето възникване: - договорно (доброволно); - законово (задължително); - органно (на ЮЛ); б) според това дали е за осъществяване на права или на задължения: - активно; - пасивно; в) според срока на своето действие (относително е това деление): - временно (с определен срок); - постоянно (с неопределен срок или продължителен срок); г) според обема на представителната власт: - пълно (тук влиза при упълномощаването и случая с т. нар. генерално пълномощно) - за осъществянето на общо определени права и задължения; - ограничено - за точно осъществяването определено право или задължение. 24. Обекти на правото. Същност и видове. ОБЕКТИ НА ПРАВОТО
2. Теории за същността на обектите на правото. Категорията "обект на правото" е позната на правната доктрина от края на ХІХ век. Оттогава са и двете основни теории за природата и същността на обектите на правото. а) монистична - според нея обектът на правото е винаги действие или бездействие на субект на правото. Обект не е самата вещ, а действията на субекта на правото с вещта; б) плуралистична - според нея обект на правото може да са най-различни типове, категории явления от обективната действителност, като например вещите, личните неимуществени права, обектите на интелектуалната собственост, деянията на субектите на правото и пр. В момента в българската правна доктрина се приема предимно тази втора теория. 3. Дефиниция. Обектите на правото са явления от обективната действителност, по повод (по отношение, с оглед, спрямо) на които позитивното право възлага права и задължения на правните субекти. Към тях са насочени действията на субектите на правото. Тези явления са благо, ценност за хората. Те са средство за удовлетворяване на интересите на правните субекти. Значими са за обществените отношения и се явяват и техен предмет. Обществените отношения възникват и се развиват по повод на тях. Не всички явления от обективната действителност, които не са субекти на правото, са обекти на правото. Има явления от обективната действителнот (като извънземните братя по разум, учебната група), които не са нито обект, нито субект на правото. 4. Белези на обектите на правото: Те имат две групи белези (характерни черти): а) материални: - обективност; - значимост (участие в някаква степен) за обществените отношения като техен обект; - те са ценност, благо (материално или духовно), явяват се средство и цел за задоволяване на законните интереси на субектите на правото (на обективните човешки нужди). Тяхното наличие или липса в обективната действителност се явява благо, ценност, и удовлетворява законни интереси на субектите на правото. б) юридически: - по повод на тях се възлагат на правните субекти юридически права и задължения, ако и доколкото за това има обществена необходимост. Така тези явления от обекти на обществените отношения и материално благо се превръщат в обекти на правото и в юридическо благо. Позитивното право признава дадени явления от обективната действителност за обекти на правото като възлага юридически права и задължения на субектите на правото по повод на тях; - посочват се в позитивното право като цели и задачи на държавновластните повели. 5. Разграничения на обектите на правото от сходни правни явления: а) обект на правото и предмет на правото - последните са конкретни вещи, конкретни права, конкретни действия, а не типови вещи, права и действия; б) обект на правото и юридически факти - последните са предвидени в хипотезата или в санкцията на правната норма и задействат правната норма за постигане на нейните цели, т. е. за достигане на обектите на правото; в) обект на правото и субект на правото - на последните се възлагат юридически права и задължения по повод обектите на правото; г) обект на правото и обект на правоотношението - последният е конкретен обект на правото, участвуващ в конкретно правоотношение; д) обект на правото и обект на правното регулиране - последните са обществените отношения, които се регулират от позитивното право. 6. Видове отделни обекти на правото: Това деление има смисъл само ако се възприеме плуралистичната теория за обектите на правото. Така според последната традиционно обектите на правото се делят най-често на следните класове (типове, видове) обекти на правото: а) основни: - вещи; - лични неимуществени права; - обекти на интелектуалната собственост; - деяния (действия и бездействия) на субектите на правото. б) неосновни (нестандартни, по-редки, по-специфични) - такива са, например, времето, ядрената енергия, електромагнитните лъчи, имуществото (съвкупност от всички имущ. права и задължения) и пр. 7. Вещите като обект на правото: а) дефиниция - вещ е всяко материално (т. е. обособено в пространството, имащо обективни физически измерения) явление от обективната действителност, по повод на което се възлагат от страна на позитивното право на субектите на правото юридически права и задължения. Не е задължително вещите да са завладяеми и материално ограничени, както е считала правната наука от ХІХ и началото на ХХ век (напр. Ц. Торбов), достатъчно е само да отговарят на горепосочените критерии като обективност и значимост за обществените отношения. Затова вещи са космическите тела, дъното на световния океан, атмосферния въздух и пр. Не всички материални явления са вещи, а само тези, по повод на които се възлагат юридически права и задължения. Човешките органи са вещи, но по начало не са в гражданския оборот, т. е. не подлежат на възмездни сделки. б) видове вещи - различните видове вещи имат различен правен статут. В зависимост от вида им са различни правните способи за установяване и прехвърляне на юридическите права и задължения спрямо тях. Най-често в правната теория се обособяват следните основни видове вещи: - движими и недвижими (трудността да се определи кой е критерия, изключенията като корабите); - родово и индивидуално определени; - потребими и непотребими; - заместими и незаместими (уникални); - делими и неделими; - главни и второстепенни (акцесорни); - публични (извън гражданския оборот) и частни (в гражданския оборот); - на боговете и на хората; - налични и бъдещи; 8. Субективните лични неимуществени права като обект на правото: а) дефиниция - това непрехвърляеми нематериални юридически права, признати от позитивното право на даден индивидуален субект на правото с оглед на неговата личност (jus intuitu personae); б) видове - право на живот, право на име, право на чест и достойнство, право на външност, родителски права и пр. 9. Обекти на интелектуалната собственост: а) дефиниция - това са явления от обективната действителност, създадени в резултат на творчески резултативни действия от страна на субектите на правото; б) видове - авторски права върху произведенията на изкуството и науката (открития, изобретения), промишлени образци, търговски марки, полезни модели и пр. 10. Деянията на субектите на правото - в миналото и самите лица са били обекти на правото, днес обект на правото са само техните деяния: а) дефиниция - съзнателни волеви действия или бездействия на субектите на правото; б) видове: действия, бездействия, изтърпявания. 25. Прилагане и реализация на правото. Етапи на правоприлагането. Актове по прилагането и по реализацията на правото. ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВОТО.
2. Белези на правоприлагането: а) това е дейност на държавни (и общински) органи; б) това е вид държавна (общинска) дейност, а именно - властническа дейност, при която се използува императивния метод за създаване на правило за поведение; в) резултатът от ПП е формиране на индивидуално правило за поведение, изразено в правоприложен акт. Това правило е държавновластническа повеля също толкова задължителна, колкото и тази, съдържаща се в правната норма; г) дейност, осъществявана по специален предвиден от позитивното право ред (огромна е ролята на процесуалното право за това), доколкото правоприлагането като властническа дейност е проявление на държавната принуда, а използуването на принуда следва да бъде стриктно регламентирано. Главното в ПП е неговия социално-политически аспект, който го характеризира като най-важен компонент на правното регулиране. ПП допълва властността на правната норма със своята властност. Той осигурява реализацията на правото. ПП завършва по индивидуалноправен, поднормативен ред регулирането на обществените отношения. 3. Необходимост от ПП: а) създават се необходимите условия и предпоставки за държавновластно обезпечение на правните норми - чрез правоприложните актове се реализират принудителните и част от защитните охранителни мерки; б) подобрява се държавното управление - чрез правоприложните актове държавата внася допълнителна преценка и създава предпоставки за осъществяването на субективните юридически права и задължения; регулира по-оперативно, по-гъвкаво, по-точно, по-динамично обществените отношения; създава индивидуални правила за поведение, които допълват и изразяват нормативността на правото; в) охраняват (защитават) се правните норми, реализират се санкциите, предвидени в тях - чрез правоприложните актове се реализират санкционните охранителни мерки, налага се държавната принуда; г) решават се т. нар. \"правни спорове\" - различни са вижданията за това, какво е правен спор. Най общо това е резултат от различията в интересите на правните субекти, както и от разминаванията между правна разпоредба и правна норма, водещи до различните тълкувания за смисъла на правната разпоредба, а оттам и до различните виждания на различните правни субекти за дължимото правно поведение в конкретна житейска ситуация. Държавата, като организация защитаваща общите интереси, притежава монопол върху социалната принуда. Именно затова държавата насочва поведението на правните субекти чрез правните норми и чрез правоприложните актове. Затова тя трябва да може и да решава правните спорове във връзка с изпълнението на тези норма. Съдията (съдебната власт) играе ролята на трето независимо лице в процеса на правоприлагането (съдебното) и справедливостта, разглеждащо житейския казус от позициите на общия интерес. Затова правосъдието е монопол, право и задължение на държавата. Други държавни и недържавни органи могат да правораздават (да извършват, да речем, арбитраж) само при условията и в случаите, допустими от позитивното право и държавата. 4. Видове ПП: а) според вида на държавните органи, които го извършват: - ПП, осъществявано от органите на изпълнителната власт (административни, данъчни, митнически и пр. производства); - ПП, осъществявано от органите на съдебната власт (нарича се още \"правораздаване\") - ролята на подведомствеността и компетентността на отделните държавни органи за определяне на правомощията им при осъществяването на правоприлагането (в т. ч. решаването на правни спорове). б) според наличието на правен спор: - спорно правоприлагане; - безспорно правоприлагане. 5. Аспекти (начини на трактовка, на разглеждане) на ПП: а) социалнополитически (от тази ПП е държавен управленски процес, а правоприложният акт е управленско решение) - неюридически подход, на преден план се поставя въпроса за целесъобразността и ефективността на ПП и ПП-те решения; б) юридически (от тази гледна точка ПП се проявява като държавна властническа дейност, осъществявана в рамките, условията и по реда, посочени в позитивното право, а правоприложният акт е държавновластен акт) - тук на преден план се поставя въпроса за законосъобразността на ПП и ПП-те решения. 6. Същност на юридическия аспект на ПП: Той се изразява в разработването и фактическото осъществяване на организационни мерки, насочени към това да се осигуряви претворяването на предписанията на правните норми в живота. ПП е властническа дейност, поради което тя следва и се осъществява в специални, установени от закона процедурно-процесуални форми, осигуряващи разкриването на истината при реализацията на юридическите норми, защитата на правата и на законните интереси на заинтересованите правни субекти, защитата от възможни закононарушения, както и предотвратяване на възможния властнически произвол. 7. ПП и юридическа техника: В процеса на ПП се използува юридическата техника, която представлява съвкупност от способи, похвати, прийоми за изработване на правни повели, правни разпоредби. Юридическата техника се разделя на следните видове:
8. Съдържание на правоприложната дейност: В ПП различаваме познавателна (интелектуална) и волева страни (характеристики): а) волевата страна на правоприложната дейност изразява нейната насоченост към създаване на чрез правоприложния акт на индивидуална държавновластна повеля. ПП е изразяване и налага на държавна воля; б) познавателната страна на правоприложната дейност изразява нейната насоченост към опознаване на: - конкретните жизнени обстоятелства (жизнен казус, житейски случай), спрямо които се осъществява правоприлагането; - приложимите за тези жизнени обстоятелства правни разпоредби (правни норми). 9. Познавателна страна на ПП: В процеса на ПП от страна на правоприложния орган се осъществява т. нар. юридическо познание. То е вид (специално) познание, което е един от видовете човешка дейност. Юридическото познание има следните характерни черти: - то е ограничено; - то е целенасочено; - има локален предмет; - има ограничени задачи и цели; - извършва се чрез специфични начини, похвати и форми, посочени от позитивното право. 9.1. Видове юридическо познание - два основни вида според начина на своето осъществяване: а) непосредствено (осъществява се пряко, чрез сетивата на длъжностните лица на правоприложните държавни органи) - такова е например на приложимите правни разпоредби (чрез критика на закона и чрез тълкуване); б) опосредено (то е водещото по отношение на жизнените обстоятелства, спрямо които се извършва правоприлагане) - тук познанието се извършва с помощта на (чрез) опосредстващи фактически данни (явления от обективната действителност), наричани доказателства. 9.2. Цел на юридическото познание - да се разкрие обективната истина по отношение на жизнените обстоятелства и по отношение на смисъла на правната норма. Същност на принципа на обективната истина: а) изисква правоприложният акт на правоприлагащия орган да съответства напълно и точно на обективната действителност по отношение на жизнените обстоятелства и приложимите правни разпоредби; б) изисква да се направи от страна на правоприложните органи в рамките на закона всичко необходимо за да се изясни обективната истина по отношение на жизнените обстоятелства и приложимите правни разпоредби. Обективната истина е диалектическо единство на абсолютна и относителна истина. В някои случаи са възможни отстъпления от обективната истина поради различни причини, предимно политически. Тази обективна истина следните особености: а) тя има ограничен по предмет и съдържание характер, не е безгранична и всеобхватна, б) изяснява се само по законоуставен ред, в) извлича се само от събраните в рамките на правоприложния процес доказателства. Обективната истина е това, което доказателствата сочат. Всичко извън доказателствата е само предположение. 9.3. Гаранции за разкриване на обективната истина. Предимно процесуални са. Такива са, например, обжалването (съдебното обжалване се дели на въззивно и касационно и е в зависимост е от йерархията на юрисдикциите; същевременно могат да се обжалват и правоприложни актове на изпълнителната власт по административен ред пред горестоящия административен орган), наказателната отговорност за лъжесвидетелстване, за неверни заключения на вещи лица и за декларации с невярно съдържание, несменяемостта на съдиите, отводите на правоприлагащите органи. 10. Категорията \"юридическо дело\". Това е фрагмент (обособена част) от правоприлагането. Юридическото дело е конкретен жизнен случай, спрямо който се осъществяват правоприложни действия. ПП е дейност по водене на юридически дела, съвкупност от такива дела. Понякога ЮД означава и съвкупността от документите по този случай. Съществуват различни видове ЮД: гражданскоправни, наказателноправни, изпълнителни, семейни, административноправни, данъчни и пр. Среща се и синонимната категория \"юридическа преписка\". Тя се използува предимно за правоприлагането, осъществявано от органите на изпълнителната власт, докато органите на съдебната власт (без прокуратурата) използуват предимно категорията \"юридическо дело\". 11. Основни стадии на ПП. Всяка управленска дейност има следните стадии:
12. Правоприложни действия при установяване на жизнените обстоятелства (жизнения случай), спрямо които се осъществява правоприлагането. Тези жизнени обстоятелства се наричат \"фактически обстоятелства\". Установената обективна истина спрямо тях се нарича \"фактическа обстановка\". Тези жизнени обстоятелства са фактическата база на ПП. Наричат се още \"главен факт\". Те биват два вида: а) обстоятелства, подлежащи на доказване - за тях следва да се събират доказателства и да се установи чрез тях съществуването им (респективно липсата им); б) обстоятелства, неподлежащи на доказване - за тях не се събират доказателства, тъй като съществуването им, респективно липсата им, е несъмнена по юридическото дело. Такива са: - общоизвестните (ноторно известните) - тези, които са известни на правоприлагащия орган, и - безспорните обстоятелства - тези, за чието съществуване или липса, страните имат съгласие и нямат спор помежду си. Фактическите обстоятелства са явление, различно от юридическите факти. Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|