Общата теория на правото през погледа на Георги Денков

І. ЙЕРАРХИЯТА НА НОРМАТИВНИТЕ ЮРИДИЧЕСКИ АКТОВЕ: ОСНОВАНИЯ И СЪДЪРЖАНИЕ.

В правната и политическата литература преобладава схващането, че законът по своето естество  е преди всичко властна разпоредба . Законът е върховен, предопределящ дължимото поведение на  правните субекти, казват мнозина автори, не (само) защото той е (обикновено) просто най-авторитетната  или казано по друг начин най-легитимната разпоредба, действуваща в съответната национална  позитивноправна система, а защото е (и) властен акт .

Действително, както на всеки друг върховен (в някакво отношение) волеви акт, върховенството,  господството на закона (позитивното право) е немислимо и невъзможно без наличие на върховенство,  господство на властната воля, която той изразява. Не може да има върховенство на позитивното право и  особено на формалния закон, без да съществува (или поне да се признава като такава) една върховна,  централизирана, власт в обществото или казано другояче - без съществуване на суверен , който да бъде  техен творец, чиято воля да бъде въплътена в тях .

Класическата теза в това отношение още от времето на Русо е тази, че легитимният   (обикновено за мнозинството членове на обществото) суверен е народът, упражняващ своята власт  посредством (най-вече) държавата  (респективно чрез цялата система на държавните органи). Нейният  суверенитет предполага върховенство, независимост, неограниченост, неотчуждаемост, постоянство и т.  н. на нейната държавна власт . В този смисъл законът (и позитивното право) е наред с другото и израз  (символ) на върховенството на народа, изразявано преди всичко от върховенството на държавата  (държавната власт) и на нейният суверенитет и воля в обществото.

Идеята за върховенството, лидерството на формалния закон, обаче, според много  представители на класическата континентална правна доктрина предполага и нещо друго: че сред всички  държавни органи именно парламентът, като най-висш представителен държавен орган и законодател,  притежава най-съществените правомощия на държавата, че именно той е носител и изразител на  народния и държавния суверенитет. Така върховенството на закона става върховенство на волята на  парламента, което, поне според немалко и то напълно противоположни по своите методологически  установки изследователи, означавало и върховенство на волята на народа .

Оттук класическите призиви за върховенство на формалния, парламентарния закон (не в смисъл  само на изискване просто той да се спазва, а и като изискване формалният закон да бъде начело на  йерархията от източници на вътрешното позитивно право), логически водят до изискването разделението  на държавната власт на държавни "власти" бъдело такова, че сред тях приоритет да има т. нар.  законодателна власт. Тези постулати в днешно време съществено се преразглеждат по ред причини, като  например поради обстоятелството, че понастоящем съществуват международни позитивноправни норми,  които имат примат във вътрешнодържавното позитивно право  спрямо парламентарните закони.

Традиционно се смята, че формалният (парламентарният) закон може да бъде върховен, да има  по-голяма юридическа сила, по отношение на другите (общонормативни или индивидуални) актове на  държавата, само ако се приеме, че волята на парламента е същина на волята на държавата (чието  върховенство пък следвало от това, че тя най-ефективно и точно изразява общата народна воля) и поради  това тя е водеща сред волите на другите държавни органи.

Така върховенството на закона исторически се свързва с идеята за върховенство на парламента,  на неговата воля. Издигането на принципа за върховенството на парламентарния закон (а чрез него - на  общата народна воля), съвпада с възникването на парламентаризма. Дори, според класическите идеолози  на парламентаризма (Х. Паркер, Дж. Гудвин, Дж. Милтън, Дж. Лилберн, Дж. Лок, Дж. Уинстенли, Г.  Мабли, У. Блекстън и др.), върховенството на парламентарния закон се явявало най-важния израз на  върховенството, лидерството на парламента.

Самият парламентаризъм, съгласно парламентаристките постулати, е немислим без  върховенство, лидерство на закона спрямо другите позитивноправни източници. Самият парламентарен  закон се явява определен етап на развитие на източниците (формите) на позитивното право, на който се  появява, установява и действува за първи път позитивноправен източник на принципа на политическото  представителство . Така трябвало да бъде, доколкото и защото парламентът е върховният държавен  орган, като най-важен и единствен общонационален представителен държавен орган.

Но в какво се изразява върховенството на парламента и на какво се дължи то? Основателите на  парламентарната доктрина приемат, че източник на върховенството на парламента е народният  суверенитет. Поради това, че е пряко избиран от народа, парламентът бил основния представителен  държавен орган и би трябвало да бъде единствената институция, която да има за задача да превръща  народната воля в държавна и да контролира всички други държавни органи от името и в интерес на  народа.  Така върховенството на парламентарния закон е не просто най-важен израз на върховенството на  парламента; то придобива и своя по-дълбока същност, превръща се във върховенство на народната воля .  Поради това то съставлявало висша ценност, задача за изпълнение и без неговото реализиране не бил  възможен никакъв народен суверенитет.

Всички тези класически доктрини днес подлежат на преразглеждане. В действителност в  създаването на законите не участвува само парламента. Например, според Конституцията на Република  България от 1991 год. съществена роля в този процес имат, например, правителството, което има право  на законодателна инициатива (чл. 87), президентът, който има право на законодателно вето (чл. 101),  както и Конституционният съд, който се произнася относно съобразеността на законите с конституцията  (чл. 149, ал. 1, т. 2). Следователно всички тези органи (а също с оглед на демократичната процедура по  тяхната изборност) в някаква степен изразяват народната воля и суверенитет в процеса на създаването на  законите, поради което е логично да се приеме, че всички те представляват народа.

Преобладащият брой юридически изследвания в континталната правна доктрина понастоящем  приемат, че реално съществува пирамидална йерархия на позитивноправните актове, като те се градират  според тяхната юридическа сила . Налице и дори като цяло общо съгласие относно мястото на отделните  видове позитивни нормативни актове в тази йерархия. Различията в отделните мнения са предимно  относно критериите, според които се определя мястото в йерархията на едни или други нормативни  актове.

Но същата тази сложна и относително бавна процедура, както и честото преобладаване в  парламента на политическата интрига над компетентността, правят понякога водещата роля на  формалния (или по-точно парламентарния) закон, в частност необходимостта всички основни обществени  отношения да се регулират само от него, както и необходимостта той да не се нарушава с  общонормативни актове на изпълнителната власт, съществена пречка за рационалното, оперативно и  технократично държавно управление на обществото. Често се налага от промените в правото, в  обективно необходимата мяра за свобода на социалните субекти, да се предприемат от държавните  органи неотложни действия, за които действуващите парламентарни закони не предлагат достатъчна  опора. Спазването в тези случаи на водещата роля, на лидерството, на върховенството на  парламентарните (формалните) закони, обезпечава стабилността на позитивноправната система, но с  цената на инерция, която води или до рязко несъответствие на правото с позитивното право или до  неспазване на изискванията на позитивното право и по-специално на формалните закони.

Ето защо следва да се приеме, че множествеността и многостепенността на позитивноправните  източници (или форми) са характерни черти на съвременната правова държава и това, че повечето от  действуващите позитивноправни норми са създават от правителството. Тази множественост и  многостепенност, разбира се, не съдействуват за рационализиране на системата на позитивноправните  актове, но те са едно "неизбежно зло", породено от динамиката на съвременното държавно управление.

Безспорно е това, че държавната дейност по установяване, официално изразяване и защита на  правото би спечелила много, ако съществуват йерархия и ред в случаите на използуване на  позитивноправните актове и в частност - в подсистемата на източниците на позитивното право. Тази  йерархия се налага преди всичко по две причини: първо, потребността да има максимално възможното  единство, съгласуваност и непротиворечивост в системата от държавни действия по установяването и  охраната на правото, необходими за да може позитивното право да изпълни функциите си , и второ,  необходимостта чрез многообразни позитивноправни актове да се отрази сложната структура и  разнообразните възможности и качества на правото . Мястото и върховенството на отделните юридически  актове според нея (особено след утвърждаването на учението и практиката за народния суверенитет)  според традициите на континенталното правно семейство се обуславя единствено от йерархията на  легитимността на органите, които ги приемат, както и с оглед на връзката им с учредителната власт. Днес  в съвременната правова държава към тези критерии се налагат съответните корективи. Йерарахията на  позитивноправните актове зависи също и от спецификата в начина на действие на модерната държава и  от разделението на държавните функции ("власти") между държавните органи , въз основа на което е  възложено на парламента, като на най-легитимен вътрешнодържавен орган, задачата да приема  основните общонормативни юридически актове. Тази йерархия на легитимността на позитивноправните  актове в действителност е променлива, но все пак, под влияние на класическите парламентарни  схващания, като водещо традиционното убеждение се приема, че върховенството в системата на  позитивноправните актове (след това на международните позитивноправни общонормативни актове от  типа на тези на първичното право на Европейския съюз, Конституцията, доколкото тя е особен  парламентарен акт, решенията на конституционните съдилища и обикновените международни  позитивноправни общонормативни актове като международните договори и конвенции) трябва да  принадлежи преди всичко на парламентарните (формалните) закони.

На практика обаче са възможни и други варианти, такива каквито, например, предлага  семейството на общото право. Реалната юридическа равнопоставеност, равната юридическа значимост на  общонормативните вътрешнодържавни позитивноправни актове на законодателната, изпълнителната и  съдебната власт, която съществува в семейството на общото право , не съответствува на класическата  парламентарна доктрина . Това обаче от правнотехническа гледна точка не се явява сериозна пречка за  демократичното и рационално претворяване там на правото. Това става благодарение на водещата роля  на съдебния прецедент в страните на семейството на общото право. Именно неговото практическо  върховенство, съчетано с принципното върховенство на Конституцията (писана или неписана), успешно  запълва липсата на върховенство, лидерство на закона в националните позитивноправни системи,  принадлежащи към него. Така йерархия на позитивноправните актове все пак има, с всички произтичащи  от това последици за организацията и хармонизацията на действието на юридическите актове.
В страните от континенталното правно семейство общ проблем в последно време, изискващ своето  теорическо обяснение и оценка, е практическото върховенство на актовете на изпълнителната власт.  Колкото и да се налага това от динамиката на обществения живот, този процес по начало, поне според  преобладаващата доктрина, трябва да се развива в рамките на изискванията, установени от  международното позитивно право, Конституцията, актовете на конституционните съдилища и от  формалните закони.

Водещата роля на закона като източник на правото допринася от правнотехническа гледна точка  изключително много за осъществяването на функциите на правото. То се налага от факта, че човешката  дейност по начало има колективен, съзнателен и рационален характер, поради което стихийните или пък  важещи само за отделни социални групи корпоративни социални нормативни регулатори (обичаи, морал,  традиции, привички, религия и пр.), целещи да съобразят поведението им с обективно необходимата  свобода, не могат да го обезпечат с нея в необходимата за цялостното нормално функциониране на  обществото степен. Това може да бъде постигнато само чрез използуването в рамките на цялото  общество на един общозадължителен, формално определен и легитимен социален нормативен  регулатор. Такъв именно е позитивното право, като под него най-често се разбират основните източници  на правото, а именно законите, съдебните прецеденти, правните обичаи и международните  позитивноправни нормативни актове.

То е в състояние да стори това, защото неговите норми, предвид на тяхната системност,  диференцираност и многообразие, са най-структурираната подсистема на системата на социалните норми.  Позитивното право е същевременно и тяхна опорна конструкция, тъй като (и това е най-важната негова  черта) то, като непосредствено свързано с политическите и държавни власт, интереси и воля, а оттук с  държавната принуда, е единствения осигуряван от държавата общозадължителен социален нормативен  регулатор . Това води до обстоятелството, че на него, относително най-много спрямо другите социални  нормативни регулатори, се възлагат за регулиране най-важните обществени отношения.

Също така позитивното право по начало е единственият формално определен социален  нормативен регулатор в рамките на дадено национално обособено политическо общество. Само то  притежава, както вече се отбеляза, необходимата доза яснота, определеност, общодостъпност и  възможност за непосредствена приложимост спрямо социалните субекти. С оглед на всички тези свои  качества позитивното право е и най-подходящият за социално управление социален нормативен  регулатор. То най-добре служи за постигане на определени социални цели и идеали. Това го превръща в  главно нормативно, даващо приеманите от държавата за най-подходящи правила за социално поведение,  оръдие, инструмент на държавната власт. Така неговото върховенство става символ, атрибут на  върховенството на държавната власт; то е безспорно нейна висша юридическа форма на проявление.  Това определя държавата като правова.

Ето защо върховенството на позитивното право преди всичко означава следното: първо, че  всички други социални нормативни регулатори трябва да са в субординационно отношение спрямо  позитивноправните норми; второ, на изискванията на позитивното право трябва да са подчинени в  еднаква степен всички негови субекти  (т. нар. равенство пред закона ); трето, най-важните обществени  отношения трябва да са урегулирани от него; четвърто, то максимално пълно да обхваща и регулира  всички обществени отношения, които на съответния етап на обществено развитие изискват и допускат  позитивноправна уредба .

Лидерската роля на закона в системата от позитивноправни актове и въобще върховенството на  (формалния) закон от правнотехническа гледна точка става възможно (и необходимо) и поради това, че  то е върховенство на обща разпоредба. Законът е безспорно триумф на общонормативното правно  регулиране над индивидуалното. За да се обяви законът за върховен е необходимо не просто той да е акт  на суверена; необходимо е също така в него да се съдържат абстрактно формулирани общи юридически  норми. Само чрез тях може да се обхванат в необходимата степен, динамичност и сигурност всички  обществените отношения, които се нуждаят от позитивноправно регулиране. Само те предоставят  възможност да се използува инициативността на правните субекти. Само те дават възможност чрез  установяването общи правила за действие, конкретното разрешение на всяка ситуация да става според  обективно необходимата свобода. Само те допринасят чрез оперативната самостоятелност на правните  субекти да се осъществява именно правото, а не волята на някакъв всемогъщ център (като в бившата  социалистическата правна действителност), който и при най-добро желание не би могъл качествено да  се справи с уреждането на обществените отношения.

Друг е въпросът, че за да може тази общонормативна уредба да се осъществи, е необходимо да  съществуват позитивноправни индивидуални (или просто нормативни ) актове, които да се движат в  рамките, отредени им от законите. Те конкретизират общонормативните позитивноправни актове като ги  тълкуват или прилагат . Според континенталната правна доктрина те са длъжни да правят това винаги  само в рамките на върховенството на закона.

ІІ. КОНСТИТУЦИЯТА КАТО ОСНОВЕН ЮРИДИЧЕСКИ НОРМАТИВЕН АКТ.

Може би най-важните въпроси, които възникват при разглеждането на проблема за видовете  (както материални, така и формални) закони, са първо, дали Конституцията да бъде считана за  (формален) закон или тя е особен вид материален закон (общонормативен акт), второ, дали само  общонормативните актове на парламента могат да бъдат считани за формален (парламентарен) закон или  такива могат да бъдат и индивидуалните негови актове (декларациите, решенията и обръщенията), и  трето, дали трябва да има йерархия на самите формални закони - примерно на конституционни закони,  органични закони, основни закони, обикновени закони и т. н.

Според класическият европейски парламентаризъм87 не всички актове на парламента са  (формален) закон, или казано другояче - закон в точния смисъл на думата. Такива закони, според него, са  общонормативните актове на парламента (в които би могло да се съдържат и отделни индивидуални  разпоредби), както и тези индивидуални актове на парламента, които законодателят с оглед на тяхното  съществено значение е решил да създаде във формата на закон (като законите за държавните бюджети и  др.). Към тяхното върховенство призовава той и го поставя за своя цел.

Това е така, защото в сравнение с другите позитивноправни източници, по презумпция само  парламентарният закон е този, който се приема (най-често или пък поне би трябвало) от свободно  избрани представители на целия народ (по презумпция, макар и оборима, те са такива), а понякога и  пряко от народа чрез референдум.

Оттук и другата презумпция (също оборима), че парламентарният закон е най-точният и  достоверен изразител на общата народна воля и на общите интереси на обществото88, а това, че именно  тази воля и тези интереси трябва да управляват, да властват, да бъдат върховни сред другите воли и  интереси в обществото (при отчитане, разбира се, на волите и интересите на другите народи и на т. нар.  естествените и неотменими права на личността), е същина на демократичния идеал на Човечеството;  принцип, максима, завещана ни от класиците на парламентаризма и идеолозите на народния суверенитет.  Също така и самата дълга и сложна процедура на приемане на парламентарния закон обикновено дава  достатъчно формални гаранции за повече публичност, повече обективност, повече премисленост, повече  рационалност, повече правнотехническа издържаност, повече правовост на формалния закон в сравнение  с другите позитивноправни източници и с индивидуалните парламентарни актове. Нарушаването на  процедурите на законодателния процес по начало отворя широко вратите пред произвола, стихийността,  конюнктурните емоционални изблици, моментната случайност в депутатското партийно-политическо  съотношение, пред партизанщината в парламентарната политика и правонарушаващите актове на  парламента. Това позволява в правовата държава парламентарният закон да притежава лидерска роля в  системата на позитивноправните актове тъй като той по презумпция (отново оборима) е най-легитимен89  позитивноправен нормативен акт, доколкото се приема по-начало (само по презумпция) най-легитимният  държавен орган - парламентът.

По въпроса дали Конституцията се отнася към формалните (парламентарните) закони, има  различни мнения. Все пак повечето автори (като абат Сийес, К. де Малберг, Есмен а у нас Ст. Баламезов и  др.), които приемат, че съществува учредителна държавна власт, която е различна и противостои на  учредената законодателна власт на парламента90, считат, че Конституцията явяваща се юридически израз  и акт на учредителната власт, трябва да се разграничава от закона, който е основен акт на парламента,  представляващ пък от своя страна основен орган на учредената законодателна власт. Затова  Конституцията по начало трябвало да се приема от друг общонационален представителен орган или  непременно чрез референдум, а не от парламента, както и да притежава по-голяма юридическа сила и  значение от законите.

Това различаване на тези две власти (учредителна и учредена, един от видовете на която наред  с изпълнителната и съдебната е и законодателната) има своят дълбок смисъл, доколкото Конституцията и  самата идея за учредителната власт, са призвани да бъдат въплъщение на идеята за обществения договор  (споразумение), който се "сключва" между членовете на политическото общество за определяне на  задачите, структурата и начина на действие на държавата, като техен инструмент за решаване на общите  дела на обществото. По-нататък вече в самата учредена държавна власт може да се разграничават  законодателната, изпълнителната и съдебната държавни "власти", чиито актове са рамкирани от основния  (и единствен) акт на учредителната власт - Конституцията.

Разграничаването на учредителната от учредената власт е в основата на конституционализма,  разглеждащ Конституцията като позитивноправен акт с приоритет спрямо законите, а не просто като  основен закон. Конституционализмът като политико-доктринално учение има за своя същност следните  основни идеи:
а) във всяка държава е необходима конституция, за да се възпира деспотизма  (конституционализъм lato sensu);
б) конституцията е необходима, но само ако се основава на няколко основни  принципа, способни да породят невъзможност за деспотизъм или да обезпечат политическата свобода.  Сред тези принципа са разделението на властите, ясното разграничаване между учредителна и учредени  държавни власти, представително управление и учредяване на юрисдикционен контрол за  конституционност на законите (конституционализъм stricto sensu);
в) невъзможността за деспотизъм или политическата свобода може да бъде постигнати  само ако сред принципите, върху които се основава конституцията фигурира юрисдикционният контрол за  конституционност на законите (конституционализъм strictissimo sensu) 91.

В най-общ план, обаче, би могло да заяви, че за конституционализма:

Може би най-важните въпроси, които възникват при разглеждането на проблема за видовете  (както материални, така и формални) закони, са първо, дали Конституцията да бъде считана за  (формален) закон или тя е особен вид материален закон (общонормативен акт), второ, дали само  общонормативните актове на парламента могат да бъдат считани за формален (парламентарен) закон или  такива могат да бъдат и индивидуалните негови актове (декларациите, решенията и обръщенията), и  трето, дали трябва да има йерархия на самите формални закони - примерно на конституционни закони,  органични закони, основни закони, обикновени закони и т. н.

Според класическият европейски парламентаризъм  не всички актове на парламента са  (формален) закон, или казано другояче - закон в точния смисъл на думата. Такива закони, според него, са  общонормативните актове на парламента (в които би могло да се съдържат и отделни индивидуални  разпоредби), както и тези индивидуални актове на парламента, които законодателят с оглед на тяхното  съществено значение е решил да създаде във формата на закон (като законите за държавните бюджети и  др.). Към тяхното върховенство призовава той и го поставя за своя цел.

Това е така, защото в сравнение с другите позитивноправни източници, по презумпция само  парламентарният закон е този, който се приема (най-често или пък поне би трябвало) от свободно  избрани представители на целия народ (по презумпция, макар и оборима, те са такива), а понякога и  пряко от народа чрез референдум.

Оттук и другата презумпция (също оборима), че парламентарният закон е най-точният и  достоверен изразител на общата народна воля и на общите интереси на обществото , а това, че именно  тази воля и тези интереси трябва да управляват, да властват, да бъдат върховни сред другите воли и  интереси в обществото (при отчитане, разбира се, на волите и интересите на другите народи и на т. нар.  естествените и неотменими права на личността), е същина на демократичния идеал на Човечеството;  принцип, максима, завещана ни от класиците на парламентаризма и идеолозите на народния суверенитет.  Също така и самата дълга и сложна процедура на приемане на парламентарния закон обикновено дава  достатъчно формални гаранции за повече публичност, повече обективност, повече премисленост, повече  рационалност, повече правнотехническа издържаност, повече правовост на формалния закон в сравнение  с другите позитивноправни източници и с индивидуалните парламентарни актове. Нарушаването на  процедурите на законодателния процес по начало отворя широко вратите пред произвола, стихийността,  конюнктурните емоционални изблици, моментната случайност в депутатското партийно-политическо  съотношение, пред партизанщината в парламентарната политика и правонарушаващите актове на  парламента. Това позволява в правовата държава парламентарният закон да притежава лидерска роля в  системата на позитивноправните актове тъй като той по презумпция (отново оборима) е най-легитимен   позитивноправен нормативен акт, доколкото се приема по-начало (само по презумпция) най-легитимният  държавен орган - парламентът.

Все пак индивидуалните актове на парламента - неговите решения, макар и да са приемани от  парламента, макар и според някои автори да се наричат формални закони, по дефиниция не са актове,  които могат да бъдат наречени закони, да имат същото върховенство като парламентарните закони и да се  използуват за установяване на позитивноправни норми. Причината за това е, че не може и не почива на  никакъв здрав политически разум, парламентарни традиции на континенталното правно семейство и на  никакви международнопризнати позитивноправни принципи, да се допуска с актове, които не са минали  специалната процедура на приемане на парламентарните закони за обмисляне, уточняване, прецизиране,  съгласуване и пр., да се изменят, допълват, отменят, дерогират, суспендират позитивноправни норми, да  се въвеждат общи безлични забрани за извършването на едни или други напълно законни разпоредителни  или други действия на правните субекти, да се равнопоставят с една дума на парламентарните закони в  тяхното върховенство .

ІІІ. ВЪРХОВЕНСТВО НА ЗАКОНА И ВЪРХОВЕНСТВО НА ПРАВОТО.

1. Различните значения на категорията "юридически закон".

В най-общ теоретичен и философскоправен план, идеята за закона всъщност е идея за  господство на човешкият разум, на човешката рационалност и на плановостта над стихийността в хода на  волевите човешки действия и отношения. Измененията в съдържанието на категорията "закон" са  всъщност изменения в нивата на теоретично осмисляне на правната действителност. И действително под  един и същи юридически термин - "юридически закон" - в историята на правната наука и в нейните  основни школи, се обозначават твърде различни явления от обективната действителност.

Може да се посочи като най-обща тенденция в развитието на категорията "юридически закон"  постепенното стесняване на нейния смисъл от норма в обществото въобще до акт на държавата.  Първоначално от древността до Новото време в правните учения и особено в религиозните и  естественоправните от тях, са били склонни да наричат с общата дума "закон" всички природни,  естествени, божествени, човешки, юридически, неписани и пр. закони. Впоследствие, особено през ХIХ  в., века на позитивизма, възтържествува прокламираната от Великата френска революция идея за закона  като за акт на общонационалния представителен орган (парламента). През нашия век, с оглед на  засилването на ролята на актовете на изпълнителната власт, се търси и все повече се налага едно ново  (материално) понятие за закона, в което отбелязването на момента участие на националния  представителен орган (парламента), отново престава, както през ХVI-ХVII вв., да бъде задължително.  Така например, за Г. Винклер, "законът е акт на легитимна и конституционноправна институционализирана  власт". В дисертационния труд по начало под "закон" се приема типичното за континенталната правна  доктрина разбиране, че с тази категория се обозначават всички нормативни актове на парламента (в т. ч.  закони и конституция), с изключение на случаите, когато за нуждите на изложението изрично е  придадено друго значение на категорията "закон".

2. Съвременни измерения на закона.

Най-напред трябва да се отбележи, че според основните традиционни постулати на  континенталната правна доктрина законът е върховен вътрешноправен нормативен акт по отношение на  своите адресати; вътрешноправен нормативен акт с най-висша юридическа сила. Съгласно със свързания  със закона и неговото лидерство принцип на законността, всички правни субекти са длъжни да  съобразяват своето поведение преди всичко със законите и едва след това с останалите видове  юридически актове (актове на изпълнителната и съдебната власт, актове на местната власт и пр.) и  другите социални нормативни регулатори.

Все същата доктрина прогласява и лидерството на закона в системата от вътрешноправни  юридически актове. Това измерение е неотделимо от вече посочения принцип на законността. Законите,  като актове на законодателната власт в лицето на парламента, според класическата континентална правна  доктрина от ХІХ век, имали приоритет, надмощие спрямо актовете на изпълнителната и съдебната власт.  Органите на последните две власти трябвало да действуват само "върху основата и в изпълнение на  законите". В противен случай техните индивидуални и нормативни актове са незаконосъобразни и не  могат да породят желаните от тях правни последици.

Горните две формалноюридически измерения на закона имат рационален смисъл и са морално и  политически оправдани, само ако законът притежава и съответното съдържание. Това означава,  например, че най-важните обществени отношения в рамките на една държава трябва да бъдат наистина  регулирани чрез закон (в т. ч. включвам и Конституцията), за да може той да изпълни формалната си  роля на върховен вътрешноправен позитивноправен акт в живота на обществото. Ето защо според  класическата континентална правна теория законодателна форма на уреждане, задължително трябва да  имат обществените отношения, свързани, първо, с осъществяването на държавната и политическа власт;  второ, с упражняването на правата, свободите и задълженията на гражданите; трето, с осъществяването  на дейността и компетенциите на държавните органи. Дори когато, както прави това съвременният  френски конституционализъм, не се предвижда със закон да могат да се регулират неограничен кръг  обществени отношения, за каквото право настоява, например, класическата английска парламентарна  доктрина, то посочените три групи обществени отношения остават (поне теоретично) запазен домен  преди всичко за закона.

Същевременно законът може да служи за постигане на най-различни най-различни други  юридически и неюридически (политически, социални и пр.) цели.

Така например, в технико-юридически план законът се използува като основен опорен елемент  на системата на т. нар. позитивно право. Това предполага поставянето на закона на върха на  съществуващата йерархия на вътрешнодържавните юридически актове, използуването му за  йерархизиране на системата на вътрешнодържавните юридическите актове. По този начин тази система се  рационализирала и би могла да се приведе в съответствие с предварително определени, обществено  легитимни и политически обосновани формалнологически критерии. Една такава йерархия на  вътрешноправните юридически актове (нормативни и индивидуални), начело на която е закона (в т. ч. и  Конституцията), съответствува най-пълно на класическите постановки на парламентаризма за  върховенство на законодателната власт над изпълнителната и съдебната власт.

В правно-политически план законът се използува преди всичко като средство за управление.  Така то изразява върховенството на властната воля на държавата над отделните частни воли и служи за  постигане на определените в законите цели. Тук, както подчертава Р. Давид, ценността на закона се  определя от това, за установяването на какъв строй служи, за постигането на какви цели е  предназначено, както и от това какво е съдържанието на действуващите закони. Във всички случаи,  обаче, законът е главно юридическо средство за утвърждаване на програмните положения и принципи на  политически господствуващите социални групи1. Неизползуването и непостигането на ефективно  действие на закона заплашва осъществяването на държавната политика, подрива устоите на държавната  власт, обезсмисля съществуването на държавата.

Това е още по-вярно и е от още по-голямо значение, когато именно чрез закони се е целяло  построяването на нов обществено-икономически строй. Затова, например, в СССР и въобще в бившите  социалистическите страни, твърди Р. Давид, макар и на пръв поглед парадоксално е имало по-голям  интерес от проблематиката на закона, отколкото на Запад - нещо напълно обяснимо, с оглед  конструктивистския характер на изгражданата там социалистическа утопия. Независимо от този интерес,  обаче, по причини, на които ще се спра по-нататък в изложението си, действителното и съществено  регулиране на обществените отношения в тези общества се е извършвало преди всичко не чрез закон  (например в тези общества Конституцията дори не е имала пряко действие), а чрез нормативни и  индивидуални подзаконови актове (напр. чрез разрешение, санкциониране от партийно-държавните  органи за всеки конкретен случай на прилагане на общата законова разпоредба или чрез ведомствени  нормативни разпоредби, превъзхождащи многократно като обем и количество оскъдната и бегла законова  уредба).

Законът от политико-идеологическа гледна точка е и един своебразен мит. То изразява,  погледнато философски, волята на човешкият разум да контролира социалния свят - цел, която никога не  е достижима. Фикция е, че юридическите закони са действително решаващите фактори в процеса на  общественото развитие. Все пак ролята на съзнателният фактор в историята и оттам на използуването  юридическите закони, не бива да се подценява. Струва си в тази връзка да си припомним, например, че  американските федералисти Хамилтън, Медисън и Джей са се страхували повече не от безвластието на  закона, а от неговото всевластие, от неговата прекалена власт, от злоупотребата с него.

Законът от политологическа гледна точка е също така средство за легитимизация на волята на  политически господствуващите социални групи. Обявявайки закона за "акт на общата народна воля", тези  групи правят своята частна воля, която е единствено е изразена в закона, легитимна, приемлива,  използувайки по този начин в своя полза авторитета на идеята за народния суверенитет и на идеята за  юридически закон. Подчертавайки, че законът е израз на волята на всички, те всъщност твърдят, че е  необходимо върховенство на тяхната воля, интереси и идеали. Обявявайки за свят закона, те обявяват за  свята воля си, изразена в него. Проблемите тук се появяват от това, че в немалко случаи, тези частна  воля и интереси влизат в сериозно противоречие с общата воля и интереси.

Законът от социологическа гледна точка може да бъде и използуван като параван, като средство  за маскиране на действителният начин за упражняване на политическата и държавната власт. Понякога  употребата на закони често служи само за демагогски и представителни цели, докато действителното  управление на обществените процеси се извършва от държавата чрез индивидуални или ведомствени  подзаконови актове.

Използуването на закона и в частност постигане на законност може да бъде и цел на усилията на  едни или други социални групи. Във тоталитарните общества упоритият стремеж да се наложи, да  съществува законност (като там понятието “закон” се разбира в най-широк смисъл, обхващащ всеки акт на  Партията и държавата), е преди всичко плод на стремежа за по-пълен и всеобхватен контрол на  обществото от страна на държавата. В демократичните общества (или по-скоро за демократичните сили в  тях) искането за законност по начало е искане за осигуряване на господството на изразените в закон,  първо, обективно необходимата стабилност, обективно съобразения с общочовешките ценности ред в  общественото развитие, както и второ, необходимост от премахване на произвола и партикуларността в  позитивноправното регулиране.

Законът може да бъде и лозунг, използуван в политически борби. При т. нар. юридически  фундаментализъм лозунгът за законност се използува като правно средство за решаване на определени  конюнктурни политически проблеми. Тази ситуация е особено характерна в периоди на бързи и  съществени социално-политически изменения (най-вече при и след социално-политически революции  или държавни преврати). Тя се характеризира с това, че новият политически господстващ елит с цел да  наложи желаната от него парадигма в обществените отношения (нов ред, нова политика, ново мислене и  пр.) понякога, притиснат от обстоятелствата и от необходимостта от спешни и неотложни мерки, е  склонен да приема правни действия, които са във формално, а понякога и в действително, противоречие  с все още действуващи и приети от предишния господстващ елит нормативни актове, в т. ч. и  Конституцията2. В тази случаи бившият или по-точно неуспелия да вземе политическо надмощие елит  (опозицията) често прави опити чрез правни средства (най-често по съдебен ред) да обяви за  юридически несъстоятелни тези действия и по такъв начин да неутрализира или минимализира техния  политически и юридически ефект. Юридически фундаментализъм ще е налице не във всеки случай на  оспорване на легалността на предприетите от новия елит правни действия, а само когато се  абсолютизират формалните противоречия на тези действия с действуващото законодателство без да се  отчита, че същите действия са в съответствие с новите потребности на променените обществени условия  и с интересите на мнозинството от народа. Така за юридическия фундаментализъм законността се  превръща в самоцел. Той не отчита, че законността има смисъл само ако съответният закон е правов и  справедлив (т. е. отговарящ на действителни социални нужди), а правовостта и справедливостта на един  закон се мени с течение на времето, поради изменението на потребностите на обществото.  Противоречието с неправов и несправедлив закон не може да бъде основание за обявяването по  формални причини на юридическата нищожност на определени правни действия. Налагането на  обратното от юридическите фундаменталисти представлява по същество злоупотреба с идеята за  законността. Юридическият фундаментализъм трябва да се различава от юридическия консерватизъм.  Последният представлява стриктно спазване и прилагане на изискванията на законността, но само  дотолкова, доколкото съответният закон (респективно Конституция) са запазили своя правов и  справедлив характер, своето съответствие на действителните обществени интереси и на променените  обществени отношения. Това следва да бъде внимателно отчетено от съдебните органи и преди всичко  от Конституционния съд и от Върховния административен съд при евентуалното атакуване пред тях на  юридическите актове на новия политически елит.

Не на последно място законът (и в частностт законността) е и общочовешки идеал, явява се  самостоятелна общочовешка ценност. Законът е едно от най-важните политико-правни достояния на  Човечеството. Той синтезира в себе си възможностите и ценността на общонормативното  позитивноправно регулиране, като го свързва с непреходните идеи за народния суверенитет и  върховенството на общата народна воля.

3. Исторически и сравнителноправен преглед на юридическия закон.

В първите държави нормотворческата дейност на държавата се е изразявала не във  законодателствуване в днешния широк смисъл на това понятие (т. е. като първично създаване на общи  юридически норми), а в кодифициране3 на вече съществуващи позитивноправни обичаи и норми, в  подбора и в осигуряването с принудителната сила на тези от тях, които са най-пригодни за нуждите на  новите, навлезли в ерата на държавността, общества. Както с основание пише културологът и историкът  Дж. Фрейзър, необходимо е "внимателно да правим разлика между възрастта на самите закони (тук Дж.  Фрейзър под "закони" разбира всякакви нормативни актове, създадени от държавата - б. м. Г. Д.) и  времето, когато за първи път са видели бял свят във вид на писмени кодекси... Законодателствуването и  кодифицирането са две съвсем различни неща. Законодателствуването е авторитетно въвеждане от  върховната власт на определени правила за поведение, които не са били задължителни преди върховната  власт да ги е утвърдила". Така че първите закони, или както традиционно е възприето у нас да се наричат  "законници", доколкото тогава правните, религиозните и нравствените норми са съвпадали4 и доколкото  са регулирали разнородни обществени отношения, са всъщност сборници с правни и неправни  предписания от най-различни източници: правни обичаи, религиозни норми, съдебни решения, царски  разпоредби, решения на жреците, мнения на различни изтъкнати юристи и пр. Такива са били т. нар.  Мойсеевите закони (Второзаконния кодекс в Петокнижието), Corpus Juris civilis и т. н. Такива са били и  най-древните законници5. Тяхното авторство е било приписвано най-често непосредствено на бога,  обявявани са били за творения на божията воля и по този начин са легитимирали в тогавашното силно  религиозно общество своята общозадължителност с божия авторитет.

Така например, както отбелязва шумеролога С. Крамер, "законът (и С. Крамер под "закони" в  случая разбира всякакви нормативни актове, създадени от държавата - б. м. Г. Д.) и правосъдието са били  основополагащи понятия за древните шумери както в теорията, така и на практика..." и още "В Древен  Шумер учениците от старшите класове посвещавали немалко време за изучаване на законите и усърдно  усвоявали трудните и спецефични юридически формули, а също преписвали сборниците със закони и  съдебни решения". От шумерската държава са останали и най-древните запазени до наши дни законници,  като тези от град Нипур и от град Ешнун, съставени през ХХ в. пр. н. е., а също и законника на  вавилонския цар Хамурапи (ХVIII в. пр. н. е.). По своето съдържание това били позитивноправни актове,  обобщаващи тогавашната обичайна нормативна уредба по облигационни, вещноправни, наследствени и  наказателно-правни отношения. В законниците била интегрирана материя от по-стари законници, съдебни  актове и други индивидуални решения на високопоставени държавни служители. Хамурапи, констатира  Дж. Фрейзър, "е издигнал своята законодателна структура върху старата основа от обичаи и практика,  стигнали до него от незапомнени времена..., в продължение на много векове били осветени от народа,  утвърждавани от царе и налагани от съдии". Спазването им, което вече е абсолютно наложително за  съществуването на новата държава и новите обществени отношения, освен със силата на традициите,  вече започнало да се осигурява и с цялата мощ на вавилонската държава.

Възникването на първите нормативни актове като източници на позитивното право води и до  първите опити за тяхното теоретично осмисляне. Така например, сред първите достоверно констатирани  политикоправни учения, които издигат и теоретично обосновават използуването на закона е учението на  древнокитайският легизъм. То се утвърждава през VI-III в. пр. н. е. и е свързан с имената на Гуан Чжун,  Ли Куй, Шан Ян, Хан Фей и др. Най-съществените съчинения, в които е изложено то, са трактатите "Шан  Цзюн шу", "Хан Фей цзи" и "Люй-ши Чун цю".

Днешното учение за закона, както и цялата европейска цивилизация не могат да бъдат разбрани  без да се осмисли опита и на древногръцката цивилизация. Основните правни идеи на съвременността  имат по принцип своите корени в елинската философия на правото. Съвременната теория на правото в  значителна степен се движи в координатите и изучава проблемите, поставени още от философите на  Елада. "Справедливостта, отбелязва Н. Н. Разумович, е централно понятие в древногръцката философия  на правото... Държавата и закона (според древногръцките политико-правни учения - б. м., Г. Д.) са  призвани не толкова да осигуряват реда с авторитета и силата на принудителната власт, колкото да пазят  господството на добродетелта и на нейния най-добър израз - справедливостта, изключваща уравнителното  обезличаване и господството на богатия над бедния, на силния над слабия". Това обяснява високия  престиж на "правото" и "закона" (разбиран, обаче, по онова време повече като писан правен обичай, а не  като творение на агората, т. е. на това прото "народно събрание") в древногръцкото общество. Не  случайно в гръцката митология едно от най-почетните места в йерархията на боговете заемат дъщерите  на Зевс и Темида богините Дике (Справедливост) и Евномия (Благозаконие).

В древна Атина своето най-детайлно и всестранно разглеждане законът, разбиран най-общо като  общи правила за поведение, създавани от държавата, получава в трудовете на Платон (428-347 год. пр. н.  е.) и Аристотел (384-322 год. пр. н. е.). Така например, Платон приема, че човешките закони имат  подчинена роля спрямо божествените. Затова законите на хората трябвало да съответствуват напълно на  божествените. В създадените от полиса закони, властта си взаимодействувала с разума и със  справедливостта. Законите, установявани от хората, счита Платон, трябвало да се установяват на основа  на дълъг опит и доброжелателно мнение на мъдреците. Законът трябвало да бъде нерушим, върховен и  общозадължителен за всички, включително и за тези, които лично го приемат. Никога не бивало да се  търпят нарушения на закона. За изпълнението на своите закони законодателят трябвало да разчита не  толкова на държавносиловото налагане, колкото на убеждението, авторитета и справедливостта им. За  Платон законът е формално определен ориентир на нравственото поведение на хората и универсален  регулатор на междучовешките отношения, който позволявал тези отношения да се уреждат в интерес на  обединеното в държава общество, при това като се предоставя обективно необходимата свобода на всеки  гражданин, отчитайки индивидуалните различия между хората, произтичащи от различната им природа и  социално положение. В своите съчинения Платон много точно обявява човешките закони за  "определения (послания) на разума" (а не на властта! - б. м. Г. Д.) ("Закони" 713е), за най-висше благо и  за тържество на доброто над злото в справедливостта. Предназначението на законите и в частност на  тяхното върховенство, в крайна сметка било да водят до победа на справедливостта над  несправедливостта, на просветения разум над слепите страсти, на здравия смисъл над грубата сила.

Към тези разбирания на Платон за правото и закона, Аристотел добавя ясното разграничаване на  естественото право, човешкото право и писания положителен закон. Писаният закон, според Аристотел,  е само един от източниците на човешкото право. Когато законът е несправедлив, той не бива да се  прилага, не бива да се стремим към неговото налагане, надмощие. Ако обичаят е по-справедлив от  закона, обичаят трябва да получи примат (върховенство) над него. Предназначението на закона било да  установи мяра за свобода, мяра за съгласуване на личната свобода с общественополезната необходимост,  мяра за политическа справедливост6. Законите трябвало по възможност да съответствуват на типа  държавно устройство, за да могат да изпълнят своя замисъл. Този, който искал да властва законът, да  съществува в обществото върховенство на закона, всъщност изисквал да властват, да бъдат върховни  божеството, редът и разумът. Законът, определя го Аристотел, това е "свободен от безотчетни  (емоционални, неконтролирани) пориви разум".

Пак в древна Гърция се появили и първите опити за придаване на един по-тесен смисъл на  понятието "закони", за отграничаването на общите правила на поведение, създавани от държавата според  вида на държавния орган, който ги създава. За "закони" някои започнали да считат само тези  постановления (актове) на колективния представителен орган на съответния полис, които съдържали  някакви общи положения. Като такива, законите били основен и върховен източник на т нар.  установявано, позитивно, човешко право. Но законът в днешния му вид като парламентарен акт, е  различен от акта на елинската агора, тъй като последната не е била законодателен орган в днешния  смисъл на това понятие и не е могла да извършва волеизявления от името на държавата. Елинските  закони били формално акт, консенсусно волеизявление на целия атински народ, на всички свободни  атински граждани, докато съвременните закони са актове на представителен орган, на представители на  народа. Също така в ранния си период атинското народно събрание изцяло било под влиянието на съвета  на старейшините (херусия) и при приемането на законите не се допускали никакви дискусии,  алтернативни предложения и пр. По-късно законите започнали да се приемали от народното събрание в  един сложен законодателен процес, в който участвувал като решаваща институция Хелилея (колегията на  съдебните заседатели) и който бил доста близък до съдебния процес. Нови закони се приемали твърде  трудно и това помогнало на атинската демокрация да устои на всякакви опити за диктатура7. Със закони  се уреждала цялата структура на държавни органи, условията и реда за носене на държавните служби,  обществените задължения, правата на гражданите и тяхната защита, правосъдната дейност.  Законодателството като цяло отговаряло на интереса на мнозинството свободни и пълноправни граждани  на Атина, но те били само около 20 хиляди от общо над 400 хилядното население на полиса.

През Средновековието в Европа не може да се говори за реално използуване на закони в смисъл  на нормативни актове на народно събрание, на колективен национален представителен орган. Но това не  пречи учението за закона, разбиран просто като държавноустановен позитивноправен общонормативен  акт, да получи своето по-нататъшно развитие развитие в рамките на общата еволюция на правната теория.  През Възраждането и Реформацията се извършва отказ от средновековната догматично-религиозна  култура. По своята същност това са първите значими антифеодални и раннобуржоазни процеси в  европейската цивилизация. Като социокултурен феномен те допринасят много и за възраждането на  основните достижения на античната правна култура, за тяхното обогатяване от позициите на хуманизма.  През тях мястото на човека в социума започва да се счита за дължимо да се определя изключително от  заслугите на индивида и не трябвало да зависи от неговия произход и богатство. Хората, като граждани,  трябвало да са равни пред закона, пред държавно установените общи правила за поведение, да имат  възможност за участие в управлението на своята държава и в сътворяването на своите закони. Ето защо  през този период всестранно се обосновава необходимостта законите да бъдат дело на народа, на  гражданите. Тяхната задължителност трябвало да е израз на върховенството на народа. Несправедливите  закони не обвързвали народа и той можел да им се възпротиви8. Това довело до ясно оформяне на  антиномията естествено - позитивно (положително) право, като второто, тълкувано като установено от  здравия разум и човешката природа право, постепенно започнало да получава предпочитанията и  признанията на политици и юристи. Еманципацията на човека от извъникономическите зависимости,  довела до издигането на тезиса за примата на личността и на новите закони, които я защитават, над  установения "от бога" и традициите дотогавашен средновековен феодален ред.

Новото и най-същественото, което внасят учените на Новото време по отношение на учението  за закона в сравнение с авторите преди тях, е подчертано благосклонната оценка на положителния  (позитивния, човешкия) закон (все още схващан като установено от държавата общо правило за  поведение). За тях естествените право и естествените закони сами по себе си вече не са благо (особено  за Хобс). Естественото състояние на обществото, в което властват естествените закони и естественото  право, се обявява за състояние на несигурност за хората. Затова със създаването чрез обществения  договор на политическото общество и държавата, както и с помощта на разума в установяваните от  държавата положителни (позитивни) закони, хората намерили мир и спокойствие. Необходимо е да се  отбележи, че през Новото време, до установяването на парламентарната демокрация, законът, като акт  на народната воля и разум, е бил само теоретичен идеал, нещо дължимо, но не и реален феномен в  живота на тогавашните общества. Това обаче не е попречило на всестранното му, макар и само в  трудовете на учените-обществоведи, обосноваване и легитимиране чрез свързването му с общата народна  воля и с човешкия разум. Така в крайна сметка към началото на ХIХ в. се е сформирала класическата  либерална теория за закона и за неговото върховенство в обществото. Върху тази основа се даде тласък  на развитието на многобройните учения за закона от последните два века.

4. Проблемът за легитимизацията на закона в правовата държава.

За да може обаче да просъществува властвуването в обществото на дадена воля, власт  (суверен), включително и на държавата, е необходимо тя срочно да бъде легитимизирана, да бъде  счетена и считана от преобладаващото обществено мнение за приемлива, за морално оправдана23.

Същото важи и в пълна степен за позитивноправните актове. Те не могат и не бива да разчитат  само на държавната принуда за своето изпълнение24. Евентуалната им легитимност в масовото  правосъзнание би допринесла, ако не напълно, то поне с много, за постигане на техните цели и за  обезпечаване на правовостта на общественото развитие. Само ако тези позитивноправни актове са  легитимни, само тогава масовото правосъзнание би считало за нормално и естествено да ги изпълнява25.  Ето защо реалното върховенство на закона е винаги вър

СИСТЕМАТИЗАЦИЯ НА ПРАВОТО

1. Понятие за "систематизация". Най-общо казано това е процес на обобщаване, подреждане на нормативния изказ на нормативните актове. Тя се извършва от държавата или от други субекти на правото с цел да се улесни ползуването на нормативните актове. Нейното провеждане облекчава поддържането на законността и използуването на нормативните актове. Систематизацията на правото е обективно неизбежна и закономерна, тъй като развитието на юридическата техника и промяната на условията на действие на нормативните актове налагат периодично тези актове да бъдат систематизирани.

2. Начини на систематизация: Според правната доктрина съществуват два основни начина на систематизация.

3. Същност на кодификацията: Това е вид правотворчество, в хода на което се постигат целите на систематизацията. Кодификацията е вид правотворчество, при което се осигурява системно нормативно регламентиране на даден вид обществени отношения чрез издаване на единен юридически, логически цялостен и вътрешно съгласуван нормативен акт, изразяващ съдържанието и юридическата специфика на структурно обособено подразделение на правото. Този акт се нарича "кодекс". Кодексът е вид закон. Той няма по-голяма юридическа сила от другите закони. Нарича се кодекс, защото с него се приключва процеса на кодификация, на обобществяване на досега съществуващата правна уредба на дадени обществени отношения, съдържаща се в законови и в подзаконови нормативни актове.

4. Същност на инкорпорацията: "Инкорпорацията" заедно с т. нар. "справочно-информационната работа" са форми на подреждане на действуващите нормативни актове. Инкорпорацията е систематизация на нормативните актове чрез тяхното поместване (обединяване) по определена система в периодично преиздавани единни печатни сборници или други печатни или електронни издания. При това обединяване на нормативните актове се отстраняват грешки, повторения, противоречия. При инкорпорацията няма какъвто и да било момент на правотворчество, няма никакво преподреждане на правни норми, а само и единствено на нормативни актове като техни източници. Инкорпорацията се различава от справочно-информационната работа именно по отстраняването на грешките, повторенията, противоречията в нормативните актове. Инкорпорацията подпомага, облекчава достъпа до нормативните актове, улеснява тяхното използуване, с което допринася за укрепване на законността. Инкорпорацията бива официална и неофициална в зависимост от това дали се извършва официално от името на държавата или се извършва от други правни субекти (търговски дружества и пр.). Пример за инкорпорацията са различните правно-информационни системи на "Сиела", "Норма", "Апис", "Дакси" и пр.

19. Действие на нормативните юридически актове във времето, пространството и по отношение на лицата.

ДЕЙСТВИЕ НА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ

1. Понятие за действие на нормативните актове. Проблемът за действието на нормативните актове е част от по-общия проблем за действие на юридическите актове въобще. Може да се дискутира въпроса за действие на правоприложните актове, на тълкувателните актове, на реализационните актове и пр. Проблемът за действието на нормативните актове е също така тясно свързан и с проблема за действието на правните норми. Действието на нормативните актове е процеса на тяхното реално функциониране и съществуване, това е процеса на фактическата проява на тяхната юридическа енергия, това е процеса на тяхното реално въздействие върху обществените отношения чрез действието на заложените в тях правни норми.

2. Правна уредба на действието на нормативните актове. В Република България тя се съдържа в Конституцията, в ЗНА и УПЗНА. Пределите на действие на нормативните актове се уреждат от позитивното право с 2 вида специални правни разпоредби, наричани "оперативни" и "колизионни".