Общата теория на правото през погледа на Георги Денков
ІІ. МОРАЛЪТ И ПОЗИТИВНОТО ПРАВО
Изтегляне 2.8 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Право, равенство, справедливост. Правото като равна мяра.
- Право и ценности. Право и свобода. Право и принуда. Право и целесъобразност.
ІІ. МОРАЛЪТ И ПОЗИТИВНОТО ПРАВО. 8. Основни възгледи за връзката "право-морал" (съществуват две крайни и една компромисна тези) (интересува ни не толкова цялостната връзка между правото, моралът и нравствеността, а връзката между позитивното право като съществено проявление на правото и моралът в широкия смисъл на думата): а) "правото и моралът са едно и също социално явление". Правото е "позитивен морал" (нямало разлика между правото и морала, тъй като правото е моралът в тази мяра, в която се възприема от хората прилагането на принудата; правото е съвкупност от морални норми, обезпечени от държавната принуда). Ранните и модерните естественоправни теории за това, базирани на учението на Конфуции за правото като норми, произтичащи от моралните добродетели. От тясната връзка между правото и морала произтича легитимността и моралното оправдание на необоримата законова презумпция, че "гражданите знаят законите" и "незнанието на закона не извинява". Държавата наказва гражданите за нарушението на позитивното право дори и те да не знаят, че са го нарушили, защото позитивното право е "добро", а е непростимо гражданите да не знаят какво е "добро" и да вършат "добро". Правото е добро, позволеното от правото е добро, доброто е позволеното от правото. Злото е забраненото от правото, злото е неправо. (Лена Джелепова за "честните и законни избори"); б) "правото и моралът са две различни социални явления, които нямат нищо общо помежду си" (И. Кант - моралът произтича от вътрешния глас на всеки, а правото е норма, произлизаща и прилагана под силата на държавната принуда), (Х. Келзен - правото е особен свят на дължимото, който няма нищо общо с другите социални явления, каквото е морала); в) "правото и моралът са две различни, но взаимодействуващи си социални явления". Това е компромисната теза. Тя е и преобладаващата. 9. Взаимодействие на морала и правото (позитивното право): 9.1. Въздействие (значение, влияние) на морала върху позитивното право (тезата, че силата и авторитетът на позитивното право се определят от съответствието на нормите му с тези на морала):
9.2. Въздействие (значение, влияние) на позитивното право върху морала (правото и моралът като социални явления имат самостоятелно развитие, като развитието на едното може да изпревари другото и да го предопредели): а) при запазването, консервирането, възпроизвеждането на съществуващите (най-често тези на господстващата социална група) морални ценности (чрез своето оценъчно съдържание); б) при утвърждаването на моралните ценности от ценности на определена социална група към ценности на цялото общество (чрез всеобщозадължителния характер на позитивноправните норми се унифицира морала, налагат се добрите нрави); в) за защита на утвърждаваните морални ценности (косвено - чрез защитата на позитивноправните норми, базирани на моралните ценности); г) за формирането (възпитаването) на нови, несъществуващи до този момент, морални ценности (като морална допустимост на конкубината, на хомосексуални бракове, генната инженерия, "майка под наем", абортите, смъртното наказание и пр., забраната на смъртното наказание, задължителното задържане под стража при две и повече висящи следствени дела, отмирането на талиона и на членовредителните наказания, проституцията и хомосексуализма). 10. Видове морал. Разграничаването им е ключовият проблем за разграничаването и взаимодействието (диалектика, тенденции, генетични връзки, функционални връзки и пр.) между петте вида морал: "общочовешкия морал", "официалния морал" (с легално име "добрите нрави"), "господстващия морал", "колективния морал" и "субективния морал": а) "общочовешки морал" - съвкупност от общоприети в световен мащаб нравствени възгледи и ценности, морални норми, създадени на базата на християнския морал, и закрепени в международните стандарти за правата на човека и общоприетите принципи на правото; б) "официален морал" - съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, произтичащи, изразени, следващи, въплатени, съдържащи се в позитивното право на дадена държава, предопределящи оценъчното съдържание на позитивноправните норми. Това е най-важният вид морал. Неговото легално наименование е "добрите нрави". Той е компромисен вид морал. Той балансира, лавира между общочовешкия, господстващия и колективния морал на притежаващата държавната власт социална група. Той се опознава на базата на житейския опит и мъдрост чрез задълбоченото проучване на действуващото законодателство и на съдебната практика. Той не се изучава в специална учебна дисциплина. Ключово за неговото опознаване е признаването на връзката между правото и морала; приемането на възгледа, че добро е всичко позволено от правото, а зло - всичко забранено от правото. Този вид морал е с приоритет при изпълнението и при при прилагането на правото; в) "господстващ морал" - съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, типични, общоприети, преобладаващи за дадено общество, признати от неговото обществено мнение; г) "колективен морал" - съвкупността от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделна социална група; д) "субективен морал" - съвкупността от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделния човек, индивид, личност. 11. Законност, целесъобразност и моралност. Може ли да има безнравствени, неморални позитивноправни норми? Може да има неморалност от гледна точка на общочовешкия, господстващия, колективния и субективния морал, но не и от гледна точка на официалния морал. От гледна точка на официалния морал правото винаги е нравствено, морално, добро. При противоречие между морала на изпълняващия (прилагащия) правото и официалния морал, приоритет има официалния морал. Именно последния следва да бъде установен и осъществен чрез изпълнението (прилагането) на правото. Правото трябва да бъде равен мащаб за поведение, равно спрямо всички, а не да зависи от моралните възгледи на прилагащия правото (на съдията). 5. Право, равенство, справедливост. Правото като равна мяра. 1. Понятие за справедливост: а) справедливостта като фундаментална (наред "добро" и "зло") етическа (нравствена, морална) категория, като нравствен възглед, нравствена идея, нравствена ценнност. Справедливостта като обществен идеал. Копнежът към справедливост изразява вечния човешки стремеж към щастието. Общественото щастие се нарича справедливост. Справедливостта като абсолютна ценност; б) няма юридическо съдържание, не е юридическа категория и не може да се дефинира юридически, няма и не може да има легално определение; в) справедливостта е ценностна представа и критична оценка за обществото и за отношенията в него от гл. т. на тяхната правилност, оправданост и съразмерност. Справедливостта е наше субективно изискване и наша субективна оценка, съпоставка за съществуването на хармония, пропорционалност, между две и повече обективни социални явления. С другите нравствени категории, като "добро" и "зло", ние преценяваме едно явление с оглед полезността му за нас, а с категорията справедливост ние преценяваме взоимодействието между две социални явления. Справедливостта е наша преценка за съществуването на съразмерност, за съответствие, за съответствие между най-често за такива обективни социални явления като даване и получаване, между възможности условия за тяхното реализиране, между заслуги и признание, между права и отговорности, между деяние и възмездие. Постигането на справедливост в обществените отношения, във функционирането на социалните явления е идеал, цел, модел. 2. Характеристики на справедливостта: а) битие - не е нормативно (от нея не произтичат морални норми, както при другите нравствени възгледи), а духовно, като идея, като възглед, като ценност, като оценка. Справедливостта не е самата мяра, а признак на мярата. Проблемът с непосредственото регулативно действие на справедливостта, което съществува понякога и превръща справедливостта в косвен източник на правото (например съда на справедливостта в Англия); б) необходимост - обществото би рухнало без справедливостта, хората биха загубили душевния си покой без вярата в справедливостта; б) произход - в материалните условия, в размяната, в стоково-паричните отношения, в разделението на труда; в) естественоисторически и конкретноисторически характер (социалистическата справедливост - уравниловката); г) степен на справедливост - зависи от това, доколко отразява и гарантира естествените и неотменими права на човека. 3. Видове справедливост: 3.1. Според Аристотел: а) дистрибутивна; б) компенсаторна; в) реститутивна; г) възмездяваща. 3.2. Според Ц. Торбов - абсолютна (човешка, естественоправна) и позитивна (законова). 3.3. Общочовешка, официална, господстваща, колективна и лична (също както съответните видове морал. Всичко казано там е приложимо и тук, доколкото справедливостта е един от нравствените възгледи. Примерите с животоспасяващата операция на смъртник в САЩ и отмяната на смъртното наказание в България). 4. Равенството - то вече е нравствена и юридическа категория, подлежи на легална дефиниция: а) същност (то е различно от "еднаквост" и от "отсъствие на различия" спрямо социалното положение, физическите качества, духовните качества и пр. на хората) - то е равнопоставяне, поставяне в еднаква обвързаност, при едно положение, при равни изходни начала относно, спрямо някакъв значим обществен критерий (фактор), някакво значимо обществено явление; б) видове - основните са "социално" и "юридическо". В съвременните цивилизовани общества единственото възможно и достижимо е юридическото. То произтича от признаването на естествените и неотменими права на всеки. След като всеки ги има и тези права на всички са с еднакво значение, то всички са равни. Равенството пред позитивното право като най-значим обществен нормативен регулатор, допринася за признаването на естествените и неотменими права на всеки. Според българския КС юридическото равенство представлява равнопоставеност на всички граждани пред закона (позитивното право) и задължение за еднаквото им третиране от държавната власт - р. 14 от 10. 11. 1992 год. на КС по к. д. 14/1992 год. за тълкуване на чл. 6, ал. 2 от КРБ (другите примери от практиката на КС за тълкуване на равенството пред закона; в) произход - материалните корени са в общественото разделение на труда, в размяната, в стоково-паричните отношения. За да обменят справедливо, хората трябва да се договарят, за да се договарят, хората трябва да са равни; г) връзка със справедливостта. Равенството като явление е по-малко от справедливостта. То е един от нейните елементи, едно от нейните проявления, едно от изискванията на справедливостта. Съразмерно е, хармонично е, всички да са в еднакво положение спрямо позитивното право. Ако всички всички са равни спрямо позитивното право, то това би било справедливо; д) "равенство" и "неравенство" - социално и юридическо неравенство. Социалното неравенство е неизбежно. Хората не са и не могат да бъдат изравнени и да се примирят с такова изравняване по отношение на всички други критерии, освен позитивното право. Юридическото неравество представлява ограничаване на права и даване на привилегии на отделни социални групи (индивиди) с цел да се тушират, преодолеят най-крещящите противоречия в социалното неравенство и така да се постигне справедливост по отношение на други критерии (а не позитивното право) като признаване на фундаментални естествени и неотменими човешки права. Социалнато неравенство е проява на различия, които се изразяват в социална еравноценност по повод на фундаментални критерии. Неравенството е различно от "различието" - и двете са същност, съдържание и свойство на правото. Правното неравенство е необходимо за да се постигне справедливост, защото равната правна мяра игнорира фактическите различия. Важно е да се отбележи, че равенството пред позитивното право (закона) всъщност остава, защото ограничаването на правата и даването на привилегии се извършва от самия закон, при условията, предвидени в самия закон. Законът си остава всеобща равна мяра за социалните групи, но някои от тях по силата на самия закон имат по- малки или по-големи конкретни права и задължения. Правоспособността остава на всички еднаква, но конкретното правно положение се променя, тъй като отделните правни субекти имат различие в правата и в задълженията си. (примерите с "ергенския данък", със семейните надбавки за "самотните" майки). 5. Справедливост и позитивно право - становища за тяхното съотношение: а) справедливостта е дух, душа, основание, цел, основен принцип, същност на позитивното право (Ц. Торбов, Дж. дел Векио - правото е задължително, защото е справедливо). Справедливост и естествено право. (Английската дума "justice", славянската дума право произтича от "правилен", "праведен"); б) позитивното право няма нищо общо със справедливостта (Х. Келзен - невъзможно е да се каже какво е справедливостта, всички опити са се свеждали в крайна сметка до нищо не значещото "всекиму своето", поради което справедливостта е един ирационален идеал); в) справедливостта като двуликия Янус според М. Михайлова - понякога е в позитивното право, понякога е против позитивното право, ту съвпада със закона, ту се разграничава от него... Общочовешка, официална, господстваща и лична справедливост. Справедливостта е дължимо, но не винаги налично свойство на правото. Присъствието на справедливостта в правото е променливо. Справедливостта е по-висша ценност от правото. Тя предписва свойства и предявява изисквания към правото. Щом правото е длъжно да бъде справедливо, но в него няма справедливост, то престава да бъде право. Това е вярно само донякъде. В позитивното право винаги има официална справедливост, която може и трябва да бъде критикувана от гледна точка на "общочовешката", "колективната" и "субективната" справедливост. При конфликт трябва да приложим "официалната" справедливост. 6. Влияние на справедливостта върху позитивното право (както при морала): а) при формирането на позитивното право (като мяра, като начин за определяне на правата и задълженията, за уреждане на правните последици) - справедливостта програмира и контролира свойствата на правото, справедливостта е идеал, цел, модел, критерий, определител, лимитатор на правото. Тя създава легитимност на правото, нравствено основание е за неговата задължителност; б) при прилагането на позитивното право - контролира мярата на правото, като му предписва свойствата оправданост, правилност, съразмерност, придава му гъвкавост и точност при намиране на позитивноправните решения за отделните житейски случаи (чл. 52 от ЗЗД - "размерът на неимуществените вреди се определя от съда по справедливост", чл. 325, т. 5 от НПК - "присъдата подлежи на отменяване или изменяване, ако наложеното с нея наказание е явно несправедливо", чл. 307 от ТЗ - договорът може да се измени и отмени от съда, ако са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят и при които запазването на договора противоречи на справедливостта). 7. Влияние на позитивното право върху справедливостта (както при морала): а) запазване, институционализиране, материализиране; б) утвърждаване; в) развитие; г) формиране. 6. Право и ценности. Право и свобода. Право и принуда. Право и целесъобразност. ПРАВО И ЦЕННОСТИ. ПРАВО И СВОБОДА. ПРАВО И ПРИНУДА. ПРАВО И ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ раздел І ПРАВО И ЦЕННОСТИ І. НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЕННОСТИТЕ. 1. Аксиологията: Аксиологията или теорията за ценностите датира от края на ХІХ век. Тя не е самостоятелна наука, а междунаучна област. Тя е теория, свързваща направления в няколко сродни науки, изучаващи ценностно-нормативните явления. Тя търси всеобщото в ценностите и изследва общите принципи на ценностите. 2. Общата теория на правото и аксиологията: ОТП по начало включва в своя предмет на изучаване и изследването на правните ценности, оценките в сферата на правото, ценностните аспекти на правните норми, критериите за оценяване в правото и др. Този насоченост на общата теория е довела до създаването на едно ново направление в правопознанието (в ОТП) - правната аксиология. Правната аксиология е едновременно част (направление) в общата теория на правото, и част (направление) в общата аксиология. Това становище, обаче, не се възприема еднозначно от всички учени, занимаващи се с обща теория на правото. Според Х. Келзен, например, правната наука трябва да се отдели, да се изчисти от аксиологията, тъй като правото като явление нямало нищо общо с ценностите. ІІ. ЦЕННОСТИ И БЛАГА. 3. Понятие за ценности:
4. Оценката: Оценката е резултат от съзнателна човешка дейност. Оценката е субективен акт на човека (социалните субекти), субективно отражение на съществуващата обективна ценност. Чрез оценката субектът приема нещо за ценност или неценност. Оценяването е сравняване, преценяване, съпоставяне, сортиране, класифициране на явленията от обективната действителност с оглед на някакъв външен за тях критерий. Ако този критерий е полезност по отношение на удовлетворяването на човешките интереси и потребности, тогава оценяването завършва с мнение за ценност (полезност) или неценност (неполезност) на съответното явление. Оценяването е динамичен, непрекъснат процес. Развитието на човешките потребности и интереси води до промени в оценката и до развитие на благата и на ценностите. Различните субекти извършват, дават различни оценки на едни и същи явления от обективната действителност. Няма пряка зависимост между положителна оценка и благо, както и между положителна оценка и ценност. Някои субекти могат да възприемат като благо, като ценност, да дават положителна оценка на явления, които традиционно не се възприемат от повечето субекти като такива (наркотици, алкохол и пр.). 5. Благата: Благото е нещо различно от ценността. Благо са тези явления от обективната действителност, чието наличие е полезно за удовлетворяване на човешките потребности (законни интереси). Благата са явления от обективната действителност, които обективно (наистина, в действителност) удовлетворяват (задоволяват) обществено и позитивноправни признати потребности и интереси на социалните субекти (отделните индивиди, социалните групи, обществото като цяло и Човечеството като цяло). В понятието "благо" изпъква обективното в явлението от обективната действителност, това, че той е полезен. Благата са най-често вещи (предмети), но могат да бъдат и социални права, психологически преживявания или други социални явления. Да бъде дадено явление благо е обективно качество, а не субективно мнение. В понятието "ценност" пък на преден план изпъква субективното, положителната оценка от субекта. Благото е категория, която набляга повече на материалната страна на нещата, докато ценността като категория набляга повече на идеалната. 6. Оценъчното познание: Познанието по начало е процес, различен от процеса на оценяване. И двете са отражение на действителността, и двете са проява на съзнанието, и двете са психологически процеси. Познанието завършва с истина, оценяването завършва с оценка. Все пак няма китайска стена между тях. В крайна сметка оценките са специфичен вид познание - оценъчно познание. 7. Структура на оценката: Оценката като явление от обективната действителност има четири компонента: а) субект - този социален субект, който извършва оценката; б) предмет - това, което се опознава; посочва спрямо кое социално явление се извършва; в) основание - причините, мотивите, целта, поради които се извършва; г) характер - положителен или отрицателен резултат; зависи от това, с какъв извод завършва - положителен, тогава явлението е оценено като ценност, или отрицателен - тогава явлението е оценено като неценност. 8. Видове оценки: а) според субекта; б) според обекта; в) според времето; г) според характера им; д) според основанието им; е) според обхвата им (на цялото човечество, на позитивното право (официална оценка), на обществото (господстваща оценка), на дадена социална група и на отделния индивид (субективна, лична оценка). 9. Значение на оценките за правото: Правото (в частност позитивното), също както морала и справедливостта, е оценъчно явление. Нормите (в т. ч. правните) са оценки. Те съпоставят многото възможни варианти за поведение на социалните субекти, преценяват ги и избират един от тях за ценност, като го превръщат в задължителен. Оценките, благата и ценностите имат значение и си взаимодействат с всички социални норми. От особено значение обаче е тяхното взаимодействие с правните норми. Правото не може да съществува без взаимодействието си с оценките и ценностите. Правните оценки и правните ценности имат регулиращо значение. Правните норми стават ценности и обект на оценка. Правотворчеството и реализацията на правото са освен всичко друго и оценъчна дейност. Оценките в сферата на правото водят до квалификация на оценяваните факти като ценности или неценности. А правнонормативното закрепване на тези оценки и ценности предопределя ценността на самото право. Правните норми обаче не са само оценки. Самата оценка е междинна категория, междинно явление. От едната нейна страна е съществуващото, от другата нейна страна - дължимото. Чрез оценката се квалифицират нещата (явленията от обективната действителност) като ценности или неценности. Правната норма пък като явление предписва постъпки, дава модел за поведение. ІІІ. ЦЕННОСТИ И ПРАВО. 10. Същност на правото: Правото е най-вече съзнателно изграждана и развивана нормативна система. Правото е регулатор и комуникатор на обществените отношения. Правото е същевременно и духовно-практическа форма на опознаване на света. То е форма на общественото съзнание, също както тези на науката, изкуството и морала. Правото, обаче, е специфично обществено съзнание. Законът (в широкия смисъл на думата като синоним на нормативен акт) е най-важната част от външната документална форма на правото. Законът е най-важния знак на правото. Правото е обективираната надличностната нормативна част на държавно изразеното правосъзнание на политически господстващата социална група. Този обективиран характер му се придава с помощта на знаковите системи, които го фиксират. Законът (нормативният акт) придава обективиран характер на правото като го фиксира с помощта на знаковите системи. Правните норми се опредметяват с помощта на езика. Нормативните актове са метазнак. Законът е писменото битие на правото.
11. Право и ценности: 11.1. Методологически подходи: Идеалистическа правна аксиология, за разлика от материалистическата, схваща ценностите като самостоятелни независими от реалния свят духовни явления. Ценностите и свързаните с тях оценки не били отражение на обективната действителност, а съществували сами за себе си. Оценките и нормите разкривали истини не за нещата, а за тяхното значение, което се изявява в сферата на дължимото. Материалистическата правна аксиология по начало счита, че правото е отражение на обективната действителност, при което са налице две тези, от които първата е по-популярна: а) правото да не е обикновено познавателно отражение, а особено - ценностно-нормативно, поради което можем да говорим както за това дали правото отразява вярно обективната действителност, така и за това дали то съдържа и отразява ценности. Тази теза приема, че от оценките и нормите на правото се получава информация за дължимото поведение, за волята на държавата. Тази информация е особен вид отражение, което не е научно, а оценъчно-нормативно.; б) правото да е обикновено познавателно отражение, тогава можем да говорим само това дали правото е вярно или невярно отражение, а не за това дали правото съдържа и отразява ценности. 11.2. Правните ценности: Ценностите се превръщат в правни ценности, когато се отразят, заложат, инкорпорират и защитят от позитивното право. Те се залагат при създаването на позитивното право и се проявяват (налагат, утвърждават) при изпълнението на позитивното право. Не всички ценности на социалните субекти стават правни ценности. Правните ценности са официални ценности. Правните ценности са с компромисен характер. Те лавират, търсят пресечната точка между общочовешките ценности, господстващите ценности и колективните ценности на политически господстващата социална група. Статус на ценности в правото могат да придобият факти и явления от материално и идеално естество, стига да удовлетворяват законните интереси на правните субекти. Те като правни ценности пораждат като идеално основание нормите на правото, закрепват се и се охраняват от правните норми, съставляват цел на правото и на неговите институти. Сред правните ценности Човекът (и неговите естествени и неотмени права) е най-голямата ценност. Той само по себе си е ценност от последна инстанция. Неговите естествени и неотменни права са същевременно самостоятелни, отделни правни ценности и отразяват други правни ценности. Правните ценности сами по себе си са диалектически противоречиви единства от обективно и субективно, абсолютно и относително, конкретно-историческо и общочовешко. Някои от правните ценности са основни, тъй като те обуславят съществуването на оценяващия субект. Това са общочовешките ценности. Има също йерархия на правните неценности. 11.3. Връзка между правните ценности и правните норми: На системата от правни ценности кореспондира системата от правни норми. За правната норма правната ценност е основа, цел, обект на защита. Йерархията на правните ценности предопределя йерархията на правните норми. Правото трябва да кореспондира на ценностната система не само при правообразуването, но и при правореализацията. Правните норми отразяват официалните ценности (тези, одобрени от държавата). Йерархизирането на правните ценности става най-напред в общественото съзнание. После в правните норми и в нормативните актове. Рангът на правните норми зависи от ценностите. Накрая ценностите се проявяват в правното поведение. Едни правни ценности могат да бъдат цел на правните норми, а други - средства за изпълнението на правните норми. Възможно е да съществува закон, който се оценява като несправедлив, като неморален и т. н., тъй като противоречи на утвърдени в общественото съзнание (господстващи) ценности. Тогава се появява сериозен конфликт между господстващи и официални ценности. Справедливостта е ценност, ни и законът е ценност. Проблемът тук е на коя ценност да дадем предимство. Във всички случаи правните ценности имат приоритет пред неправните. А при конфликт между правни ценности приоритет имат тези, закрепени в юридически акт с по-висок юридически ранг. Несъвпадането на ценностното с дължимото в правото е психологическия корен на правния нихилизъм. Позитивното право не винаги отразява господстващите ценности, което води до неговата непълна легитимност. Но пълното съвпадение между официалните ценности, закрепени в позитивното право, и господстващите ценности, не е необходимо и не е възможно. С приоритет са общочовешките ценности, като официалните ценности, залагани в правото, са необходим и разумен компромис между общочовешките, господстващите и колективните ценности. 11.4. Правото като ценност: Ценностите в правото водят до ценност на самото право. Ценностното съдържание на правните норми и ценностните аспекти на правото изобщо се обясняват в последна сметка с телеологичния характер на човешката дейност и с алтернативността на човешките действия и постъпки. Правото е деонтична (дължима) ценност, то има регулативен, вероятностен характер. Ценността на правото винаги е конкретно-историческа. Не всички правни норми и институти са еднакво ценни. Ценността на правото се изявява в дейността на правните субекти. Невъплатени в правни норми официални ценности може да има само по изключение. Правните норми не са ценност сами по себе си като логическа форма. Критерий за ценността на правото са развиващите се обществени отношения. Правото има двояко съществуване като ценност: а) правото е ценност, защото отразява, включва в себе си и закрепва ценности (общи и специфично правни). Това е т. нар. инструментална ценност на правото. Инструменталната ценност на правото е вторична спрямо целите на обществото.; б) правото има и своя собствена, самостоятелна ценност - то внася ред. Това е собствената, субстанционалната ценност на правото. Тя зависи от това, доколко то е е ефективно, доколко защитава общочовешките ценности, доколко то наистина е най-значимия социален нормативен регулатор. Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|