Същност на юридически факти

2. Аспекти на юридическите факти: Юридическите факти могат да бъдат разгледани през призмата на тяхното значение за:

3. Юридическите факти като стартов механизъм за изпълнението (социализирането, конкретизирането на предписанията) на правните норми. ЮФ са предвидени в хипотезата или в санкцията на правната норма жизнени обстоятелства, които най-общо служат за лостове, привеждащи я в действие. Чрез ЮФ правните норми влизат в досег с реалния живот. ЮФ предизвикват реализацията на заложения в правните норми модел за поведение.

ІІІ. Юридическите факти и правоотношенията (правните връзки).

4. Юридическите факти като стартов механизъм за възникване, изменение и прекратяване на правоотношенията (правните връзки). Юридическите факти са предвидени в хипотезата или в санкцията на правната норма жизнени обстоятелства, които по-конкретно пораждат, изменят или прекратяват правоотношения и правни връзки. ЮФ често пъти имат общ характер за правоотношенията и това поражда илюзията, че някои правоотношения произтичат непосредствено от закона. Не е така, защото за да има правна последица е необходим юридически факт.

ІV. Юридическите факти и субективните юридически права и задължения.

5. Юридическите факти като стартов механизъм за възникване, изменение и прекратяване на субективните юридически права и задължения. ЮФ влияят не само на правоотношението (правната връзка) като цяло, но и на отделните негови съставни елементи (субекти, обекти и най-вече на съдържанието - юридическите права и задължения на страните на правоотношенията и правните връзки). ЮФ са явления от обективната действителност, които в крайна сметка пораждат, изменят или погасяват конкретни субективни права и юридически задължения на конкретни правни субекти.

6. Действие (функции) на ЮФ - това е действието им по отношение на задействането на правните норми и на последиците от това задействане:

7. Място на ЮФ в МПР: То зависи от вида на ЮФ.

8. Дефиниция: ЮФ е общественозначимо явление от обективната действителност (конкретно жизнено обстоятелство), с наличието или отсъствието на което хипотезата, респективно санкцията, на правната норма свързва правни последици (възникването, изменението или прекратяването на правни отношения и/или правни връзки, респективно субективни юридически права и задължения, чрез изпълнението на диспозицията, респективно на санкцията на правната норма).

9. Съпоставка на ЮФ с:
а) обектите на правото - те са цел на правната норма, а не неин стартов механизъм;
б) субектите на правото - на тях се задават стартираните от ЮФ субективни юридически права и задължения;
б) обектите на правоотношението (правната връзка) - последните са цел на конкретната правна норма;
в) правната норма - те я конкретизират;
г) доказателствата и доказателствените средства - това са ЮФ, участвуващи в разкриването на обективната истина по конкретно юридическо дело;
д) с фактическите обстоятелства по юридическото дело - това конкретни ЮФ, установявани по конкретно юридическо дело. Фактически обстоятелства са тези ЮФ, на които се позовават страните в подкрета на техните юридически претенции. Фактическите обстоятелства са ЮФ, които съвместно с правоприложния акт пораждат субективни юридически права и задължения;
е) с юридическите актове - последните по начало са част от ЮФ. Но само индивидуалните юридически актове са ЮФ. Нормативните юридически актове не пораждат конкретни юридически права и задължения, поради което не са типични ЮФ.

VІІ. Видове юридически факти.

10. Класификация на ЮФ:

11. ЮФ и фактически състав (различен е от сложните ЮФ).

12. Видове фактически състави:

13. ЮФ и фактическите ситуации - това е фактическата индивидуална обстановка, характерна за даден случай на юридическо регулиране. Това е съвкупност от факти, които пораждат действието на даден правен институт.

14. ЮФ и фактическата система - това е съвкупност от факти, които пораждат действието на даден правен отрасъл.

15. ЮФ и фактическата конструкция (разкрива се при анализа на юридическата отговорност като състав на правонарушението) - това са фактите, включени във фактическия състав на правонарушението плюс правоприложния факт, като като цяло те водят до реализиране на юридическата отговорност като съвкупност от правоотношения.

28.

Юридическа презумпция и юридическа фикция. Празнотите в правото. Аналогия на закона и аналогия на правото. ЮРИДИЧЕСКИ ФИКЦИИ И ЮРИДИЧЕСКИ ПРЕЗУМПЦИИ. ПРАЗНОТИ В ПРАВОТО. АНАЛОГИЯ НА ЗАКОНА И АНАЛОГИЯ НА ПРАВОТО раздел І ЮРИДИЧЕСКИ ФИКЦИИ И ЮРИДИЧЕСКИ ПРЕЗУМПЦИИ І. ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА: Презумпциите и фикциите са начин на юридико-логическо разсъждаване. И двете допускат съзнателно отклоняване от обективната действителност с оглед постигането на желани от законодателя цели. Те са правно-логически конструкции, чрез които се постигат правни цели. Те са правно-логически конструкции, юридико-технически прийоми, правни способи за преработване на фактическата действителност. Те са особен вид юридически факти, доколкото пораждат правни последици. Правни последици се предизвикват от тях все едно са се осъществили други юридически факти. Те са сложни юридически похвати, "своебразни връзки" в нормативния материал, които осигуряват оптималното функциониране на правната система. Фикциите и презумпциите се установяват от правната норма и съществуват, оправдават, обосновават в границите, определени от нея. Презумпциите и фикциите показват и доказват идеалното, догматичното битие на правото, противостоящо на реалността. Те осигуряват непротиворечивост, постоянност, стабилност, приемственост на правото като идеална съзнателна конструкция. ІІ. ЮРИДИЧЕСКА ФИКЦИЯ: 1. Същност: Фикцията е житейско и логическо оправдано съзнателно предположение, приемащо за съществуващо явление от обективната действителност, което в действителност не е налице. Фикциите са едно от най-ярките проявления на нормативно-ценностния характер на правото. Те правят нормативната действителност различна от обективната действителност поради ценностни съображения. С оглед защитата на базисни обществени ценности, правосъздателят допуска разминаване между нормативната и обективната действителност. Правото не следва само да отразява обективната действителност, но и да я моделира с оглед на защитата и налагането на определени висши обществени ценности. Затова правото понякога съзнателно, нарочно предполага, допуска съществуването на обстоятелства, които не са налице в обективната действителност. Думата "фикция" има своя корен в латинската fingere (измислям си, въобразявам си). Чрез фикцията се приравнява по своите правни последици несъществуващ факт с тези на други факти, които съществуват. Фикциите са начин на разсъждаване, при който се целят по-съвършени, правни, етични резултати. Не всяко субективно съзнателно отклонение от действителността (обективно възприетото и даденото) е фикция. Такова е само това отклонение, което е: а) съзнателно, нарочно направено от нормотвореца; б) иманентно необходимо за да се постигнат по-съвършени и по-задоволителни правни или етични резултати, отколкото ако се остави без изменение обективната действителност. Фикциите не са свободен акт на свободно познавателно творчество, а метод на обвързано, относително познание. Фикциите са необходими не при абстрактното регулиране на обществените отношения, а при конкретното приложение на правните норми към конкретни случаи. Фикциите нямат окончателно правно-нормативно и правно-познавателно значение. Те са подготвителни етапи за оформянето на нови, по-синтетични правни норми. 2. Структура на фикциите: Фикциите имат два основни елемента: а) гносеологически (субективен, познавателен) - състои се в съзнателното отклоняване от обективната действителност. б) теологически (целеви) - представлява това, което оправдава съзнателното отклонение от обективната действителност. Става дума за особено значима цел, ценност, която мотивира законодателя да обяви за съществуващо нещо, което той добре знае, че не е така. 3. Функции: Имат историческа и догматична функции: а) чрез историческата функция на фикциите са се въвеждали нови правила. Поддържал се е статизма в правото и същевременно са се отчитали новите обстоятелства. Вместо да се законодателства и да се създават нови категории, се предпочита позоваването на вече съществуващи категории, защото това позволява да се запази общата съгласуваност на юридическата система. Променя се значението на понятията за да не се променя системата; б) чрез своята догматична функция фикциите са служели като съдебни решения в затворената система на позитивното право. Фикциите изпълняват функции, свързани с юридическата техника и юридическата политика. Фикциите обезпечават справедливостта; 4. Дефиниция: Юридико-технически прийом (начин на юридическо логическо разсъждаване), чрез който се приема за съществуващо определено явление от обективната действителност, което в действителност всъщност не съществува в обективната действителност; процедура на юридическа техника, чрез който се смята за съществуваща ситуация, явно противоречаща си на действителността. Примери за фикции са обратното действие на правните норми, сбъдналото се условие на сделката по чл. 25 от ЗЗД, уведомяването на страните по делото по чл. 50 и сл. от ГПК, приравняването на родните с осиновените деца. 5. Видове: 5.1. Според правния дял, в който се използуват: а) материални; б) процесуални. 5.2. Според характера им: а) фактически; б) юридически. 5.3. Според вида на фингираното явление: а) фикции на факти (заченатия наследява); б) фикции на правни последици (обратната сила на правните норми). ІІІ. ЮРИДИЧЕСКА ПРЕЗУМПЦИЯ: 1. Същност: Презумпцията е житейско и логическо оправдано предположение, че ако едно явление от обективната действителност е налице, то е налице и друго, житейски и логически свързано с него. Думата "презумпция" има латински произход (латинската дума presumptio означава "предположение"). Презумпциите са усложнение в правния свят, тъй като по своята природа са отклонение от основната закономерност в правото, а именно - точно, вярно да се отразява обективната действителност. Презумпциите в правото са проявление на общите презумпции като философско-логически похват за осмисляне на действителността. Те с оглед на логическата си природа са явление, имащо индуктивен характер, индуктивна същност. В основата на всяка презумпция се разполага всеобщата връзка и взаимодействие между обществените отношения, както и тяхната повторяемост, еднообразие, типичност във всекидневното ни практическо битие. При презумпциите като особен способ на юридическата техника проверката на съответния факт, съществуването на който в определена степен се намира под въпрос, законът ex lege го заменя с ясно и категорично твърдение a priori. 2. Характеристики на презумпциите: а) по своята природа те са обобщения от индуктивен характер, т. е. имат логическа природа; б) отразяват "обичайния порядък на нещата" в развитието на обществените отношения. Те отразяват в правните актове определени закономерности във функционирането и развитието на обществените отношения. Човешката практика потвърждава високата им степен на вероятност; в) те са изкристализирали върху основата на всеобщата причинно-следствена връзка между нещата и явленията. В презумпцията се съдържа указание за наличието на връзка между съществуващите (липсващите) юридически факти и презюмираните факти; г) по своята природа те са вероятностни обобщения с изключително висока степен на вероятност. Предположителния характер на презумпциите е важна тяхна същностна характеристика, тъй като те по начало са вероятни, а не достоверни обобщения. Опровергаването на презумпциите в определени случаи не води по принцип до тяхното отрицание; д) тяхното закрепване в юридическите актове и използуването им е предопределено от определени задачи на правното регулиране, т. е. те имат своето основание и социално назначение в същността на правото. Те имат изключителна роля в сферата на доказването и при разпределението на тежестта на доказването (onus probandi); е) те пряко или косвено се конституират и закрепват в съответните юридически актове. 3. Дефиниция: Технико-юридически прийом (начин на юридическо логическо разсъждаване), благодарение на който от установяването на едно явление от обективната действителност се извежда юридически факт, който не е доказан; Предположенията в правото представляват по своята природа технико-юридически способ на инструменталното битие на юридическата техника, при който въз основа на наличието или липсата на определени юридически факти субектът на правното регулиране (в континенталната правна система това е преди всичко законодателя) презюмира (предполага) съществуването или липсата на други юридически факти, които значение за решаването на определен проблем на правното регулиране. 4. Съпоставка на презумпциите с юридическите факти: а) юридическите факти не се нуждаят от никакво допълнително обосноваване и доказване, а презумпцията се нуждае; б) юридическите факти непосредствено пораждат реални правни отношения, а презумпцията може да бъде оборима и да не породи в крайна сметка правни последици; в) юридическите факти поражда правни отношения без да регулира обществените отношения, а презумпцията ако се съдържа в правната норма става правило за поведение. 5. Видове: 5.1. Според възможността им за опровергаване: а) оборими (praesumptio juris tantum) - по отношение на тях законът допуска възможност за тяхното опровергаване. При тях предположението се счита за истинно, докато по предвидения от закона ред не се установи обратното. Такава например е презумпцията за бащинство; б) необорими (praesumptio juris et de jure) - те по принцип са предопределени от най-дълбочинните пластове на същността на правото и се считат за истинни. Те се закрепват в правните предписания като юридически факти. Близки са до фикциите и до императивните правни предписания. Такава например е презумпцията, че малолетните са неделиктоспособни, тъй като не могат да контролират своите постъпки, връщането на документа на дълга означава, че документът е погасен (чл. 109 ЗЗД); 5.2. Според сферата им на действие: а) общоправни - действат във всички отрасли (презумпциите за добросъвестност на правните субекти, за истинност и законност на публичноправните актове, за познаване на законите); б) междуотраслови - например презумпцията за вина в гражданските отрасли; в) отраслови - например презумпцията за бащинство в семейното право; 5.3. Според вида на правния дял, в който се използуват: а) материални; б) процесуални. 5.4. Според това дали за закрепени в правните актове или не: а) фактически (общочовешки, praesumptiones hominis) - те са начин на доказване, чрез който фактите, които трябва да се докажат, се извеждат от признаците и вероятностите, които ги правят вероятни; б) юридически (praesumptio juris) - те са технико-юридически способ от инструменталното битие на юридическата техника. раздел ІІ ПРАЗНОТИ В ПРАВОТО 1. Същност: По принцип най-общо казано правна празнота имаме тогава, когато желаем да регулираме правно определени обществени отношения, но се оказва, че няма пряко приложима правна норма (правна повеля) за тях. 2. Видове празноти: 2.1. Празнотите според своето естество биват: а) мнима празнота - това е случай, при който разглежданите обществени отношения не се нуждаят, не могат и/или не трябва се регулират от правото, независимо от това, че отделни лица могат да считат обратното; б) действителна празнота - това е случай, при който разглежданите обществени отношения отговорят кумулативно на следните условия: - се отнасят до съществени законни интереси на участвуващите в тях страни (на субектите им), общоважими са, съществени са; - подлежат на правно регулиране, тъй като имат волеви характер; - изискват, налагат правно регулиране поради своята обществена значимост; - трябва да има правно регулиране с оглед на това, че други сходни обществени отношения имат такова и липсата му ще доведе до сериозни негативни обществени процеси, би накърнила естествените и неотменими права на човека; - нямат конкретна, специализирана, насочена пряко към тях, правна уредба, съдържаща се в основен или косвен източник на правото (като нормативен акт, правоприложен акт, реализационен акт и пр.), като тази уредба липсва напълно или частично. 2.2. Действителните празноти на свой ред биват: 2.2.1. В зависимост от причините за своята поява: а) абсолютна (непреднамерена, по небрежност) - когато няма каквато и да била уредба. Тя е по-често срещана. Тя на свой ред бива: - първоначална - когато в източника на правото не са предвидени всички реално съществуващи житейски хипотези; - последваща – когато впоследствие се появяват нови обществени отношения, които не са предвидени от нормотвореца, а трябва да бъдат уредени; б) относителна (преднамерена, временна, умишлена) - когато съзнателно дадени обществени отношения са оставени неуредени подробно с бланкетна правна норма, с цел това да стане с бъдеща правна уредба (напр. правилник за приложение, който тепърва трябва да се издаде) или чрез конкретизация в процеса на правоприлагането (напр. на общи, абстрактни категории като справедливост, добри нрави и пр.). Тя е по-рядко срещана. Налице е недовършено препращане. Действителните абсолютни празноти в правото са обикновено нежелани, допуснати са по недоразумение, немарливост, по небрежност. 2.2.2. Според вида на липсващата правна уредба (повеля) действителните празноти биват: а) нормативни - липсва нормативен акт, респективно разпоредба от него, които да бъдат приложени в конкретния случай; б) индивидуални - липсва индивидуален акт (правоприложен или реализационен), който да бъде приложен в конкретния случай. 2.2.3. Нормативните действителни празноти според мястото им на свой ред биват: а) празноти в позитивното право - това е случая, когато обществените отношения не се регулират от какъвто и да било източник (пряк или косвен) на правото; б) празноти в нормативните актове - това е случая, когато обществените отношения не се регулират от нормативни актове като източник на правото, но могат да бъдат регулирани от други източници на правото; в) празноти в законодателството - това е случая, когато обществените отношения не се регулират от закон в точния смисъл на думата като вид нормативен акт, но може да има регламентация от други видове нормативни актове; г) празноти в закона (обичая, прецедента) - това е случая, когато обществените отношения не се регулират напълно от даден закон (обичай, прецедент), който се отнася специално до тях. Когато се говори за "празноти в правото" обикновено се имат в предвид всички тези видове празноти едновременно, но най-често първият вид празноти (в позитивното право). 3. Терминологично уточнения: Когато става дума за нормативни действителни празноти, по-точно е да се говори за "празноти в позитивното право (в "закона" в широкия смисъл на тази дума)", а не за "празноти в правото". Има разлика между право и закон. В самото право като съвкупност от правни норми няма празноти. То винаги по презумпция е цялостно, системно образувание, състоящо се от допълващи се правни норми. Има празноти в законодателното претворяване (отразяване) на правото. Законодателството не е и не може да бъде съвършено. Но в правната литература традиционно се говори за "празноти в правото". Това поне в България е доктринален, а не легален термин. 4. Отграничения на празнотите в правото от сходни правни явления: Празнотата в правото следва да се разграничава от: а) препращането в правното регламентиране - при препращането е налице изрично използуване на други правни норми, на други източници на правото, които реално съществуват. Няма липса на норми; б) противоречието в правното регламентиране - при противоречието има няколко конкуриращи се норми,  от които трябва да се избере за прилагане една съобразно общоизвестните правила за това. Няма липса на норми; в) разширителното тълкуване – при разширителното тълкуване има уточняване на действителния обхват на съществуваща правна норма спрямо определен кръг обществени отношения, към чието регулиране тази правна норма е изначално насочена, предназначена. Няма липса на норми. 5. Зависимост на празнотите в правото от вида правно семейство. Празнотите в правото е проблем само при континенталното правно семейство, тъй като при него става ясно разграничаване на правоприлагането от правотворчеството, каквото разграничаване в семейството на общото право липсва. В семейството на общото право не се приема съществуването на празноти в правото, защото там с помощта на прецедента се преодоляват всички случаи на липса на конкретна правна норма. 7. Състояние на научните изследвания: Изследването на проблема започва в началото на 20 век. В България липсват специални монографии или научни статии по въпроса. 8. Практическо значение на проблема: Празнотите в правото са сравнително често срещано правно явление. Правосъдието обаче не може да бъде отказано поради това, че няма подходяща правна норма, която да бъде приложена. Затова празнотата в правото трябва винаги да се отстрани. 9. Дефиниция на празнотите в правото: Празнотата в правото е случай на пълно или частично отсъствие на правни норми (повели) по отношение на конкретни обществени отношения, които предполагат, допускат и изискват правна регламентация. 10. Причини за поява на празнотите: а) динамизма на промяната на обществените отношения; б) инерцията на нормотворчеството; в) неизбежни несъвършенства, недостатъци на законодателството като изкуствена система; г) обективни недостатъци на юридическата техника; д) субективни грешки на нормотвореца. 11. Правна уредба в българското законодателство: чл. 46, ал. 2 и ал. 3 от ЗНА: "(2) Когато НА е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта и на правилата на социалистическия морал. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Народна Република България и правилата на социалистическия морал. (3) Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава съобразно предходната алинея." чл. 2 от ГПК - съдилищата не могат да откажат да разгледат и решат отправено до тях искане за защита и съдействие при упражняване на субективни права. чл. 4, ал. 1 от ГПК - "Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действуващите закони, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон съдът обосновава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта". чл. 56 от КРБ91 - всеки правен субект има право на защита на своите субективни права. чл. 5, ал. 3 от КРБ91 - никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. 12. Начини за справяне с нормативните празноти в правото: Два са начините: 12.1. Отстраняване (ликвидация) на празнотите: Става чрез нормотворчество. Създават се липсващите правни норми. Това е най-важния начин за справяне на празнотите в правото. 12.2. Преодоляване на празнотите: Става в процеса на изпълнението на правото (правоприлагане и реализация на правото) посредством прилагане към конкретните обществени отношения на правни норми, регулиращи аналогични, подобни обществени обстоятелства, като се използува аналогията като начин на логическо разсъждаване (т. е. умозаключение, при което голямата предпоставка е правното предписание, което се прилага в случая, малката е фактическия състав, който се урежда, а заключението е извода на изпълняващия правото субект - правоприложител или реализатор), основан на сходството между явленията от обективната действителност. Но празнотите в този случай остават. Те се преодоляват само за конкретния случай, а не въобще. Използуват се ресурсите на вече съществуващото право (законодателство), а не се създават ново. Изхожда се от духа, единството и системността на действуващото право. Продължава се логиката на развитие на правото. Конкретизират се логически неговите правни принципи спрямо неуредените обществени отношения, за които те по принцип важат, но това не е посочено изрично. Постулират се общи принципи на законодателството, обща справедливост в цялото законодателство, общ и постоянен подход на законодателя. Същевременно прилагането по аналогия следва да отчете и разликите в двата случая, да не бъде формално и буквално. Аналогията не върви от общото към частното, а от частното към координиращото частно, поради което не може да служи сама по себе си за извеждане на общи правни принципи. Във всички случаи всяка аналогия изисква предварителна преценка за справедливост преди прилагането си. Справедливостта е общата рамка на цялото право, включително и за преодоляването на празнотите в правото. Уточнява се предварително също така дали прилагането по аналогия няма да противоречи на целта на използуваната правна норма, дали не би довела до заобикаляне на закона или злоупотреба с право, както и дали не би противоречало на официалния морал. Преодоляването на празнотите става по три начина (варианта) на аналогията в правото: а) аналогия на закона - това е логически метод на изпълнение на правото, при който конкретното юридическо дело се решава на база на конкретна норма от същия отрасъл, извлечена от конкретен закон (може и същия, който се отнася до тези правоотношения, но е непълен, не ги обхваща изрично), принадлежащ към същия дял на законодателството, регулиращ сходни обществени отношения. Търси се подобието между двата случая - уредения от закона и неуредения от закона. Разликата трябва да е само в несъществени подробности. Проверява се дали в случая, уреден от закона, общите признаци и за двата случая са тези, които са ръководили законодателя, или напротив - спецификите на уредения случай са предмет на правната му уредба, като във втория случай прилагането на аналогия на закона е недопустима. Пример на аналогия на закона е прилагането на чл. 87 от ЗЗД спрямо многостранните договори, както и на правилата за отговорност при недостатъци, важащи за покупко-продажбата, спрямо лицензионните договори. При аналогията на закона, също както и при логическия начин (способ, вид) на тълкуване, се използуват редица общоприети логически методи на разсъждение, сред които са, например, аргумента на по-силното основание (per argumentum a fortiori), аргумента от противното (per argumentum a contrario), обобщаващата индукция и дедукция. Така например: - при аргумента от по-силното основание логическите заключения се основават на правни норми, в които се уреждат правни последици, съотносими по своя обем с последиците от неуредените случаи, като се използува разликата между обема на уредения и неуредения случай - ако уредения обем е по-широк, той обхваща и обема на неуредения случай, а ако уредения обем е по-малък, той не обхваща обема на неуредения случай. Използуват се четири правила при този логически метод: - който има право или е длъжен да извърши по-голямото, повечето по обем и количество, по-тежкото, той има право или е длъжен да извърши и по-малкото, по ограниченото по обем, частното, по-лекото, което не е уредено от закона; - на когото е забранено по-малкото, по-лекото, по-ограниченото, на него е забранено и по-голямото, по-тежкото, цялото, макар и това да не е уредено изрично; - ако нормативният акт съдържа условия за упражняване на по-ограничено право, тези условия са необходими и за упражняване на по-широкото по обем право; - ако нормативният акт допуска постигането на определена цел, то тогава по начало са допустими и средствата, които могат да послужат за постигане на целта, а ако пък е забранена целта, то са забранени и всички средства за постигането й; - при аргумента от противното по пътя на умозаключението се достига до използуване на противоположно правно предписание за неуредения случай, спрямо правното предписание, което се използува в уредения случай. Правилото, уреждащо даден случай се изключва от приложение спрямо друг, неуреден изрично от него случай. Констатира се съществена разлика между уредения и неуредения случай, която води до невъзможност за прилагане на вече съществуващото правило спрямо неуредения случай. Тази съществена разлика прави по-справедливо прилагането в неуредения случай на обратно правило за поведение. В случая подобието е в пълната противоположност. Разпореждането на закона по отношение на един конкретен случай иманентно включва в себе си обратно разпореждане спрямо всички различни случаи. Аргументът от противното е несъвместим с разширителното тълкуване, като практически понякога е изключително трудно да се определи дали да има прилагане на аргумент от противното за преодоляване на празнота в правото или пък прилагане на разширително тълкуване; б) аналогия на правото - това е логически метод на изпълнение на правото, при който конкретното юридическо дело се решава на база на общите начала, принципи и смисъла на законодателството без прилагане на конкретна правна норма. Сред тези принципи са справедливост, равенство, разумност и моралност на човешките постъпки. Тази аналогия се базира на необоримата презумпция, че правните предписания са в систематична и логическа връзка помежду си, като се базират и на общи правни принципи. Аналогията на правото е с по-висока степен на обобщаваща индукция, отколкото аналогията на закона. Пример за аналогия на правото е чл. 46, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 50 и чл. 60 от същия закон - налага се да потърси уточни кой да обезщети вредите, причинени при крайна необходимост на трето добросъвестно лице - това е този, за който са изгодите от действията при крайна необходимост); в) субсидиарно прилагане на правото - това е логически метод на изпълнение на правото, при който конкретното юридическо дело се решава на база на конкретна норма от друг правен отрасъл, извлечена от конкретен закон, принадлежащ към друг дял на законодателството. Този начин се разглежда от някои автори като вариант на аналогията на закона, а не като самостоятелен начин. 12.3. Справяне с индивидуалните празноти - чрез издаване на подходящ правоприложен или реализационен акт. 13. Поредност на използуване на различните варианти на аналогията в правото: Поредността на използуването им е следната: най-напред се използува аналогията на закона, а ако тя не дава резултати, тогава се прави субсидиарното прилагане, а ако и то не помага, тогава се извършва аналогията на правото. 14. Необходимост от преодоляване на нормативните празноти в правото: Съществува общ принцип на правото, че съдът не може да откаже правосъдие, не бива да допуска произвол, нерегламентираност, затова празнотите трябва да се преодолеят във всички случаи. Аналогията в правото служи като "микрореволюция", т. е. като най-бързо средство за уреждане на нововъзникнали обществени отношения. Аналогията в правото е важно средство за обезпечаване на справедливостта. 15. Място на аналогията в правото в процеса на правоприлагането и в механизма на правното регулиране. Аналогията в правото е действие, което се извършва евентуално в случай на необходимост при първото действие на втория стадий (етап) на правоприлагането - избор на допустимите за прилагане правни норми в стадия (етапа) на избора и анализа на приложимата правна норма. 16. Допустимост на преодоляването на нормативните празноти: Преодоляването на нормативните празноти чрез аналогия в правото (което, както вече се отбеляза, е по-обща категория от аналогия на правото) е допустимо във всички случаи, освен ако става дума за: а) обосноваване на наказателна, административна или дисциплинарна отговорност, т. е. аналогията в правото е неприложима за уреждане на наказателни обществени отношения (правоотношения). В другите случаи, обаче, уреждани от нормите на наказателното, наказателно-процесуалното, административното, трудовото и пр. право, аналогията е допустима. При налагането на наказателна, административна или дисциплинарна юридическа отговорност важи принципа "Няма престъпление (правонарушение) без закон (нормативен акт)", съдържащ се в чл. 5, ал. 3 от КРБ91. Това е така, защото правната уредба на наказателноправната, административната и дисциплинарната отговорност е изрична, с императивни норми, свързана е с употребата на държавна принуда. Това прави недопустима, нежелана аналогията. При налагането на наказателна юридическа отговорност трябва максимално да се възпре, предотврати евентуалния произвол на държавата. До 1958 год., обаче, по времето на сталинисткия социализъм в бившите социалистически държави аналогията на наказателния закон е било възможна, което е израз на техния тоталитарен характер; б) прилагането на специален закон спрямо случаи, които би трябвало да бъдат уредени от общ закон; в) прилагането на норми от един правен дял спрямо обществени отношения, които трябва да се регламентират от норми от друг правен дял (например, на материални норми, вместо процесуални; на публични, вместо частни и пр.); г) прилагане на правни норми, които съдържат изчерпателно (ограничително, лимитативно) изброяване. 17. Условия за използуването на трите начина (трите вида на аналогията в правото) за преодоляване на нормативните празноти: а) да няма правна норма или индивидуално правило за поведение, която да регулира конкретните обществени отношения; б) тези обществени отношения трябва да подлежат на правно регулиране, т. е. да са волеви; в) позитивното право да допуска използуването на тези начини спрямо неурегулираните обществени отношения; г) да има сходство в обществените отношения, които ще се регулират по аналогия и обществените отношения, регулирани от правната норма, която ще се използува по аналогия.