Единайсет минути

Опитала се бе да завърже разговор с някои от прости­тутките, които също обслужваха „специални клиенти", но те й обърнаха гръб, тъй като Мария беше умна, учеше бързо и се бе превърнала в голяма заплаха за останалите момичета, които работеха в „Копакабана". От всички мъ­же, които Мария познаваше, Ралф Харт беше може би единственият, който би могъл да я разбере, след като Ми­лан го смяташе за „специален клиент". Той обаче я гледа­ше с очи, озарени от любов, и това правеше нещата по-трудни. По-добре беше да не му казва нищо.

- Какво знаеш за страданието и унижението, които но­сят много голямо удоволствие?

За пореден път не бе успяла да се сдържи. Ралф престана да яде пицата си.

- Знам всичко. И не ме интересува.

Отговорът му беше толкова бърз, че шокира Мария. Означаваше ли това, че всички знаят всичко, освен нея? Господи, какъв беше този свят?

- Опознал съм демоните си и тъмната си страна - про­дължи Ралф. - Стигал съм до дъното, опитвал съм всич­ко, не само в тази област, а и в много други. Но последния път, когато се срещнахме, стигнах още по-далеч, ала не чрез болката, а чрез желанието. Гмурнах се на дъното на душата си и сега вече знам, че все още искам хубави не­ща, много хубави неща от този живот.

Прииска му се да й каже: „Едно от тях си ти, моля те, не тръгвай по този път!", но нямаше смелост. Повика так­си и помоли шофьора да ги закара на брега на езерото -там, където преди цяла вечност се бяха разхождали заед­но в деня, когато се запознаха. Мария се учуди, но нищо не каза - инстинктът й подсказваше, че може да изгуби много, въпреки че умът й все още бе пиян от случилото се предишната нощ.

Излезе от състоянието си на пасивност едва когато стигнаха до градината на брега на езерото; макар и все още да беше лято, вечерите бяха много студени.

- Какво търсим тук? - попита тя, след като слязоха от колата. - Духа вятър, ще настина.

- Много мислих върху това, което каза на гарата. Страдание и удоволствие. Събуй си обувките!

Тя си спомни, че веднъж един от клиентите й я беше накарал да направи същото и се бе възбудил само при ви­да на краката й. Нима никога нямаше да се избави от аван­тюрите?

- Ще настина - повтори Мария.

- Прави каквото ти казвам - настоя той. - Няма да настинеш, няма да се бавим много. Повярвай ми, така как­то аз ти вярвам.

Мария инстинктивно разбра, че той иска да й помогне; може би защото бе пил от горчивата чаша и смяташе, че я грози същата опасност. Но тя не желаеше да й помагат; беше доволна от новия свят, който бе открила и в който страданието не представляваше вече проблем. Междувре­менно обаче се сети за Бразилия, за невъзможността да срещне партньор, с когото да сподели този нов свят, и тъй като Бразилия бе по-важна от всичко останало в живота й, тя си събу обувките. Земята бе покрита с дребни камъче­та, които веднага накъсаха чорапите й, но това нямаше значение, щеше да си купи нови.

- Съблечи си сакото!

Би могла да откаже, но от предишната нощ бе свикнала с радостта да казва „да" на всичко, което се появяваше на пътя й. Свали си сакото и затопленото й тяло не реагира веднага на студа, но постепенно тя започна да го усеща.

- Ще повървим. И ще поговорим.

- Но тук е невъзможно: земята е покрита с камъни!

- Точно затова; искам ти да почувстваш тези камъни, те да те наранят, да те заболи, защото сигурно си изпита­ла, така както и аз, страдание, свързано с удоволствие, и трябва да изтръгна това от душата ти.

Мария понечи да каже: „Не е нужно, на мен ми харес­ва", но продължи да върви бавно, а от студа и острите върхове на камъните ходилата й започнаха да горят.

- Една от изложбите ми ме отведе в Япония, точно ко­гато изцяло се бях потопил в това, което ти нарече „стра­дание, унижение и голямо удоволствие". По онова време смятах, че няма връщане назад, че ще стигам все по-далеч и по-далеч и че в живота ми не е останало нищо друго ос­вен желанието да наказвам и да бъда наказван.

В крайна сметка сме човешки същества, родили сме се

с чувството за вина, страхуваме се, когато щастието се превръща в нещо осъществимо, и умираме с желанието да накажем другите, защото постоянно се чувстваме без­помощни, онеправдани, нещастни. Да плащаме за грехо­вете си и да можем да наказваме грешниците - не е ли прекрасно? Да, чудесно е.

Мария вървеше, болката и студът й пречеха да се съ­средоточи върху думите му, но тя правеше усилия.

- Днес видях белезите по китките ти. Белезниците! Беше си сложила много гривни, за да скрие следите, но свикналите с подобна гледка очи винаги знаят какво да търсят.

- В края на краищата, ако всичко онова, което си пре­живяла наскоро, те кара да направиш тази стъпка, не съм аз човекът, който би ти попречил; нищо от това обаче ня­ма връзка с истинския живот.

- Каква стъпка?

- Тази към болката и удоволствието. Към садизма и мазохизма. Наричай го както искаш, но ако си убедена, че това е твоят път, аз ще страдам, ще си спомням за жела­нието, за срещите ни, за разходката по Пътя на Сантяго, за светлината ти. Ще прибера на специално място твоята писалка и всеки път, когато запаля камината, ще си спом­ням за теб. Но няма да те потърся повече.

Мария се изплаши, реши, че трябва да отстъпи, да каже истината, да престане да се прави, че знае повече от него.

- Това, което преживях наскоро, или по-точно вчера, не го бях изпитвала никога по-рано. Плаши ме мисълта, че на дъното на падението бих могла да открия самата се­бе си.

Ставаше все по-трудно да продължават разговора - зъ­бите й тракаха от студ, а ходилата много я боляха.

- На изложбата ми в Япония, която се провеждаше в една област, наречена Кумано, дойде някакъв дървар -продължи Ралф, сякаш не бе чул думите й. - Картините ми

не му харесаха, но той успя да разчете посредством живо­писта това, което изживявах и изпитвах по онова време. На другия ден ме потърси в хотела и ме попита дали съм до­волен; ако наистина бях, трябваше според него да продъл­жа да правя това, което ми харесва, а ако не бях, трябваше да го придружа и да прекарам няколко дни с него.

Накара ме да ходя по камъни, както сега аз те карам да го правиш. Накара ме да почувствам студа. Благодарение на него открих красотата на болката, само че това беше болка, причинена от природата, а не от човека. Дърварят наричаше това шугендо, беше някаква вековна практика.

Каза ми, че той самият не се страхува от болката и то­ва е хубаво, понеже, за да владееш душата си, трябва да се научиш да владееш и тялото си. Каза ми също така, че аз използвам болката по съвсем погрешен начин, което било много лошо.

Онзи неграмотен дървар смяташе, че ме познава по-добре от мен самия, и това ме подразни, но в същото вре­ме изпитах гордост, узнавайки, че картините ми изразяват точно това, което чувствам.

Мария усети как някакъв много остър камък поряза крака й, но студът беше по-силен от болката, тялото й се вцепеняваше и не успяваше да следи думите на Ралф Харт. Защо мъжете в този свят, създаден от Бога, се стре­мяха единствено да й покажат болката? Свещената болка, болката, съчетана с удоволствие, болката със или без обяснения, но все тази болка...

Раненият й крак бе настъпил друг камък, но тя сподави вика си и продължи да крачи. Отначало се бе опитала да запази достойнството си, самообладанието си, това, което той наричаше „светлина". Сега обаче вървеше все по-бав­но, стомахът и мислите й се преобръщаха, гадеше й се. Прииска й се да спре, всичко това беше безсмислено, но не спря.

Не спря от уважение към самата себе си; можеше да

издържи да върви боса известно време, защото това ходе­не нямаше да трае цял живот. И изведнъж й хрумна друга мисъл: а ако на следващия ден не е в състояние да отиде в „Копакабана" заради наранените си крака или заради тем­пературата, която неминуемо щеше да вдигне, след като настине? Замисли се за клиентите, които я очакваха, за Милан, който вярваше в нея, за парите, които щеше да спре да печели, за фермата, за родителите си, които се гордееха с нея. Силната болка обаче прогони всякакви по­добни мисли и тя продължи да върви механично, изпълне­на с подлудяващото желание Ралф Харт да оцени усилия­та й и да й каже „стига, можеш да обуеш обувките си".

Но той й изглеждаше безразличен, далечен, сякаш то­ва бе единственият начин да я освободи от нещо, което не познаваше много добре, което я бе привлякло, но щеше да остави у нея много по-дълбоки следи от белезниците. Ма­кар и да знаеше, че се опитва да й помогне, и колкото и да се стараеше да върви напред и да показва светлината на силната си воля, болката не й позволяваше да изпитва ни­то благородни, нито най-обикновени чувства - беше само болка, която заемаше цялото пространство, плашеше я и я караше да мисли, че е на ръба и не може да издържи по­вече.

Но направи още една крачка.

И още една.

Сега болката като че ли нахлуваше в душата й и от­слабваше духа й, защото едно е да играеш театър в пет-звезден хотел, гола, с водка, черен хайвер и камшик меж­ду бедрата си; съвсем друго е да стоиш на студа боса и ка­мъните да режат краката ти. Беше объркана, не успяваше да размени нито дума с Ралф Харт, единственото, което съществуваше реално в нейния свят, бяха ситните реже­щи камъчета, с които бе покрита алеята между дърветата.

Но в мига, когато мислеше, че ще се откаже, я обзе странно чувство: бе стигнала границите на собствената си

издръжливост и отвъд тях имаше празно пространство, в което тя сякаш се носеше над самата себе си и не усеща­ше какво изпитва. Това ли беше чувството, изпълващо по­кайващите се? На дъното на болката тя откриваше врата към област, различна от съзнанието, в която нямаше мяс­то за нищо друго освен за неумолимата природа - и за са­мата нея, непобедима.

Всичко наоколо като че ли се превърна в сън: слабо осветената градина, тъмното езеро, безмълвният мъж, разхождащите се двойки, които не забелязваха, че тя е бо­са и едва ходи. Не знаеше дали се дължи на студа или на болката, но изведнъж тя престана да усеща тялото си, из­падна в състояние, в което не изпитваше нито желание, нито страх, а само едно тайнствено - как би могла да го нарече? - тайнствено „спокойствие". Границите на болка­та не бяха нейните собствени граници; тя можеше да из­лезе извън тях.

Помисли си за всички човешки същества, които стра­даха неволно, а тя предизвикваше собственото си страда­ние - но това вече нямаше значение, бе излязла извън гра­ниците на тялото си и сега й оставаше само душата, „светлината", особен вид пустота, която някой някога е нарекъл рай. Съществуват страдания, които могат да бъ­дат забравени само ако успеем да се издигнем над наши­те болки.

Другото, за което си спомни, бе как Ралф я взе на ръ­це, съблече якето си и я зави с него. Сигурно беше при­паднала от студ, но това нямаше значение; беше доволна, не се страхуваше - бе победила. Не се бе унизила пред то­зи мъж.

Минутите се превърнаха в часове, тя сигурно бе спала в прегръдките му, тъй като след като се събуди, въ­преки че беше още тъмно, видя, че се намира в стая, в ко­ято освек телевизор в ъгъла нямаше нищо друго. Беше бяла, празна.

Ралф се появи с чаша горещ шоколад.

- Много добре - каза той. - Ти стигна дотам, докъдето трябваше да стигнеш.

- Не искам горещ шоколад, искам вино. И искам да слезем в нашата стая с камината и разпръснатите нався­къде книги.

Бе казала „нашата стая" съвсем несъзнателно.

Погледна ходилата си; с изключение на една малка рез­ка имаше само червени следи, които щяха да изчезнат след няколко часа. Слезе с мъка по стълбите, без да обръ­ща внимание на нищо около себе си; отиде в любимия си ъгъл, на килима до камината - бе открила, че винаги кога­то сядаше там, се чувстваше добре, сякаш това беше ней­ното „място" в тази къща.

- Дърварят, за когото ти говорих, ми каза, че когато човек прави някакво физическо усилие, когато изисква всичко от тялото си, умът му придобива необяснима ду­ховна сила, подобна на светлината, която видях в теб. Как­во почувства?

- Че болката е приятелка на жената.

- В това се крие опасността.

- Че болката си има граници.

- В това се крие спасението. Не го забравяй!

Мария все още беше объркана; бе изпитала това чув­ство на вътрешно спокойствие, когато бе излязла извън собствените си граници. Той й бе показал друг вид страда­ние, което също й бе доставило странно удоволствие.

Ралф взе една голяма папка и я отвори пред нея. Вътре имаше рисунки.

- Историята на проституцията. Нали за това ме попи­та, когато се срещнахме?

Да, бе го попитала, но само за да запълни времето, да се опита да бъде интересна. Но сега това вече нямаше ни­какво значение за нея.

- През всички тези дни плувах в някакво непознато море. Не смятах, че проституцията има своя история, мислех само, че е най-древната професия на света, както казват хората. Но тя има история, или по-точно има две истории.

- А тези рисунки?

Ралф Харт изглеждаше разочарован, понеже тя като че ли не разбираше за какво говори, но не го показа и про­дължи:

- Ето нещата, които нарисувах, докато четях, търсех, научавах.

- Нека да говорим за това друг път; днес искам да раз­бера болката, нека да не сменяме темата.

- Ти си я почувствала вчера и си открила, че тя ти до­ставя удоволствие. Почувства я и днес и постигна вътреш­но спокойствие. Затова те съветвам да не свикваш с нея, защото е много лесно да живееш с болката, тя е като си­лен наркотик. Болката е в нашето ежедневие, в скритото ни страдание, в отказа ни от любовта, когато я обвинява­ме за провала на нашите мечти. Болката плаши, когато показва истинското си лице, но изглежда съблазнителна, когато е преоблечена като саможертва, отричане. Или ка-

то страх. Колкото и човешкото същество да я отхвърля, винаги намира начин да бъде с нея, да я ухажва, да я на­прави част от живота си.

- Не ми се вярва. Никой не иска да страда.

- Ако се научиш да живееш без страдание, това вече е голяма крачка, но не мисли, че другите ще те разберат. Да, никой не желае да страда и въпреки това почти всички търсят болката, саможертвата, и се чувстват оправдани, чисти, заслужаващи уважението на децата си, на съпрузи­те, на съседите, на Бога. Но да не разсъждаваме върху те­зи неща сега. Знай само, че това, което движи света, не е търсенето на удоволствие, а отказването от всички важни неща.

Нима войникът тръгва на война, за да убива врага? Ни­що подобно: тръгва, за да умре за родината си. Нима же­ната обича да показва на мъжа си колко е щастлива? Ни­що подобно: иска той да разбере колко му е предана, кол­ко страда, за да го направи щастлив. Нима мъжът отива на работа, за да постигне някаква професионална реализа­ция? Нищо подобно: той се мъчи и се поти за добруване­то на семейството си. Има още много примери: деца, ко­ито се отказват от своите мечти, за да зарадват родители­те си, родители, които се отказват от живота, за да зарад­ват децата си, като винаги болката и страданието служат за оправдание на онова, което би трябвало да носи само радост: любовта.

-Спри!

- Да, открих, че съществува не само една, а две исто­рии на проституцията. Първата ти е много добре извест­на, защото това е и твоята история: красиво момиче пора­ди най-различни причини открива, че единственият начин да оцелее е, като продава тялото си. Някои от тези жени властват над цели нации както Месалина над Рим напри­мер, други се превръщат в митове като Мадам дю Бари, трети флиртуват с авантюрата и смъртта едновременно като Мата Хари. Повечето от тях обаче никога не доживяват своя звезден миг, никога не се изправят срещу голямо предизвикателство: те завинаги си остават провинциални момичета, дошли в големия град да търсят слава, съпруг, авантюра, но откриват съвсем друга действителност, по­тапят се в нея за известно време, свикват и започват да мислят, че владеят положението, но не успяват да напра­вят нищо повече.

Артистите правят своите скулптури и рисунки, писате­лите пишат книги отпреди повече от три хиляди години. По същия начин и проститутките продължават да вършат работата си във времето така, сякаш нищо не се е проме­нило. Искаш ли да научиш подробности?

Мария кимна в знак на съгласие. Трябваше да спечели време, да разбере болката, започваше да чувства, че нещо много лошо бе излязло от тялото й, докато вървеше в парка.

- За проститутки се говори още в класическите текс­тове, в египетските йероглифи, в шумерските писания, в Стария и Новия завет. Превръщането на проституцията в професия обаче става през шести век преди Христа, кога­то в Гърция законодателят Солон създава публични домо­ве, контролирани от държавата, и започва да събира данъ­ци от „търговията с плът". Атинските търговци се радват, понеже онова, което е било забранено, става легално. А самите проститутки били категоризирани в зависимост от данъците, които плащали.

Най-евтината се наричала порна - робиня, която при­надлежала на съдържателите на заведението. След това идвал редът на перипатетпика, която си намирала клиен­ти на улицата. А най-високата категория според цената и качеството заемала тъй наречената хетера, „компаньон­ката", която придружавала търговците в техните пътува­ния, посещавала скъпи ресторанти, разполагала изцяло с парите, които получавала, раздавала съвети, намесвала се в политическия живот на града. Както виждаш, това, кое­то е било вчера, продължава да бъде и днес.През средновековието поради предаваните по полов път болести.

Мълчанието, страхът да не се е простудила, топлината на камината, която й бе толкова необходима сега, за да стопли тялото и душата й. Мария не искаше да слуша по­вече тази история, тя създаваше у нея усещането, че све­тът е спрял и всичко се повтаря, че хората никога няма да бъдат в състояние да се отнасят към секса с необходимо­то уважение.

— На теб като че ли не ти е интересно.

Тя направи усилие. В края на краищата той беше мъ­жът, на когото бе решила да отдаде сърцето си, въпреки че вече не беше толкова сигурна.

- Не ми е интересно, защото познавам всичко това и то ме натъжава. Но ти ми каза, че има и друга история.

- Другата история е за противоположното: свещената проституция.

Изведнъж Мария излезе от състоянието си на сънли­вост и започна да го слуша с внимание. Свещена прости­туция? Да печелиш пари чрез секс и въпреки това да се доближиш до Бога?

- Ето какво пише гръцкият историк Херодот за Вави­лон: „Там съществува един много странен обичай: всяка жена, родена в Шумер, е длъжна, поне веднъж в живота си, да отиде до храма на богинята Ищар и да отдаде тяло­то си на някой непознат на символична цена в знак на гос­топриемство."

После щеше да го попита коя е тази богиня; може би щеше да помогне и на нея да си възвърне нещо, което бе изгубила, а не знаеше какво е.

- Култът към богинята Ищар се разпространил нався­къде из Близкия изток, достигнал до Сардиния, Сицилия и пристанищата на Средиземно море. По-късно, по-време на Римската империя, друга богиня, Веста, изисквала или пълна девственост, или пълно отдаване. За да запазят све­щения огън, весталките от нейния храм били длъжни да посвещават младежите и владетелите в тайните на сексу­алността: пеели им еротични химни, изпадали в транс и предавали своя екстаз на околните, общувайки по този на­чин с божеството.

Ралф Харт й показа ксерокопие на някакъв старинен текст, преведен на немски в долната част на листа. Изде­кламира го бавно, превеждайки всеки стих:

Мария заплака, а Ралф Харт се засмя; нейната жизне­на енергия постепенно се завръщаше, „светлината" отново започваше да блести. Най-добре беше да продължи ис­торията, да й покаже рисунките, да я накара да се почув­ства обичана.

- Никой не знае защо свещената проституция е изчез­нала, след като е съществувала поне две хилядолетия. Може би заради болестите или заради обществото, което е променило своите норми тогава, когато и религиите са се променили. Важното е, че подобно нещо повече не съ­ществува и никога няма да съществува. В днешно време мъжете управляват света и думата се използва само като клеймо, а проститутка е наричана всяка жена, която не спазва моралните норми.

- Можеш ли да дойдеш утре в „Копакабана"?

Ралф не разбра защо му задава този въпрос, но ведна­га се съгласи.

Из дневника на Мария, вечерта, когато вървя боса из Ан­глийския парк в Женева:

са в неговия дом. Не са и в нейния. Не са в Бра­зилия, нито в Швейцария, а в някакъв хотел - който би мо­гъл да се намира навсякъде по света с безличните си ме­бели и с онази обстановка, която има претенциите да бъ­де домашна, а всъщност го прави още по-чужд.Не са в хотела с красивата гледка към езерото и споме­на за болката, страданието, екстаза; прозорците му гледат към Пътя на Сантяго, път за поклонение, но не и за пока­яние, място, където хората се срещат в кафенетата, откри­ват „светлината", разговарят, сприятеляват се, влюбват се. В момента вали и в този час на нощта никой не мина­ва оттук, но са минавали хора в течение на десетки, стоти­ци години - може би затова пътят има нужда да си отдъх­не, да си почине от многото стъпки.

Да изгаси лампите. Да дръпне завесите.

Да му каже да се съблече, да се съблече и тя. Физиче­ският мрак никога не е пълен и когато очите свикнат с не­го, може да види силуета на мъжа, очертан от слабата светлина, която влиза в стаята незнайно откъде. Предиш­ния път, когато се бяха срещнали, само тя му бе показала част от голото си тяло.

Да извади две кърпички, грижливо сгънати, изпрани, изплакнати многократно, така че да бъде премахната от тях всякаква следа от парфюм или сапун. Да се приближи до него и да му каже да й завърже очите. Той се поколеба­ва за миг и споменава нещо за ада, през който е минал. Тя

отвръща, че не става дума за това, че се нуждае единстве­но от пълен мрак, че сега е неин ред да му разкрие нещо, както вчера той й бе разкрил същността на болката. Той се съгласява, слага превръзката на очите й. Тя прави същото; сега вече няма цепнатини, през които да се процежда свет­лина, потънали са в истински мрак, трябва да си подадат ръка, за да стигнат до леглото.

Не, не трябва да лягаме. Само ще седнем, както вина­ги, един срещу друг, но малко по-близо, така че коленете ми да докоснат твоите колене.