Единайсет минути

Открай време искаше да направи това. Но никога не бе имала достатъчно време. Нито с първия си приятел, нито с мъжа, който я облада за пръв път. Нито с арабина, кой­то плати хиляда франка, надявайки се може би на повече, отколкото тя беше в състояние да му даде - въпреки че хиляда франка не стигаха, за да си купи тя онова, което желае. Не бе имала време да го направи и с многото мъ­же, които минаваха през тялото й, влизаха и излизаха между краката й, като понякога мислеха само за себе си, понякога мислеха и за нея, понякога бяха обсебени от ро­мантичните си мечти, а понякога го правеха само поради инстинкта да повторят нещо, защото са им казали, че един мъж действа именно така, а ако не действа така, значи не е мъж.

Мария си спомня за дневника си. Омръзнало й е, иска седмиците, които остават до заминаването й, да минат бързо и се отдава на този мъж, защото в него вижда свет­лината на собствената си скрита любов. Причината за първородния грях не е в ябълката, която Ева е изяла, а в това, че е сметнала за необходимо да раздели с Адам пло­да, който е опитала. Ева се е страхувала да тръгне по своя път сама, без чужда помощ, затова е поискала да сподели с някого чувствата си.

Някои неща обаче не могат да бъдат споделени. Не трябва да се боим от океаните, в които се гмурваме по собствено желание; страхът обърква живота на всички. Но човек трябва да премине през ада, за да го разбере. Нека да се обичаме, без да се опитваме да притежаваме другия.

Аз обичам този мъж, който сега е пред мен, защото не го притежавам, той също не ме притежава. Свободни сме да се отдадем един на друг, изпитвам нужда да го повта­рям десетки, стотици, милиони пъти, за да повярвам най-сетне в собствените си думи.

Мария се замисля за миг за останалите проститутки, които работят с нея. Замисля се за майка си, за приятел­ките си. Всички те вярват, че мъжът иска само единайсет минути на ден и плаща цяло състояние за това. Не, не е така; мъжът е също като жената; иска да срещне някого, да намери смисъла на живота си.

Дали майка й се държи като нея и се преструва, че из­питва оргазъм, когато е с баща й? Или в дълбоката про­винция на Бразилия все още е забранено на една жена да показва, че сексът й доставя удоволствие? Мария знае толкова малко за живота, за любовта, но сега — с вързани очи и безкрайно много време - ще открие произхода на всичко, а всичко започва точно там, където тя би искала, и по начин, който си бе представяла.

Докосването. Тя забравя проститутките, клиентите, майка си и баща си; намира се в пълен мрак. Прекара це­лия следобед в търсене на онова, което би могла да даде на един мъж, който й бе възвърнал достойнството и й бе помогнал да разбере, че търсенето на радост е много по-важно от нуждата от болка.

Бих искала да го накарам да се почувства щастлив от това, че ще ми разкрие нещо ново, така както вчера ми разказа за страданието, за уличните и свещените прости­тутки. Видях, че е щастлив, когато ме учи на нещо ново, нека тогава да ме научи, да ме води. Бих искала да узная как се достига до тялото, преди да се достигне до душата, до проникването, до оргазма.

Тя протяга ръка към него и го кара да направи същото. Пошепва няколко думи, казвайки му, че тази нощ, на това ничие място би искала той да открие кожата й, границата между нея и света. Кара го да я докосне, да я почувства с ръцете си, защото телата се разбират дори и когато души­те не са съгласни. Той започва да я докосва, тя също го до­косва, като и двамата, сякаш са се уговорили предвари­телно, избягват онези части на телата си, в които сексуал­ната енергия нахлува най-бързо.

Пръстите му докосват лицето й, тя усеща лека мириз­ма на боя, миризма, която ще запазят завинаги, дори и той да си измие ръцете хиляди, милиони пъти; тази миризма е била в пръстите му, когато се е родил, когато е видял пър­вото дърво, първата къща и е решил да я нарисува в меч­тите си. Сигурно и той усеща някакъв мирис в ръката й, но тя не знае какъв е, а и не иска да попита, защото в този миг всичко е тяло, останалото е мълчание.

Тя го гали, усеща как той я гали. Би могла да стои та­ка цяла нощ, защото е приятно, не е задължително да стигнат до секса - и в този момент, именно защото не го прави по задължение, усеща топлина между бедрата си, знае, че е влажна. Ще настъпи мигът, в който той ще до­косне клитора й и ще разбере, че е мокър, тя не знае дали това е хубаво или лошо, но именно така реагира тялото й, тя не иска да му казва къде да я докосва, дали да е по-бав­но или по-бързо. Ръцете на мъжа сега докосват мишници­те й, космите по ръцете й настръхват, приисква й се да го отблъсне - но е толкова хубаво, въпреки че това, което чувства, сигурно също е болка. И тя докосва мишниците му, забелязва, че сякаш са от различна тъкан, може би по­ради различните дезодоранти, които двамата използват, но защо мисли за всичко това? Не трябва да мисли. Тряб­ва само да докосва, това е всичко.

Пръстите му описват кръгове около гръдта й, като жи­вотинче, което дебне. Тя иска те да се движат по-бързо, да

докоснат зърната й, защото мисълта й е по-бърза от ръце­те му, но той може би го знае и я възбужда, наслаждава се и се бави безкрайно, докато стигне дотам. Гърдите й се втвърдяват, той ги погалва и това кара тялото й да на­стръхне още повече, а клиторът й да стане още по-горещ и влажен. Сега той разхожда пръстите си по корема й, след това по бедрата и краката й, снове с пръсти от вът­решната страна на бедрата й, усеща топлината, но не се приближава, докосва я леко, нежно и колкото по-леко е до­косването, толкова е по-възбуждащо.

Тя прави същото, ръцете й почти плуват във въздуха, докосват само космите на бедрата му, тя също усеща топ­лина, когато се доближава до члена му. Сякаш изведнъж е възвърнала по някакъв тайнствен начин девствеността си, сякаш за пръв път открива тялото на един мъж. Докосва члена му. Не е твърд, както е очаквала, а тя е толкова влажна, това е несправедливо, може би на мъжа му тряб­ва още време.

Започва да го гали така, както само девствениците умеят да го правят, защото проститутките вече са забра­вили. Мъжът реагира, членът му започва да набъбва в ръ­цете й, тя леко увеличава натиска, сега знае къде да го до­косва, повече в долната част, отколкото в горната, трябва да го обгърне с пръсти, да издърпа кожичката назад, към тялото. Той вече е възбуден, много възбуден, докосва все така леко устните на вагината й, приисква й се да го нака­ра да натисне по-силно, да пъхне пръстите си вътре, наго­ре. Но той не го прави, намокря клитора с малко от теч­ността, която се стича от корема й, и отново прави същи­те кръгови движения, които преди това бе описвал около зърната й. Този мъж я докосва така, както тя самата би го сторила.

Едната му ръка отново се изкачва към гръдта й, колко е хубаво, как би желала той да я прегърне сега. Но не, се­га те откриват телата си, имат време, нуждаят се от мно-

го време. Могат да се любят веднага, би било най-естест­веното нещо на света и сигурно ще бъде хубаво, но всич­ко това е толкова ново, тя трябва да се овладее, не иска да развали всичко. Спомня си за виното, което първата вечер бяха пили бавно, глътка по глътка, тя усещаше как то я стопля, караше я да гледа на света по друг начин, да се чувства по-свободна, по-близко до живота.

Желае да изпие по съшия начин и този мъж, тогава ще забрави завинаги лошото вино, което се пие на един дъх и опива, но накрая боли глава и оставя усещане за пустота в душата.

Тя спира, преплита нежно пръсти в неговите, чува го как стене и изпитва желание също да стене, но се овладя­ва, чувства, че тази топлина се разлива по цялото й тяло, сигурно и с него се случва същото. Без оргазъм енергия­та се разпръсква, стига до мозъка, не й позволява да мис­ли за нищо друго, освен как да стигне до края, но тя иска точно това - да спре, да спре по средата, удоволствието да обхване цялото й тяло, да се разпростре до мозъка й, да поднови обещанието и желанието, да възвърне девстве­ността й.

Тя бавно сваля превръзката от очите си, сваля и него­вата. Светва лампата на нощното шкафче. Двамата са го­ли, не се усмихват един на друг, само се гледат. Аз съм любов, аз съм музика, мисли си тя. Хайде да танцуваме.

Но не изрича нищо от това: разговарят за банални не­ща, като например кога ще се срещнат пак, тя определя някаква дата, може би след два дни. Той казва, че би искал тя да го придружи на една изложба, тя се колебае. Това би означавало да се запознае с неговия свят, с приятелите му, а те кой знае какво щяха да кажат, да си помислят.

Отказва. Но той разбира, че всъщност тя иска да каже „да", затова настоява, използвайки глупави аргументи, ко-

ито обаче са част от танца, който танцуват в момента, на­края тя отстъпва, защото точно това е искала. Той опреде­ля мястото, където да се срещнат - същото кафене, в кое­то се бяха видели за пръв път. Тя не се съгласява, бразил­ците са суеверни, не трябва да се срещат повече на място­то, където са се запознали, защото това ще затвори един кръг и всичко ще свърши.

Той е доволен, че тя не иска да затваря този кръг. Ре­шават да отидат в една църква, откъдето се вижда целият град и която се намира край Пътя на Сантяго - част от тайнственото поклонение, което двамата извършват, от­както се познават.

Из дневника на Мария, в деня преди да си купи билет за Бразилия:

„За да можеш да летиш отново с него в небе­сата — отвърнала смъртта. -Ако го беше остави­ла да отлита и пак да се завръща, щеше още пове­че да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново. "

Мария започна деня, извършвайки това, което си бе представяла през всичките тези месеци: влезе в една ту­ристическа агенция и си купи билет за Бразилия за дата­та, отбелязана на календара й.

Оставаха само още две седмици от престоя й в Европа. След това Женева щеше да бъде за нея лицето на мъжа, когото бе обикнала и от когото бе обичана. Улица „Берн" щеше да бъде само име, което тя щеше да свързва със столицата на Швейцария. Щеше да си спомня за стаята си, за езерото, за френския език, за безразсъдствата, които едно момиче на двайсет и три години (навършила ги бе предишния ден) е в състояние да допусне - докато разбе­ре, че има някакви граници.

Нямаше да сложи в клетка птичето, нито да го накара да отиде с нея в Бразилия; връзката с Ралф Харт беше единственото истинско и чисто нещо, което й се бе случи­ло. Птичето трябваше да лети свободно, да живее с тъга­та по времето, когато е било заедно с нея. Тя също беше птица; присъствието на Ралф Харт постоянно щеше да й напомня за дните в „Копакабана". А това беше миналото й, не и бъдещето й.

Реши да каже „сбогом" само веднъж, непосредствено преди да замине; не искаше да страда всеки път при ми­сълта, че скоро вече няма да е тук. Същата тази сутрин обаче тя изневери на сърцето си и се разходи както обик­новено по улиците на Женева, по хълма, по Пътя на Сантяго, по моста „Монблан", покрай любимите си кафенета. Проследи полета на чайките над реката, продавачите, ко­ито подреждаха сергиите си, хората, които излизаха от ра­бота, за да обядват, цвета на вкусната ябълка, която яде­ше, самолетите, които се приземяваха в далечината, дъга­та, образувана над водния стълб в средата на езерото, пла­хата и скрита радост на минувачите край нея, погледите, изпълнени с желание, безизразните погледи, погледите изобщо. Бе живяла почти цяла година в един малък град, който толкова приличаше на другите малки градове по света, че ако не беше своеобразната му архитектура и огромния брой банки, би помислила, че е във вътрешност­та на Бразилия. В града имаше панаир. Имаше пазар. Имаше домакини, които се пазаряха за цената. Имаше ученици, които бяха излезли по-рано от час, оправдавайки се с болните си родители, и сега се разхождаха по брего­вете на реката и се целуваха. Имаше хора, които се чув­стваха като у дома си, и такива, които се чувстваха чуж­денци. Имаше вестници, които пишеха за скандали, и ува­жавани списания за бизнесмени, които обаче четяха един­ствено вестниците със скандали.

Отиде в библиотеката, за да върне учебника за управ­ление на ферми. Нищо не бе разбрала, но в миговете, ко­гато бе губила контрол над себе си и над съдбата си, кни­гата й бе напомняла за целта на живота й. С жълтата си корица, на която нямаше илюстрации, а само графики, тя се бе превърнала в мълчалив другар, а в тъмните нощи на последните седмици - и във фар.

Постоянно кроя планове за бъдещето. И постоянно съм изненадвана от настоящето, казваше си тя. Спомня­ше си как бе открила самата себе си чрез желанието за не­зависимост, отчаянието, любовта, болката, докато отново бе срещнала любовта. Би искала нещата да спрат дотук.

Най-интересно беше това, че докато колежките й гово­реха за способностите на някои от клиентите си и за екстаза, до който достигали с тях в леглото, нея самата сек­сът никога не я беше карал да се чувства по-добре или по-зле. Не беше решил проблема й, беше неспособна да из­пита оргазъм при обладаването и толкова механично участваше в любовния акт, че може би никога нямаше да открие в „прегръдката на повторната среща" - както я на­ричаше Ралф Харт - огъня и радостта, които търсеше.

Или може би (както си мислеше понякога) без любов е невъзможно да се изпитва удоволствие в леглото, както твърдяха майките, татковците, романтичните книги.

Библиотекарката, която обикновено бе винаги сериоз­на (и която бе единствената й приятелка, въпреки че Ма­рия никога не й го бе казала), беше в добро настроение. Обслужи я, въпреки че беше в обедна почивка, и й пред­ложи половината от сандвича си. Мария благодари и от­върна, че току-що е обядвала.

- Доста време ви трябваше, за да я прочетете.

- Нищо не разбрах.

- Спомняте ли си какви книги ми поискахте веднъж?

Не, не си спомняше, но след като видя лукавата усмив­ка на жената срещу себе си, се досети за какво са били. За секс.

- Знаете ли, след като потърсихте при мен книги на та­зи тема, реших да направя списък на това, което имахме тогава. Не беше много и тъй като трябва да възпитаваме нашата младеж, поръчах още книги. Така няма да им се наложи да се учат по най-лошия начин, от проститутки например.

Библиотекарката посочи към един куп от книги, които се намираха в ъгъла, всичките грижливо подвързани в жълтеникава хартия.

- Още не съм ги описала, но хвърлих един поглед и се ужасих от това, което открих.

Мария вече се досещаше какво иска да каже жената: неудобни пози, садомазохизъм и други подобни неща. По-добре да й обясни, че бърза за работа (не помнеше къде й бе споменала, че работи, дали в банка или в магазин - не е лесно да лъжеш, тя винаги забравяше лъжите си).

Благодари и понечи да си тръгне, но библиотекарката я спря с думите:

- Вие също щяхте да се ужасите. Знаете ли например, че клиторът е скорошно откритие?

Откритие? Скорошно? Та нали същата тази седмица някой бе докосвал нейния така, сякаш ръцете му винаги са познавали терена, който изследваха - въпреки пълната тъмнина.

- Съществуването му било официално признато през 1559 година, след като един лекар, Реалдо Коломбо, пуб­ликувал книга, наречена „De re anatomica". В течение на хиляда и петстотин години след началото на християнска­та епоха никой не е споменавал официално за него. Ко­ломбо го описва в своята книга като „нещо красиво и по­лезно", как ви се струва?

Двете се разсмяха.

- Две години по-късно, през 1561 годита, друг лекар -Габриеле Фалопио, заявил, че „откритието" е негово. Представете си само! Двама мъже, италианци, които, раз­бира се, са вещи в тази област, спорят кой официално е въвел клитора в историята на човечеството!

Разговорът беше интересен, но Мария не искаше да мисли за това, защото отново чувстваше как се навлажнява от стичащата се течност - само при спомена за докос­ването, за превръзките, за ръцете, които галеха тялото й. Не, не беше мъртва за секса, този мъж я бе спасил по ня­какъв начин. Колко хубаво бе, че е жива!

Библиотекарката продължаваше разпалено.

- Но дори след като бил „открит", той продължил да бъде незачитан - каза тя, сякаш бе специалистка по клиторология или както се нарича тази наука. - Осакатяваният та, за които четем в днешно време по вестниците, извърш­вани от някои африкански племена, които продължават да отнемат на жената правото на удоволствие, не са нещо но­во. Дори и в Европа през деветнайсети век все още са се правели операции за отстраняване на клитора, тъй като се е смятало, че тази малка и незначителна част от женската анатомия е била главната причина за истериите, епилепси­ите, склонността на жените към изневяра и невъзмож­ността им да имат деца.

Мария протегна ръка, за да се сбогува, но библиотекарката не проявяваше никакви признаци на умора.

- Има и нещо още по-лошо. Нашият скъп Фройд, от­кривателят на психоанализата, смятал, че при нормалните жени оргазмът се придвижва от клитора до вагината. Най-верните му последователи доразвили тази теза и твърде­ли, че концентрирането на сексуалното удоволствие в кли­тора е белег за инфантилност или за бисексуалност, което е още по-лошо.

А както на всички ни е известно, много е трудно да по­лучиш оргазъм единствено чрез проникването. Хубаво е да бъдеш обладана от мъж, но удоволствието се крие в онази малка пъпчица, открита от един италианец!

Макар да слушаше разсеяно, Мария призна, че Фройд е диагностицирал и собствения й проблем: тя все още бе инфантилна, оргазмът й не се бе придвижил до вагината. Или Фройд грешеше?

- А какво мислите за Г-точката?

- Вие знаете ли къде се намира?

Жената се изчерви, закашля се, но събра смелост и от­говори:

- Веднага след входа, на първия етаж, прозорецът в дъното.

Гениално! Бе описала вагината като здание! Може би е прочела това обяснение в някоя книга за девойки: след като някой почука на вратата и влезе, ще открие цяла една вселена вътре в телата им. Всеки път, когато мастурбираше, тя предпочиташе въпросната Г-точка пред клитора, тъй като той предизвикваше у нея тъга, удоволствие, при­месено с мъчително чувство, и това я тревожеше.

Винаги отиваше на първия етаж, при прозореца в дъно­то!

Виждайки, че жената няма намерение да престане да говори - може би беше открила в нея слушателка, с която да сподели за собствената си изгубена сексуалност, - мах­на с ръка, излезе и насочи мисълта си към нещо друго, за­щото сега не беше време да мисли за раздялата, клитора, възвърнатата девственост или Г-точката. Съсредоточи се върху шумовете - камбаните, които биеха, кучетата, кои­то джавкаха, трамваите, които скърцаха по релсите, стъп­ките, дишането, рекламните табели, които предлагаха всичко.

Нямаше вече желание да ходи в „Копакабана". Въпре­ки това се чувстваше длъжна да продължи да работи до края, макар и да не знаеше истинската причина — все пак бе спечелила достатъчно пари. Следобеда би могла да купи някои неща, да поговори с един управител на банка, който беше неин клиент, но й бе обещал да й помогне във връзка със спестяванията й, да пие кафе, да изпрати по по­щата някои дрехи, които не се побираха в багажа й. Странно, но беше малко тъжна, без да знае защо; може би защото оставаха цели две седмици и тя трябваше да убие времето дотогава, да погледне на града с други очи, да се зарадва, че е изживяла всичко това.

Стигна до едно кръстовище, което бе пресичала стоти­ци пъти; оттук се виждаше езерото, водният стълб и — в средата на градината, която се простираше от другата страна на каменната улица — красивият часовник от цветя,

един от символите на града, който не и позволяваше да лъже, защото...

Внезапно времето спря, светът застина.

Каква беше тази история за възвърнатата девственост, за която си мислеше, откакто се бе събудила?

Светът сякаш бе замръзнал, мигът сякаш бе спрял, Ма­рия бе застанала пред нещо много сериозно, много важно в живота си, не можеше да забрави, не можеше да постъ­пи така, както със сънищата, които сънуваше нощем; ви­наги си обещаваше да ги записва и никога не се сещаше да го направи...

„Не мисли за нищо! Светът спря. Какво става?"

СТИГА!

Птичето! Нима красивата история за птичето, която току-що бе написала, беше за Ралф Харт?

КРАЙ!

И тя бе следната: не искаше да се върне в Бразилия.

И то не заради Ралф Харт, Швейцария, приключението. Истинската причина беше съвсем проста: парите.

Парите! Къс хартия, изрисуван в строги цветове, и

който според хората имаше определена цена - и тя вярва­ше в това така, както вярваха всички - до мига, в който отидеше с огромен куп от такива късчета хартия в някоя уважавана, утвърдена, свръхдискретна швейцарска банка и помолеше: „Мога ли да получа срещу това още малко часове живот?" - „Не, госпожо, не продаваме такова не­що, само го купуваме."

Мария излезе от бълнуването си, събудена от спирач­ките на някаква кола, мърморенето на шофьора и едно ус­михнато старче, което й казваше на английски да се от­дръпне — в момента светеше червено за минувачи.

„Е, добре, смятам, че открих нещо, което всички би трябвало да знаят."

Но не го знаеха: тя се огледа наоколо, хората вървяха с наведени глави, бързаха за работа, за училище, за някое бюро по заетостта, за улица „Берн", повтаряйки си не­прекъснато: „Мога да почакам още малко. Имам една мечта, но мога да я отложа за друг път, сега трябва да печеля пари." Нейната работа се ползваше с лоша слава, но всъщност тя само продаваше времето си като всички останали. Правеше неща, които не й харесваха, като всички останали. Понасяше неприятни хора като всички останали. Отдаваше безценното си тяло и безценната си душа като всички останали в името на някакво бъдеще, което така и не се появяваше. Казваше, че все още не е спечелила достатъчно, като всички останали. Трябваше да изчака още малко, да спечели още малко, да отложи осъществяването на мечтите си за после, тъй като в мо­мента беше много заета, трябваше да използва възмож­ността, която й се бе открила, клиентите я чакаха, бяха й верни, бяха готови да плащат от триста и петдесет до хи­ляда франка на нощ.